Стефан Цвайг
Мария Антоанета (20) (Портрет на един посредствен характер)

Бягството на приятелите

Луи XVI е бил многократно подиграван, задето не могъл да схване веднага цялото значение на новопоявилата се дума „революция“, когато на 14 юли 1789 година го събудили с вестта за падането на Бастилията. Но „много е лесно — обръща се Морис Метерлинк в знаменитата глава на «Мъдрост и съдба» към онези, които се показват остроумни след станалото — да се проумява какво е трябвало да бъде сторено, след като се знаят всички събития“. Несъмнено при първите признаци на бурята нито кралят, нито кралицата могли дори отчасти да обгърнат с поглед размерите на бедствието. Но нека зададем и друг въпрос: кой от всички съвременници е усетил още в първия час истинските размери на събитието, което току-що е започнало, дори между онези, които са подпалили и раздухали революцията? Всички водачи на новото народно движение — Мирабо, Байи, Лафайет — дори не подозират, че разкрепостената сила ще ги отведе много по-далеч от поставената цел и ще ги увлече след себе си против волята им, защото през 1789 година дори най-ожесточените сред по-сетнешните революционери — Робеспиер, Марат, Дантон — все още са убедени роялисти. Едва самата Френска революция изпълва понятието „революция“ с онова широко, необуздано и световноисторическо значение, което днес влагаме в него. Времето го запечатва в кръвта и ума на потомците, а не събитията от първия час. Така че ето кой е странният парадокс: за крал Луи XVI не е толкова пагубно обстоятелството, че не успява да разбере революцията, а тъкмо обратното — фактът, че този посредствен човечец полага най-трогателни усилия да я разбере. Луи XVI обича да се занимава с история и още като плахо момче изпитва силно вълнение, когато веднъж лично му представят прочутия Дейвид Хюм, автор на „История на Англия“, защото тази книга била любимото му четиво. Още като престолонаследник чете с особен интерес главата, която описва как срещу друг крал, английския крал Чарлс Първи, е подготвена революция и в крайна сметка кралят е екзекутиран: този пример въздействува на плахия престолонаследник като страховито предупреждение. И когато по-сетне в собствената му страна се заражда подобно брожение, Луи XVI смята за най-сигурно отново и отново да препрочита тази книга, за да се поучи навреме от грешките на злощастния си предшественик, за да узнае какво не бива да прави кралят по време на подобен метеж: там, където английският крал е суров, той проявява снизхождение и по този начин се надява да избегне лошия край. Ала тъкмо намерението да проумее Френската революция, като я съпоставя с коренно различна революция, погубва краля. Защото владетелите не бива да вземат световноисторически решения, като си служат със закостенели рецепти и обезсмислили се примери: единствено пророческото мигновение на гения е в състояние да прозре спасителния брод в настоящето, само бързото и смело действие може да възпре дивия хаотичен напор на първичните сили. Не е възможно обаче да се усмири бурята със свити платна; тогава тя продължава да вилнее, докато се изтощи и утихне от само себе си.

