Стефан Цвайг
Мария Антоанета (27) (Портрет на един посредствен характер)

Подготовка за бягство

Със смъртта на Мирабо кралството изгубва единствения си секундант в борбата с революцията. Дворът отново остава сам. Съществуват две възможности: или да се пребори с революцията, или да капитулира пред нея. Както винаги, когато дворът се колебае между две решения, той избира най-лошия, средния път: бягството.

Още Мирабо е преценил, че кралят трябва да се отърси от безпомощността, която са му наложили в Париж, ако иска да възвърне авторитета си, защото пленниците са негодни да водят битка. За да се сражаваш добре, ръцете ти трябва да бъдат свободни, а под нозете си да усещаш здрава земя. Мирабо е настоявал краля да не се измъква тайно — това би накърнило достойнството му. „Един крал не бяга от народа си“, казва той и продължава още по-настойчиво: „Един крал си тръгва посред бял ден, и то само за да докаже, че е истински крал.“ Предлагал е Луи XVI да излезе с каляската си на разходка в околностите, където ще го очаква някой верен кавалерийски полк, и придружен от него, на кон и през деня, да се отправи към своята армия, за да преговаря с Националното събрание като свободен човек. Ала подобно поведение е присъщо на истински мъж, а този зов за смелост е отправен към възможно най-нерешителния човек: към Луи XVI. Наистина той обмисля неговото предложение, съветва се с различни хора, но в крайна сметка леността му е по-скъпа от живота. Сега обаче, когато Мирабо вече е мъртъв, Мария Антоанета енергично подема тази мисъл, защото са й дотегнали всекидневните унижения. Тя не се плаши от опасностите, свързани с бягството, а единствено от позорното за една кралица съдържание, вложено в понятието бягство. Ала положението се влошава с всеки изминал ден и не предлага никакъв избор. „Имаме само две възможности — пише тя на Мерси, — или да загинем под меча на бунтовниците, ако те победят, в резултат на което ще бъдем изтрити от историята, или да превием врат пред деспотизма на хора, които твърдят, че са изпълнени с най-добри намерения към нас, а в действителност са ни причинявали и винаги ще ни причиняват само зло. Такова е бъдещето ни и навярно мигът, който ни очаква, е по-близо, отколкото си мислим, ако самите не вземем някакво решение и не дадем тон на общественото мнение със собствените си сили и поведение. Повярвайте, словата ми не произтичат от някаква екзалтация на мисълта, от погнуса пред положението, в което се намираме, или от особено желание за действие — прецених опасността точно както и различните възможности, които ми се предлагат в този миг от всички страни ни заобикалят толкова ужасни неща, че е за предпочитане да загинем в търсене на някакво средство за спасение, отколкото напълно бездейно да се оставим да ни изтребят.“ И тъй като разсъдливият и предпазлив Мерси постоянно изтъква от Брюксел своите съображения, тя написва още по-настойчиво и проницателно писмо, което показва с каква неумолима яснота тази някога лекомислена жена е осъзнала приближаването на собствената си гибел: „Положението ни е ужасно — толкова е ужасно, че никой, комуто липсва непосредствена възможност да го види, не е в състояние да си го представи. Ето какъв избор имаме: или сляпо да вършим онова, което бунтовниците искат от нас, или да загинем от меча, който постоянно е надвиснал над главите ни. Повярвайте, не преувеличавам опасността. Знаете, че принципът ми винаги е бил да се проявява отстъпчивост, доколкото това е възможно, да се разчита на времето и промяната на общественото мнение. Но днес всичко стои другояче; или ще загинем, или ще поемем по единствения път, който ни остава. Съвсем не сме заслепени дотолкова, та да си мислим, че този път е безопасен, но щом и бездруго трябва да умрем, нека това стане поне с чест и след като сме сторили всичко възможно за достойнството и вярата, всичко, което дългът ни повелява. Надявам се, че провинцията е по-малко покварена от столицата, ала все пак Париж е този, който дава тон на цялото кралство. Ако колебанията ни продължават, подкрепата ще намалява все повече и повече, защото републиканският дух с всеки изминал ден постига нови завоевания сред всички класи, войските са разстроени повече от всякога и ако продължим да се колебаем, трябва да престанем да разчитаме на тях.“

