Стефан Цвайг
Мария Антоанета (18) (Портрет на един посредствен характер)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marie Antoinette (Bildnis eines mittleren Charakters), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома — Том 2

Австрийска. Първо издание

Редакционна колегия: Анна Лилова, Атанас Натев, Федя Филкова

 

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактор: Любомир Илиев

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

 

Дадена за набор юли 1987 г.

Подписана за печат ноември 1987 г.

Излязла от печат ноември 1987 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 48.

Издателски коли 40,32. УИК 45,36

Цена 5,77 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Народът се пробужда. И кралицата се пробужда

Световноисторическото значение на процеса за огърлицата се състои в следното: той насочва ясно и точно прожекторите на общественото мнение към личността на кралицата и прозорците на Версай. Ала в смутни времена очевидното винаги е било опасно. Недоволството, само по себе си твърде пасивно, за да придобие отбранителна мощ и да се превърне в дело, винаги е имало нужда от човешка фигура, която — без значение дали ще е носител на идеята, или ще служи за мишена на наслояваната омраза — да изпълни ролята на библейската изкупителна жертва.

И така, френският народ отдавна вече смътно усеща неправдата, която го е слетяла отнякъде. Дълго се е свивал в черупката си и се е надявал, че ще дойдат по-добри времена, при всеки нов Луи за пореден път въодушевено е развявал знамената, смирено е плащал на феодалите и църквата данъци и налози, но колкото по-ниско се е кланял, толкова по-силен е ставал гнетът, данъците все по-алчно са изсмуквали кръвта му. Хамбарите на богатата Франция са празни, селяните обедняват, в най-щедрата земя, под най-прекрасното небе на Европа хлябът не стига. Някой все пак трябва да е виновен за това; щом една част от хората имат твърде малко хляб, вероятно другите се тъпчат прекалено много; щом едните са смазани от задължения, тогава другите сигурно са си присвоили прекалено много права. Глух ропот постепенно залива цялата страна — а той винаги предшествува бистрата мисъл и търсенето. Волтер и Жан-Жак Русо отварят очите на гражданите, те започват самостоятелно да съдят, да обвиняват, да четат, да пишат, да създават контакти; понякога страшната буря се предшествува от слабите далечни отблясъци на светкавиците — някои чифлици са ограбени, към феодалите се отправят закани. Силното недоволство отдавна тегне като черен облак над цялата страна.

И ето че на небето блясват една след друга две ослепителни светкавици и разкриват пред народа цялата картина: едната е процесът за огърлицата, а другата — разкритията на Калон за липсите в хазната. Затруднен при прокарването на своите реформи, а навярно и поради скрита вражда към двора, министърът на финансите за пръв път си служи с точни цифри. Разкрита е истината, премълчавана толкова дълго: за двадесет години от коронясването на Луи XVI са направени заеми на стойност един милиард и двеста и петдесет милиона. Целият народ се стъписва — та това са астрономически цифри! За какво и от кого са пропилени тези един милиард и двеста и петдесет милиона? Процесът за огърлицата отговаря на въпроса; злочестите сиромаси, които се трепят по десет часа за няколко су, сега разбират, че в определени среди диаманти на стойност милион и половина минават за обикновен любовен подарък, че се купуват замъци за десет и двадесет милиона, докато народът тъне в нищета. И понеже всеки знае, че кралят не участвува в баснословното прахосничество, защото е скромен наивник с душа на еснаф, цялото негодувание се излива като водопад върху ослепителната, разточителната, лекомислената кралица. Намерена е виновницата за държавния дълг. Сега става ясно защо банкнотите с всеки изминал ден се обезценяват, защо хлябът поскъпва, а данъците растат: защото блудницата е разточителна, защото е наредила да тапицират с брилянти цяла стая в нейния Трианон, защото тайно е изпратила на брат си Йосиф в Австрия сто милиона в злато за водената от него война, защото отрупва любовниците и близките си приятелки с пенсии, длъжности и синекурни служби. За злочестината внезапно е намерена причина, открит е виновникът за банкрута, а кралицата се сдобива с ново име. От единия до другия край на Франция започват да я наричат „Мадам Дефицит“: тези думи остават върху нея като печат на позора.