Трагедията на Луи XVI се състои в това, че желае да разбере неразбираемото, като се допитва до историята, сякаш тя е учебно помагало, и се предпазва от революцията, като боязливо жертвува всичко царствено в своето поведение. При Мария Антоанета не е така: тя не се допитва до книгите, почти не се съветва и с хората. Дори в мигове на върховна опасност не й е присъщо да преценява нито минали, нито предстоящи събития, всякакви сметки и комбинации са чужди на спонтанната й природа. Нейната човешка сила произтича единствено от вътрешния й усет. А този вътрешен усет от самото начало изрича своето категорично „не“ на революцията. Родена в кралски палат, възпитана в религиозен дух, убедена, че правата й на владетел са дадени от бога, тя още от самото начало възприема искането на народа да получи някакви права като непристойно възбунтуване на сганта: онзи, който сам държи да има всички свободи и всички права, винаги е най-малко склонен да позволява същото и на останалите. Мария Антоанета не влиза в спор нито със себе си, нито с останалите; подобно на брат си Йосиф тя заявява: „Моят занаят е да бъда роялист.“ И още: „Имам една-единствена задача: да споделям становището на краля.“ Нейното място е горе, мястото на народа — долу: тя не желае да слезе, народът не бива да се изкачи. От превземането на Бастилията до ешафода всеки миг непоколебимо вярва, че правото е на нейна страна. Нито за секунда не се съюзява вътре в себе си с новото движение: революцията означава за нея само понятие, с което искат да разкрасят думата „бунт“. Но това високомерно и сурово, неотстъпчиво и твърдо отношение на Мария Антоанета към революцията не съдържа (поне отначало) никаква враждебност спрямо народа. Израснала в по-спокойната и приятна Виена, Мария Антоанета гледа на народа — на „le bon peuple“^[1] — като на извънредно добродушно и не особено разумно същество; непоклатимо вярва, че послушното стадо един ден само ще се разочарова от тези подстрекатели и празнодумци и ще се върне в добрата своя ясла, при наследствената владетелска династия. Ето защо цялата й омраза е насочена срещу заговорниците, подстрекателите, членовете на разните клубове, демагозите, ораторите, кариеристите и атеистите, които в името на мъгляви идеи или честолюбиви интереси подтикват простодушния народ да въстава срещу трона и олтара. „Сбирщина от глупци, негодници и злодеи“ — така Мария Антоанета нарича представителите на двадесет милиона французи и онзи, който само за час е принадлежал към презряната орда, за нея е обречен, а който просто разговаря с някого от бесните обновители, й става съмнителен. Лафайет три пъти спасява живота на съпруга и децата й, като излага на опасност себе си, но не получава нито една благодарствена дума: кралицата предпочита да умре, но не и да дължи спасението си на този славолюбив човек, решил да завоюва народното благоволение! Никога, дори в затвора, тя няма да окаже честта да помоли за нещо някой служител или някого от своите съдии, които не признава за такива и нарича палачи; с цялото упорство на своя нрав остава вярна на непоколебимия отказ за каквото и да било споразумение. От първия до последния миг Мария Антоанета възприема революцията единствено като нечиста помия, размътена от най-низките и нагли инстинкти на човечеството; не разбира нейното световноисторическо право и съзидателната й воля, защото е решена да възприема и утвърждава единствено своето кралско право.

Никой не отрича, че историческата грешка на Мария Антоанета се състои в нежеланието да проумее нещата. Тази жена с посредствени, ограничени политически възгледи нито е възпитана, нито е придобила по волеви път възможността за психологическа прозорливост; тя е в състояние да проумее само човешкото, близкото, сетивното. Но всяко политическо движение загубва очертанията си, щом се взрем в него отблизо, от човешка гледна точка; всяка идея разкривява формата си, щом се осъществи наяве. Мария Антоанета съди за революцията по хората, които я ръководят — и би ли могла да постъпи другояче! А както винаги по време на смут, най-разговорливите и тук не са най-почтени и най-добри. Мария Антоанета обаче никога не успява и не се опитва да проумее дори най-незначителната от духовните цели, скрити зад бруталните улични размирици. Тя съзира само непонятната бъркотия, но не и очертанията на новия ред, който напира да се роди със страховити битки и гърчове. Ето защо от първия до последния ден с цялата решителност на гордото си сърце тя ненавижда водачите и поведените от тях люде. Така се случва онова, което закономерно трябва да се случи. Тъй като Мария Антоанета е несправедлива към революцията, и революцията е жестока и несправедлива към нея.

