Стефан Цвайг
Мария Антоанета (29) (Портрет на един посредствен характер)

Нощта във Варен

На този 21 юни 1791 година Мария Антоанета — вече тридесет и шест годишна и от седемнадесет години кралица на Франция — за пръв път влиза в дома на френски гражданин. Това е единственото прекъсване на странствуванията й от дворец към дворец и от затвор към затвор. Минават първо през бакалничката, която мирише на граниво олио, сух салам и лютиви подправки. Кралят, или по-скоро непознатият господин с фалшивата перука, и оная гувернантка на мнимата баронеса дьо Корф се изкачват един след друг по тясна, скърцаща стълбица на горния етаж. Тук има две стаи, дневна и спалня — ниски, бедни и мръсни. Пред вратата незабавно застават новоизкованите стражи — двама селяни с вили в ръце, които по нищо не приличат на блестящите гвардейци във Версай. Кралицата, кралят, мадам Елизабет, двете деца, гувернантката и двете камериерки — всичко осем души — стоят или седят в тясното помещение. Слагат уморените до смърт деца в леглото, където те незабавно запиват под надзора на мадам дьо Турзел. Кралицата сяда на едно кресло и спуска воала над лицето си; никой не ще може да се похвали, че е видял гнева и огорчението й. Единствен кралят незабавно се разполага като у дома си, спокойно сяда на масата и започва да си реже огромни парчета сирене. Никой не продумва.

Най-сетне откъм пътя долита конски тропот, но в същото време прозвучава и див вой от стотици гърла: „Хусарите! Хусарите!“ Шоазьол, който също се е подвел от лъжливите сведения, най-после пристига, разчиства пътя с няколко саблени удара и събира войниците си около къщата. Послушните немски хусари не разбират словото, с което се обръща към тях, не проумяват за какво става дума, не схващат нищо повече от двете немски думи „кралят и кралицата“. Ала все пак се подчиняват и така безпощадно погват тълпата, че мигом освобождават каляската от човешката обсада.

Херзог Шоазьол се втурва нагоре по стълбата и предлага да предостави седем коня, кралят, кралицата и свитата им да ги възседнат и охранявани от войниците му, да напуснат селището, преди да се е съсредоточила тук Националната гвардия от околността. След тези думи офицерът напето се покланя: „Господарю, очаквам вашите заповеди!“

Но силата на Луи XVI никога не е била в издаването на заповеди и вземането на бързи решения. Кралят започва да обсъжда: би ли могъл да даде Шоазьол някакви уверения, че докато си пробиват път, някой куршум няма да улучи жена му, сестра му или някое от децата му? Дали все пак не е за предпочитане да изчакат, докато се съберат и останалите драгуни, пръснати из кръчмите? С тези колебания загубват минути, ценни минути. Семейството седи на сламените столове в малката сумрачна стая, старото време седи, двоуми се и преговаря. Но младата революция не чака. От селата пристига милиция, вдигната на крак от тревожния камбанен звън. Националната гвардия се е събрала в пълен състав, докаран е старият топ от градските стени, а улиците са барикадирани. Разпилените войници, които цели двадесет и четири часа безсмислено са разкарвани къде ли не, на драго сърце приемат виното, с което ги черпят, и се побратимяват с населението. Улиците все повече се изпълват е народ. Сякаш взаимното усещане, че е настъпил решителен час, раздвижва подсъзнанието на масите и от цялата околност се надигат селяни, надничари, пастири, работници и тръгват към Варен. Престарели жени посягат към бастуните си, любопитни поне веднъж да видят краля; и сега, когато кралят е принуден да признае кой е всъщност, всички са решени да не го пуснат извън градските стени. Провалят се опитите колата да бъде запрегната с отпочинали коне. „Или ще тръгне за Париж, или ще стреляме, ще го разстреляме в колата му!“, яростно и диво крещят на пощальона, а в суматохата отново ехти тревожният камбанен звън. Нова тревога в тази драматична нощ: пристигнала е някаква кола от Париж, двама от онези комисари, които Националното събрание наслуки е разпратило навред из страната с цел да спрат краля, са успели да открият вярната следа. Безгранично ликуване посреща пратениците на народната власт. По този начин отговорността е снета от Варен, вече не се налага съдбата на света да се решава от дребните хлебари, обущари, шивачи и месари в бедното градче: делегатите на Националното събрание — единствената власт, призната от народа — са тук. Отвеждат тържествено двамата пратеници до къщата на доблестния бакалин Сос и ги съпровождат до стълбата, която води към краля.