От тъмния облак се изсипва градушка от брошури, памфлети, безброй предложения и петиции. Никога досега във Франция не е говорено, писано и проповядвано толкова много — народът се пробужда. Доброволците и войниците, участвували във войната за независимостта на Америка, разказват и в най-затънтените села за тази демократична страна, където няма нито дворци, нито крал, нито аристокрация, а само граждани и пак граждани, пълно равенство и свобода. И не става ли ясно от „Общественият договор“ на Жан-Жак Русо, а също — при това още по-изискано — и от творбите на Волтер и Дидро, че монархията в никакъв случай не е единственият богопомазан и най-висш строй на земята? Старото безмълвно, покорно чинопочитание за пръв път любопитно надига глава и ето че аристокрацията, народът и гражданството са обзети от нова увереност; тихият ропот на масонските ложи и на народните събрания постепенно прераства в пределно ясно негодувание и закани, във въздуха затрептява електрическо напрежение, вселената се изпълва с огън: „Нарастващата възбуда на духовете раздухва злото до чудовищни размери — докладва във Виена посланикът Мерси. — Може да се каже, че вълнението постепенно е обзело всички слоеве на обществото. Това трескаво вълнение дава сили на Парламента да постоянствува в своето противодействие. Нечувана е дързостта, с която дори на публични места се говори за краля, принцовете и министрите; критикуват се техните разходи, с най-черни бои се рисува разточителството на двора и се подчертава необходимостта от свикване на Генералните щати[1], сякаш страната е останала без управление. Вече е невъзможно свободата на словото да се потисне чрез наказателни мерки, защото треската е обхванала толкова широки маси, че ако в затвора бъдат хвърлени дори хиляди от тях, злото не само няма да се отстрани, а, напротив: гневът на народа ще нарасне до такава степен, че бунтът ще бъде неизбежен.“

Всеобщото недоволство вече няма нужда от маска и предпазливост; то се проявява открито и изрича онова, което мисли: вече не се съблюдават дори външните форми на чинопочитание. Когато наскоро след процеса за огърлицата кралицата за пръв път се появява в своята ложа, я посреща такова освиркване, че от този миг нататък тя отбягва театъра. Когато мадам Виже-Лебрьон пожелава да изложи портрета на Мария Антоанета в своя „салон“, вероятността за гавра с нарисуваната „Мадам Дефицит“ нараства толкова много, че предпочитат незабавно да махнат образа на кралицата. В будоарите, в огледалните зали на Версай, изобщо навсякъде Мария Антоанета усеща студена враждебност — никой вече не я таи в себе си, напротив: изразява я явно и недвусмислено. Накрая изживява и най-страшната обида: началникът на полицията дава да се разбере, че е препоръчително засега кралицата да не посещава Париж, защото не било възможно да се гарантира сигурността й при евентуални инциденти. Наслояваната възбуда на цялата страна яростно се стоварва върху един-единствен човек; внезапно изтръгната от своето безгрижие, кралицата се пробужда под жестоките удари на омразата и отправя отчаян стон към последните предани хора, които я заобикалят: „Какво искат от мен?… Какво съм им сторила?“

 

 

