Стефан Цвайг
Мария Антоанета (15) (Портрет на един посредствен характер)

Мълния върху театъра рококо

Първите седмици на август 1785 година заварват кралицата неимоверно заета — но не защото политическото състояние се е утежнило и въстанието в Нидерландия представлява изключителна заплаха за френско-австрийския съюз: малкият трианонски театър в стил рококо все още е по-важен за Мария Антоанета от драматичната сцена на света. Бурната й дейност този път е посветена изцяло на една нова премиера. Хората с нетърпение очакват да видят на сцената на дворцовия театър „Севилският бръснар“ — комедия на господин дьо Бомарше. Подбраният състав направо ще възвиси жалките роли! Лично граф д’Артоа ще играе Фигаро, Водрьой — графа, а кралицата — жизнерадостната девойка Розина!

Господин дьо Бомарше ли? Сигурно става дума за господин Карон, добрия познат на полицията, написал преди десет години памфлета „Важно сведение за испанския клон и за неговите права върху френската корона“, в който импотентността на Луи XVI се заклеймява пред целия свят — памфлет, който уж бил намерен някъде, а всъщност е написан лично от него и предаден на огорчената императрица Мария Терезия. Същият ли, когото императрицата нарича „вагабонтин“ и „негодник“, а Луи XVI — безумец и „mauvais sujet“^[1]? Който по кралска заповед е хвърлен в затвора Сен Лазар и там са му нанесли необходимия брой удари с тояга? Точно така, същият! Стане ли дума за удоволствия, паметта незабавно започва да изневерява на Мария Антоанета — във Виена Кауниц не преувеличава, когато казва, че лудориите й „само растат и се разхубавяват“ (croître et embellir). Защото предприемчивият и същевременно гениален авантюрист не само лично й се подиграва и огорчава майка й, но на всичко отгоре най-плодоносното компрометиране на кралския авторитет е свързано с името на този комедиен автор. Литературната, както и световната история не са забравили цели сто и петдесет години поражението, нанесено на краля, от един поет; само собствената му жена след четири години напълно го е изтрила от паметта си. През 1781 година цензурата мъдро е подушила, че новата комедия на поета, „Сватбата на Фигаро“, доста намирисва на барут и — възпламенена от лумналото настроение на някоя скандална театрална вечер — би могла да хвърли във въздуха стария режим; министерският съвет единодушно забранява поставянето й. Ала Бомарше — винаги неотразимо трогателен, когато стане дума за слава или, не дай боже, за пари — изнамира сто начина, с които отново и отново да предяви правата на своята пиеса. Най-сетне успява да се наложи: сам ще я прочете на краля за последна и окончателна преценка. Колкото и да са притъпени чувствата на този добряк, той все пак не е ограничен дотам, че да не забележи подстрекателствата в божествената комедия. „Този човек се подиграва с всичко, което трябва да бъде почитано в една държава“ — навъсено говори кралят. „Значи пиесата наистина няма да се играе?“ — разочаровано пита кралицата, за която всяка интересна премиера е по-важна от благоденствието на държавата. „Не, положително не — й отвръща Луи XVI, — можеш да бъдеш сигурна.“

