Стефан Цвайг
Мария Антоанета (35) (Портрет на един посредствен характер)

Десети август

Нощта на 9 срещу 10 август предвещава горещ ден. По небосвода, осеян с хиляди звезди, няма нито едно облаче, не полъхва никакъв ветрец; над улиците се разстила мъртва тишина, покривите отразяват бялото сияние на лятната месечина.

Но тази тишина не може да заблуди никого. И макар улиците да са необикновено пусти, това само потвърждава предположението, че се подготвя нещо извънредно важно. Революцията не спи. В секциите, по клубовете и жилищата се събират нейните водачи, подозрително тайнствени вестоносци бързат да предадат заповедите им по участъците, макар да са невидими, ръководителите на Генералния щаб на въстаниците Дантон, Робеспиер и жирондистите подготвят нелегалната армия и народа на Париж за пристъпа.

Ала и в двореца никой не спи. Там вече от доста време очакват въстанието да избухне. Знае се, че марсилците неслучайно са пристигнали в Париж и последните новини гласят: настъплението трябва да се очаква за утрешния ден. Прозорците са разтворени заради душната лятна нощ, кралицата и мадам Елизабет се ослушват, ала не долавят никакъв шум. Пълна тишина цари над затворения парк на Тюйлери, чуват се само стъпките на стражите по двора, понякога звънва сабя или кон тупва с копито, защото повече от две хиляди войници лагеруват в двореца, коридорите са пълни с офицери и въоръжени благородници.

Най-сетне в един без четвърт през нощта всички се втурват към прозорците: откъм далечните предградия някаква камбана започва да бие тревога, към нея се присъединява втора, трета, четвърта. А отдалеч, от много далеч долита грохот на барабан. Вече няма никакво съмнение, че въстаниците се събират. Само след няколко часа всичко ще бъде решено. Възбудената кралица постоянно тича до прозореца, за да чуе дали заплашителните шумове се усилват. В тази нощ никой не спи. Най-после в четири часа сутринта кървавочервеното слънце изгрява на безоблачното небе. Денят ще бъде горещ.

В двореца се взети всички мерки. В последния момент е пристигнал най-преданият полк на краля, съставен от деветстотин швейцарци — сурови, непоколебими мъже с желязна дисциплина, готови да умрат, но да изпълнят дълга си. Освен това от шест часа вечерта други шестнадесет елитни дружини на Националната гвардия и кавалерията охраняват Тюйлери, подвижните мостове са спуснати, стражите са утроени, а цяла дузина топове са насочили в няма заплаха своите дула към изхода. И още: разпратени са известия до две хиляди благородници, заради тях портите са стояли разтворени до полунощ, но последното е било излишна мярка, защото са пристигнали само шепа воини, повечето от които възрастни, беловласи аристократи. За реда се грижи Манда, смел и енергичен офицер, решен да не отстъпва пред никаква заплаха. Но и революционерите узнават това и в четири часа сутринта внезапно го отзовават — трябвало да се яви в кметството. Кралят допуска глупава грешка, като го освобождава да отиде, и въпреки че Манда знае какво го чака там, приема поканата. Новата революционна комуна, която се е настанила в кметството, го посреща и убива; два часа по-късно трупът му с разбит череп плува по Сена. Предводителят на отбраната е унищожен, тя е лишена от своето решително сърце, от енергичната си десница.

Защото краля не го бива за водач. Обърканият човечец се препъва във виолетовия си халат, с изкривена перука и жалък, блуждаещ поглед нерешително залита от стая в стая, стои и чака. До вчера са били решени да отбраняват Тюйлери до последна капка кръв и с дръзка енергия са превърнали двореца в укрепен лагер. Ала още отсега, преди врагът изобщо да се е показал, несигурността отново завладява хората. Тази несигурност се излъчва от Луи XVI. Винаги когато е трябвало да вземе някакво решение, той се е стъписвал пред отговорността и направо се е поболявал, макар че всъщност не е страхлив; а как да се очаква смелост от войниците, когато виждат своя водач да трепери? Швейцарският полк се държи здраво, защото офицерите го командуват изкъсо, но при националните гвардейци се проявяват тревожни признаци, след като постоянно чуват въпроса: „Ще се бием ли? Няма ли да се бием?“

