Стефан Цвайг
Мария Антоанета (25) (Портрет на един посредствен характер)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marie Antoinette (Bildnis eines mittleren Charakters), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома — Том 2

Австрийска. Първо издание

Редакционна колегия: Анна Лилова, Атанас Натев, Федя Филкова

 

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактор: Любомир Илиев

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

 

Дадена за набор юли 1987 г.

Подписана за печат ноември 1987 г.

Излязла от печат ноември 1987 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 48.

Издателски коли 40,32. УИК 45,36

Цена 5,77 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Просветление

През 1789 година революцията далеч не е осъзнала своята собствена сила, сегиз-тогиз тя все още се стъписва пред собствената си дързост. И този път е така — Националното събрание, парижките градски съветници, цялото гражданство, които в сърцата си са искрено предани на краля, по-скоро се ужасяват от внезапното нападение на амазонските орди, предали в ръцете им беззащитния крал. Те изпитват неудобство и правят всичко възможно, за да заличат незаконността на бруталния насилствен акт, полагайки общи, но закъснели усилия да представят отвличането на кралското семейство за „доброволно“ преселване. Трогателно е усърдието им да пръснат най-красивите рози върху гроба на кралския авторитет, и то с тайната надежда да скрият, че в действителност монархията завинаги е умъртвена и погребана на 6 октомври. Пристигат все нови и нови делегати, за да засвидетелствуват дълбоката си преданост към краля. Парламентът изпраща тридесет членове, парижката общинска управа лично изказва почитанията си, кметът се покланя на Мария Антоанета с думите: „Градът е щастлив, че Ви вижда в двореца на своите крале, и умолява краля и Ваше величество да го изберете за своя постоянна резиденция.“ С подобни почитания се явяват и Горната камара, Университетът, Сметната палата, Кралският съвет — и най-сетне, на 20 октомври, цялото Национално събрание, а пред прозорците всекидневно се тълпи народ и реве: „Да живее кралят! Да живее кралицата!“ Всички правят всичко възможно, за да оповестят на монарха своята радост от „доброволното му преселване“.

Ала Мария Антоанета, която никога не е могла да се преструва, и нейният послушен крал не се залъгват от това забулваме на фактите с розов воал. От човешка гледна точка упорството им наистина е разбираемо, но от гледна точка на политиката е извънредно неразумно. „Бихме могли да бъдем доста доволни, ако можехме да забравим начина, по който дойдохме тук“, пише кралицата на посланика Мерси. Но в действителност тя не може и изобщо не иска да забравя. Нанесли са й прекалено много унижения, насила са я довлекли в Париж, превзели са двореца и във Версай, убили са телохранителите й, а Националното събрание и Националната гвардия дори не са помръднали малкия си пръст. Затворили са я в Тюйлери против волята й — нека цял свят узнае за оскверняването на свещените права на монарха! Двамата постоянно и нарочно подчертават своето собствено поражение: кралят престава да ходи на лов, кралицата не посещава театрите, не се показва на улицата, не излизат с кола и по този начин пропускат важната възможност отново да станат популярни сред парижкото простолюдие.

 

 

Но след като дворът възприема Тюйлери за затвор, той поне трябва да бъде царствен. Още през следващите дни огромни коли докарват мебелите от Версай, дърводелци и тапицери работят до късна нощ по стаите. Скоро в новата резиденция се стичат старите придворни служители или по-скоро тези, които не са предпочели да избягат — цял щаб камериери, лакеи, кочияши, готвачи заемат стаите, определени за прислугата. Някогашните ливреи отново заблестяват по коридорите, духът на Версай изцяло е възстановен, церемониалът също е пренесен без промени. И все пак може да се забележи една-единствена отлика — вместо уволнените телохранители от благородно потекло пред вратите стоят на стража гвардейците на Лафайет.

Кралското семейство обитава извънредно малка част от безкрайната редица помещения в Тюйлери и Лувър, защото вече няма празненства, балове и маскаради, сензационен шум и ненужен блясък. За кралското семейство се възстановява само онова крило от Тюйлери, което гледа към градината (по време на Парижката комуна през 1870 година то е изгоряло и не е построено наново): на горния етаж се намират спалнята и приемната на краля, една спалня за сестра му, по една за децата и малък салон. На приземния етаж е спалнята на Мария Антоанета с приемна и тоалетна стая, зала за билярд и трапезария. Освен чрез съществуващото стълбище двата етажа се свързват и с малка новопостроена стълба. Тя води от партерните помещения на кралицата към стаята на престолонаследника и краля; единствено кралицата и гувернантката на децата имат ключ от свързващата врата.

