Стефан Цвайг
Мария Антоанета (40) (Портрет на един посредствен характер)

Последният опит

Консиержри, това „преддверие на смъртта“, има славата на революционния затвор с най-строг режим. В тази прастара каменна сграда с непревземаеми зидове и тежки, обковани с желязо врати всички прозорци са с решетки, всеки коридор е преграден с бариери и се надзирава от многобройни стражи. Върху каменните й зидове биха могли да се издялат думите на Данте: „Надежда всяка тука оставете…“

Системата на надзираване, затвърдена от столетия насам и особено усъвършенствувана чрез масовите арести по време на терора, прави невъзможна всяка връзка с външния свят. Няма как да се вмъкне нито едно писмо, не могат да бъдат приемани гости, защото тукашните надзиратели не са стражи-дилетантни като в Тампл, а професионални тъмничари, които могат да се справят с всякакви хитрости; освен това затворниците за всеки случай са смесени с така наречените „овни“, сиреч професионални шпиони, които биха издали на властите всеки опит за бягство, преди той да се е осъществил. Може да се смята, че всяко еднолично противодействие срещу системата, която в продължение на десетки години е имала възможност да се усъвършеиствува, е осъдено на неуспех.

Ала когато отделният човек е непреклонен и решителен, в крайна сметка почти винаги се оказва по-силен от всякакви системи. Докато човешката воля не е сломена, тя винаги ще разгроми книжните правила. Така става и с Мария Антоанета. Само след няколко дни и хората в Консиержри, които трябва да я надзирават, стават нейни приятели, съучастници, слуги благодарение на онова странно вълшебство, което се излъчва донякъде от името й, донякъде от благородството на осанката й. Жената на вратаря няма други служебни задължения, освен да помита стаята и да й приготвя обикновена храна. Но тя готви за кралицата с трогателна грижовност най-изисканите ястия; предлага й да я фризира; всеки ден й набавя бутилка питейна вода от друг квартал, каквато Мария Антоанета предпочита. А прислужницата на вратарката използува всеки миг, за да се вмъкне при затворницата и да я попита от свое име дали не би могла да й услужи с нещо. А какво вършат дори строгите стражари със засукани мустаци, тежки, звънтящи саби и непрестанно заредени пушки, които всъщност би трябвало да забраняват тези неща? Всеки ден носят по свое желание свежи цветя в безутешното жилище на кралицата, които купуват от пазара със собствените си пари — протоколът от разпита го доказва! Тъкмо в най-простия народ, който познава злочестината много по-добре от гражданското съсловие, се поражда трогателно съчувствие към владетелката, така силно ненавиждана в щастливите си дни. Щом продавачките на пазара близо до Консиержри разберат от госпожа Ришар, че пилето или зеленчуците са за кралицата, те грижливо подбират най-добрата си стока и Фукие-Тенвил е принуден да признае с раздразнение и почуда по време на процеса, че в Консиержри кралицата се е радвала на много повече удобства, отколкото в Тампл. Тъкмо там, където смъртта вилнее с най-голяма жестокост, човеколюбивите чувства се засилват като подсъзнателна съпротива.

Самото обстоятелство, че надзорът на тази толкова важна политическа затворница се упражнява през пръсти, на пръв поглед изглежда доста странно, като се имат предвид предишните й опити за бягство. Ала все пак донякъде можем да си го обясним, ако си спомним, че главният инспектор на този затвор е не някой друг, а самият бивш продавач на лимонада Мишони, съзаклятник още от Тампл. Дори през дебелите зидове на Консиержри прониква съблазнителното сияние на милиона на барон дьо Бац; Мишони дръзко продължава двойствената си игра. Строг и верен на дълга си, той всеки ден влиза в стаята на кралицата, проверява железните пръчки, оглежда вратите и с добросъвестна грижливост уведомява Комуната за своите посещения; тя пък от своя страна се радва, че е назначила за надзирател и стражник този извънредно надежден републиканец. Ала в действителност Мишони само изчаква стражите да напуснат стаята, за да си побъбри едва ли не дружелюбно с кралицата, да й предаде жадуваните вести за децата й от Тампл; не се знае дали го прави от алчност или от добродушие, но когато трябва да инспектира Консиержри, от време на време вмъква със себе си по някой любопитен човек — веднъж някакъв англичанин, друг път англичанка, вероятно онази капризна мисис Аткинс, после неположилия клетва свещеник, който навярно е изповядал за последен път кралицата, сетне художника, на когото дължим портрета, запазен в музея Карнавале. И най-сетне, за нещастие, и онзи смел безумец, чието прекомерно усърдие с един замах унищожава всичките й свободи и привилегии.