Но освен революцията над тях е надвиснала и друга опасност. Френските принцове — граф д’Артоа, принц Конде и останалите емигранти, — жалки герои, но гръмки самохвалковци, размахват саби край границата, ала за всеки случай не ги вадят от ножницата. Те плетат интриги във всички дворове, стремят се да прикрият страхливото си бягство и непременно да се представят за герои, докато това не е опасно за тях; пътуват от двор на двор и се опитват да насъскат императори и крале срещу Франция, без да се замислят и без да обременяват съвестта си дали с празните си демонстрации не увеличават смъртната опасност, надвиснала над краля и кралицата. „Той (д’Артоа) изобщо не иска и да знае за брат си и моята сестра — пише император Леополд II, — нито се замисля на каква опасност излага с плановете и опитите си краля и сестра ми.“ Големите герои стоят в Кобленц и Торино, пируват и твърдят, че са жадни за якобинска кръв; кралицата с огромна мъка успява да предотврати поне най-бруталните им безразсъдства. И техните крилца трябва да се поокастрят. Кралят трябва да бъде свободен, за да покори и едните, и другите: и крайните революционери, и крайните реакционери, бунтарите в Париж и онези по границата. Кралят трябва да бъде свободен, ето защо е наложително да се прибегне до най-мъчителния заобиколен път: бягство.

С осъществяването на бягството се заема кралицата; това обяснява факта, че тя поверява практическата му подготовка на онзи, от когото не крие нищо, на човека, комуто напълно може да се довери: на Ферзен. На него, който е заявил: „Живея само за да Ви служа“, на него, именно на този приятел, тя поверява делото, което може да има успех само ако той заложи на карта собствения си живот. Трудностите са безпределни. За да се излезе от двореца, надзираван от националните гвардейци, където почти всеки слуга е шпионин, за да се прекоси целият чужд и враждебен град, трябва внимателно да се вземат специални мерки, а за пътуването през страната се налага да се споразумеят с единствения доверен военачалник — с генерал Буйе. Според плана той трябва да изпрати кавалерийски отделения на половината път до крепостта Монмеди, сиреч приблизително до Шалон, за да защити незабавно каляската на краля с цялото кралско семейство в случай, че тя бъде разпозната или преследвана. Следваща трудност: за да бъде оправдано явното раздвижване на войска в граничната област, трябва да се намери някакъв предлог — австрийското правителство следва да изпрати на границата един армейски корпус, за да даде повод на генерал Буйе да размести войските си. Всичко това се обсъжда тайно в безброй кореспонденции, и то с изключителна предпазливост, защото повечето писма се отварят и, както самият Ферзен казва, „всичко би се провалило, ако се породи и най-малкото съмнение“. Освен това — нова трудност — за бягството са необходими доста пари, а кралят и кралицата са останали без каквито и да било средства. Провалят се всички опити да бъдат взети на заем няколко милиона от брата на кралицата, от други князе в Англия, Испания, Неапол или от придворния банкер. Ферзен, този дребен благородник чужденец, трябва да се заеме и с това, както с всичко останало.

Но Ферзен черпи сили от своята любов. Той сякаш работи с десет глави, десет ръце и с едно-единствено всеотдайно сърце. Обсъжда с кралицата всички подробности в дълги разговори през нощта или след обяд, като използува тайни пътеки, за да се вмъкне при нея. Води преписката и с чуждите князе, и с генерал Буйе, избира най-благонадеждните аристократи, които, преоблечени като куриери, ще придружават бегълците, както и онези, които разнасят писмата от Париж до границата. Поръчва каляската на свое име, набавя фалшиви паспорти, заема по триста хиляди ливри от една руска и една шведска благородничка, като залага собственото си имущество, най-сетне измолва и от своя иконом три хиляди ливри. Внася в Тюйлери дреха по дреха, необходими за маскировката, и тайно изнася диамантите на кралицата. Денем и нощем в продължение на седмици той пише, преговаря, подготвя плановете и пътува — намира се в нестихващо напрежение и постоянна смъртна опасност, защото с него ще бъде свършено, ако се разплете една-единствена бримка от мрежата, хвърлена над цяла Франция, ако един-единствен съзаклятник злоупотреби с оказаното му доверие, ако някой се издаде с една-единствена дума, ако бъде заловено едно-единствено писмо. Ала този безшумен герой, потопен в мрака, смел и същевременно трезв и неуморен, подкрепян от любовта си, нечуто изпълнява своя дълг в една от най-великите драми на световната история.