Изглежда, че това е окончателната присъда, произнесена над пиесата; най-христолюбивият крал, неограниченият владетел на Франция, не иска „Сватбата на Фигаро“ да се играе в неговия театър: по този въпрос съмнение не съществува. За краля въпросът е приключен. Но не и за Бомарше. Той не възнамерява да свива знамената; добре му е известно, че кралят има власт единствено над парите и официалните документи, а над този господар в действителност господствува кралицата, над кралицата пък — онази Полиняк. Така че: напред към най-висшата инстанция! Бомарше най-старателно прочита пиесата във всички салони — нали възбраната я е направила модна — и с тайнствената склонност към саморазруха, присъща на изроденото тогавашно общество, аристокрацията въодушевено покровителствува комедията: първо, защото самата тя е заклеймена, и, второ, защото Луи XVI я е обявил за неподходяща. Водрьой, любовникът на Полиняк, се осмелява да постави забранената пиеса в своето имение. Но никой не спира дотук: кралят публично трябва да признае, че Бомарше е прав, а той греши — комедията ще се играе под собствения покрив на краля, който я е забранил и всъщност тъкмо заради това. Тайно, но вероятно със знанието на кралицата, за която усмивката на Полиняк е по-ценна от авторитета на съпруга й, актьорите получават задача да разучат ролите; билетите вече са раздадени, колите едва се разминават пред входа на театъра, когато в последния миг кралят все пак проумява, че достойнството му е застрашено. Забранил е поставянето на пиесата — става дума за неговия авторитет! Един час преди началото Луи XVI отменя премиерата с писмена заповед. Угасват светлините, екипажите се разотиват.

И този път случаят изглежда приключен. Ала наглата котерия на кралицата чак сега се въодушевява истински: тя си наумява да докаже, че обединените й сили са по-могъщи от тези на коронования слабак. Най-напред граф д’Артоа и Мария Антоанета притискат краля; както винаги, слабохарактерният човек се прекършва пред желанието на жена си и за да прикрие своето поражение, изисква поправка на най-предизвикателните пасажи, сиреч на пасажите, които отдавна вече се знаят наизуст от всички. „Сватбата на Фигаро“ ще се играе на 17 април 1784 година в театър „Франсе“: Бомарше удържа триумфална победа над Луи XVI. Фактът, че кралят е възнамерявал да забрани представлението и се е надявал на провал, превръща вечерта в сензация за благородниците опозиционери. Напливът е толкова голям, че вратите са изкъртени, а железните прегради — изпочупени; старото общество приема пиесата с бурни ръкопляскания пиеса, която му нанася смъртоносен морален удар. То не разбира, че ръкоплясканията са първата публична проява на бунта, първият далечен тътен на революцията.

В този случай Мария Антоанета би трябвало да прояви поне малко благоприличие, съобразителност и разум и да стои настрана от комедията на господин дьо Бомарше. Същият господин дьо Бомарше, нагло напръскал честта й с мастило и осмял краля пред цял Париж, с нищо не е заслужил славата да види в една от своите театрални роли самата дъщеря на Мария Терезия и съпруга на Луи XVI, които са го пратили в тъмница за мошеничество. Ала summa lex^[2] и най-висша инстанция за тази светска кралица си остава модата; владетелката сляпо й се подчинява, а господин дьо Бомарше е станал извънредно модна личност в Париж след победата си над краля. Какво общо имат тук честта и благоприличието — става дума само за театър! А от ролята на дяволитото девойче струи истинска прелест! Я да видим какво пише в текста: „Представете си най-очарователното същество — кротко, нежно, скокливо, свежо и апетитно, с пъргави крачка, със стройна, кръшна талийка, заоблени раменца и сочни устни! А какви ръце само има! Ами зъбките! Очите!“ Нима пленителната роля приляга на някоя друга — коя има толкова бели ръце, толкова изящни рамене като кралицата на Франция и Навара? Така че: по дяволите всички колебания и съображения! Нека дойде възхитителният Дазинкур от Комеди Франсез — дилетантите благородници ще усвоят от него грациозни и изискани маниери. Да се поръчат при госпожица Бертен най-прелестните костюми! Нека отново да се повеселим, стига сме мислили за вечните вражди в двора, за злонамереността на милите роднини, за глупавата мерзост на политиците! Мария Антоанета посвещава на комедията ден след ден, заета е със своя очарователен златно-бял театър и не подозира, че завесата се вдига и пред друга комедия, в която против желанието и волята си ще играе главната роля.