Прословутата „история с карамфила“, послужила по-късно на Александър Дюма като сюжет за голям роман, е твърде загадъчна и едва ли някога ще успеем да я разплетем напълно, защото не можем да разчитаме на сведенията от съдебните архиви, а разказът на самия герой съмнително мирише на самохвалство. Ако повярваме на общинския съвет и на главния инспектор на затворите Мишони, трябва да приемем целия случай за напълно безобиден епизод. По време на една вечеря у приятели той споменал за кралицата, която задължително трябвало да навестява всеки ден. Тогава онзи непознат господин, чието име му било неизвестно, проявил особено любопитство и попитал дали не би могъл някога да го придружи. Понеже бил в добро настроение, Мишони не сметнал за необходимо да проучи въпроса по-задълбочено и при една от своите проверки взел господина със себе си, като, естествено, го задължил да не разменя с кралицата нито дума.

Но нима Мишони, довереникът на барон дьо Бац, действително е бил толкова наивен, за колкото се представя? Нима наистина не се е постарал да научи кой е този непознат господин, който е трябвало да вмъкне в килията на кралицата? В такъв случаи би могъл да узнае, че въпросното лице е рицарят дьо Ружвил, стар познат на Мария Антоанета, един от онези благородници, които са рискували живота си, за да защитят кралицата на 20 юни. Ала по всяка вероятност бившият съучастник на барон дьо Бац е имал сериозни и преди всичко доста добре звънтящи основания да не разпитва кой знае колко непознатия господин за намеренията му; вероятно заговорът се е намирал в много по-напреднал стадий, отколкото днес можем да разберем от полуизтритите следи.

Във всеки случай на 28 август връзката ключове издрънчава пред вратата на затворническата килия. Кралицата и стражарят се изправят. Тя винаги се стъписва, когато вратата на тъмницата внезапно се отвори, защото от седмици и месеци почти всяко неочаквано посещение на властта е донасяло за нея лоши новини. Не, този път е само Мишони, тайният приятел, придружен от някакъв непознат господин, на когото затворницата изобщо не обръща внимание. Мария Антоанета въздъхва с облекчение, заговаря Мишони, осведомява се за децата си: първият и най-настойчив въпрос на майката винаги е за тях. Мишони й отговаря дружелюбно, кралицата почти се развеселява: тези броени минути, когато сивият стъклен похлупак на мълчанието се разбива и тя може да изрече пред някого имената на своите деца, за нея винаги са били нещо като щастие.

Ала внезапно Мария Антоанета става смъртнобледа. Само за една секунда; сетне кръвта отново нахлува в лицето й. Разтреперва се и с мъка стои на краката си. Изненадата е прекомерна — разпознала е Ружвил, когото стотици пъти е виждала до себе си в двореца и за когото знае, че е способен на всякаква дързост. Какво ли се е случило? Времето отлита прекалено бързо, за да може да премисли всичко — но какво означава внезапната поява на този надежден и предан приятел в килията й? Пак ли ще я спасяват? А може би искат да й кажат нещо? Или нещо ще й предадат? Не се осмелява да заговори Ружвил, страхът от стражаря и прислужницата я възпира дори да го погледне изпитателно, но все пак забелязва, че непрестанно й прави знаци, които тя не разбира. Изпитва мъчителна възбуда и едновременно с това — щастие, защото цели месеци не е виждала така близо до себе си този пратеник, чиито вести не може да разбере; слисаната жена става все по-неспокойна, обзема я все по-силен страх, че ще се издаде. Навярно Мишони забелязва смущението й; във всеки случай си спомня, че трябва да прегледа и останалите килии, след което бързо излиза с непознатия, но изрично подчертава, че ще се върне пак.