Но колебанията не стихват, малодушният крал все още се надява, че някое благоприятно събитие ще му спести неудобствата и напрежението на бягството. Ала напразно — каляската е поръчана, с мъка са събрани най-необходимите средства, уговорката с генерал Буйе за охраната е направена. Остава само да се намери повод и извинително прикритие за бягството, което въпреки всичко не е кой знае колко рицарско. Трябва да се изнамери някакво средство, с което ясно да се докаже на целия свят, че кралят и кралицата не са побягнали само от страх, а че терорът ги е принудил на подобна стъпка. За да има такъв претекст, кралят заявява на Националното събрание и градската управа, че желае да прекара великденските празници в Сен Клу. Тайните желания и пресмятания се оправдават — якобинската преса веднага се хваща на въдицата: дворът искал да отиде в Сен Клу само за да присъствува на литургията и да получи опрощение на греховете си от един свещенослужител, който не бил положил клетва за вярност пред народа; освен това можела да се допусне и опасността от евентуално бягство на краля и семейството му оттам. Подстрекателните вестникарски статии оказват своето въздействие. На 19 април, когато кралят се отправя към парадната каляска, подготвена съвсем очевидно за тръгване, там вече се е стекла неизброима маса народ — армиите на Марат и на революционните клубове, — за да предотврати заминаването.

Кралицата и нейните съветници искрено са се надявали тъкмо на подобен открит скандал. Целият свят получава явното доказателство, че във Франия единствен Луи XVI няма право да измине с колата си дори десет мили, за да подиша чист въздух. И така: цялото кралско семейство демонстративно сяда в каляската и очаква да я запрегнат. Но тълпите, а заедно с тях и гвардейците застават пред вратите на конюшните. Най-сетне пристига вечният „спасител“ Лафайет и в качеството си на комендант на Националната гвардия заповядва всички да сторят път на краля. Никой обаче не му се подчинява. Кметът, комуто заповядва да развее предупредителното знаме, му се изсмива в лицето. Лафайет се обръща към народа, но го освиркват. Анархията открито предявява своите права.

И докато опечаленият комендант напразно умолява войските си да му се подчинят, кралят, кралицата и принцеса Елизабет спокойно седят в колата, заобиколена от крясъците на тълпата. Дивият вой и скверните хули не оскърбяват Мария Антоанета; напротив, с нямо задоволство тя наблюдава как Лафайет, апостолът на свободата, любимецът на народа, се разтреперва пред разярената тълпа. Тя не се намесва в разпрата на двете сили, които еднакво ненавижда; спокойно и невъзмутимо понася лудешката суматоха около себе си, защото от нея произтича явното и недвусмислено доказателство пред света, че авторитетът на Националната гвардия вече не съществува, че във Франция цари пълна анархия, че сганта безнаказано може да хули кралското семейство, поради което бягството на краля получава морално оправдание. Оставят народа да вилнее два часа и петнадесет минути; едва тогава кралят издава заповед каляските да бъдат върнати в конюшните и заявява, че се отказва от излета си до Сен Клу. Както при всяка победа, същата тълпа, която доскоро е бушувала, крещяла, бесняла, и сега внезапно изпада в опиянение, всички възторжено приветствуват кралската двойка, а Националната гвардия, в която настъпва незабавна и коренна промяна, предлага на кралицата своята закрила. Ала Мария Антоанета знае какво представлява тази закрила и изрича на висок глас: „Да, ние разчитаме на нея. Но вие сега сте длъжни да признаете, че не сме свободни.“ Тя изрича тези слова умишлено високо. Отправени привидно към Националната гвардия, в действителност те трябва да бъдат чути в цяла Европа.

