Стефан Цвайг
Мария Антоанета (41) (Портрет на един посредствен характер)

Голямата низост

Ето че най-ниското стъпало е достигнато, пътят е към своя край. Осъществено е най-поразителното противоречие, което съдбата е могла да сътвори. Жената, родена в императорски дворец и притежавала стотици стаи в кралския палат, сега обитава тясна, влажна и мрачна килия, препречена с решетки и наполовина вкопана в земята. Онази, която е обичала лукса, обичала е да се обгражда с несметни изящни скъпоценности и разкош, сега не притежава дори гардероб, огледало, кресло, а само най-необходимото: маса, стол, железен креват. Жената, край която се е тълпяла свита от безчет надути царедворци, за да я обслужват — главна домакиня, почетна дама, дама за тоалета, две дневни и две нощни камериерки, четец, лекар, хирург, секретар, главен дворцов интендант, лакеи, финансисти, фризьори, готвачи и пажове, — сега сама вчесва побелелите си коси. Онази, която е имала нужда от триста нови рокли в годината, сега сама кърпи с полуугасналите си очи оръфания край на своята затворническа дреха. Онази, която е била силна, сега е уморена, някогашната красива и желана жена сега е бледа, възрастна матрона. Онази, която е обичала да се заобикаля с хора от обед до зори, сега е потънала в мислите си самотница, не мигва по цели нощи и дочаква будна зазоряването отвъд решетките. Лятото полека-лека преваля, мрачната килия все повече заприличва на ковчег, защото мракът я обсебва все по-рано, а след въвеждането на по-строгия режим Мария Антоанета вече няма право на осветление; само през високото стъклено прозорче откъм коридора милостиво проникват бледите, мъждиви отблясъци на газена лампа, които разсейват непрогледната тъмнина. По всичко личи, че есента наближава, от голите плочи повява хлад, през зидовете прониква влажният дъх на близката Сена, дървените предмети са напоени с лепкава влага; мирише на мухъл, на гнило, все по-силно замирисва на смърт. Бельото се разпада, дрехите й се прокъсват, влагата и студът пропълзяват чак до костите, тя ги усеща като остри ревматични болки. Душата й все повече изтръпва от студ, жената, която някога — може би преди хиляди години — е била кралица на тази страна и най-жизнерадостното създание във Франция, все повече се изтощава, тишината става все по-студена, времето около нея — все по-пусто. Няма да се уплаши, ако чуе зова на смъртта, защото в тази килия е била погребана жива.

В този гроб насред Париж не прониква нито звук от страхотната буря, която се е развилняла над света през тази есен. Френската революция никога не е била по-застрашена, отколкото в този миг. Паднали са две от нейните най-силни крепости, Майнц и Валансиен, англичаните са завладели най-важното военно пристанище, въстанал е Лион, вторият по големина град на Франция, колониите са загубени, в Конвента цари разкол, в Париж — глад и отчаяние: републиката е на косъм от гибелта. Единствено отчаяната смелост и самоубийственото предизвикателство биха могли да я спасят в този час; тя ще преодолее страха си само ако сама започне да всява страх. „Да установим терор!“ — тези ужасни слова зловещо отекват в залата на Конвента и без да се държи сметка за каквото и да било, заплахата е приведена в изпълнение. Жирондистите са поставени извън закона, Орлеанският херцог и безчет други хора са предадени на Революционния съд. Брадвата вече ще се стовари, когато Бийо-Варен става и настойчиво заявява: „Конвентът току-що даде добър пример за строгост спрямо предателите, които подготвят разрухата на своята страна. Но негов дълг е да вземе още едно важно решение. Една жена, опозорила човечеството и своя пол, трябва най-сетне да изкупи престъпленията си на ешафода. Навред е плъзнала мълвата, че тя отново е върната в Тампл, че делото срещу нея се е водило тайно и че Революционният съд я е оправдал — сякаш жената, отговорна за кръвта на хиляди хора, би могла да бъде оправдана от френското правосъдие! Настоявам Революционният съд още тази седмица да реши съдбата й.“