Останала сама, Мария Антоанета, чиито колене треперят, сяда и прави опит да се успокои. Решава, че ако двамата се върнат, трябва да бъде по-внимателна и по-твърда, отколкото при първата изненада, и да следи съсредоточено всеки: знак и всеки жест. И действително двамата идват още веднъж, ключовете отново издрънчават, Мишони отново влиза с Ружвил. Сега Мария Антоанета напълно се е овладяла. Наблюдава Ружвил по-зорко, по-настойчиво, по-съсредоточено; и внезапно забелязва бързото движение, с което Ружвил хвърля нещо в ъгъла на печката. Сърцето й се разлудява, не може повече да чака, трябва да прочете писмото; Мишони и Ружвил едва са напуснали стаята, когато тя хладнокръвно изпраща стражаря: да ги настигне, и използува тази единствена минута, в която е оставена без надзор, за да грабне скритата вещ. Какво? — Нима само един карамфил? Разбира се, че не — в карамфила е пъхната нагъната бележка. Тя я разтваря и прочита: „Благодетелко моя, никога не ще Ви забравя, постоянно ще търся начин да Ви докажа готовността си да умра за Вас. Ако имате нужда от триста-четиристотин луидора за хората, които Ви обкръжават, ще Ви ги донеса идния петък.“

Можем да си представим чувствата на горката жена, неочаквано обзета от чудодейна надежда. Мрачният свод още веднъж е разсечен като от ангелски меч. В злокобната и непристъпна обител на мъртъвците, заключена със седем или осем врати, напук на всички възбрани и мерки от страна на Комуната е проникнал един от приближените на кралицата, рицар на свети Луи, доверен и изпитан роялист; сега вече освобождението трябва да е близко. Сигурно любимите ръце на Ферзен са изплели мрежата, сигурно могъщи и непознати съучастници са се включили в играта, за да спасят живота й само на стъпка от пропастта. Примирената, беловласа вече жена внезапно усеща нов прилив на смелост и воля за живот.

Усеща се смела, за нещастие — прекалено смела. Изпитва доверие — уви, прекомерно доверие. Незабавно проумява, че тези триста-четиристотин луидора и трябват, за да подкупи стражаря в килията си; това е единствената й задача, за всичко останало ще се погрижат приятелите й. Внезапният и буен оптимизъм я подтиква тутакси да пристъпи към действия. Накъсва издайническата бележка на малки парченца и сама подготвя отговора. Отнели са й перото, молива, мастилото; запазила е само късче хартия. Взема го и — нуждата прави човека изобретателен — с иглата си за шев боде по листа, за да очертае буквите на своя отговор, запазен днес като реликва; естествено той е станал нечетлив поради различни други пробождания. Предава бележката на стражаря Жилбер с обещание за голямо възнаграждение — нека я предаде на онзи непознат човек, когато той се появи отново.

Оттук нататък историята съвсем се замъглява. Нищо чудно стражарят Жилбер да се е подвоумил. Клетият бедняк е съблазнен от блясъка на тези триста-четиристотин луидора, ала острието на гилотината също блести зловещо. Той съжалява несретницата, но и се страхува за службата си. Как да постъпи? Ако изпълни поръката, ще измени на революцията, ако издаде нещастницата, ще злоупотреби с доверието й. Ето защо обърканият човечец избира на първо време средния път, като се доверява на вратарката — на всемогъщата госпожа Ришар. Но виж ти, госпожа Ришар е не по-малко притеснена. И тя не се осмелява да мълчи, но не се осмелява и да разпространи наученото, а още по-малко — да вземе участие в толкова опасно съзаклятие; ала вероятно и до нейните уши е стигнал тайнственият звън на милиона.

В крайна сметка госпожа Ришар постъпва също като стражаря: не прави донесение, но и не запазва пълно мълчание. Също като стражаря тя прехвърля отговорността другиму и просто доверява историята с тайната бележка на своя началник Мишони, който пребледнява при тази новина. Тук историята отново става неясна. Знаел ли е Мишони от по-рано, че в лицето на Ружвил въвежда заговорник при кралицата, или го е разбрал едва сега? Самият той посветен ли е в съзаклятието, или Ружвил го е надхитрил? Така или иначе, не му е приятно да научи, че още двама души едновременно са узнали тайната. Придава си извънредно строг вид и отнема подозрителното листче от добрата госпожа Ришар, пуска го в джоба си и й заповядва да мълчи за случилото се. Надява се, че по този начин е поправил необмислената постъпка на кралицата и е успял да потули неприятната история. Естествено, не написва доклад за събитието; също като при първия заговор с барон дьо Бац той тихомълком се измъква, щом положението става напечено.

