Стефан Цвайг
Мария Антоанета (30) (Портрет на един посредствен характер)

Връщането

По спокойно море корабът се носи по-бързо, отколкото при буреносни вълни. Каляската е изминала пътя от Париж до Варен за дванадесет часа; връщането ще трае три дни. Кралят и кралицата ще трябва да изпият чашата на унижението до дъно, ала капка по капка. Смъртно уморени след двете безсънни нощи, в нечисти дрехи — ризата на краля толкова е замърсена от пот, че му се налага да заеме друга от един войник! — шестимата са седнали в нажежената като пещ кола. Знойното юнско слънце безмилостно напича и бездруго пламналия покрив на колата, въздухът има вкус на огнена пепел, злостните хули на заобикалящата ги тълпа придружават печалното завръщане на опозорените. Шестчасовото пътуване от Версай до Париж се оказва истинска райска преживелица в сравнение с това. Върху им се сипят нагли обиди, всеки иска да се наслади на унижението на владетелите, заставени да се върнат у дома. Така че по-добре е да затворят прозорците, да се пекат и да горят от жажда сред клокочещите пари на врящия казан, отколкото да позволят на подигравателните погледи отвън да ги опипват, а сквернословията да ги оскърбяват. Лицата на нещастните пътници сякаш са поръсени със сиво брашно, очите им са възпалени от недоспиването и прахта, но не им позволяват постоянно да пътуват със спуснати завески — на всяка станция се намира по някой дребен кмет, изпитал желание да поучава краля, а той всеки път трябва да го уверява, че не е имал намерение да напуска Франция. В подобни мигове само кралицата запазва самообладание. Когато на една станция най-сетне им дават малко храна, а те спускат завеските, за да утолят глада си, народът отвън се развиква и настоява завеските да се вдигнат. Мадам Елизабет е готова да отстъпи, но кралицата енергично отказва. Не обръща никакво внимание на виковете отвън и едва след четвърт час, когато вече не може да се приеме, че се подчинява на заповедта, лично тя вдига завеските, изхвърля пилешките кости навън и твърдо заявява: „Човек трябва да се държи достойно докрай.“

Най-после проблясва надежда: вечерта ще си починат в Шалон. Там ги очакват гражданите, застанали зад каменната триумфална арка; по ирония на съдбата това е същата арка, която преди двадесет и една години е издигната в чест на Мария Антоанета, когато тя пристига от Австрия в тържествената стъклена каляска съпътствувана от народните овации, за да се срещне с бъдещия си съпруг. Върху каменния фриз са издялани следните слова: „Pers et erna ut amor“ — „Нека бъде вечен като любовта“. Ала любовта е по-преходна от здравия мрамор и дялания камък Мария Антоанета като през сън си спомня, че благородниците са я посрещнали под тази арка в тържествени одежди, че улицата е била осеяна със светлини и хора, а от чешмите се е ляло вино в нейна чест. Сега очаква само хладна или в най-добрия случай съчувствена вежливост, която все пак е истинска благодат сред шумната, дръзка омраза. Могат да поспят, да се преоблекат; но на следващото утро отново трябва да продължат мъчителния поход под ненавистните, изпепеляващи лъчи на слънцето. Колкото повече наближават Париж, толкова по-враждебно става населението; когато кралят помолва за мокра гъба, за да изтрие прахта и мръсотията от лицето си, един служител подигравателно му отвръща: „Ето какво печели човек, когато пътува.“ Когато след кратък престой кралицата се качва на стъпенката на колата, зад нея се разнася ниското съскане на някаква жена: „Почакай, малката, скоро ще се заизкачваш и по други стъпала!“ Един благородник, който ги поздравява, е смъкнат от коня и убит на място с пистолети и ножове. Едва сега кралят и кралицата разбират, че новото семе е покълнало и избуяло по всички ниви на страната. Ала навярно са останали без сили и не са в състояние да го почувствуват: умората постепенно е притъпила всичките им сетива. Отпуснали са се в каляската и вече ги изпълва безразличие към съдбата; но ето че най-сетне, най-сетне пристигат куриери на кон и съобщават, че ще бъдат пресрещнати от трима делегати на Националното събрание, които ще закрилят кралското семейство по пътя. Животът им е спасен. Но нищо повече.