Кралицата едва смогва да скрие раздразнението си от малодушието на своя съпруг. Мария Антоанета копнее за окончателно решение. Изтощените й нерви вече не могат да понасят вечното напрежение, а гордостта й — постоянната заплаха и недостойното покорство. През тези две години прекалено ясно е проумяла, че отстъпчивостта и слабостта не намаляват исканията на революцията, а само засилват нейната дързост. Но сега кралството вече се е озовало на последното, най-ниското стъпало, на ръба на пропастта; сторят ли още една стъпка, ще загубят всичко, дори честта си. Потръпващата от гордост жена би предпочела сама да слезе при разколебаните национални гвардейци, за да им вдъхне своята решителност и да им напомни, че трябва да изпълнят дълга си. В този час навярно е изплувал смътният спомен за нейната майка, която в отчаянието си е взела на ръце престолонаследника и се е изправила пред също така разколебаните унгарски аристократи, и с този едничък жест ги е въодушевила и спечелила на своя страна. Ала тя знае и друго: има часове, в които жената не може да замести мъжа си, нито кралицата — краля. Ето защо увещава Луи XVI да направи последен преглед на войските преди боя и със словото си да разсее колебанията на защитниците.

Замисълът й е правилен: Мария Антоанета винаги е притежавала непогрешим усет. Няколко пламенни слова, каквито по-късно Наполеон всякога е съумявал да изтръгне от дъното на душата си в най-опасните мигове, една клетва от страна на краля, че ще умре с войниците си, един решителен, властен жест — и разколебаните дружини биха се превърнали в желязна стена. Ала ето че по голямото стълбище се клатушка надолу някакъв тромав шишко с шапка под мишница, късоглед, непохватен, лишен от всякаква войнственост, и едва изрича няколко откъслечни, неясни слова: „Казват, че идвали… Моята кауза е кауза на всички добри граждани… нали ще се бием храбро, а?…“ Колебливият тон и смутеното поведение засилват несигурността, вместо да я премахнат. Националните гвардейци презрително гледат как този малодушен човек неуверено пристъпва към техните редици; вместо с очаквания поздрав „Да живее кралят!“ го посрещат с мълчание, а сетне с двусмисления възглас „Да живее нацията!“ и когато кралят се осмелява да отиде до оградата, където войските са започнали вече да се побратимяват с народа, до него долитат открити бунтовни викове: „Долу ветото! Долу дебелата свиня!“ Ужасените привърженици и министри на краля го заобикалят и отвеждат обратно в двореца. „Боже мой, подиграват краля!“, извиква от първия етаж министърът на флотата, а Мария Антоанета, която с подпухнали и зачервени от плач и безсъние очи втренчено е наблюдавала жалкия спектакъл, с огорчение се извръща. „Загубихме всичко — потресено казва тя на своята камериерка. — Кралят не показа решимост и прегледът на войските причини по-скоро зло, отколкото добро.“ Битката е приключила, преди да започне.

В утрото на окончателния двубой между монархията и републиката към тълпата пред Тюйлери се е присъединил и някакъв млад поручик, някакъв корсикански офицер без служба, именуван Наполеон Бонапарт. Той би сметнал за луд човека, който би му казал, че един ден ще живее в този дворец като наследник на Луи XVI. Понеже е останал без работа, е решил да прецени с непогрешимия си войнишки усет изгледите на нападателите и защитниците. Няколко топовни изстрела, бързо нападение, и тая сган (както по-късно, на остров Света Елена, с презрение ще назове войските от предградията) ще бъде пометена без остатък. Ако кралят е разполагал с този дребен поручик от артилерията, сигурно е щял да надвие цял Париж. Но никой в двореца не притежава непреклонното сърце и орловия взор на малкия поручик. „Не нападайте, запазете самообладание, укрепете защитата“ — това са единствените заповеди към войниците, половинчата мярка, която води към пълно поражение. Междувременно — вече е седем часът сутринта — се е появил кавалерийският авангард на въстаниците — безредна и лошо въоръжена тълпа, заплашителна не с дееспособността си, а единствено с непоколебимото си мъжество. Някои от тях се насочват към подвижния мост. Крайно време е да се вземе решение. Главният прокурор Рьодерер съзнава своята отговорност. Преди час той вече е съветвал краля да отиде отсреща в Националното събрание и да потърси закрилата му. Но Мария Антоанета троснато е заявила: „Господине, тук разполагаме с достатъчно сили, освен това е време да разберем кой ще надделее — кралят или въстаниците, конституцията или бунтарите.“ Но самият крал не намира какво да каже. Пъхти, погледът му блуждае, седи в креслото и чака, сам не знае какво; иска му се още малко да отложи нещата, да не взема никакво решение. Но ето го отново Рьодерер, препасал ешарпа, който му позволява свободен достъп навсякъде; придружават го няколко градски съветници. „Господарю — енергично се обръща той към Луи XVI, — ваше величество не бива да губи и пет минути, единствено Националното събрание може да ви предложи сигурна закрила!“ — „Но на площад Карузел не видях много хора“, плахо отвръща Луи XVI, чиято цел винаги е била да спечели малко време. „Господарю, неизброими тълпи с дванадесет топа идват насам откъм предградията!“