Революцията е враг — такова е становището на кралицата. Кралицата е пречка — такова е дълбокото убеждение на революцията. С непогрешимия си инстинкт народните маси възприемат кралицата като свой единствен, извечен противник, ето защо цялата ярост на борбата се насочва срещу нея. Луи XVI е напълно безобиден, знаят го и последните селяни, и невръстните деца от улицата. Този боязлив и плах човечец така ще се стресне от няколко изстрела с пушка, че ще се съгласи без възражение с всяко искане; могат да му нахлупят червена барета и той ще я носи, а ако настойчиво му заповядат да извика: „Долу кралят! Долу тиранинът!“, той би се подчинил безропотно, макар сам да е крал. Една-единствена воля във Франция брани трона и правата му и този „единствен човек, който подкрепя краля — според думите на Мирабо, — е жена му“. Следователно всеки, който е за революцията, трябва да бъде против кралицата; от самото начало тя се превръща в мишена, но за да подчертаят това още по-силно, всички революционни писания започват да изтъкват явната отлика между нея и истинския народен баща Луи XVI, този благ, добродетелен, благороден, ала за жалост твърде слаб и „подведен“ човек. Ако всичко ставало по волята на този човеколюбец, между краля и нацията щяло да цари разбирателство за чудо и приказ. Но оная чужденка, австрийката, сляпо предана на брат си, омотана в мрежите на своите любовници мъже и жени, властолюбива и тиранична, единствено не желаела подобно разбирателство, а подклаждала все нови и нови заговори, за да срине до основи свободния Париж с повиканите от чужбина войски. Служела си с пъклени хитрости, за да подмами офицерите да насочат топовете срещу беззащитния народ; жадна за кръв, подстрекавала с вино и подаръци войниците да устроят нова вартоломеева нощ; наистина време било да се отворят очите на клетия злощастен крал! Двете враждуващи партии разсъждават в основни линии по един и същ начин: за Мария Антоанета народът е добър, но е измамен от бунтарите; за народа кралят е добър, но е насъскан и заслепен единствено от жена си. Така че борбата всъщност се води само между революционерите и кралицата. Но колкото повече омраза среща, толкова по-жилаво става упорството на Мария Антоанета. Онзи, който е решен да ръководи някое велико движение или е решен да се бори срещу него, вследствие на противодействието израства и надхвърля себе си: откакто целият свят става неин враг, детинското високомерие на Мария Антоанета се превръща в гордост, а разпиляната й мощ се обединява в истински характер.

Но късната сила на Мария Антоанета може да докаже своето съществуване единствено при положение на самоотбрана — не можеш да се опълчиш срещу противника си с окови на нозете. Оковите са клетият, колеблив крал. Получил плесница върху дясната си страна чрез падането на Бастилията, на идното утро той смирено и по християнски предлага и лявата си страна; вместо да се разгневи, вместо да порицава и наказва, той обещава на Националното събрание да оттегли от Париж войските си, които навярно все още са били готови да се бият за него, като по този начин осквернява паметта на защитниците, паднали за короната. И понеже не се осмелява да изрече нито една сурова дума срещу убийците на коменданта на Бастилията, признава терора за законна власт във Франция и чрез своята отстъпчивост легализира въстанието. В знак на благодарност за това унижение Париж показва искрена готовност да възвеличи любезния владетел и да го възнагради, макар и за кратко, с титлата „възстановител на френската свобода“. Кметът го посреща пред градските порти с двусмислените слова, че народът отново е завладял своя крал; Луи XVI послушно поема кокардата, избрана от народа за емблема на борбата срещу неговата власт, и не забелязва, че в действителност тълпата съвсем не приветствува него, а собствената си сила, която е подчинила самия владетел. На 14 юли Луи XVI загубва Бастилията, на 17-и се лишава и от достойнството си — той се прекланя пред своите противници толкова дълбоко, че короната се търкулва от главата му.