Едва след като гръмотевицата изтрещява, Мария Антоанета се отърсва от своето високомерно и равнодушно безгрижие. Кралицата се пробужда; досега тя или е получавала лоши съвети, или не се е вслушвала в своевременните напътствия, но вече проумява пропуските си и с присъщата си нервна невъздържаност бърза да поправи най-големите си грешки в очите на обществеността. Най-напред ограничава с едно драсване на перото извънредно високите всекидневни разходи. Отпраща госпожица Бертен, намалява разноските за гардероба, домакинството и конюшните, тъй че икономиите възлизат на един милион годишно; хазартните игри изчезват от салоните, прекратява се строежът на двореца Сен Клу, други дворци се продават съвсем набързо, съкращават се множество ненужни длъжности, при което първите потърпевши са нейните фаворити от Трианон. За пръв път Мария Антоанета се вслушва в онова, което става около нея, за пръв път не се подчинява на старата сила — обществената мода, — а на новата — общественото мнение. Малко след като е сторила тези първи стъпки, тя си изяснява и истинските чувства на досегашните си приятели, които цели десетилетия е обсипвала с благодеяния и по този начин е опетнявала собственото си име: сега използвачите не показват особено разбиране към държавните реформи. Непоносимо било — открито негодува един от безсрамните блюдолизци — да живееш в страна, в която човек не е сигурен, че утре все още ще притежава това, което е имал вчера! Но Мария Антоанета остава непреклонна. Откакто е прогледнала, тя вижда нещата по-добре. Видимо се разграничава от пагубната компания на Полиняк и пак се сближава със старите съветници Мерси и отдавна прокудения Вермон: сякаш закъснялото й прозрение пожелава да даде право на Мария Терезия за предупрежденията, останали нечути.

„Твърде късно!“ — такъв е гибелният отговор на цялото й старание. Дребните лишения остават незабелязани на фона на всеобщите размирици, набързо спестените средства изчезват като капка в чудовищното море на дефицита. Уплашеният двор разбира, че единичните и безразборно взети мерки не могат да спасят положението; необходим е някой Херкулес, който най-сетне да отмести огромната канара на дефицита. Призовани са не един и двама министри — те трябва да помогнат, трябва да заздравят финансите, но всички прилагат мерки, подходящи само за настоящия момент, които добре познаваме и от вчера, и от днес (историята непрекъснато се повтаря): невъобразими заеми, които привидно погасяват старите, безогледно облагане с данъци и свръхданъци, препечатване на банкнотите и претопяване на златните монети, за да бъдат насечени нови, но вече обезценени пари — с две думи, прикрита инфлация. Но тъй като корените на болестта в действителност са по-дълбоки — например погрешната циркулация, неправилното разпределение на националните стопански блага, — цялото богатство се съсредоточава в ръцете на няколко десетки феодални родове; а, от друга страна, лечителите на финансите не се осмеляват да прибегнат до наложителната хирургическа намеса и болестта на държавното съкровище става хроническа. „Когато прахосничеството и лекомислието изчерпят кралската хазна — пише Мерси, — се надига вик на отчаяние и страх. Тогава финансовите министри винаги прилагат убийствени мерки — например неотдавна си послужиха с измамнически машинации при претопяването на златните пари, случва се да въведат и нови данъци. Бързите помощни мерки временно смекчават трудностите и тогава отчаянието с непонятна лекота избива в изумително безгрижие. В крайна сметка е сигурно, че настоящото правителство превъзхожда предишното по безпорядък и безогледно грабителство и че от морална гледна точка не е възможно това положение да продължи, без да доведе до катастрофа.“ Колкото повече наближава крушението, толкова по-неспокоен става дворът. Най-сетне, най-сетне започват да проумяват: не е достатъчна подмяната на министрите — трябва да се подмени самата система. Непосредствено преди сгромолясването, от бленувания спасител за пръв път не се изисква да произхожда от благородно семейство, а преди всичко — тук се сблъскваме с ново понятие във френския двор — да бъде популярен и да внушава доверие на неведомото и опасно същество, наречено „народ“.

Такъв човек съществува и дворът го познава, вече му се е налагало да търси неговата помощ, въпреки че произходът му е граждански, въпреки че е чужденец, австриец, и още нещо, което е хиляди пъти по-лошо — той е истински еретик, калвинист! Но министрите не са останали особено очаровани от този особняк, който чрез своя „Отчет“ е дал доста добра възможност на народа да надзърне в сделките им, ето защо са го отстранили по възможно най-бърз начин. Тогава разгневеният Некер изпраща на краля своята оставка върху оскърбително малко квадратно листче, Луи XVI не му прощава липсата на дължимия респект към краля и дълго време изрично подчертава, дори се кълне, че никога вече няма отново да го назначи за каквото и да било.