Ако разгледаме плана на разпределението, едно нещо ще ни направи впечатление: отделянето на Мария Антоанета от останалите членове на семейството. Няма съмнение, че то е станало по нейно разпореждане. Кралицата спи и живее сама, спалнята и приемната й са разположени така, че незабелязано и по всяко време може да приема гости, които не са задължени непременно да ползуват официалното стълбище и главния вход. Скоро ще проличи смисълът на тези мерки, както и предимството на кралицата да се изкачва по всяко време на горния етаж, докато самата тя е предпазена от каквито и да било изненади от страна на прислугата, шпионите и гвардейците, а навярно и от краля. Макар пленена, със своята „безочливост“ тя до сетния си дъх ще брани останките от личната си свобода.

Старият дворец със своите мрачни коридори, които ден и нощ едва-едва се осветяват от опушени кандила, със спираловидните си стълби, с претъпканите помещения за прислугата и преди всичко с постоянните свидетели на народната сила — стражите от Националната гвардия, — не е кой знае колко приятен за обитаване; и въпреки всичко събраното от съдбата кралско семейство води тук по-спокоен, по-задушевен и навярно дори по-удобен живот, отколкото в пищния каменен ковчег Версай. След закуска кралицата нарежда да водят децата при нея, сетне отива на черква и остава в стаята си сама до общия обяд. После изиграва със съпруга си партия билярд — твърде слаб заместител на лова, от който той се е лишил с неохота. След това Мария Антоанета отново се оттегля в своите салони, през което време кралят чете и спи, а тя се съветва с доверени приятели — с Ферзен, принцеса дьо Ламбал или някой друг. След вечеря цялото семейство се събира в големия салон: братът на краля — Прованският граф — със съпругата си, които обитават Люксембургския дворец, старите лели и малцината верни приятели. В единадесет часа свещите се гасят, кралят и кралицата се отправят към спалните си. Тихият, точно установен живот на дребни буржоа не познава никакво разнообразие, никакви празненства, никакъв разкош. Вече почти не викат модистката госпожица Бертен, минало е времето на бижутерите, защото Луи XVI сега трябва да пести парите си за по-важни цели — за подкупи и тайни политически услуги. През прозорците се вижда, че в градината е настъпила есента, листата твърде рано са започнали да капят: времето, за което по-рано кралицата е мислила, че минава ужасно бавно, сега направо лети. Най-сетне около нея се е възцарил покой, от който доскоро се е страхувала; за пръв път тя има възможност за сериозен и ярък размисъл.

Спокойствието предразполага към творчество. То събира, пречиства и подрежда вътрешните сили, отново обединява онова, което неудържимото вълнение е разпиляло. Когато поставим на земята разклатена бутилка, по-тежките частици се отделят от по-леките и се утаяват; по същия начин и при неспокойните натури покоят и размисълът подпомагат по-ясното изкристализиране на характера. Брутално тласната към вглъбяване в себе си, Мария Антоанета започва да се опомня. Едва сега става ясно, че нищо не е било така гибелно за лекомислената, лековерната, леконравната природа като тази леснина, чрез която съдбата я е дарила с всичко — тъкмо незаслужените дарове на живота са ограбили душата й. Твърде рано и твърде щедро тя е била разгалена от съдбата — има твърде висок сан по рождение, а сетне се издига още повече, — всичко получава без усилие, затова смята, че не е нужно да се напряга, просто трябва да живее така, както й се иска, а нещата ще се наредят от само себе си. Министрите мъдруват, народът се труди, банкерите финансират удоволствията й, а разгаленото същество приема всичко без размишления и признателност. Едва сега, раздразнена от нечуваните изисквания, заставена да брани и короната, и децата си, и собствения живот от най-величавия бунт в историята на човечеството, тя търси в себе си съпротивителни сили и ненадейно открива неизползувани запаси от интелект и енергия. Най-сетне настъпва просветлението. „Едва в злочестината осъзнаваш кой си“ — тези прекрасни, развълнувани и покъртителни слова внезапно блясват в едно от нейните писма. Съветниците, майката, приятелите десетилетия наред са били безпомощни пред упорството й. За някакви поуки е било твърде рано. Страданието е първият истински учител на Мария Антоанета — единственият учител, който й сочи пътя към поуката. С идването на злочестината в душевния живот на тази странна жена настъпва нова епоха. Но злочестината всъщност никога не променя характера, не му натрапва нови елементи — тя само развива скритите заложби. Би било погрешно да допускаме, че Мария Антоанета отведнъж е станала интелигентна, дейна, енергична и жизнена в годините на последната борба: всичко това открай време е било заложено в нея, само че някаква загадъчна душевна леност, някаква детинска залисаност на сетивата са потискали изявата на тази съществена половина от личността й. Досега просто си е играла с живота — за това не се изисква сила, — но никога не е влизала в схватка с него; едва сега, след небивалото предизвикателство, цялата й енергия се надига за отпор. Мария Антоанета мисли и преценява едва когато й се налага да мисли, работи, защото е принудена да работи, извисява се, защото съдбата я принуждава да бъде велика — в противен случай надмощието на неприятеля безжалостно ще я смаже. В Тюйлери започва пълното преустройство на нейния външен и вътрешен живот. Същата жена, която в продължение на двадесет години не е изслушала с внимание и докрай нито един доклад на някой посланик, която никога не е прочела книга или писмо другояче, освен набързо, която не се е интересувала от нищо, освен от игри, спорт, мода и други празни занимания, превръща писалището си в държавна канцелария, а стаята си — в дипломатически кабинет. Тя води преговорите с министрите и посланиците вместо съпруга си, когото всички пренебрегват като неизлечимо слаб човек, тя следи за изпълнение на взетите решения и редактира писмата, изучава шифъра и измисля най-странни техники за тайна кореспонденция, за да се посъветва по дипломатически път с приятелите си в чужбина; понякога пише със симпатично мастило, друг път изпраща кодираните известия, скрити в списания и кутии шоколад, като обръща извънредно голямо внимание на всяка дума, за да бъде тя ясна за посветените и неразбираема за незваните любопитни. И върши всичко това сама, без помощници, без подкрепата на секретар, с шпиони зад вратата и в собствените стаи: достатъчно е да бъде заловено макар и едно писмо — и съпругът и децата й ще бъдат загубени. Тази жена работи до пълно физическо изтощение, а й липсва всякакъв навик за подобен труд. „Съвсем се изтощих от безкрайните преписки“, простенва тя в едно писмо, а в друго казва: „Вече не виждам какво пиша.“