Репетициите на „Севилският бръснар“ са към своя край. Мария Антоанета все още е извънмерно развълнувана и улисана. Дали в ролята на Розина ще изглежда достатъчно млада и хубава, дали взискателните и разглезени приятели, заели места в партера, отново няма да я укорят, че не е достатъчно сръчна и естествена, че най-скоро е дилетантка, но не и актриса? Наистина странни грижи за една кралица! А защо днес мадам Кампан се бави, кога ще репетират ролята й? Най-сетне, най-сетне идва, но какво ли се е случило? Обзета е от необичайна възбуда. Най-после изрича със запъване, че вчера я посетил извънредно смутеният придворен бижутер Бьомер, за да измоли чрез нея незабавна аудиенция при кралицата. Саксонският евреин разказал някаква безумна и заплетена история: преди няколко месеца кралицата тайно била наредила да купят от него прочута скъпоценна диамантена огърлица, като се разбрали да я изплаща на части. Ала срокът за първото плащане бил изтекъл отдавна, без да е платен нито дукат. Кредиторите го били притиснали, налагало се незабавно да си получи парите.

Как? Какво? Какви диаманти? Каква огърлица? Какви пари? Какво изплащане на части? Отначало кралицата не проумява нищо. Всъщност виждала е голямото скъпоценно колие, изкусно изработено от двамата бижутери Бьомер и Басанж. Нееднократно са й го предлагали за милион и шестстотин хиляди ливри; от само себе си се разбира, че на драго сърце би притежавала скъпоценния накит, но министрите все не са отпускали пари, все са разправяли за някакъв си дефицит. Защо тогава тези измамници твърдят, че е купила накита, при това тайно и на изплащане, че им е длъжница? Вероятно става дума за голямо недоразумение. Наистина едва сега си спомня, че преди около седмица е получила странно писмо от бижутерите, в което те й благодарели за нещо и споменавали за някакъв скъпоценен накит… Къде е писмото? Ах, да, изгорила го е… Тя никога не се вдълбочава в писмата, тъй че незабавно е унищожила и онези раболепни, неразбираеми брътвежи. Но какво всъщност искат от нея? Секретарят на Мария Антоанета веднага пише на Бьомер. Но не го призовава да се яви в двореца още на другия ден, а чак на 9 август; боже мой, случаят с оня глупак не е толкова спешен, а силите й са нужни за репетициите на „Севилският бръснар“!

На 9 август — възбуден и пребледнял — се появява бижутерът Бьомер. Историята, която разказва, е съвършено неразбираема. Отначало… на кралицата й се струва, че пред нея е застанал луд човек. Говори за някаква графиня дьо Валоа, близка приятелка на кралицата — „Как така? Моя приятелка? Но аз не съм приемала дама с такова име!“ — която огледала накита и обяснила, че кралицата желае да го купи тайно. И негово високопреосвещенство кардинал дьо Роан — „Този противен човек, с когото никога не съм разменила дори дума?“ — по заръка на нейно величество я получил и приел.

Всичко граничи с някакво безумие, но сигурно съдържа капка истина, защото пот е избила върху челото на нещастния човек, целият се тресе. И кралицата се тресе от ярост, защото непознати негодници подло са злоупотребили с името й. Заповядва на бижутера незабавно да направи точно писмено изложение на целия случай. На 12 август държи в ръцете си фантастичния документ, който до ден-днешен се съхранява в архивите. На Мария Антоанета й се струва, че всичко е сън. Прочита го многократно, яростта и гневът й нарастват с всеки ред: измамата е нечувана. Е, добре — нека послужи за назидателен пример! На първо време не уведомява министрите, не се съветва с никого от своите приятели; доверява цялата случка на 14 август единствено на краля и иска от него да защити честта й.

По-късно Мария Антоанета ще разбере, че за предпочитане е било грижливо да премисли този толкова заплетен и забулен случай. Но задълбоченият размисъл и предпазливото благоразумие никога не са се отнасяли към преимуществата на нейната властна и нетърпелива природа, а още по-малко тогава, когато вече е възбуден решителният нерв на нейния характер: импулсивната й гордост.