Предложението е прието без възражения, въпреки че то очевидно включва в себе си не само съденето на Мария Антоанета, а и екзекуцията й. Ала странно: държавният обвинител Фукие-Тенвил, който има навика да работи като машина, отривисто, хладнокръвно и бързо, сега е обзет от съмнителни колебания. Той не предявява своето обвинение срещу кралицата нито тази, нито следващата, нито по-следващата седмица; не се знае дали някой тайно възпира ръката му, или човекът с каменното сърце, който с невероятна бързина и ловкост превръща хартията в кръв и кръвта в хартия, все още наистина не разполага с убедителни доказателства. Във всеки случай той действително се колебае и постоянно отлага предявяването на обвинението. Пише на Комитета за обществена безопасност да му изпрати материал, но, кой знае защо, и Комитетът за обществена безопасност проявява същата очебийна мудност. В крайна сметка обвинителят събира няколко незначителни документа — разпита по историята с карамфила, един списък на свидетели, делото от процеса срещу краля. Фукие-Тенвил все още не напада. Все още му липсва нещо — или тайната заповед за окончателното започване на процеса, или някой съкрушителен документ, някой явен факт, който би могъл да придаде на обвинителния акт блясъка и пламенността на искрено републиканско възмущение, някое извънредно пикантно и вълнуващо провинение на Мария Антоанета било като жена, било като кралица. Исканото патетично обвинение, изглежда, тъй и ще остане неоткрито. Ала в последния момент Фукие-Тенвил неочаквано получава някакъв документ от Ебер, най-ожесточения и решителен враг на кралицата. Силният подтик решава положението; процесът незабавно е приведен в ход.

Какво се е случило? На 30 септември Ебер неочаквано получава писмо от Тампл — пише му обущарят Симон, наставникът на престолонаследника, с настойчива молба да го посети. Енергичният и верен на своя дълг Ебер без колебание се втурва у Симон. Онова, което чува от него, се струва толкова ужасно дори на този закоравял човек, че той не поисква да се заеме лично с по-нататъшното разследване, а извиква комисия от Комуната под ръководството на кмета, която дружно се отправя към Тампл, за да събере там решителните обвинения срещу кралицата в три писмени разпита, запазени до ден-днешен.

И така, приближаваме се към онази случка от живота на Мария Антоанета, която в продължение на много години е изглеждала необяснима и която става отчасти разбираема само като вземем предвид неистовата свръхвъзбуда на епохата и настръхналото обществено мнение. Един ден Симон или жена му откриват, че малкият престолонаследник, преждевременно развито, жизнерадостно и разглезено дете, се отдава на някои момчешки порочни удоволствия. Заварено на местопрестъплението, детето не е в състояние да отрече тази истина. На настойчивите въпроси на Симон кой го е накарал да усвои лошата привичка клетото момче отговаря — или се оставя да му внушат, — че майка му и леля му са го подтикнали към това немирство. Симон, който приема за правдоподобна всяка постъпка на „тигрицата“, е искрено възмутен от порочността на майката. Ебер и приятелите му, заслепени от омраза, също нито за миг не се усъмняват в правотата на лъжливото обвинение на детето срещу собствената му майка. Единствената цел сега е да се протоколира черно на бяло позорът на кралицата, за да може цяла Франция да научи за нравственото й падение. И тъй, провеждат се три разпита: с едно момче, което не е навършило още девет години, с едно петнадесетгодишно момиче и с мадам Елизабет.

На първия разпит от 6 октомври присъствуват кметът Паш, помощник-кметът Шомет, Ебер и някои други общински съветници; на втория разпит от 7 октомври сред подписите откриваме и името на прочутия художник Давид. Най-напред призовават като главен свидетел осем и половина годишното дете: първите въпроси засягат други събития в Тампл и бъбривото момче издава (без да съзнава значението на своите показания) тайните помощници на майка си и преди всичко Тулан. Сетне се спират на парливия въпрос; ето какво четем в протокола: „Многократно изненадано в леглото от Симон и жена му при извършване на неприлични и вредни за здравето му деяния, момчето всеки път казвало, че майка му и леля му са го накарали да усвои зловредните навици.“