Настъпва и друга, твърде многозначителна промяна: Мария Антоанета най-сетне се научава да цени искрените си съветници, отказва се от глупавата си самонадеяност да разрешава важни политически въпроси сама, на бърза ръка и от пръв поглед. Докато по-рано винаги е посрещала с едва сподавена прозявка кроткия, среброкос посланик Мерси и видимо си е отдъхвала, щом този скучен педант е затварял вратата след себе си, сега засрамено се старае да спечели приятелството на почтения и обигран човек, когото твърде дълго е подценявала. „Колкото по-нещастна се чувствувам, толкова по-ясно съзнавам колко съм задължена на истинските си приятели“, благо се обръща към стария другар на своята майка. Или: „Вече губя търпение — така ми се иска да намеря поне миг, в който да Ви видя и да разговарям с Вас свободно, да Ви уверя в чувствата си, които напълно заслужено Ви посветих завинаги.“ Едва на тридесет и пет години съзнава каква изключителна участ й е отредила съдбата, не да оспорва кратковременните модни триумфи на останалите хубави, кокетни и средно надарени жени, а да се утвърди пред непреклонния поглед на идното поколение, да се утвърди двояко: като кралица и като дъщеря на Мария Терезия. Гордостта й, която дотогава е била само дребнава детска гордост на разглезено девойче, сега решително й поставя за цел да се покаже на света величава и смела, защото живее във велика епоха. Тя вече не се бори за лично преуспяване, власт или щастие: „Колкото до нашите личности, знам, че каквото и да са случи, всяка мисъл за щастие е неуместна. Ала тъкмо в страданието заради другите се състои дългът на кралете и ние добре го изпълняваме. Дано някога получим и признание за това.“ Макар и твърде късно, Мария Антоанета от дън душа е прозряла, че й е отредена историческа роля, и това огромно изискване безкрайно увеличава силите й. Защото, щом някой се надвеси над бездната на собствената си душа, щом е решен да извади на показ сърцевината на своята личност, той разбулва призрачната мощ на всичките си прадеди в своята собствена кръв. Мария Антоанета постоянно повтаря, че „нищо“ не е в състояние да прекърши смелостта й; и когато от Виена долита вестта, че брат й Йосиф до сетния си час мъжествено е запазил своята непоколебимост въпреки страшната агония, тя възприема това като знамение за себе си и изрича най-надменните слова през живота си: „Смея да заявя, че смъртта му е достойна за мен.“

 

 