Някакъв общински съветник, който е търговец на дантели и кралицата по-рано често е купувала от него, подкрепя предупреждението на Рьодерер. Но: „Замълчете, господине — го срязва веднага Мария Антоанета (винаги избухва, щом някой, когото тя не уважава, иска да я спаси), — оставете главният прокурор да се изкаже!“ — И тогава сама се обръща към Рьодерер: — „Но, господине, нали разполагаме с въоръжена сила?“ — „Мадам, цял Париж се е разбунтувал, всякаква съпротива е невъзможна!“

Мария Антоанета вече не е в състояние да овладее своята възбуда, страните й поруменяват, но въпреки своето безсилие си налага да не избухне пред тези мъже, от които никой не разсъждава мъжествено. Ала отговорността е чудовищна; в присъствието на френския крал никоя жена няма право да даде заповед за бой. И така, тя трябва да изчака решението на човека, който вечно не може да вземе решение. Най-сетне той вдига тежката си глава и щастлив, задето е решил нещо, заявява: „Да вървим!“

И през шпалира на благородниците, които го гледат без всякакво уважение, покрай швейцарските войници, на които пропускат да кажат, макар и седна дума, дали трябва да се бият, или не, през все по-гъстата тълпа на народа, който неприкрито се подиграва и дори заплашва краля, жена му и малцината доверени люде, Луи XVI без бой и дори без опит за съпротива напуска двореца, построен от прадедите му, където кракът му вече никога няма да стъпи. Прекосяват градината, отпред върви кралят с Рьодерер, следват го кралицата, уловила под ръка министъра на флотата, до нея крачи момченцето й. Движат се с недостойна бързина към покрития манеж, където някога дворът весело и безгрижно се е възхищавал на конните надбягвания и където сега Националното събрание с гордост вижда как неговият крал, разтреперан за живота си, без да се бие, е дошъл да търси закрилата му. Трябва да изминат около двеста стъпки. Но с тези двеста стъпки Мария Антоанета и Луи XVI невъзвратимо се отказват от своята власт. Кралството вече не съществува.

Националното събрание наблюдава със смесени чувства как някогашният му господар, с когото все още го свързва клетва за вярност и чест, иска от него гостоприемство. Обзет от великодушието на първата изненада, председателят Вернио заявява: „Господарю, можете да разчитате на непоколебимостта на Националното събрание. Неговите членове са се заклели да умрат в защита на народните права и на установената власт.“ Обещанието е щедро, защото според конституцията кралят все още е един от двата законно установени авторитета, а сред хаоса Националното събрание се държи така, сякаш законният ред не е нарушен. То строго се придържа към параграфите на конституцията, които забраняват присъствието на краля по време на съвещанията на Националното събрание. Но тъй като трябва да продължат заседанието си, го подслоняват в съседната ложа, която инак се заема от писарите. Тази ложа е толкова ниска, че човек не може да стои в нея изправен; отпред има няколко кресла, отзад — сламена пейка, а от същинската заседателна зала досега я е разделяла желязна решетка. Днес депутатите на бърза ръка отстраняват тази решетка с пили и чукове, защото все още предвиждат възможността уличната сган насила да измъкне кралското семейство: ако това наистина се случи, депутатите ще преустановят заседанието си и ще заобиколят своите владетели. Мария Антоанета, Луи XVI и децата им трябва да прекарат осемнадесет часа в тази клетка, където направо се задушават от знойната горещина на августовския ден и са изложени на любопитните, злонамерени и съжалителни погледи на заседателите. Ала пълното безразличие, с което Националното събрание се отнася към присъствието на кралското семейство през тези осемнадесет часа, прави тяхното унижение още по-жестоко от всяка подчертана или гласно изречена ненавист. Зачитат ги толкова, колкото се зачитат разсилните или публиката от галериите; нито един депутат не става и не отива да ги поздрави, на никого от тях не минава през ума да направи престоя им в тази клетка по-удобен и поносим. Разрешава им се само да изслушат разговорите, които ги засягат: гледката е зловеща, те имат чувството, че през някакъв прозорец наблюдават своето собствено погребение.