Съдиите-следователи желаят да изпълнят своята мисия докрай — след момчето е призована сестра му, петнадесетгодишно девойче, което обаче отхвърля отправените към майка му и леля му обвинения. Най-сетне призовават третата свидетелка мадам Елизабет, сестрата на краля. Щом й представят протокола с показанията на престолонаследника, страните на оскърбената млада жена пламват и тя захвърля документа с думите, че подобна низост е несъвместима с достойнството й, поради което не възнамерява да отговори. Тогава правят очна ставка между нея и момчето. То продължава да твърди, че тя и майка му са го научили да извършва неприличните деяния. Мадам Елизабет загубва търпение. „Чудовище!“ избухва тя в горчива, основателна и безпомощна ярост. Но комисарите вече са чули всичко, което са искали да чуят. И този протокол е оформен грижливо, а Ебер тържествено занася трите документа на съдебния следовател с надеждата, че кралицата вече е изобличена и прикована на позорния стълб за вечни времена — пред съвременниците си и пред идните поколения; той предлага услугите си на свидетел пред революционния съд, за да обвини Мария Антоанета в безнравственост.

Показанията на едно дете против собствената му майка открай време са представлявали голяма загадка за биографите на Мария Антоанета. Страстните защитници на кралицата са прибягвали до най-странни обяснения и изопачавания, за да отминат подмолната опасност. Те постоянно описват Ебер и Симон като въплъщение на сатаната — съюзили са се тайно, за да изтръгнат с най-страшно насилие от клетото, нищо неподозиращо момченце долното обвинение. Според първата реалистична версия то е било склонено донякъде с лакомства, донякъде с камшик или — това е втората версия, също лишена от психологическо основание — предварително са го упоили с вино: показанията му са дадени в нетрезво състояние, тъй че са невалидни. Тези две недоказани твърдения противоречат преди всичко на ясното, съвършено безпристрастно описание на сцената от един очевидец, секретаря Дожон, чиято ръка е изготвила протокола: „Младият принц, чиито нозе не стигаха до пода, седеше в някакво кресло и полюшваше малките си крачка. Когато му зададоха гореупоменатите въпроси, той отговори, че били верни…“ Цялостното поведение на престолонаследника по-скоро е пропито от предизвикателна, игрива наглост. И от текста на другите два протокола недвусмислено се разбира, че момченцето в никакъв случай не е действувало под външен натиск — напротив, дори се усеща известна язвителност и отмъстителност, когато по детски упорито доброволно е повторило обвинението срещу леля си.

Как да си обясним това? Задачата не е непосилна за нашето поколение, което е свикнало да приема с по-голямо разбиране душевните отклонения на малолетните. Преди всичко трябва да отхвърлим сантименталното твърдение, че престолонаследникът е приел предаването си на обущаря Симон като страхотно унижение и че извънредно много е страдал за майка си; децата свикват изненадващо бързо с всяка непозната обстановка и колкото и ужасно да звучи, вероятно момченцето на осем години и половина се е чувствувало при суровия, но весел Симон по-добре, отколкото в кулата на Тампл при двете постоянно натъжени, разплакани жени, които по цял ден са се занимавали с уроците му, карали са го да учи и постоянно са се опитвали, да наложат на детето достолепно поведение, подобаващо на един бъдещ крал на Франция. А при обущаря Симон малкият престолонаследник е волен като птица, един господ знае дали изобщо се измъчват с учене; може да играе до насита, да не се притеснява, да не се пази чист; вероятно му е било по-забавно да пее с войниците Карманьолата, вместо да се моли с набожната и скучна мадам Елизабет, защото всяко дете притежава инстинктивна склонност към невежество, към отпор срещу всяко натрапено образование и възпитание; то се чувствува по-добре сред непринудени и неуки люде, отколкото под натиска на образованието; там, където цари повече свобода и непринуденост, където от него изискват по-малко подчинение, там именно процъфтяват анархистичните заложби на неговата природа. Стремежът към социалното издигане настъпва едва с пробуждането на интелекта — но до десетата и често до петнадесетата си година всяко дете от добро семейство всъщност завижда на съучениците си от простолюдието, на които е позволено всичко, поставено за него под възбрана от строгото възпитание. С бързото и естествено за децата умение да се приспособява престолонаследникът навярно много скоро се е отърсил от обстановката на потиснатост, царила при майка му — сантименталните биографи по никакъв, начин не желаят да признаят това напълно естествено положение — и е свикнал с по-непринудената среда на обущаря Симон, присъща на по-ниско социално ниво, но затова пък по-забавна; неговата собствена сестра признава, че с цяло гърло е пял революционни песни; друг един непредубеден свидетел предава толкова грубо изказване на престолонаследника за майка му и леля му, че не се осмеляваме да го повторим. Ала за извънредното предразположение на детето към фантазьорство притежаваме още по-неопровержимо доказателство; не някой друг, а собствената му майка е написала онова указание към гувернантката на момчето, когато е било на четири години и половина: „Много е приказлив, обича да повтаря чутото и често добавя по нещичко, без да има намерение да лъже, а подведен от своето въображение. В това се състои и най-големият му недостатък, който непременно трябва да бъде изкоренен.“