Каляската спира насред полето: тримата депутати Мобур, роялист, Барнав, буржоазен адвокат, и Песион, якобинец, идват насреща им. Кралицата собственоръчно отваря вратичката на вратата: „Ах господа — възбудено казва тя и бързо се ръкува с тримата, — постарайте се да не се случи нещастие! Дано хората, които ни придружават, да не пострадат! Животът им трябва да бъде запазен!“ Непогрешимият й усет във велики моменти тутакси е намерил верния път: една кралица няма право да измолва закрила за себе си, а единствено за хората, които са й служили предано.

Енергичното достолепие на кралицата от самото начало обезоръжава депутатите, които са възнамерявали да се държат покровителствено; дори якобинецът Песион волю-неволю трябва да признае в своите записки, че твърдостта на словата й му е направила силно впечатление. Той незабавно заповядва на шумната тълпа да млъкне, а сетне обяснява на краля, че би било по-добре двама делегати от Националното събрание да седнат в каляската, за да закрилят със своето присъствие кралското семейство от всякакви неприятности; ето защо се налагало мадам дьо Турзел и мадам Елизабет да се прехвърлят в друга кола. Но кралят отвръща, че и така им е добре — просто ще се постеснят малко и ще направят място. На бърза ръка се разпределят по следния начин: Барнав сяда между краля и кралицата, която взема престолонаследника в скута си, а Песион се настанява между мадам дьо Турзел и мадам Елизабет, като възпитателката взема на коленете си принцесата. В каляската са се натъпкали осем души вместо шест — и представители на монархията, и представители на народа; може да се каже, че кралското семейство и депутатите на Националното събрание никога не са били така близо едни до други, както в тези часове.

Онова, което сега се случва в каляската, е колкото неочаквано, толкова и естествено. Отначало между двата полюса, сиреч между петимата членове на кралското семейство и двамината представители на Националното събрание, между затворниците и тъмничарите, цари враждебна напрегнатост. И двете страни са твърдо решени да запазят авторитета си едни пред други. Понеже е под закрилата на „бунтарите“ и зависи от тяхното благоволение, Мария Антоанета упорито гледа някъде край тях и не продумва: не бива да си помислят, че тя, кралицата, иска да ги спечели на своя страна. Делегатите пък за нищо на света не желаят някой да сметне вежливостта им за раболепие: по време на това пътуване кралят трябва да разбере, че членовете на Националното събрание са свободни и неподкупни хора и се държат по-различно от угодливите блюдолизци в двора. Нужно е следователно да се държат на разстояние!

Това настроение кара якобинеца Песион да премине дори в открита атака. От самото начало му се иска да даде малък урок на кралицата, която е най-горделива от всички, иска му се да я изкара от търпение. Бил точно осведомен, заявява той, че кралското семейство се качило близо до двореца в някакъв обикновен фиакър, каран от един швед на име… един швед, на име… Песион се запъва, сякаш не може да си спомни името му, и пита кралицата как се казва този швед. Това е удар с отровен кинжал, насочен срещу кралицата, защото става дума за нейния любовник в присъствието на краля. Но Мария Антоанета енергично парира удара: „Нямам навик да се интересувам от имената на кочияшите си.“ Враждебност и злокобно напрежение изпълват тясното пространство след тази първа престрелка.

