Стефан Цвайг
Мария Антоанета (11) (Портрет на един посредствен характер)

Новото общество

Промените започват веднага след като Мария Антоанета се установява във веселия си дом. Най-напред отстраняват старите хора — старите са скучни и грозни, не могат да танцуват, не умеят да те забавляват, постоянно проповядват предпазливост и внимание, а на темпераментната жена още като принцеса й е дошло до гуша от вечното въздържание и вечните съвети. Ето защо се отстранява и педантичната възпитателка, „мадам Етикет“, сиреч графиня дьо Ноай: кралицата няма нужда от възпитание, тя има право да постъпва така, както й се иска! Подобаваща дистанция я дели от изповедника и съветника, абата Вермон, придаден й от майката — да се махат, да се пръждосват всички, които изискват от нея душевно напрежение! Нека я заобикалят само младежи — шумна компания, която да не гледа на живота откъм сериозната му страна и да не разваля лудориите и веселието! Не е особено важно дали тези приятели в развлеченията ще са с висок сан, благородно потекло и почтени, безупречни нрави, дори не е нужно да са особено интелигентни или образовани: образованите люде са педантични, а умните — ехидни; достатъчно е да блестят с духовитост, да разказват пикантни анекдоти, а на празник да бъдат душата на компанията. Първото и единствено условие, което Мария Антоанета поставя пред тесния си кръг, са развлеченията, развлеченията и само развлеченията. Ето защо се обгражда „avec tout ce qui est de plus mauvais à Paris et de plus jeune“^[1] — така заявява с въздишка Мария Терезия, със „soi-disante sociéte“^[2] — това пък мърмори ядосаният и брат Йосиф II, с една привидно безгрижна клика, която в действителност е извънредно себелюбива; за леката служба „maître de plaisir“^[3] на кралицата тези хора се облагодетелствуват с най-важните синекурни длъжности и по време на галантната игра скришом набутват в палячовските си джобове най-тлъстите пенсии.

Един-единствен скучен господин понякога досажда малко на лекомисленото общество. Ала няма как да го отстранят, биха възникнали неприятности, защото ах, за малко да забравят! — той все пак е съпругът на жизнерадостната дама и освен това владетел на Франция. Искрено влюбен в очарователната си съпруга, Луи Благосклонният понякога идва в Трианон след предварително взето позволение, гледа как се веселят младите хора, опитва се да им отправи плахи укори, когато с прекалено безгрижие прекрачват пределите на общоприетото или когато разходите надхвърлят допустимата граница; но тогава кралицата се засмива и този смях заличава всичко. И веселите празноглавци изпитват към краля снизходителна симпатия, защото е добър и послушен — колко красиво изписва „Луи“ под всички укази, с които кралицата им раздава най-високите длъжности. И бездруго добрият човечец никога не ги безпокои за дълго, винаги остава за час-два, сетне запрашва обратно за Версай, при книгите или в ковачницата си. Веднъж кралицата тайно превърта стенния часовник с един час напред, защото кралят се застоява твърде дълго, а нейното нетърпение я гони към Париж заедно с веселата й компания. Кралят не забелязва малката измама и безропотно си ляга в десет вместо в единадесет часа. Елегантните безделници примират от смях.

Естествено, подобни шеги нямат нищо общо с понятието „кралско достолепие“. Ала за какво му е на Трианон този недодялан и тромав човек? Та той не умее да разказва приятни анекдоти, не умее да се смее. Смутен и плах, с болезнено изражение на лицето, Луи седи сред жизнерадостната компания и сънено се прозява, докато другите едва в полунощ се отпускат истински. Не ходи по балове с маски, не играе хазарт, не ухажва никоя дама — не, този добър и скучен човек не става за нищо, не му е мястото в компанията на Трианон, в царството на рококо, в идиличните полета на лекомислието и дързостта.

С една дума, кралят не може да бъде член на новото общество. И брат му, Прованският граф, който прикрива честолюбието си зад мнимо безразличие, смята за по-умно да не накърнява достойнството си чрез контакти с младите ветрогони. Но понеже някой мъжки представител на двора все пак трябва да придружава кралицата в нейните лудории, най-малкият брат на Луи XVI, граф д’Артоа, поема длъжността на светец-покровител. Повърхностен, вятърничав и нахален, ала гъвкав и ловък, и той като Мария Антоанета се страхува от скуката и от заниманията със сериозни неща. Женкар, прахосник, забавно конте, самохвалко, по-скоро нахален, отколкото смел, духовит, но лишен от истински плам, той оглавява трупата там, където се появява нов спорт, нова мода, ново забавление, и скоро натрупва повече дългове от краля, кралицата и двора, взети заедно; ала такъв, какъвто е, отлично подхожда на Мария Антоанета. Тя не уважава много този пустоглавец, а още по-малко го обича, въпреки че злите езици не след дълго започват да изказват подобни съмнения: той просто я прикрива в тил. Скоро двамата образуват неразделна двойка, жаждата за развлечения ги свързва като брат и сестра.