Внезапно през депутатите минава тръпка. Някои от тях скачат от местата си, ослушват се и бързо разтварят вратата, през която долитат близките пушечни изстрели откъм Тюйлери. Прозорците се разтърсват от глух тътен: топовни гърмежи. При нахлуването в двореца въстаниците са се натъкнали на швейцарската гвардия. В жалката припряност на своето бягство кралят съвсем е забравил да се разпореди или, както винаги, не е намерил сили да изтръгне от себе си ясното „да“ или „не“. Верни на предишната, неотменена заповед — да останат в отбранителна позиция, — швейцарските гвардейци бранят опустялата черупка на монархията, Тюйлери, и по заповед на офицерите дават няколко топовни изстрела. Вече са разчистили двора, завзели са довлечените топове и по този начин са доказали, че един решителен крал е можел да се защити. Но кралят — този владетел, който сякаш не носи глава на раменете си и наистина скоро ще я загуби — сега си спомня за своя дълг да не изисква смелост и себеотрицание от другите хора, щом сам се е показал като страхливец, и заповядва на швейцарците да преустановят отбраната на двореца. Твърде късно: това са вечните съдбовни слова на монаршеската му власт! Неговите нерешителност и нехайство са отнели живота на повече от хиляда души. Ожесточената тълпа необезпокоявано нахлува в беззащитния дворец. Отново лумва кървавият фенер на революцията: главите на убитите роялисти са понесени на щикове, клането приключва едва в единадесет предобед. До края на този ден не падат повече глави — търкулва се само една корона.

Наблъскано в душната ложа, кралското семейство трябва да присъствува на всичко, което става в Националното събрание, но няма право да изрази своето мнение. Най-напред виждат своите предани швейцарци — почернели от барута, опръскани с кръв — да се втурват в Националното събрание, преследвани от победилите въстаници, които искат да ги изтръгнат от закрилата на депутатите. Сетне върху председателската маса полагат откраднатите от двореца вещи: сребърни предмети, накити, писма, ковчежета и книжни пари. Мария Антоанета със стиснати устни изслушва похвалите към водачите на въстанието. Беззащитна и безмълвна, тя слуша предложенията на представителите от различни секции, които най-настоятелно искат свалянето на краля, вижда как в своите доклади изопачават най-явни факти. И отново присъствува на вечния, на вечно повтарящия се спектакъл: как политиците се превръщат в страхливци, щом усетят, че вятърът е променил своята посока. Същият Вернио, който само преди два часа е обещал от името на Националното събрание, че по-скоро ще умре, но няма да позволи да бъдат накърнени правата на установения авторитет, сега на бърза ръка отстъпва и внася предложение за незабавното отстраняване на носителя на действуващата власт, сиреч на краля, и настоява за преместване на кралското семейство в Люксембургския дворец „под закрилата на гражданите и закона“, т.е. настоява за затварянето му. И за да може това искане да бъде поднесено в омекотен вид на роялистично настроените депутати, се предлага уж да се назначи възпитател на престолонаследника; в действителност обаче никой не мисли нито за короната, нито за краля. Отнемат му единственото право — правото на вето; ония закони, които кралят е отхвърлил, веднага се утвърждават от Националното събрание, никой не потърсва поне с поглед одобрението на онзи безпомощен, изпотен човечец, който морно се е отпуснал в креслото си в ложата на писарите и навярно дълбоко в себе си е доволен, че вече не се допитват до него. Отсега нататък Луи XVI няма да бъде задължаван да взема решения. Отсега нататък ще се решава неговата съдба.

Заседанието продължава осем, дванадесет, четиринадесет часа. Петимата са се натъпкали в ложата, не са мигнали през ужасната нощ, а от сутринта за тях е минала цяла вечност. Изнурените деца са задрямали; те нищо не разбират от онова, което става, пот се стича от челата на краля и кралицата, Мария Антоанета постоянно моли да наквасят кърпичката й, един-два пъти изпива чаша леденостудена вода, подадена от милосърдна ръка. С пламнали очи, уморена и същевременно страшно възбудена, тя се е втренчила в душната затворена зала, където словесната машина от дълги часове се върти около тяхната съдба. Не слага залък хляб в устата си, за разлика от своя съпруг. Без да се притеснява от зрителите, Луи XVI многократно си поръчва закуски, дъвче и предъвква в ложата със своите тежки и бавни челюсти, сякаш се е разположил пред сребърните съдини на трапезата си във Версай. Дори смъртната опасност не е в състояние да потисне глада и желанието за сън в това толкова нецарствено тяло; тежките му клепачи бавно се затварят и в разгара на борбата, която ще му струва короната, Луи XVI си подрямва един час. Мария Антоанета се отмества от него и се скрива в сянката на ложата. В подобни мигове тя винаги се е срамувала от ужасно недостойната слабост на този човек, който полага повече грижи за стомаха си, отколкото за своята чест, и въпреки безмерното унижение продължава да се тъпче и да дреме. Кралицата отвръща пламналия си взор, за да не издаде своего огорчение; обръща гръб и на събранието, много й се иска да запуши и ушите си. Само тя чувствува цялото унижение на този ден, а в свитото й гърло вече се надига горчилката от онова, което предстои да се случи; ала нито за миг не загубва достолепната си осанка, винаги запазва своето величие, щом усети нечие предизвикателство; бунтарите не ще видят нито една сълза, не ще чуят нито една въздишка — тя се отдръпва назад, все по-назад в сянката на ложата.