Раздразнената кралица отначало не вижда в обвинителния акт нищо друго, освен името на кардинал Луи дьо Роан — същия, когото от години ненавижда с цялата ярост на необузданото си сърце и комуто без колебание приписва най-крайно лекомислие и мерзост. А трябва да отбележим, че светският духовник и благородник никога не й е сторил зло — тъкмо той тържествено я е приветствувал при влизането й във Франция, пред входа на страсбургската катедрала. Той е кръстник на децата й и е търсил всеки повод да се сприятели с нея. Същината на техните характери съвсем не е противоречива; напротив, кардинал дьо Роан е мъжката Мария Антоанета — като нея е лекомислен, повърхностен, разсипник, нехаен е към духовните си задължения, но и тя нехае за своите кралски задължения: те са светски духовник и светска владетелка, епископ в стил рококо и кралица в стил рококо. Дьо Роан би бил твърде подходящ за Трианон с изящните си маниери, с духовитото си отегчение и безгранична щедрост — вероятно елегантният, красив, лекомислен и приятно леконравен кардинал прекрасно би се разбирал с кокетната, симпатична, игрива и жизнерадостна кралица. Двамата стават врагове по една случайност. Ала колко често най-ожесточените врагове си приличат най-много! Мария Терезия забива истинския клин между Роан и Мария Антоанета; омразата на кралицата е наследена от майката, тази омраза е придобита и внушена. Преди да стане кардинал на Страсбург, Луи дьо Роан е бил посланик във Виена: там е успял да си навлече безграничната ярост на старата императрица, която е очаквала да се срещне с дипломат, а се е сблъскала със самонадеян празнословец. Мария Терезия с готовност би приела духовната му ограниченост, защото простоватият представител на чуждата власт е истинско щастие за родната политика. Би му простила и разточителството, въпреки че много се е разгневила, когато суетният божи служител е влязъл във Виена с две държавни каляски, всяка от които е струвала по четиридесет хиляди дуката, с цялата си конюшня, с камериери и камердинери, слуги и лектори, управители и възпитатели, с пъстра гора от пера и служители, облечени в униформи от зелена коприна — демонстрирал е нагло прахосничество, което е хвърлило сянка върху императорския двор. Ала по два въпроса старата императрица е неумолима: там, където става дума за религия и за нравственост, тя не допуска да се шегуват с нея. Видът на един божи служител, който сваля свещените одежди и облечен в кафяв костюм и заобиколен от очарователни дами, само за един-единствен ден убива сто и тридесет диви животни, предизвиква у благочестивата жена безгранично възмущение, прераснало в истинска ярост, когато вижда, че лекомисленото, разсипническо, леконравно поведение, вместо да събуди негодувание, пожънва овациите на цяла Виена, на нейната Виена — града на йезуитите и нравствените институции. Аристокрацията, която не е научена на прахосничество от пестеливия и строг императорски двор, сега въздъхва с облекчение в компанията на щедрия, елегантен ветрогон; веселите му вечери са посещавани най-вече от дамите, на които е втръснала нравствената строгост на пуританката вдовица. Ядосаната жена трябва да признае: „Нашите жени — и старите, и младите, и красивите, и грозните — са очаровани от него. Той е техен кумир, луди са по него; затова се чувствува тук изключително добре и уверява, че има намерение да остане и след смъртта на своя чичо, епископа на Страсбург.“ Но има и друго — обидената императрица вижда, че дори преданият й довереник Кауниц нарича Роан „свой скъп приятел“, а собственият й син Йосиф, който изпитва истинско удоволствие, ако може да каже „да“ там, където майка му е казала „не“, се сприятелява с епископа благородник: тя вижда как франтът заразява с лекомислие семейството, целия двор, целия град. Но Мария Терезия не желае да превърне своята строго католическа Виена в леконравен Версай и Трианон, не може да позволи сред аристокрацията й да се разпространи изневярата и прелюбодейството: чумата не бива да пусне корен във Виена, ето защо Роан трябва да се маха. Праща на Мария Антоанета писмо след писмо — тя следва да направи всичко възможно, за да я освободи от присъствието на този „безбожен индивид“, този „непоправим дух“, тази „книга, препълнена с лоши изрази“, този „лош поданик“, „продънен кош“… — виждаме как гневът е надвил разумната жена, щом е изрекла тези яростни слова. Тя стене, обзета от отчаяние, крещи неистово, че най-сетне трябва да я „освободят“ от пратеника на сатаната. И Мария Антоанета едва е станала кралица, когато послушно изпълнява молбата на майка си: действително отзовава Луи Роан от поста посланик във Виена.