Сетне обаче една незначителна случка разведрява тягостното настроение. Малкият принц скача от скута на майка си: двамата непознати господа са привлекли любопитството му. Улавя с нежните си пръстчета едно от месинговите копчета на парадната униформа на Барнав и едва-едва срича надписа: „Свобода или смърт“. Естествено, двамата комисари доста се развеселяват, задето бъдещият крал на Франция тъкмо по този начин усвоява основната максима на революцията. Постепенно се подема разговор. И ето че се случва нещо необичайно: Валаам, който е тръгнал, за да изрече проклятия, решава, че благословията е по-подходяща^[1]. Всяка от страните вижда, че другата всъщност е извънредно симпатична и не отговаря на предварителните представи. Песион, дребният гражданин и якобинец, както и Барнав, младият провинциален адвокат, са си представяли „тираните“ в частния им живот като недостъпни, надути, високомерни, глупави и нахални същества и са смятали, че дворцовият тамянен дим е задушил всяка човечност у тях. Сега обаче якобинецът и буржоазният революционер направо се слисват от естествения начин на общуване в кралското семейство. Дори Песион, който е искал да се държи със строгостта на Катон, е принуден да признае: „Виждам у тях простота и фамилиарност, която ми допада; няма и следа от кралски превземки, напротив — държат се непринудено и добродушно. Кралицата нарича мадам Елизабет «сестрице», а мадам Елизабет й отвръща по същия начин. Мадам Елизабет се обръща към краля с «братко». Кралицата разрешава на принца да танцува върху коленете й, младата принцеса играе с брат си, а кралят възприема всичко с одобрение, макар и без много чувство и вълнение.“ Двамата революционери забелязват с учудване, че кралските деца си играят също като техните, дори изпитват неудобство, задето самите те всъщност са облечени много по-елегантно от владетеля на Франция, чиято риза на всичко отгоре е мръсна. Първоначалната съпротива все повече отслабва. Когато кралят пие, любезно предлага на Песион собствената си чаша, а едно събитие се струва на слисания якобинец направо свръхестествено: когато престолонаследникът казва, че трябва да се облекчи, кралят на Франция и Навара собственоръчно разкопчава панталонките му и придържа пред него сребърното гърне. Тези „тирани“ всъщност са хора като нас — учудено си казва свирепият революционер. Кралицата е не по-малко изненадана. Тези „разбойници“, тези „чудовища“ от Националното събрание всъщност са много симпатични и възпитани хора! Съвсем не са кръвожадни, съвсем не са необразовани и преди всичко, съвсем не са глупави; напротив, с тях човек разговаря много по-умно, отколкото с граф д’Артоа и приятелите му. От съвместното им пътуване не са изминали дори три часа, когато и двете страни, възнамерявали да се държат една към друга сурово и високомерно, започват да се стараят взаимно да се очароват: промяна колкото чудата, толкова и дълбоко човешка. Кралицата отваря дума за някои политически проблеми, за да докаже на двамата революционери, че в нейните кръгове хората не са чак толкова ограничени и злонамерени, колкото си мисли народът, подведен от лошите вестникари. Двамата делегати от своя страна се стараят да разяснят на кралицата, че не бива да смесва целите на Националното събрание със сквернословията на господин Марат; а когато заговорват за републиката, дори Песион внимателно отклонява разговора.

Третият и последен ден от пътуването е най-ужасен. Сякаш и самото френско небе е застанало на страната на народа и против краля. Слънцето безмилостно напича от сутрин до вечер подвижната, потънала в прах, претъпкана пещ на каляската, нито едно облаче не хвърля поне за минута прохладна сянка върху пламналия покрив. Най-сетне шествието спира пред вратите на Париж, но стотиците хиляди хора искат да видят галерата, която отново им връща краля: ето защо кралят и кралицата не могат да се приберат през портата Сен Дени направо в двореца, а правят дълга обиколка по безкрайните булеварди. По пътя никой не ги приветствува, но и никой не ги хули: плакати съобщават, че всеки, който поздрави краля, ще бъде презрян, а онзи, който оскърби пленниците на нацията, е заплашен с побой. Безкрайно ликуване обаче залива колата, която се носи след кралската; там суетно се е разположил човекът, комуто народът дължи тази победа — Друе, пощенският началник, смелият ловец, сполучил с хитрост и всеотдайност да хване кралския дивеч в капана.

