Стефан Цвайг
Мария Антоанета (28) (Портрет на един посредствен характер)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marie Antoinette (Bildnis eines mittleren Charakters), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома — Том 2

Австрийска. Първо издание

Редакционна колегия: Анна Лилова, Атанас Натев, Федя Филкова

 

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактор: Любомир Илиев

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

 

Дадена за набор юли 1987 г.

Подписана за печат ноември 1987 г.

Излязла от печат ноември 1987 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 48.

Издателски коли 40,32. УИК 45,36

Цена 5,77 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Бягството към Варен

Вечерта на този двадесети юни 1791 година дори най-недоверчивият наблюдател не би могъл да установи нищо подозрително в Тюйлери: както винаги гвардейците стоят на постовете си, както винаги камериерките и слугите са се оттеглили след вечерята, а в големия салон са се разположили както обикновено кралят, брат му — Прованският граф — и останалите членове на семейството: едни спокойно играят на зарове, а други кротко разговарят. Странно ли е, че някъде около десет часа кралицата внезапно прекъсва разговора си и се оттегля за известно време? Съвсем не. Навярно трябва да свърши някоя дреболия или да напише някое писмо, тъй че не я придружава никакъв прислужник; а когато излиза в коридора, там няма жива душа. Но този път Мария Антоанета напрегнато спира и със затаен дъх се вслушва в твърдите стъпки на гвардейците, после изтичва нагоре към стаята на дъщеря си и тихо похлопва на вратата. Малката принцеса се пробужда и уплашено повиква втората (заместващата) гувернантка, мадам Брюние; тя идва и макар да се учудва на неясната заповед на кралицата бързо да облече детето, се подчинява безпрекословно. През това време кралицата е разбудила и невръстния престолонаследник, като е дръпнала брокатните завеси на балдахина и нежно му е прошепнала: „Хайде, ставай, заминаваме. Отиваме в една крепост, където има много войници.“ Малкият принц промърморва сънено да му дадат сабята и униформата, щом заминава при войниците. „Бързо, бързо, тръгваме!“, заповядва Мария Антоанета на първата гувернантка мадам дьо Турзел, която отдавна е посветена в тайната. Тя облича принца като момиче, като му обяснява, че отиват на бал с маски. Безшумно слизат по стълбата и отвеждат двете деца в покоите на кралицата. Там ги очаква приятна изненада. Когато кралицата разтваря стенния шкаф, оттам излиза гвардейският офицер господин дьо Малден, предвидливо скрит от неуморния Ферзен. Четиримата бързо се отправят към неохранявания изход.

Навън няма почти никакво осветление. Колите са подредени в дълга колона, неколцина кочияши и лакеи се шляят наоколо и бъбрят с националните гвардейци, които са подпрели до себе си тежките пушки и — колко прекрасна е прохладната лятна вечер! — не мислят нито за дълг, нито за опасност. Кралицата лично отваря вратата и поглежда навън: самообладанието й не я напуска нито за миг в тези решителни часове. И ето че от сянката на една кола се отделя човек, преоблечен като кочияш, и безмълвно хваща за ръка престолонаследника: това е неуморимият Ферзен, който от ранни зори работи със свръхчовешки усилия. Той е подготвил пощальоните, преоблякъл е като куриери тримата телохранители и ги е отвел на съответните постове. Тайно е изнесъл от двореца вещите, необходими за през нощта, приготвил е каляската и на всичко отгоре след обяд е утешил разплаканата кралица. За да приведе всичко в ред, е прекосил Париж три, четири, пет пъти: веднъж преоблечен, а в останалите случаи — в обичайното си облекло. Сега рискува живота си, за да изведе френския престолонаследник от двореца на краля и не се стреми към друга награда освен към благодарния поглед на любимата, която доверява децата си на него, единствено на него.