Но когато някой Роан падне, той всъщност полита нагоре. Като удовлетворение за изгубения пост на посланик го издигат в ранг епископ, а скоро след това го правят и велик изповедник — най-висшия духовен сан в двора, от чиито ръце се сипят кралските благодеяния. Доходите му са безмерни: нали става не само епископ на Страсбург, но и ландграф на Елзас, абат на доходния манастир „Сен Ваас“, главен управител на кралската болница, директор на Сорбоната и на всичко отгоре — непонятно заради какви заслуги — член на Френската академия. Ала колкото и несметни да са неговите приходи, разходите постоянно ги надхвърлят, защото добродушният и лекомислен разсипник Роан пилее парите с пълни шепи. С цената на милиони отново издига епископския дворец в Страсбург, устройва възможно най-пищни празненства, не се лишава от жени, но проявява особени предпочитания към господин дьо Калиостро — само той му струва повече от седем метреси. Скоро за никого не е тайна, че финансите на епископа са в извънредно печално състояние, хората срещат божия служител по-често при евреите лихвари, отколкото в храма господен, по-често в компанията на жени, отколкото на учените богослови. Неотдавна Парламентът е разглеждал дълговете на болницата, а тя е ръководена от Роан: нима е странно незабавното убеждение на кралицата, че братът ветрогон е съчинил измамата, за да си осигури средства, като използува нейното име? „Кардиналът е злоупотребил с името ми като болен, несръчен фалшификатор — пише тя на брат си, обзета от първоначалното гневно заслепение. — Притиснат от неотложни дългове, той вероятно се е надявал да се разплати с бижутерите преди изтичането на уговорения срок, без да се разкрие измамата.“ Разбираеми са и грешката, и огорчението й, ясно е защо не желае да прости тъкмо на този човек: защото през петнадесетте години, изминали от първата им среща пред страсбургската катедрала, Мария Антоанета не е нарушила майчината повеля и нито веднъж не го е заговорила, пред целия двор се е държала с него безцеремонно. И понеже тъкмо този човек замесва името й в безчестна сделка, тя има основание да смята, че става дума за долен акт на отмъщение; струва й се, че от всички предизвикателства срещу честта й, които е изтърпяла от страна на висшата френска аристокрация, това е най-наглото и най-коварното. С най-страстни и слова и сълзи в очите настоява пред краля да накаже измамника: да го накаже безжалостно и за назидание на цялата общественост. Заблудена, тя смята за измамник човека, който сам е измамен.

Кралят, напълно безпомощен пред желанията на жена си, не се и замисля, щом кралицата поиска нещо; а самата тя никога не разсъждава за последиците от своите прищевки и дела. Без да проучи обвинението, без да поиска документите, без да разпита бижутера или кардинала, той проявява робско послушание и става маша на необмисления женски гняв. На 15 август кралят изненадва министерския съвет с намерението си незабавно да арестува кардинала. Кардиналът ли? Кардинал Роан? Министрите са изумени, изплашени, гледат се и недоумяват. Най-сетне един от тях се одързостява да зададе предпазливия въпрос дали все пак не би се създало твърде неприятно впечатление: пред очите на всички ще арестуват като обикновен престъпник не друг, а висш сановник, при това духовно лице. Ала Мария Антоанета настоява именно за такова наказание: публично опозоряване. Името на кралицата не може да се използува за всякакви низости: такава е ярката поука, която хората най-сетне ще извлекат от наказанието. Тъкмо затова кралят непоколебимо настоява за публичност на процедурата. Твърде колебливо, твърде боязливо и с лоши предчувствия министрите най-после отстъпват. Няколко часа по-късно се развихря неочакваният спектакъл. Тъй като Успение Богородично е същевременно и имен ден на кралицата, целият двор се е стекъл във Версай, за да изкаже своите благопожелания; залата с кръглия прозорец и галериите са претъпкани от придворни и висши сановници. В кралското преддверие, предназначено за официални приеми, чака и нищо неподозиращият изпълнител на главната роля Роан, комуто се пада честта на този тържествен ден да отслужи светата архиерейска литургия, облечен в пурпурно расо и наметнат с албата^[3].