Последният миг от пътуването е и най-опасен: става дума за двата метра от колата до входа на двореца. Понеже кралското семейство се намира под закрилата на депутатите, а народната ярост непременно иска някоя жертва, всички се нахвърлят върху тримата невинни телохранители, подпомогнали „отвличането“ на краля. Смъкват ги от капрата и за миг изглежда, че кралицата отново ще види как кървавите глави, набучени на копия, ще затанцуват пред двореца й, но Националната гвардия ги_ _отървава и разчиства входа с щиковете си. Едва сега отварят вратата на пещта; мръсен, изпотен и уморен, кралят пръв слиза от колата и пристъпва тежко, следван от кралицата. Веднага се надига заплашителен ропот срещу „австрийката“, но тя бързо изминава краткото разстояние между колата и вратата, сподиряна от децата си. Жестокото пътуване завършва.

Вътре ги очакват лакеите, построени в тържествен шпалир. Както винаги, трапезата е сложена, йерархията е спазена; пътешествениците биха могли да допуснат, че всичко е било само кошмарен сън. Ала в действителност тези пет дни са разклатили устоите на кралството повече от петте години на реформи, защото короната не подхожда на пленници. Кралят е слязъл още едно стъпало по-ниско, а революцията се е издигнала още едно стъпало по-високо.

Но този уморен човек сякаш не се вълнува кой знае колко от подобна истина. Безразличен към всичко, той е безразличен и към собствената си съдба. Невъзмутимо отбелязва в дневника си само следното: „Тръгване от Мо в шест и половина. Пристигане в Париж в осем часа, без спиране.“ Това е всичко, което Луи XVI има да каже за най-страшния позор в живота си. Песион също отбелязва: „Той бе толкова спокоен, сякаш нищо не се беше случило. Човек би могъл да си помисли, че се е върнал от лов.“

Но Мария Антоанета разбира, че всичко е загубено. Несгодите на безполезното пътуване са нанесли, изглежда, смъртоносен удар на нейната гордост. Но понеже е истинска жена, която обича искрено, до пълно отдаване на своята късна и несъмнено последна страст, дори в този ад тя мисли единствено за човека, успял да избяга; страхува се, че Ферзен, верният приятел, навярно твърде много се безпокои за нея. Връхлитана от най-ужасни опасности, тя се измъчва най-много от мисълта за неговото страдание, за неговото безпокойство. „Бъдете спокоен за нас — пише набързо на едно листче, — живи сме.“ А на следващото утро — още по-настойчиво, още по-влюбено (най-интимните пасажи са заличени от потомъка на Ферзен, но независимо от всичко думите потрепват от полъха на нежността): „Все още съм жива… ала се безпокоя за Вас и ужасно съжалявам, че страдате, задето нямате вест от нас! Дано с божията помощ това писмо Ви намери. Не ми пишете, бихме се изложили на опасност; и преди всичко: каквото и да става, засега не идвайте. Разчуло се е, че сте ни помогнали да избягаме оттук. Всичко ще пропадне, ако се върнете при нас. Охраняват ни денонощно, но това ми е безразлично… Не се притеснявайте, нищо повече не може да ми се случи. Националното събрание възнамерява да се отнесе добре с нас. Сбогом… повече не ще мога да Ви пиша…“

И въпреки всичко: тъкмо сега тя не може да се примири с мисълта, че ще остане без каквато и да било вест от Ферзен. И още на другия ден написва най-пламенното, най-нежното писмо, с което иска новини, успокоение, любов: „Искам само да Ви кажа, че Ви обичам и че имам време само за това. Добре съм, не се безпокойте за мен; колко бих желала да знам, че и Вие сте добре. Пишете ми шифровано, накарайте камериера си да напише адреса… Кажете ми само до кого да Ви изпращам писмата си, защото не мога да живея без тях. Сбогом… Вие сте най-любимият и най-любещият човек. Прегръщам Ви от все сърце.“

„Не мога да живея без тях“: от устата на кралицата никога не се е отронвал толкова страстен вопъл. Но колко малко тя вече е кралица! Колко много са й отнели от някогашната власт! На жената Мария Антоанета обаче е останало онова, от което никой не е в състояние да я лиши: нейната любов. И това чувство я дарява със силата да брани живота си величествено и решително.