Тази гордост, развявана като знаме пред всички, струва на Мария Антоанета повече, отколкото хората могат да си представят. Защото всъщност тази жена нито е високомерна, нито е силна; тя не е героиня, а извънредно женствена, родена е не за борба, а за преданост и нежност. Смелостта, която показва, просто трябва да внуши смелост на останалите; дълбоко в душата си тя вече не вярва в по-добри времена: щом се прибере в стаята си, уморено отпуска ръцете, с които носи пред света знамето на гордостта. Ферзен почти винаги я намира обляна в сълзи. Любовните часове с безкрайно обичания и най-сетне намерен приятел по нищо не напомнят познатите й галантни закачки — този мъж, който сам е покъртен, трябва да събере всичките си сили, за да изтръгне любимата жена от умората и унинието, и тъкмо злощастието й пробужда във влюбения най-дълбоките чувства. „Тя плаче често — пише той на сестра си — и е извънредно нещастна. Колко много я обичам!“ Последните години са били твърде сурови за лековерното й сърце. „Видяхме премного ужас и премного кръв, едва ли някога отново ще изпитаме що е щастие.“ Ала омразата неспирно се надига срещу безпомощната жена, тя вече няма друг защитник, освен съвестта си: „Призовавам целия свят да изтъкне някоя моя неправда, която действително съм извършила“, пише тя, или: „От бъдещето очаквам справедлива присъда — това ми помага да понасям всичките си страдания. А онези, които отказват да ме съдят справедливо, презирам безкрайно — дори не желая да мисля за тях.“ И все пак простенва: „Как да живея с това сърце в този свят!“ Човек усеща: понякога отчаяната жена копнее единствено за скорошния край на всичко, което я заобикаля. „Дано един ден сегашните ни страдания донесат щастие поне на децата ни! Това е единственото желание, което си позволявам.“

 

 

Мария Антоанета се осмелява да свърже с думата „щастие“ единствено мисълта за децата си. „Ако изобщо бих могла да бъда щастлива, това е възможно да стане само чрез двете ми деца“, казва тя с въздишка, а друг път: „Когато съм много тъжна, вземам малкото си момченце“, и още: „По цял ден съм сама, а децата са моята единствена утеха. Държа ги край себе си колкото може повече.“ От четирите деца, на които е дарила живот, две са починали, а чувствата, които някога лекомислено е пиляла за кого ли не, сега се насочват с отчаяна страст към двете й живи деца. Особено я радва престолонаследникът, защото расте силен, жизнерадостен, умен, миловиден, истинска „chou d’amour“[1], както гальовно го нарича тя; ала подобно на всичките й чувства и симпатиите, и нежностите на изстрадалата жена постепенно са стигнали до известни прозрения. Макар да боготвори момченцето, тя не го глези. „Нежностите ни към това дете трябва да бъдат строги — пише тя на неговата гувернантка. — Не бива да забравяме, че възпитаваме крал.“ И когато — след мадам Полиняк — предава сина си на нова възпитателка, мадам дьо Турзел, за да я насочи, съставя психологически портрет, където внезапно и поразително ясно се проявяват нейните скрити способности да преценява хората и невероятният й инстинкт. „Синът ми е на четири години и четири месена без два дни — пише тя. — Няма да се спирам на ръста и външността му, вие сама ще го видите. Здравословното му състояние винаги е било добро, но още като пеленаче ми направи впечатление, че нервите му са извънредно чувствителни и че му въздействува дори най-тихият необикновен шум. Първите му зъбки пробиха късно, но безболезнено и без усложнения, получи гърч едва при последния, мисля, че беше шестият. Оттогава само два пъти е имал такива гърчове, веднъж през зимата на 1787–1788 година, а след това при едно инжектиране, но вторият случай беше незначителен. Тази прекомерна чувствителност на нервите му го кара да се страхува от всеки шум, с който не е свикнал; така например се страхува от кучета, защото веднъж ги чу да лаят непосредствено до себе си. Никога не съм го насилвала да гледа кучета, защото вярвам, че с умственото му развитие този страх ще изчезне. Като всички яки и набити деца, и той е твърде палав и невъздържан във внезапните си изблици на гняв; независимо от всичко синът ми е добро, нежно и гальовно дете, особено когато не е обзет от упорството си. Притежава изключително чувство за собствено достойнство, което, ако се насочва добре, един ден ще му бъде от полза. Преди да изпита доверие към някого, той умее да се сдържа и дори да скрива недоволството и гнева си, за да се покаже мил и любезен. На него наистина може да се разчита, че ще изпълни обещанието си, но е много приказлив, обича да повтаря чутото и често добавя по нещичко, без да има намерение да лъже, а подведен от своето въображение. В това се състои най-големият му недостатък, който непременно трябва да бъде изкоренен. Иначе, повтарям това, е добро дете — с кротост и същевременно с твърдост, ала без особена строгост човек лесно може да го ръководи и да получава от него каквото пожелае. Строгостта би го разгневила, защото за неговата възраст характерът му е твърде силен. Ще дам само един пример: от най-ранно детство думата «извинявай» винаги го е дразнела. Ще направи и каже всичко, което се изисква от него, при положение, че не е прав, но думите «Моля за извинение» ще изговори само през сълзи и с невероятно усилие. Моите деца от самото начало са възпитавани да ми се доверяват и да ми казват за извършените от тях провинения. Защо ли? Защото дори когато им се карам, никога не си придавам гневен вид, а винаги се държа така, сякаш съм огорчена и смаяна от постъпката им. Свикнах ги безусловно да приемат всяка казана от мен дума, всяко мое «да» или «не», но винаги им изтъквам причината за моите решения, която трябва да бъде разбираема за тях и възрастта им, за да не си мислят, че вземам решенията си по силата на някаква прищявка. Синът ми още не може да чете и се учи много зле; твърде е разсеян и неприлежен. Високомерието му е чуждо и на мен много ми се иска това да си остане така. Има време децата ни да узнаят кои са. Много обича сестра си, и то с цялото си сърце; винаги когато нещо му доставя удоволствие — без значение дали става дума да иде някъде, или е получил подарък, — първата му работа е да поиска същото и за сестра си. По нрав е весел; за здравето му е полезно да стои повече на чист въздух…“