Четирите сенки изчезват в тъмнината, кралицата тихо притваря вратата. Незабелязано, с леки и безгрижни стъпки, тя се връща в салона и — сякаш е ходила само за някакво си писмо — продължава разговора с привидно безразличие, докато Ферзен успешно превежда децата през големия площад и ги настанява в стар фиакър, където те незабавно заспиват; по същото време двете млади камериерки на кралицата тръгват с друга кола за Кле, където ще изчакат останалите. В единадесет настъпва решителният час. Прованският граф и жена му, които трябва да избягат същата нощ, напускат двореца както обикновено, кралицата и мадам Елизабет се отправят към покоите си. За да не събуди някакво подозрение, кралицата се оставя камериерката да я съблече и поръчва за другата сутрин кола за излет. В единадесет и половина, когато неизбежното посещение на Лафайет при краля трябва да е приключило, тя издава заповед да се загасят светлините, с което дава знак на прислугата да се оттегли. Ала вратата едва се е затворила след камериерките, когато кралицата отново скача и бързо се облича: нарочно избира обикновена рокля от сива коприна и черна шапка с виолетов воал, който закрива лицето й. Сетне се спуска по малката стълба към вратата, където я очаква доверено лице, с което ще прекоси тъмния площад Карузел. Дотук всичко се нарежда превъзходно. Ала — неприятна случайност! — тъкмо сега към тях се устремяват пламтящи светлини: приближава кола, край която тичат факлоносци — колата на Лафайет, който се е уверил, че както винаги всичко е съвсем наред. Кралицата бързо се скрива от сноповете светлина в сянката на вратата, а каляската на Лафайет минава толкова близо до нея, че тя би могла да докосне колелата. Никой не я забелязва. Само с няколко стъпки се озовава при наетата кола, приютила онези, които са й най-скъпи на този свят: Ферзен и децата.

 

 

Бягството на краля е по-трудно. Най-напред трябва да изтърпи всекидневното посещение на Лафайет — а то е толкова продължително, че дори този безчувствен човек едва съумява да скрие нетърпението си: постоянно става от креслото си и отива до прозореца, сякаш иска да погледа небето. Най-сетне в единадесет и половина досадният гост се сбогува. Луи XVI отива в спалнята си, където му предстои последната отчаяна битка с етикета, чиято натрапчивост наистина е прекалена. Според стародавния обичай камериерът на краля е длъжен да спи в кралските покои, а около китката му е завързан шнур — достатъчно е монархът да го подръпне, и той веднага ще се събуди. С една дума, ако клетият Луи XVI пожелае да избяга, първо трябва да се спаси от собствения си камериер. И така, Луи XVI спокойно се оставя да го съблекат както обикновено, ляга си и спуска балдахина от двете страни на леглото, сякаш възнамерява да спи. В действителност той само изчаква минутата, в която слугата отива в съседното помещение, за да се съблече, и тъкмо в тези броени секунди — сцена, достойна за перото на Бомарше! — кралят бързо се промъква изпод балдахина и по нощница, с боси нозе изчезва през другата врата в празната стая на сина си, където са му приготвили обикновен костюм, груба перука и — нов позор! — лакейска шапка. През това време в спалнята много, много предпазливо се връща преданият слуга, боязливо притаил дъх, за да не събуди своя любим крал, който си почива зад балдахина и — както прави всеки ден, завързва около китката си крайчеца на шнура. В същото време Луи XVI — потомък и наследник на Свети Луи[1], крал на Франция и Навара — се промъква по стълбището към долния етаж по нощница, стиснал в ръце сивия костюм, перуката и лакейската шапка; тук в стенния шкаф го очаква скритият телохранител господин дьо Малден, за да му посочи пътя. Неузнаваем в зеления си мундир и лакейската шапка върху августейшата си глава, кралят невъзмутимо прекосява опустелия двор на своя палат; не особено бдителните национални гвардейци не го разпознават и го пускат да излезе. С това като че ли успешно приключва най-трудната част от начинанието и в полунощ семейството се събира във фиакъра; Ферзен, преоблечен като кочияш, се качва на капрата и прекарва през цял Париж предрешения като лакей крал и семейството му.

 

 

През цял Париж, за зла участ през цял Париж! Защото благородникът Ферзен е свикнал да бъде возен от кочияш, но не и сам да играе ролята на кочияш: той не познава неизбродния лабиринт от криволичещи улици. Освен това от предпазливост — гибелна предпазливост! — вместо незабавно да излезе от града, още веднъж се отбива на улица Матиньон, за да се увери, че голямата каляска е тръгнала. Едва в два часа — вместо в полунощ — Ферзен минава със скъпоценния товар през градските порти: два часа, два незаменими часа са загубени.