Граф д’Артоа е истински предводител на личната гвардия, с която Мария Антоанета предприема своите дневни и нощни набези, в селенията на веселото безделие; групата всъщност е малка и постоянно мени своите ръководни членове. Защото снизходителната кралица прощава на сподвижниците си всички прегрешения — дълговете и дързостта, предизвикателното или прекалено интимно поведение, флиртовете и скандалите, — но всеки загубва благоволението й, щом започне да я отегчава. Известно време барон дьо Безенвал е водеща фигура, той е петдесетгодишен швейцарски благородник и притежава шумната безцеремонност на стар воин, сетне предпочитанията се изместват към херцог дьо Коани — той е „un des plus constamment favorisés et le plus consultés“^[4]. На тях двамата, както и на честолюбивия херцог дьо Гин и на унгарския граф Естерхази се пада странната чест да се грижат за кралицата по време на боледуването й от рубеола, което дава повод на двора да зададе ехидния въпрос; кои ли щяха да бъдат четирите придворни дами, които кралят би си избрал при същите обстоятелства? Граф дьо Водрьой, любовникът на кралицината любимка графиня дьо Полиняк, постоянно запазва своята позиция; на заден план остава най-умният, най-изтънченият от всички — принц дьо Лин, единственият, който не се възползува от положението си в Трианон, за да се сдобие с доходи и държавна пенсия. Само той запазва в спомените си уважение и почит към кралицата. Временни звезди от това идилично небе са „красивият“ Дийон и младият немирник херцог дьо Лозьон — за известно време двамата стават извънредно опасни за недраговолното целомъдрие на кралицата. С мъка и решителна намеса посланикът Мерси успява да отстрани младия безрасъдник, преди да е успял да спечели нещо повече от симпатията й. А граф д’Адемар сладко приглася на арфата и е добър актьор: това се оказва достатъчно, за да му донесе поста посланик в Брюксел, а сетне и в Лондон. Другите предпочитат да си останат у дома и да ловят най-доходните служби в умишлено размътените води. С изключение на принц дьо Лин никой от тези кавалери не притежава истинска възвишеност, честолюбие и политически заложби, за да оползотвори онова, което му предлага приятелството на кралицата, никой от тези палячовци в Трианон не става истински исторически герой. Освен това никой от тях не цени чистосърдечно Мария Антоанета. На някои младата кокетна разрешава по-голяма близост, отколкото подобава на кралския й сан, но на никого — а то е по-решаващо — не се отдава нито духовно, нито като жена. Единственият от всички, този, който трябва и ще бъде единствен, единственият, който завинаги ще спечели сърцето й, все още е забулен в мрак. И може би пъстрата шетня на статистите служи само като прикритие за неговата поява и присъствие.

Ала по-опасни от неблагонадеждните и непостоянни кавалери са приятелките на кралицата; тук в играта се включва тайнствена и гибелна смесица от чувства. По характер Мария Антоанета е извънредно естествена, тя е твърде женствена и гальовна, има развито чувство за всеотдайност и изящност — чувство, на което безразличният и вял съпруг не може да откликне през първите години. Пряма и откровена, тя би желала да споделя с някого душевните си терзания и тъй като нравите забраняват или все още забраняват приятелят й да бъде мъж, от самото начало Мария Антоанета неволно си търси приятелка.