Междувременно ужасната нощ лека-полека преваля, вече е шест и половина. Единият от двамата делегати, Ромьоф, е бледен, смутен и никак не се радва на своята мисия. Като адютант на Лафайет той често е стоял на пост при кралицата в Тюйлери и Мария Антоанета, която се отнася към всичките си подчинени с естествена, добродушна сърдечност, винаги е проявявала благосклонност към него, а и кралят често го е заговарял почти дружелюбно. Единственото съкровено желание на този адютант на Лафайет е да ги спаси. Ала съдбата, която подмолно работи срещу краля, е пожелала той да има за спътник един извънредно славолюбив и изключително предан на революцията човек на име Байон. Щом откриват следата, Ромьоф тайно се опитва да забави пътуването им, за да даде възможност на краля да ги изпревари, но Байон, този неумолим преследвач, не го оставя на мира. Ето защо сега се е озовал тук и — поруменял и изпълнен със страхопочитание — подава на кралицата съдбовния декрет на Националното събрание, който постановява задържането на кралското семейство. Мария Антоанета не успява да потисне изненадата си: „Как? Нима това сте вие, господине? Не, не мога да повярвам!“ Смутеният Ромьоф смънква, че цял Париж се бил разбунтувал и че държавният интерес изисквал кралят да се върне. Кралицата проявява нетърпение и му обръща гръб — тези неразбрани слова са зло знамение. Най-сетне кралят посяга към декрета и прочита, че Националното събрание го е лишило от правата му и че всеки куриер, който срещне кралското семейство, е длъжен да стори всичко необходимо, за да предотврати по-нататъшното пътуване. Наистина думите „бягство“, „арест“, „затвор“ са ловко избягнати. Ала с този декрет Националното събрание за пръв път обявява, че кралят е не свободен, а подчинен на неговата воля. Дори недосетливият Луи схваща тази световноисторическа промяна.

Но не оказва съпротива. „Франция вече няма крал“, сънливо заявява той и разсеяно оставя декрета на леглото, където спят изтощените деца. В този миг обаче Мария Антоанета се съвзема. Винаги когато е накърнена гордостта й, когато е заплашена честта й, внезапно достойнство изпълва тази жена, която е дребнава в дребните неща и лекомислена в лекомислените неща. Тя смачква декрета на Националното събрание, който е дръзнал да се разпорежда с нея и нейното семейство, и презрително го захвърля на земята с думите: „Не желая този лист да омърсява децата ми!“