Огромната каляска трябва да ги чака зад военната рампа, но — първа изненада! — тя не е там. Отново се губи време, докато най-сетне я откриват — запрегната е с четири коня, а светлините й са затъмнени. Едва сега той приближава фиакъра до другата кола, за да може кралското семейство да се прехвърли в нея, без да изцапа обувките си във френската улична кал, защото това би било ужасно! Вече е два и половина сутринта — а не полунощ! — когато каляската най-сетне потегля. Сега Ферзен не пести ударите на камшика и след половин час се озовават в Бонди, където един гвардейски офицер ги очаква с осем нови, добре отпочинали пощенски коне. Тук трябва да се сбогуват. Ала не им е лесно. Мария Антоанета със съжаление вижда, че ги напуска единственият доверен човек, но кралят изрично е заявил, че не желае Ферзен да ги придружава по-нататък. Основанията за това негово решение не са известни. Навярно не е искал да се явява пред своите верни поданици с твърде близкия приятел на жена си, а може би и не е искал да го излага на опасност — във всеки случай Ферзен отбелязва в дневника си: „Той не пожела.“ Освен това нали са се разбрали, че Ферзен ще ги посети веднага щом окончателно извоюват свободата си: следователно разлъката ще бъде кратка. Над хоризонта се издига бледо зарево, което обещава горещ летен ден. Ферзен още веднъж пристъпва към колата и се провиква преднамерено високо, за да заблуди непознатите пощальони: „Сбогом, мадам дьо Корф!“

 

 

Осем коня теглят по-добре от четири, тъй че огромната каляска се люлее бързо върху пепелявото русло на шосето. Всички са в добро настроение, децата са се наспали, кралят е по-весел от всеки друг път. Шегуват се с фалшивите имена, които са си измислили: мадам дьо Турзел се представя за знатната дама мадам дьо Корф, кралицата е гувернантка на децата и се казва мадам Роше, кралят с лакейската шапка е икономът й Дюран, мадам Елизабет — нейна камериерка, а престолонаследникът се е превърнал в момиче. Семейството всъщност се чувствува по-свободно в удобната кола, отколкото у дома, в двореца, където стотина лакеи и шестстотин гвардейци са го шпионирали; скоро се обажда верният спътник на Луи XVI, който никога не го е изоставял — апетитът. Изваждат изобилни запаси храна, утоляват глада си от сребърен сервиз, от прозорците на колата излитат пилешки кости и празни бутилки от вино, не забравят и преданите телохранители. Децата, възхитени от приключението, си играят в колата, кралицата бъбри с всички, кралят използува неочаквания случай да опознае собственото си кралство: изважда картата на страната и с неподправен интерес следи как се придвижват от село към село, от колиба към колиба. Постепенно всички са обзети от чувство за сигурност. При първата смяна на конете — рано сутринта в шест часа — хората още не са станали от леглата си, никой не проверява документите на баронеса дьо Корф; остава само да прекосят успешно големия град Шалон, и играта ще бъде спечелена, защото на четири мили след това последно препятствие, при Пон дьо Сом Вел, ги очаква първото кавалерийско отделение под командуването на младия херцог дьо Шоазьол.

Ето го най-сетне и Шалон. Часът е четири следобед. Пред станцията за смяна на конете са се събрали много хора, но те са там без лоши намерения. Когато пристигне някоя бърза кола, гражданите искат незабавно да научат от пощальона новини от Париж, евентуално да препратят някое писмо или колетче до следващата станция, изобщо жителите на малките, скучни, провинциални градчета обичат сладките разговори; както тогава, така и днес те търсят да видят нови хора и красиви коли: боже мой, какво друго да правят в знойния летен ден! Познавачите с вещо око оглеждат каляската. Чисто нова е — това е първата им почтителна констатация; и е извънредно елегантна, тапицирана е с дамаска, с приказно красив таван и разкошен багаж — сигурно вътре пътуват благородници, навярно емигранти. Всъщност любопитно би било да ги поразгледат, да се поразговорят с тях, ала странно защо шестимата пътници упорито не напускат каляската в този прекрасен топъл ден след едно толкова дълго пътуване, защо поне малко не се поразтъпчат, не пийнат чашка студено винце и не си поприказват с тях? Защо тези униформени лакеи са толкова надменни, сякаш са от кой знае какъв произход! Странно, странно… Хората започват тихичко да си шушукат, един отива при началника на пощата и му пошепва нещо на ухото. Той изглежда слисан, извънредно слисан. Все пак не се намесва и пуска колата спокойно да продължи пътя си, но — никой не знае как се стига дотам — след половин час целият град започва да шушука и мърмори, че през Шалон са минали кралят и кралското семейство.