Но вместо Луи XVI и съпругата му да се появят и тържествено да се отправят към черквата, до Роан приближава някакъв лакей: кралят го викал в частните си покои. А там е и кралицата; със стиснати устни и поглед, зареян някъде встрани, тя не отвръща на поздрава му. Там е и личният му враг, министърът барон Бретьой, който също се държи надуто, леденостудено и нелюбезно. Преди Роан да прецени какво всъщност желаят от него, кралят изрича без заобикалки:

— Мили ми братовчеде, каква е тази покупка на диамантена огърлица от името на жена ми?

Роан пребледнява, не е подготвен за подобен въпрос.

— Ваше величество, виждам, че са ме измамили, но самият аз не съм измамник — промълвява той.

— Щом е така, мили ми братовчеде, не се притеснявайте. Но моля, изяснете целия случай.

Роан не съумява да отговори. Вижда срещу себе си безмълвната и настръхнала Мария Антоанета и не може да отрони нито дума. Объркването му събужда у краля състрадание, той търси някакъв изход и казва:

— Направете писмен доклад за случилото се. — След което напуска стаята с Мария Антоанета и Бретьой.

Кардиналът, останал самичък, изписва петнадесетина реда и предава своето обяснение на краля, който отново влиза в стаята. Някаква жена на име Валоа го накарала да купи огърлицата за нейно величество. Сега си давал сметка, че въпросното лице го е излъгало.

— Къде е тази жена? — пита кралят.

— Ваше величество, не зная.

— У вас ли е огърлицата?

— Тя е в ръцете на споменатата жена.

Тогава кралят извиква кралицата, Бретьой и главния пазител на печатите и нарежда да му прочетат прошението на двамата бижутери. Пита за пълномощията, които уж са подписани от ръката на кралицата.

Сломеният кардинал признава:

— Ваше величество, те са у мен. Вероятно са подправени.

— Да, прав сте — отвръща кралят. И въпреки че кардиналът предлага да заплати огърлицата, заключава строго: — Господине, при създалите се обстоятелства е наложително да запечатам дома ви и да ви задържа. Името на кралицата ми е по-скъпо. То е злепоставено и аз не бива да допусна грешка чрез забавянето си.

Роан моли най-настойчиво да му спестят този позор — и то в час, в който трябва да застане пред образа на Христа и да отслужи тържествена литургия пред целия двор. Кралят, мек и добродушен, се разколебава пред явното отчаяние на човека, който сам е измамен. Но сега Мария Антоанета се вбесява и напада Роан със сълзи на ярост в очите: как е могъл да повярва, че след като осем години не го е удостоила дори с една дума, сега ще го избере за посредник, за да сключва тайни сделки зад гърба на краля! На този упрек кардиналът не намира отговор; той вече сам не разбира как е могъл да се заплете така глупаво в безразсъдното приключение. Кралят съжалява за случилото се, но в заключение казва:

— Бих желал да съумеете да се оправдаете! Но трябва да сторя това, което като крал и съпруг съм длъжен да сторя.

Разговорът приключва. Отвън, в препълнената приемна, чака любопитната аристокрация, която изгаря от нетърпение. Литургията трябваше да започне отдавна, какви са тези дълги колебания, какво става? Някои се разхождат доста бурно и припряно — чак прозорците тихо прозвънват; други са приседнали и си шушукат. Всички усещат, че се задава буря.