Най-сетне, след осемнадесетте зловещи часа в нажежената клетка, кралят и кралицата могат да се оттеглят в бившия манастир на фьойантините, където в една от голите, изоставени килии набързо им стъкмяват легла. Непознати жени дават на френската кралица риза и малко бельо и понеже е загубила или в бързината е забравила парите си, тя взема на заем няколко златни монети от собствената си прислужница. Едва сега, когато е останала сама, Мария Антоанета хапва малко. Но през решетъчните прозорци все още долита шум, градът е обзет от трескаво вълнение, минаващите тълпи сякаш нямат край, а откъм Тюйлери се носи глухият тропот на коли. Това са талигите, с които извозват труповете на хилядата убити: грозна работа, която се върши през нощта. Но трупът на кралството ще бъде отстранен посред бял ден.

На следващото и по-следващото утро кралското семейство пак е принудено да присъствува на заседанията на Националното събрание, като отново заема своята ужасна клетка. Виждат как властта им с всеки изминал час се стопява в накалената пещ. Довчера се е говорело за краля, днес Дантон вече споменава за „народните тирани“, а Кло — за „личностите, наречени крале“. Вчера са избрали Люксембургския дворец за „резиденция“ на двора и са възнамерявали да назначат възпитател за престолонаследника, днес обаче се изразяват по-остро: кралят трябва да се постави „под охраната на народа“, сиреч да бъде затворен; освен това Комуната — новата революционна градска управа, учредена през нощта на десети август — не одобрява Люксембургския дворец или Министерството на правосъдието като бъдеща резиденция и ясно изтъква съображенията си: от тези две сгради много лесно можело да се избяга. Единствено в Тампл Комуната била в състояние да гарантира сигурността на „задържаните“ — понятието „затвор“ се оформя все по-определено. Националното събрание, което тайно се радва, че е отхвърлило от себе си решението на този въпрос, предоставя краля на грижите на Комуната. Тя обещава, че ще отведе кралското семейство в Тампл „с всичката почит, дължима на злощастието“. С това въпросът е приключен, ала мелницата на словото продължава да се върти през целия ден и до два часа през нощта, но нито една дума не е в полза на нещастниците, които сякаш са се свили не в мрака на ложата, а в сянката на съдбата.

На 13 август Тампл най-сетне е готов. През тези три дни е изминато огромно разстояние. Цели столетия са били необходими, за да се стигне от абсолютната кралска власт до Националното събрание, две години — от Националното събрание до конституцията, няколко месеца — от конституцията до превземането на Тюйлери, само три дни — от превземането на Тюйлери до затварянето на краля. Остават още няколко седмици до ешафода, след което един-единствен тласък ще го сгромоляса в гроба.

На 13 август в шест часа привечер кралското семейство е закарано в Тампл под предводителството на Песион — в шест часа привечер, преди да се е здрачило, преди да е настъпила нощта, защото победилият народ трябва да види своя някогашен господар и преди всичко високомерната кралица на път към тъмницата. Умишлено бавно, в продължение на два часа, колата обикаля половината град; нарочно правят завой през площад Вандом, за да може Луи XVI да види статуята на своя прадядо Луи XIV, която по заповед на Националното събрание е разрушена и съборена от пиедестала — Луи XVI трябва да се убеди, че е свършила не само неговата власт, но и властта на целия му род.

И пак в тази привечер, когато досегашният господар на Франция сменя двореца на своите деди с тъмницата, новият господар на Париж също променя местоположението си. През същата нощ изнасят гилотината от двора на тъмницата Консиержри и заплашително я издигат на площад Карузел. Франция трябва да знае: от 13 август на власт вече не е Луи XVI.