Ала кралят и кралското семейство нито знаят, нито подозират нещо; напротив, въпреки умората те са много доволни, защото на следващата станция вече ги чака Шоазьол със своите хусари: там играта на криеница ще свърши, ще захвърлят лакейската шапка, ще скъсат фалшивите документи, най-сетне отново ще прозвучи: „Да живее кралят!“, „Да живее кралицата!“, което така дълго не са чували. Мадам Елизабет постоянно поглежда с нетърпение през прозорчето, за да поздрави първа Шоазьол, куриерите заслоняват с ръка очите си пред залязващото слънце и се мъчат да съзрат бляскавите саби на хусарите. Но не виждат нищо. Нищо. Най-сетне се задава конник, един-единствен конник, гвардейски офицер, избързал пред останалите.

— Къде е Шоазьол? — му викат.

— Замина.

— А другите хусари?

— Няма никой.

Доброто настроение внезапно секва. Нещо не е наред. А на всичко отгоре се стъмва, приближава нощта. Ужасно е да продължат пътуването в тази чужда и непозната местност. Но няма връщане назад, не могат и да спрат, за беглеца има само един път: напред и все напред. Кралицата утешава останалите. Тук няма хусари, но драгуните са в Сент Менуел, само на два часа път, там ще бъдат на сигурно място. Тези два часа са по-дълги от целия ден. Ала — нова изненада! — и в Сент Менуел няма никаква охрана. Конниците чакали дълго, целия ден прекарали по кръчмите и от скука така се напили, вдигали такъв шум, че привлекли вниманието на цялото население. Най-сетне командирът, подведен от неясното съобщение на придворния фризьор, сметнал за по-разумно да ги изтегли от града и да ги остави да чакат далеч от пътя, като единствено той не мръднал от поста си. Ето че величествената каляска най-после пристига, теглена от осем коня, а зад нея се носи кабриолет с два коня — второто необяснимо и тайнствено събитие през този ден за простодушните жители на градеца: първо драгуните, които са дошли и са чакали, без никой да узнае какво и кого, а сетне двете коли с пощальоните в представителни униформи; и гледайте само колко раболепно, с каква почтителност командирът на драгуните приветствува странните гости! Не, не само с почтителност, а с истинско покорство: през цялото време, докато разговаря с тях, не снема ръка от шапката. Началникът на станцията Друе, член на клуба на якобинците и яростен републиканец, внимателно ги наблюдава. Сигурно са висши аристократи или емигранти, си мисли той, знатни, възможно най-знатни негодници, та май няма да е зле да се намесим. На първо време той тихо заповядва на своите пощальони да не бързат кой знае колко с тези тайнствени пътници и каляската със сънливите странници сънливо продължава по пътя си.

Но само след десет минути внезапно се пръска мълвата, че в каляската пътува кралското семейство. Дали някой е донесъл вестта от Шалон, или народният усет е отгатнал вярно? Възбудата е всеобща, а командирът на драгуните бързо подушва опасността и иска да изпрати войниците си подир каляската. Но вече е твърде късно, разгневената тълпа се противопоставя, а драгуните, разгорещени от виното, се побратимяват с народа и отказват да се подчинят. Шепа решителни люде бият тревога и сред всеобщата суматоха един-единствен човек взема решение: началникът на станцията Друе. Добър ездач още от годините на военната си служба, той нарежда да му оседлаят кон и придружен от един другар, препуска по най-краткия път към Варен, за да изпревари мъчноподвижната каляска. Там подробно ще разпитат съмнителните пътници и ако сред тях действително се намира кралят, тогава и господ не ще спаси короната му!