Съвсем естествено е тя да влага известна нежност в приятелството си с жените. Шестнадесет-, седемнадесет-, осемнадесетгодишната Мария Антоанета, макар и омъжена, или по-скоро омъжена наужким, по своя душевен ръст се намира в типичната възраст на пансионерските приятелства и е типично предразположена към тях. Изтръгват я твърде рано от майка й и от искрено обичаната възпитателка, поставят я до несръчен и студен мъж — а младото момиче не се е отърсило от блаженото състояние на доверчивост, което му е присъщо така, както благоуханието е присъщо на пролетния цвят. Детското й тяло още не е превъзмогнало някои дребни детинщини, някои наивни симптоми на „пролетния растеж“: ходенето за ръка и под ръка, кикотенето по ъглите, лудориите из стаите, взаимното обожание. И защо пък да не се влюбва искрено и по детски, щом е само на шестнадесет, седемнадесет, осемнадесет, деветнадесет и двадесет години — в тези бурни вълнения няма нищо сексуално, те само съдържат плахото предзнаменование на сексуалността: мечтанието. Първите приятелски връзки на Мария Антоанета с жени трябва да са били извънмерно нежни, защото леконравният двор незабавно и по най-ехиден начин изопачава неприсъщото за една кралица поведение. Свръхизтънчен и извратен, той не е в състояние да проумее естествената нежност и скоро тръгват клюки и мълви за неестествените наклонности на кралицата. Уверена в своите чувства, Мария Антоанета се обръща към майка си прямо и жизнерадостно: „Най-сериозно ми приписват особени предпочитания и към жените, и към мъжете.“ Мария Антоанета презира двора, общественото мнение и света с горда откровеност. Все още не знае нищо за хилядаезичната подлост на клеветата, все още безгранично се отдава на неочакваната радост най-сетне да обича, най-сетне да се доверява някому; и за да докаже на своите приятелки колко силно ги обича, тя принася в жертва всякаква предпазливост.

Сравнително сполучливо е избрана първата фаворитка на кралицата — мадам дьо Ламбал. Тя произхожда от едно от първите семейства във Франция, ето защо не ламти за пари и власт, по природа е нежна и сантиментална, не е много умна, но затова пък не е и интригантка, не се е изявила с нищо, но не е и честолюбива, с истинско приятелство отвръща на симпатиите на кралицата. Нравствеността й е безукорна, влиянието й е ограничено върху частния живот на кралицата, не се стреми да извлече изгода за приятелите на семейството си, не се бърка в държавните дела или в политиката. Не поддържа игрален салон, не завлича Мария Антоанета още по-дълбоко във водовъртежа на забавленията, верността й към кралицата е кротка и незабележима, докато настъпи денят, в който една геройска смърт слага най-сетне печата си върху тяхното приятелство.

Но една вечер влиянието й внезапно угасва като свещ. На придворен бал през 1775 година кралицата забелязва млада жена, която все още не познава; скромното й очарование е трогателно, синият й взор — ангелски чист, фигурата — нежна като на девойче. Кралицата пита коя е тя и получава отговора: графиня Жули дьо Полиняк. Симпатията към принцеса дьо Ламбал е човешка, тя постепенно прераства в приятелство, ала тук не е така: интересът е внезапен и страстен — истински „coup de foudre“^[5], истинско влюбване от пръв поглед. Мария Антоанета пристъпва към непознатата и я пита защо толкова рядко се явява в двора. Графиня Полиняк откровено си признава, че материалните й възможности са ограничени и затова не може да участвува в приемите. Кралицата е очарована от тази откровеност: колко чиста трябва да е душата на тази прелестна жена, щом още с първите си слова прави милото и непринудено признание за най-страшния позор на онова време — липсата на пари! Не е ли тъкмо тя идеалната приятелка, която търси толкова отдавна? Мария Антоанета веднага привлича графиня Полиняк към двора и така открито я обсипва с привилегии, че възбужда всеобщата завист: публично се движи с нея ръка за ръка, настанява я във Версай, взима я навсякъде със себе си, а веднъж дори се премества с цялата кралска свита в Марли, за да бъде близо до родилното ложе на обожаваната приятелка. Само след броени месеци обеднялата аристократка ще се превърне в господарка на Мария Антоанета и целия двор.