След такава жертва от страна на краля Мария Антоанета не би могла да откаже своята. И тя трябва да даде доказателства за добрата си воля, като публично се отрече от онези, които новият господар, народът, ненавижда напълно основателно — от своите другари в удоволствията, семейство Полиняк и граф д’Артоа, които завинаги са изгонени от Франция. Сама по себе си раздялата едва ли е щяла да бъде толкова мъчителна за кралицата, стига да не е била принудителна, защото вътрешно тя отдавна се е разграничила от лекомислените нехранимайковци. Но сега, в часа на разлъка, за сетен път се пробужда отдавна охладнялото приятелство към тази компания от най-прекрасните, най-безгрижните й години. Били са безразсъдни в своите безразсъдства, Полиняк е споделяла всичките й тайни, отгледала е децата й, наблюдавала е как стават хора, как растат. А ето че трябва да си върви: как да не си даде сметка, че същевременно се разделя и със своята собствена волна младост? Защото безгрижните часове отлитат завинаги; юмруците на революцията са разбили прозирния и гладък като алабастър порцеланов свят на осемнадесети век, навеки изчезва желанието за изискани и изтънчени удоволствия. Наближава навярно велико, ала грубо, могъщо, ала съкрушително време. Сребърното часовниче в стил рококо вече е изпяло песента си, отлетели са дните в Трианон. Мария Антоанета се бори със сълзите си и не може да се реши да изпрати за сетен път някогашните си приятели, а остава в покоите си — толкова се плаши от собствената си безмерна тъга. Но вечерта, когато в двора колите вече очакват граф д’Артоа и децата му, принц Конде, Бурбонския принц, мадам дьо Полиняк, министрите и абата Вермон, всички онези, които са я заобикаляли на младини, тя бързо грабва един лист от масата и написва на Полиняк покъртителните слова: „Сбогом, моя най-скъпа приятелко! Думата е ужасна, но трябва да я изрека. Ето и заповедта за конете. Остават ми сили само да Ви прегърна.“

Отсега нататък във всяко писмо на кралицата ще потрепва тази скрита печал: меланхолно предчувствие обгръща всичките й думи. „Не мога да изразя колко много съжалявам — пише тя след няколко дни на мадам дьо Полиняк, — че се разделихме, остава ми единствено надеждата, че споделяте моите чувства. Здравето ми е доста добро, въпреки че малко се поразклати от продължителните неприятности, на които е изложено. Заобиколени сме от мъка, нещастие и нещастници — без да броя онези, които си замитаха. Целият свят бяга, но за мен е щастие да мисля, че онези, които са ми близки, сега са далеч от мен.“ И сякаш да не допусне преданата й приятелка да я обвини в слабост, сякаш знае, че от някогашната й власт на кралица се е запазила единствено кралската й осанка, побързва да добави: „Ала смятайте, че тези безкрайно отвратителни неща не ще подкопаят нито силата, нито смелостта ми; няма да загубя нищичко от тях, напротив, отвратителните неща ще възпитат у мен по-голяма предпазливост. Тъкмо в мигове като този човек опознава хората и се учи да различава действително преданите сред тях.“

И така, около кралицата настъпва безмълвие — а тя много, извънредно много е обичала да живее шумно. Започнало е голямото бягство. Къде са някогашните приятели? Изчезнали са като лански сняг. Къде са ония, които като жадни деца сновяха около рога на изобилието, къде са Лозьон, Естерхази, Водрьой? Къде са партньорите от игралната маса, танцьорите и кавалерите? На кон или с кола, те са напуснали Версай преоблечени, но този път не са се маскирали за някой бал, а просто са се забулили, за да не би народът да ги линчува. Всяка вечер от портите с позлатени решетки тръгва по някоя кола, за да не се върне никога, все повече утихват залите, станали извънмерно просторни; вече няма театър, балове, кортежи и приеми, запазена е само утринната литургия, а подир нея в малкия кабинет следват дългите, безсмислени съвещания с министрите, които сами са в безизходица. Версай се е превърнал в Ескориал: умните люде се оттеглят оттам.

Но тъкмо сега, когато всички уж близки приятели на кралицата я изоставят, от мрака изниква онзи, който действително е бил неин приятел: Ханс Аксел фон Ферзен. До мига, в който фаворитите на Мария Антоанета са били отрупвани с облаги и блясък, този всеотдайно любещ човек плахо е крил чувствата си, за да пази честта на любимата жена, и така е съхранил най-съкровената тайна на живота й от любопитството на клюкарите. Ала сега, когато приятелството с низвергнатата жена не носи никакви облаги, почит, уважение, не събужда завист, а изисква смелост и всеотдайна преданост, до Мария Антоанета открито и решително застава единственият любещ и любим човек, за да влезе по този начин в историята.