 

 

През това време огромната каляска на краля продължава да се спуска по криволичещия друм към Варен. Двадесет и четири часовото клатушкаме под напечения от слънцето покрив е изтощило натъпканите в колата пътници, децата отдавна са заспали, кралят е сгънал картите, кралицата мълчи. Само след час, само след още един час ще се озоват сред сигурна охрана. Но ето и поредната изненада: на уговореното място за смяна на конете пред град Варен коне няма! Лутат се в тъмнината, чукат по прозорците и получават недружелюбни отговори. Двамата офицери, които е трябвало да чакат тук — изборът на Фигаро за вестоносец наистина се оказва неподходящ — са разбрали от обърканите приказки на фризьора Леонар, че кралят няма да дойде. Легнали са да спят и техният сън е толкова гибелен за краля, колкото онзи сън на Лафайет на 6 октомври. И така, продължават с уморените коне към Варен, където се надяват да намерят други за смяна. Но ето я и следващата изненада: при градските порти пред ездача предводител изскачат неколцина младежи и заповядват: „Стой!“ Двете коли тозчас са обкръжени от тълпа млади мъже. Друе и хората му, пристигнали преди десет минути, са вдигнали на крак цялата революционна младеж на Варен, която са измъкнали направо от леглата или от кръчмите. „Документите!“, заповядва някой. „Бързаме, трябва да пристигнем навреме“, отговаря от колата някакъв женски глас. Това е мнимата „мадам Роше“, т.е. кралицата, която единствена запазва самообладание в съдбоносния миг. Но съпротивата й е безполезна — трябва да отидат в близката странноприемница, която се казва — колко безмилостна може да бъде световната история! — „Великият монарх“, а там вече ги очаква кметът, по занятие бакалин, именуван вкусно господин „Сос“ — и изисква пътните им листове за проверка. Дребният бакалин, с душа, преливаща от преданост към краля, и от страх, че може да бъде забъркан в някаква каша, набързо преглежда документите и казва: „Редовни са.“ Ако зависи от него, той би пуснал колата спокойно да продължи пътя си. Но този млад Друе, който усеща, че рибата е лапнала въдицата, удря върху масата и изревава: „Това е кралят и неговото семейство и ако вие го пуснете да избяга в чужбина, ще бъдете обвинен в държавна измяна!“ Тази заплаха кара добрия семеен баща да се разтрепери, а в същото време камбаните бият тревога, удряни от другарите на Друе; всички прозорци светват, целият град е вдигнат на крак. Към колата се стичат все повече хора: немислимо е да продължат пътя си, без да употребят сила — новите коне и бездруго не са впрегнати. За да се измъкне от неудобното положение, доблестният бакалин-кмет предлага на баронеса дьо Корф и хората й да преспят в дома му — все пак било твърде късно да продължат пътуването си. До утре сутрин — така се надява хитрецът — за добро ли, за зло ли, всичко ще се изясни и той ще се измъкне от отговорността, която се е стоварила върху главата му. Кралят се двоуми, но приема поканата; не му остава нищо друго, освен това — нали драгуните всеки миг ще пристигнат? След час-два трябва да дойдат Шоазьол или Буйе.

И така, Луи XVI спокойно влиза в къщата със своята фалшива перука, а първата му кралска постъпка е да си поиска бутилка вино и парче сирене. Дали е кралят? Ами това кралицата ли е? — неспокойно и възбудено шушукат старците и стеклите се селяни. Защото по онова време всеки френски градец е толкова отдалечен от великия недостижим двор, че нито един от тукашните поданици не е съзирал кралския лик другаде, освен върху монетите; ето защо се налага да изпратят куриер до един благородник, за да могат най-сетне да установят дали този непознат пътник действително е само лакеят на някоя си баронеса дьо Корф, или е Луи XVI, най-христолюбивият крал на Франция и Навара.

Бележки

[1] Свети Луи — крал Луи IX (1215–1270), канонизиран за светец.