За жалост нежният и невинен ангел не иде от небето, а от семейство, затънало в дългове, което е решено усърдно да се възползува от неочакваното благоволение; скоро финансовите министри могат да изпеят цяла песен във връзка с този случай. Най-напред се изплащат дългове на четиридесет хиляди ливри, дъщерята получава осемдесет хиляди ливри зестра, зетят — капитанска длъжност, а една година по-късно и имение, което носи седем хиляди дуката рента, бащата получава пенсия, а любезният съпруг, всъщност отдавна изместен от любовник — херцогска титла, както и една от най-доходните синекури във Франция: пощата. Въпреки лошата си слава зълвата, Диана дьо Полиняк, става почетна придворна дама, а самата графиня Жули — гувернантка на кралските деца; баща й освен пенсията получава пост на посланик, цялото семейство плува в охолство и почести, а на всичко отгоре обсипва и приятелите си с благоволения от рога на изобилието; в крайна сметка само тази прищявка на кралицата, само това единствено семейство Полиняк струва на държавата годишно половин милион ливри. „Няма друг случай — пише ужасеният посланик Мерси до Виена, — в който за толкова кратко време да се отдели такава огромна сума за едно-единствено семейство.“ Дори Ментнон^[6] и Помпадур не са стрували повече от фаворитката с ангелски сведения взор, от тази толкова скромна и благодарна Полиняк.

Онези, които не са лично въвлечени във въртопа, стоят настрана, чудят се и не проумяват безграничната отстъпчивост на кралицата, която разрешава на недостойния, нищожен и ненаситен род да злоупотребява с нейното име, сан и репутация. Всеки знае, че със своя вроден интелект, вътрешна сила и прямота кралицата стократно превъзхожда жалките отрепки, с които всекидневно общува. Ала в отношенията между характерите силата никога не е определяща — важна е ловкостта; волята превъзхожда духа. Мария Антоанета е нехайна, а семейство Полиняк са кариеристи, тя е спонтанна, те — упорити, тя е сама, а те — цяло племе, което майсторски отделя кралицата от целия двор; държат я здраво, защото я забавляват. Каква стойност могат да имат предупрежденията на бедния стар изповедник Вермон, отправени към бившата му ученичка: „Станали сте безразлична към нравите и репутацията на своите приятели и приятелки.“ Укорите му са забележително смели: „Лошото поведение, злите нрави и накърнената или изгубена репутация са се превърнали в условие, което прави възможен достъпа във вашата компания.“ Ала как може отделното слово да се пребори със сладкото, нежно празнословие и разходките под ръка, как разумът да обори всекидневната целенасочена хитрост! Полиняк и нейната шайка държат магическия ключ към сърцето й, защото развличат крантата, защото я предпазват от скуката: след няколко години Мария Антоанета е напълно подвластна на хладно пресметливата банда. В салона на Полиняк те взаимно се подкрепят при измолването на постове и служби, прехвърлят си синекурни длъжности и пенсии, като всеки уж е загрижен единствено за благополучието на другия. Така от ръката на кралицата, която не забелязва нищо, изтичат към шепа хора последните златни струйки на пресъхващото държавно съкровище. Министрите не могат да възпрат тези подмолни дела. „Отнесете се до кралицата, постарайте се да спечелите благоволението на кралицата“, вдигат те рамене пред всички просители, защото във Франция ранговете и титлите, службите и пенсиите се раздават единствено от ръката на кралицата, а тази ръка невидимо се направлява от жената с теменужения взор, от красивата и кротка Полиняк.

Чрез постоянните забавления кръгът на привилегированите издига около Мария Антоанета непреодолима преграда. Останалите придворни забелязват това, те знаят, че оттатък преградата се простира земният рай. Там цъфтят служби, там се леят пенсии, там с шеги и весели комплименти се жънат благоволения, които другите са се стремили да постигнат в продължение на десетки години упорит труд. В блаженото отвъдно царство цари вечно веселие, безгрижие и радост — онзи, който проникне в елисейските полета на кралското благоволение, получава всички милости на тази земя. Нищо чудно, че изгонените зад оградата все повече и повече се огорчават — това е старата аристокрация, заслужилите родове, които не са допуснати в Трианон; златният дъжд никога не наквасва техните ръце — а те също треперят от алчност. Да не би да сме по-долу от обеднелите Полиняковци? — съскат родовете Орлеан, Роан, Ноай, Марсан. Да не би да нямаме млад, скромен и почтен крал, който най-сетне да не е играчка в ръцете на метресите си, та след Помпадур и Дюбари отново трябва да измолваме от някаква си фаворитка, от някаква облагодетелствувана жена онова, което ни се пада по ред и закон? Нима наистина трябва да търпим нахалното пренебрегване, хладното незачитане от страна на младата австрийка, която се заобикаля с чужденци и съмнителни жени, вместо с наследствената аристокрация, заселена тук от векове? Пренебрегнатите все по-тясно се сближават, редиците им се множат с дни, с години. И скоро от опустелите прозорци на Версай стооката ненавист ще се вторачи в безгрижния приказен свят на кралицата.