Нещата изглеждат уредени. Но за нещастие стражарят не може да забрави случилото се. Шепа жълтици сигурно са щели да му запушат устата, обаче Мария Антоанета няма пари, ето защо постепенно го дострашава за главата му. След като цели пет дни (това е подозрителната и необяснима страна на цялата история) е запазил пълно мълчание пред другарите си и пред властта, в края на краищата на 3 септември той подава доклад до началниците си; два часа по-късно комисарите на общинския съвет възбудено нахълтват в Консиержри и започват да разпитват участниците в събитието.

Кралицата най-напред отрича — никого не била разпознала. А като я запитват дали преди няколко дни е писала нещо, хладно заявява, че няма с какво да пише. И Мишони на първо време се преструва на невинен и се надява на мълчанието на госпожа Ришар, която вероятно също е била вече подкупена. Но тя твърди, че му е предала бележката, която той се вижда принуден да представи (обаче след като благоразумно е направил текста нечетлив чрез нови пробождания). При втория разпит на следващия ден кралицата престава да се противи. Заявява, че познавала онзи човек от Тюйлери и че е получила от него бележка в един карамфил, на която е отговорила, с което престава да отрича участието и вината си. Ала с безкрайна самопожертвувателност запазва мъжа, който е бил готов да даде живота си за нея — не назовава името на Ружвил, а твърди, че не може да си спомни как се казва гвардейският офицер; великодушно прикрива и Мишони, като по този начин му спасява живота. Но само след двадесет и четири часа Комуната и Комитетът за обществена безопасност вече знаят името на Ружвил; стражарите напразно търсят из цял Париж човека, пожелал да спаси кралицата, а в действителност само ускорил края й.

Защото несръчно подготвеният заговор невероятно много ускорява ориста на кралицата. С един замах се прекратява внимателното отношение, което негласно и великодушно са имали към нея. Отнемат й всичко, което притежава — последните й пръстени, дори златното часовниче, донесено от Австрия като сетен спомен от майка й, медальончето с нежно съхранените косици на децата й. Естествено, конфискувани са и иглите, с които изобретателно е написала бележката на Ружвил, забраняват й да има осветление вечер. Уволняват снизходителния Мишони, както и госпожа Ришар, която е заменена от нова надзирателка, госпожа Бол. Същевременно на 11 септември Комуната издава указ, който отрежда на закоравялата престъпница още по-сигурна затворническа килия; и понеже в целия Консиержри не намират килия, която наплашеният общински съвет да прецени като достатъчно сигурна, опразват аптечното помещение и го подсилват с двойни железни врати. Прозорецът, който гледа към двора за жените, е зазидан до средата на железните решетки; двамата часови под прозорците и стражарите от съседното помещение денонощно отговарят с живота си за затворницата. Според всички земни представи нито един неканен гост не може да пристъпи сега в стаята й; може да дойде само един поканен — палачът.

И така, Мария Антоанета е слязла на последното, най-ниско стъпало от своята самота. Новите надзиратели, макар дружелюбно настроени към нея, не се осмеляват да разменят нито дума с опасната жена; същото се отнася и до стражарите. Няма го часовничето, което с тихото си тиктакане е насичало безкрайното време, ръкоделието й е отнето, не са й оставили нищо освен кученцето. Сега, след двадесет и пет години, едва когато е напълно изоставена от всички, Мария Антоанета си спомня за утехата, която майка й така често й е препоръчвала; за пръв път в живота си пожелава да й донесат книги и ги чете една след друга с отслабналите си, възпалени очи; едва смогват да изпълняват желанията й. Тя не иска нито романи, нито драми, не иска весели, сантиментални или любовни четива — те биха могли твърде силно да й напомнят миналото, — а желае да чете за най-бурни приключения, за пътешествията на капитан Кук, разкази за корабокрушенци и дръзки пътешествия, книги, които завладяват и увличат, възбуждат и вглъбяват, книги, с които човек забравя времето и света. Измислените, въображаеми герои са единствените събеседници в самотата й. Вече никой не я посещава, по цели дни не чува нищо друго, освен камбаните на близката църква „Сен Шапел“ и дрънкането на ключовете в ключалката — сетне отново настава тишина, вечната тишина на ниското помещение, а то е тясно, влажно и тъмно като гроб. От липсата на движение и въздух тялото й отслабва, изтощават я тежки кръвоизливи. И когато най-сетне я призовават пред съда, от тази дълга нощ излиза остаряла жена с побелели коси, отвикнала от дневната светлина.