С това описание на характера му Мария Антоанета ни дава верния ключ за решаване на загадката. То логично се допълва от едно изказване на мадам Елизабет. Знаем, че децата почти всякога се опитват да прехвърлят вината върху друг, щом бъдат заловени при извършване на непозволени действия. Подсъзнателният стремеж към самозащита (защото чувствуват, че никой не обича да хвърля отговорността върху дете) ги кара почти винаги да обясняват, че някой друг „ги е подвел“. В настоящия случай протоколът от разпита на мадам Елизабет напълно изяснява случая. Тя именно заявява — обикновено тъкмо този факт глупаво се премълчава, — че племенникът й действително от доста време се е отдавал на лошата си момчешка привичка и че съвсем точно си спомня как самата тя, а и майка му често и настойчиво са го мъмрили. Ето тук проблясва вярната следа. Излиза, че детето и по-рано е било изненадвано от майка си и леля си и вероятно е понасяло било по-строги, било по-леки наказания. И когато Симон го запитва кой го е научил на този лош навик, то прави съвсем логична връзка между деянието и първото му залавяне и, естествено, си спомня най-напред за онези, които са наказали простъпката му: подсъзнателно си отмъщава за наказанието и без да проумява последиците от своето твърдение, представя строгите възпитатели за подбудители, като без всякакво колебание отговаря утвърдително на подвеждащите въпроси, с една дума, придава на отговора си по-голяма правдивост. Оттук нататък събитията се развиват извънредно прегледно. За детето няма връщане назад, след като веднъж се е оплело в лъжа; и след като на всичко отгоре забелязва — така е в настоящия случай, — че всяко негово твърдение се приема с доверие, дори с радост, то се чувствува напълно защитено чрез лъжата си. Инстинктът за самосъхранение го кара да държи на своята версия, защото забелязва, че тя му спестява наказанието. Дори психолози, по-вещи от тези обущари, бивши актьори, бояджии и писари, с мъка биха се предпазили от заблуда при подобни ясни и недвусмислени показания. Ала на всичко отгоре в този особен случай следователите се намират и под въздействието на масова психоза; за тях, всекидневните читатели на „Пер Дюшен“, обвинението на детето напълно приляга към пъкления нрав на майката, която е представена от порнографските брошури пред цяла Франция като олицетворение на всички пороци. Въведените в заблуждение хора не се изненадват от никое престъпление на Мария Антоанета, дори то да е най-невероятното. Затова дълго време не се колебаят, не се вдълбочават в разсъждения, а също като деветгодишното дете безгрижно слагат подписите си под обвинението.

Непроницаемата самота на Мария Антоанета в Консиержри й пречи, за щастие, да узнае веднага твърденията на детето си. Едва в предпоследния ден от своя живот тя прочита в обвинителния акт за безмерното унижение. В продължение на десетилетия е приемала, без да продума, всички хули срещу честта си, дори най-низките клевети. Но това невъобразимо мъчение — да се види оклеветена от собственото си дете — трябва да я е разтърсило до глъбините на душата й. Ужасната мисъл я следва до прага на смъртта; само три часа преди гилотинирането си жената, която винаги е запазвала пълно самообладание, пише на мадам Елизабет, обвинена заедно с нея: „Зная каква мъка ти е причинило това дете, но, мила сестрице, прости му, помисли за невинното му детство и за леснината, с която може да се измъкне от устата на едно дете всичко, което бихме желали да повтори — дори неща, които самото то не разбира. Надявам се, че ще дойде ден, в който то ще разбере по-добре стойността на твоята любов и нежност.“

Ебер не успява да осъществи намеренията си: да опозори кралицата пред света със скалъпеното обвинение; напротив, по време на процеса наточената брадва се изплъзва от ръцете му и се забива в собствения му врат. Ала едно от намеренията му има успешен завършек: смъртоносно да нарани душата на една жена, която вече е осъдена на смърт, да отрови сетния й час.