Ала сега Некер се оказва човекът на деня; кралицата най-сетне проумява колко й е нужен министър, който да съумее да укроти този див и разярен звяр — общественото мнение. И тя трябва да превъзмогне вътрешната си съпротива, за да наложи избирането му, защото и бившият министър Ломени дьо Бриен, загубил доста бързо симпатиите на хората, дължи назначаването си единствено на нейното влияние. Дали да се нагърби с такава отговорност? Ами ако опитът отново излезе неуспешен? И понеже вижда колебанията на своя вечно нерешителен съпруг, решително посяга към опасния човек като към отрова. През август 1785 година повиква Некер в частния си кабинет и прави всичко възможно да го спечели въпреки обидата му. В този миг Некер има два повода да тържествува: кралицата не го призовава, а му се моли; същевременно целият народ го насърчава. Вечерта, след като назначаването му е оповестено, галериите на Версай и улиците на Париж кънтят от възгласите: „Да живее Некер!“, „Да живее кралят!“

Единствено кралицата няма смелост да се присъедини към тях. Тя изпитва панически страх от отговорността, която е поела, когато с неопитните си ръце е дала нов ход на колелото на съдбата. И още нещо: неясно предчувствие я гнети само като чуе името Некер, не може да си обясни защо, но инстинктът й отново се оказва по-силен от разума. „Треперя при мисълта — пише тя още същия ден на Мерси, — че аз съм тази, която го възвърна. Съдбата ми е такава: да причинявам злощастия. И ако отново го провалят сатанински козни или ако измести на заден план авторитета на краля, ще ме намразят още повече, отколкото досега.“

 

 

„Треперя при мисълта“… „Простете ми тази слабост“… „Орисана съм да причинявам злощастия“… „В този миг изпитвам огромна нужда от подкрепата на един толкова добър и верен приятел, какъвто сте вие“ — подобни думи нито сме чели, нито сме чули някога от предишната Мария Антоанета. Тонът е нов, гласът идва от човек, разтърсен и покъртен до дъното на своята душа, вече го няма лекия, окрилен от смях глас на капризната млада жена. Мария Антоанета е вкусила от горчивата ябълка на познанието, безметежната й самоувереност се е изпарила завинаги, защото безстрашен е само онзи, който не осъзнава опасността. Сега започва да проумява чудовищната цена на високия си сан: цената се нарича отговорност — тя за пръв път усеща тежестта на короната, която досега й се е струвала лека като модните шапки на госпожица Бертен. Колко колебливи са стъпките й, откакто усеща глухия вулканичен тътен изпод крехката земя: само не по-нататък, по-добре да се върне! По-добре да стои встрани от всякакви решения, завинаги да избяга от политиката и мъглявите й ходове, никога вече да не се намесва в присъдите, които е смятала за толкова лесни, а те са се оказали толкова опасни. В поведението на Мария Антоанета настъпва коренна промяна. Жената, която се е чувствувала щастлива сред шумното множество, сега търси спокойствие и усамотение. Отбягва театъра, баловете и маскарадите, не желае да участвува в кралския съвет; единствено с децата си все още може да диша. Зловонията на омразата и завистта не проникват в стаята, кънтяща от смях. Като майка се чувствува по-сигурна, отколкото като кралица. Разочарованата жена със закъснение е открила и друго тайнство: за пръв път един мъж, един истински другар и събрат по душа, я е развълнувал, успокоил, ощастливил. Сега всичко би могло да се оправи; трябва само да живее кротко и сред най-близки хора, да не предизвиква повече съдбата — загадъчния противник, чието могъщество и коварство за пръв път е прозряла.

Ала тъкмо сега, когато цялото й сърце копнее за покой, барометърът на времето показва буря. В часа, в който Мария Антоанета осъзнава грешката си и понечва да се отдръпне, да заличи видимото си присъствие, безмилостна сила я тласка напред, към най-вълнуващите исторически събития.

Бележки

[1] Генералните щати — общо събрание на трите съсловия в кралството: духовенство, благородници и свободни граждани, съществувало до 1789 г.