Това предизвикателство кара дребните служители да настръхнат. За да се избегне скандалът, Шоазьол бързо вдига хартията от земята. Всички в стаята са смутени: кралят — от дързостта на жена си, а двамата депутати — от неприятната си мисия; но настроението им е различно. Тогава кралят прави предложение, което уж е примирено, но в действителност е твърде хитро: да го оставят да си почине тук още два-три часа, след което ще потегли за Париж. Нали виждат колко са уморени децата, след тези две ужасни денонощия имат нужда от кратка почивка. Ромьоф веднага схваща намеренията на краля. След два часа цялата кавалерия на Буйе ще бъде тук, а подир нея идват пехотата и топовете. И понеже всъщност желае да спаси краля, не се противопоставя: в края на краищата са му заповядали не друго, а само да прекрати пътешествието на краля. Тази заповед е изпълнена. Но другият комисар, Байон, бързо схваща играта и решава да отвърне на притворството с притворство. Той привидно се съгласява и нехайно слиза по стълбата, а когато тълпата го обкръжава и пита какво са решили, въздиша лицемерно: „Ах, не искат да тръгнат… Буйе е някъде наблизо, чакат го.“ Тези няколко думи наливат масло в огъня, който и бездруго вече е лумнал. Тая няма да я бъде! Стига са ни мамили! „Към Париж! Към Париж!“ Прозорците дрънчат от бесния вой, общинските първенци и преди всичко злощастният бакалин Сос отчаяно подканят краля да тръгне, защото в противен случай не могат да осигурят безопасността му. Хусарите или са притиснати от тълпата, или са преминали на страната на народа, каляската тържествено се докарва пред вратата, където я запрягат без всякакво отлагане. Започват унизителни увъртания, защото всичко е въпрос на броени минути. Хусарите на Буйе трябва да са някъде съвсем наблизо, всеки спечелен миг може да спаси кралството, така че с всички средства, дори с най-унизителните, трябва да отложат заминаването за Париж. Самата Мария Антоанета за пръв път през живота си надмогва своята гордост и се впуска в молби. Обръща се за помощ към съпругата на бакалина. Но клетата жена се страхува за съпруга си. През сълзи изказва съжалението си, че е принудена да откаже гостоприемство на френския крал и кралица, но самата тя има деца, а мъжът й би заплатил с живота си това гостоприемство. (Предчувствията не са излъгали горката женица, защото злочестият бакалин наистина загубва главата си, задето през онази нощ е помогнал на краля да изгори няколко тайни документа.) Кралят и кралицата продължават да протакат с възможно най-неубедителни оправдания, но времето минава, а хусарите на Буйе не идват. Вече всичко е готово, когато Луи XVI заявява — колко ниско е паднал, щом си е позволил да играе подобна комедия! — че иска да хапне нещо. Нима някой може да откаже на краля една закуска? Не, но му я поднасят много набързо, за да не се губи време, Луи XVI хапва малко, Мария Антоанета презрително отблъсква чинията. Нищо повече не може да се измисли. И все пак се случва още едно последно нещо: семейството е на вратата, когато една от камериерките, мадам Ньовил, симулира припадък. Мария Антоанета незабавно и властно заявява, че няма да изостави своята камериерка, че не ще тръгне, преди да доведат лекар. Обаче и лекарят — нали цял Варен е на крак! — пристига преди войските на Буйе. Той дава на симулантката няколко успокоителни капки; жалката игра повече не може да продължава. Кралят въздъхва и пръв се спуска по тясната стълбица. Следва го със стиснати устни Мария Антоанета, уловила под ръка херцог Шоазьол. Тя предчувствува онова, което им предстои при завръщането, но независимо от собствените си грижи мисли и за приятеля — щом Шоазьол пристига, първият й въпрос е бил: „Как смятате, дали Ферзен е успял да се спаси?“ С истински мъж до себе си би могла да издържи и това адско пътуване; трудно е да бъдеш сам сред тези малодушни, колебливи хора и да запазиш смелостта си.

Кралското семейство се качва в каляската. Все още се надяват, че Буйе и хусарите му ще дойдат. Но нищо подобно не се случва. Заобикаля ги само дивият вой на тълпата. Най-сетне огромната кола потегля. Обкръжават я шест хиляди души, целият град Варен крачи със своята плячка и ето че яростта и страхът преминават в победни викове. Заливан от песните на революцията, обкръжен от пролетарската армия, злощастният кораб на монархията потегля от скалата, на която е заседнал.

Само след двадесет минути — облаците прах все още личат в небето над пътя оттатък Варен — в другия край на града с лудешки галоп влизат кавалерийските ескадрони. Най-сетне се появяват хусарите на Буйе, които с такъв копнеж са били очаквани. Ако кралят е бил устоял още само половин час, армията е щяла да го спаси, а тези, които сега ликуват, са щели да се приберат у дома. Но Буйе узнава, че кралят позорно е отстъпил, ето защо оттегля войските си: кръвопролитията са излишни. И той знае, че съдбата на монархията е решена от слабостта на монарха, че Луи XVI не е крал, а Мария Антоанета вече не е кралица на Франция.