Ако още през нощта на този двадесети април дворът бе осъществил намеренията си, причината и следствието, обидата и възмущението, ударът и контраударът биха се подредили в своята непосредствена и логична взаимозависимост. Нужни са били само две обикновени, леки и незабележими коли — едната за краля и сина му, а другата — за кралицата, дъщеря й и в краен случай за мадам Елизабет: никой не би обърнал внимание на двата невзрачни кабриолета с по двама души и кралското семейство незабелязано е щяло да стигне до границата. Доказателство за това ни дава осъщественото по същото време бягство на кралския брат, Прованския граф, който съвсем лесно е успял да се спаси благодарение на обстоятелството, че с нищо не е привлякъл чуждото внимание.

Ала кралското семейство, макар и на косъм от смъртта, не желае да нарушава свещените домашни закони, безсмъртният етикет не бива да се накърнява дори за това свръхопасно пътешествие. Първа грешка: взето е решение петимата да пътуват в една кола, т.е. цялото семейство — бащата, майката, сестрата и двете деца, точно така, както ги познават от стотиците гравюри и в най-затънтеното село на Франция. Но не спират дотук: мадам дьо Турзел им напомня за своята клетва, че не бива да изоставя кралските деца нито за миг, вследствие на което се допуска втора грешка: тя е шестото лице, което взимат със себе си. Чрез това излишно претоварване скоростта на пътуването, естествено, се забавя, а е съвсем ясно, че всеки четвърт час, всяка минута са решаващи. Трета грешка: немислимо е една кралица да се обслужва сама. Следователно с втора кола тръгват и две камериерки; пътниците стават осем. Но кочияшът, конният предводител на каляската, пощальонът и лакеят трябва да бъдат доверени лица, които, макар да не познават пътя, следва да са благородници, тъй че пътниците незабелязано стават дванадесет, а заедно с Ферзен и неговия кочияш — четиринадесет: преголяма цифра за тайно пътуване! Четвърта, пета, шеста и седма грешка: трябва да се вземат тоалети, защото кралят и кралицата не могат да се появят в Монмеди в пътнически костюми, а само в официално облекло — накратко, няколко чисто нови куфара се натъпкват със стотици килограми и се натоварват на колата, с което допълнително забавят скоростта и допълнително привличат вниманието. Тайното бягство постепенно се превръща във величествено шествие.

Но ето и най-голямата грешка: щом като на краля и на кралицата им се налага да пътуват двадесет и четири часа, дори да става дума за бягство от ада, пътуването им трябва да бъде удобно. С една дума: трябва да се поръча нова каляска, много широка и с много добри пружини, каляска, която да мирише на пресен лак и разкош, и която при всяка смяна на конете предизвиква безмерното любопитство на всеки кочияш, на всеки пощальон, на всеки началник-поща, на всеки колар. Но Ферзен — влюбените никога не са далновидни — иска да предложи на Мария Антоанета колкото е възможно по-прекрасни и по-луксозни удобства. Според точните му указания се изработва (уж за някоя си баронеса дьо Корф) каляска с огромни размери, нещо като малък боен кораб на четири колела, който трябва да превози не само петимата членове на кралското семейство плюс гувернантката, кочияша и слугите, но и да предложи място за всевъзможни удобства: за сребърни съдини, дрехи, храна и дори столове за малки естествени нужди, каквито имат и самите монарси. Подготвят и сместват цяла винарска изба, защото всички знаят колко жадно е гърлото на краля; и за да бъде безразсъдството съвършено, вътрешността на колата се тапицира със светла дамаска — човек направо започва да се чуди как така са пропуснали да сложат герба с лилиите на видно място върху вратичката на колата! За да се помръдне, тази огромна каляска, натоварена с тежкия си инвентар, се нуждае най-малко от осем, но в повечето случаи от дванадесет коня или, с други думи, докато леката пощенска кола с два коня се запряга за пет минути, тук смяната на конете редовно изисква половин час, т.е. общо четири-пет часа забавяне на пътуването, когато всеки четвърт час може да се окаже фатален за живота на владетелите. А за да обезщетят благородните гвардейци за това, че цели двадесет и четири часа трябва да носят слугински дрехи, ги издокарват в блестящи, чисто нови очебийни ливреи, които са в странно несъответствие с предвиденото скромно облекло на краля и кралицата. Тази очебийност на кралското семейство се подсилва на всичко отгоре и от факта, че във всяко от малките градчета по пътя внезапно се появяват драгунски ескадрони — и то в мирно време! — които уж очакват някакви „товари с пари“, а накрая — най-забележителната историческа глупост! — херцог Шоазьол избира като офицер за свръзка между отделните войскови части възможно най-неподходящия човек — един същински Фигаро, фризьора на кралицата, божествения Леонар, който много добре умее да фризира, но не и да играе ролята на дипломат, и който — много по-верен на своята отколешна роля на Фигаро, отколкото на краля — напълно обърква и бездруго извънредно заплетеното положение.