Ако съпоставим този документ с предишните писма на жената, едва ли ще повярваме, че са написани от една и съща ръка — новата Мария Антоанета е така далеч от предишната, както нещастието от щастието, отчаянието от възторга. Нещастието поставя своя отпечатък най-ярко върху мекушавите, неоформените, отстъпчивите души: характерът, досега неспокоен и неопределен като течаща вода, започва ясно да се очертава. „Кога най-сетне ще заприличаш на себе си!“ — такива са били постоянните и отчаяни вопли на Мария Терезия. Да, с първите сребърни нишки по слепоочията си Мария Антоанета най-сетне заприличва на себе си.

 

 

Доказателство за коренната промяна намираме и в единствения портрет на кралицата, рисуван в Тюйлери. Кухарски, полски художник, е успял да направи само скицата, бягството във Варен му е попречило да го довърши и все пак с по-съвършен портрет така и не разполагаме. Официалните портрети на Вертмюлер, салонните портрети на мадам Виже-Лебрьон неизменно се стараят чрез скъпоценни одежди и декорации да напомнят на съзерцателя, че тази жена е кралицата на Франция. Тя застава пред кадифения престол с пищна шапка, украсена с великолепни щраусови пера, в брокатен тоалет, обсипан с диаманти, и дори когато е изобразена в митологичен или селски костюм, портретите с някакъв отчетлив знак винаги напомнят, че тази дама е високопоставена — нещо повече, има най-високия ранг в страната: тя е кралицата. Портретът на Кухарски е лишен от бляскави украшения: една много красива жена е седнала на някакво кресло и мечтателно се взира пред себе си. Изглежда леко уморена и отпаднала. Не е облечена в тържествен тоалет, никакъв накит, никакви скъпоценни камъни не блестят по врата й, труфилата са изчезнали. Минало е времето на комедиантските трикове, вече няма място за тях; кокетството е отстъпило пред спокойствието, суетата — пред простотата. Косата пада свободно и естествено, не е стегната в изкусна прическа, в нея вече проблясват първите сребърни нишки, дрехата леко се спуска от раменете, които все още са закръглени и сияйнобели — в осанката й отсъствува стремежът да привлече всеобщото внимание. Устните не се усмихват, очите не търсят възторженото одобрение; сякаш е потопена в есенно сияние, все още е красива, но красотата й е смекчена, майчинска, пречупена между желанието и отказа от него, тя е „жена между две възрасти“, вече не е млада, но още не е остаряла, вече не желае, но още е желана — тази жена просто е потънала в мечтание. Докато при всички останали портрети добиваме впечатлението, че жената, влюбена в красотата си, само за миг е прекъснала своя бяг, танц или смях и се е извърнала към художника, за да се отдаде веднага след това на лудориите си, тук усещаме друго: тази жена е помъдряла, предпочела е спокойствието. След хилядите портрети — идоли в скъпоценни рамки от мрамор и слонова кост — тази полузавършена скица най-сетне ни показва едно човешко същество; само тя измежду всички други за пръв път ни кара да допуснем, че тази кралица е имала и душа.

Бележки

[1] Chou d’amour (фр.) — прелест.