Единственото оправдание за всичко това е, че френският етикет не разполага с никакъв исторически пример за бягството на някой крал. В етикета са предвидени стотици подробности при кръщавка, коронясване, театър или лов; знае се какви дрехи, какви обувки и катарами са нужни и за голям, и за малък прием. Но липсват предписания за това как преоблечените владетели следва да избягат от двореца на своите прадеди; в този случай е трябвало да се вземе смело, свободно и навременно решение. Но понеже дворът е съвършено чужд на действителността, безсилието го погубва при първия досег с нея. В момента, в който кралят на Франция облича ливреята на слуга, за да избяга, той вече не е в състояние да бъде господар на съдбата си.

След безкрайни колебания бягството е определено за 19 юни — краен, пределно краен срок, защото тайната мрежа, опъвана от толкова много ръце, може всеки миг да се прокъса на някое място. Една статия на Марат, в която той предупреждава за заговор във връзка с отвличането на краля, изплющява като камшичен удар сред тихото мърморене и шушукане. „Насила ще го завлекат в Холандия под предлог, че каузата му е кауза на всички крале, а вие сте достатъчно празноглави, за да не попречите на това бягство! Парижани, оглупели парижани, уморих се непрекъснато да ви повтарям: дръжте здраво краля и престолонаследника зад стените на града и ги пазете добре, затворете австрийката и девера й, както и останалите членове на семейството; загубата на един-единствен ден може да се окаже фатална за цялата нация!“ Странно пророчество на този необикновено проницателен човек, който гледа през очилата на своето болезнено недоверие; само дето „загубата на един-единствен ден“ се оказва гибелна не за нацията, а за краля и кралицата. Защото Мария Антоанета в последния миг още веднъж отлага бягството, уточнено до най-малки подробности. Ферзен напразно е работил до изтощение, за да подготви всичко за 19 юни. От седмици и месеци любовта му денонощно е в служба единствено на това начинание. След всяко нощно посещение при кралицата той измъква изпод пелерината си все нови и нови дрехи, в безкрайна преписка е уточнил с генерал Буйе на кое място драгуните и хусарите трябва да очакват каляската на краля; изпробва поръчаните от него пощенски коне по шосето за Венсен, като собственоръчно държи юздите им. Всички доверени лица са наясно със задълженията си, механизмът е задвижен до най-незначителното си колелце. Но в последния миг кралицата изрича противоположно разпореждане. Една от нейните камериерки, която поддържала любовни отношения с някакъв революционер, внезапно събужда подозренията й. Подреждат нещата така, че тъкмо за следващата сутрин, 20 юни, тази жена да има свободен ден, ето защо трябва да се изчака. С една дума, нови двадесет и четири часа съдбоносно протакане, нови заповеди до генерала, нареждане до хусарите, готови всеки миг да тръгнат, да не оседлават конете си, ново нервно напрежение за напълно изтощения Ферзен и за кралицата, която едва успява да овладее безпокойството си. Ала най-сетне отминава и този последен ден. За да разсее всяко съмнение, кралицата завежда след обяд двете си деца и зълва си, мадам Елизабет, в увеселителния парк Тиволи, а когато се връща оттам, дава на коменданта нареждания за другия ден с обичайната си самоувереност и достойнство. Възбудата не й личи, а на краля — още по-малко, защото този човек сякаш няма нерви и изобщо не е в състояние да изпита някаква възбуда. В осем часа вечерта Мария Антоанета се оттегля в покоите си и освобождава жените. Слагат децата да спят и цялото семейство привидно безгрижно се събира след вечеря в големия салон. Някой извънредно проницателен наблюдател навярно е можел да забележи, че кралицата често става и поглежда часовника, сякаш е уморена. Ала в действителност тя никога не е била по-напрегната, по-будна и по-непоколебимо готова за битка със съдбата, отколкото през тази нощ.