Внезапно двукрилата врата към кралските покои зейва. Пръв се показва кардинал Роан в своето пурпурно расо; бледен, със стиснати устни, зад него пристъпва старият воин Бретьой, грубото му кръчмарско лице е почервеняло, очите му святкат от възбуда. По средата на стаята той внезапно и умишлено високо изревава на началника на личната охрана:

— Арестувайте господин кардинала!

Всички изтръпват. Всички се вцепеняват. Да арестуват кардинала! Самия Роан! И то в кралското преддверие! Да не би ветеранът Бретьой да е попрекалил с пиенето? Но не е така — Роан не се отбранява, не изказва възмущението си, със сведен взор се отправя към стражата. Ужасените придворни отстъпват и пред шпалира от изпитателни, обвинителни и огорчени погледи принц дьо Роан, великият кралски изповедник, кардиналът на църквата, вън от която няма спасение, елзаски ландграф, член на Академията и кавалер на безброй отличия, се спуска по стълбището от зала в зала, а зад него като зад някой каторжник крачат суровите войници. Докато предават Роан в едно странично помещение на придворната стража, зашеметеният човек се окопитва и използува всеобщата суматоха, за да надраска набързо няколко реда върху лист хартия, с които заръчва на своя протосингел незабавно да изгори всички документи от червената папка — става дума за подправените писма на кралицата, както се разбира по-сетне, по време на процеса. Един от наемниците на Роан се мята на коня си, пришпорва го към хотел „Страсбург“ и занася бележката, преди да са пристигнали по-бавните полицаи, за да запечатат документите и преди — какъв безпримерен позор! — да бъде откаран в Бастилията великият изповедник на Франяци, който в този миг е трябвало да отслужи тържествената литургия пред краля и целия двор. В същото време е издадена заповед да се арестуват всички съучастници в тъмната афера. На този ден във Версай не се отслужва литургия — и за какво ли? Никой не би успял да се отдаде на благоговение; целият двор, целият град, цялата страна са зашеметени от вестта, връхлетяла като мълния от ясно небе.

Зад затворените врати остава възбудената кралица, чиито нерви още трептят от ярост. Сцената страхотно е разтревожила и нея — ала все пак един от клеветниците, един от коварните зложелатели на нейната чест, най-сетне е поставен на мястото му. Няма ли сега да дойдат всички благонамерени хора и да я поздравят по случай арестуването на този измамник? Няма ли целият двор да прослави енергията на краля, когото така дълго са смятали за слаб? Та нали той, изпълнен с решителност, е задържал най-недостойния от всички свещеници! Ала, кой знае защо, никой не идва. Дори приятелите й я отбягват със смутени погледи, във Версай и Трианон днес е извънредно тихо. Аристокрацията не се и старае да прикрие възмущението си, задето един член от привилегированата й класа е нападнат така безчестно, а кардинал Роан, комуто кралят предлага снизхождението си в случай, че се подчини на неговата лична присъда, хладно се отказва от кралското благоволение и избира Парламента за свой съдник. Неприятно чувство обзема припряната жена. Мария Антоанета не се радва на своя успех: вечерта камериерките й я намират обляна в сълзи.

Но скоро познатото лекомислие надделява. Пише на брат си Йосиф, обзета от безумна самозаблуда: „Лично аз съм много доволна, че вече нищо не се чува за отвратителната афера.“ Писмото е изпратено през август, докато процесът пред Парламента ще се състои най-рано през декември, а може би чак идната година — защо отсега да си пълни главата с излишни глупости? Нека хората да клюкарствуват и мърморят — това изобщо не я засяга! Я да й донесат стъклениците с мазилата и новите костюми — няма заради някаква нищожна дреболия да се лишава от очарователната комедия! Репетициите продължават, кралицата разучава ролята на жизнерадостната Розина от „Севилският бръснар“ (вместо да се заеме с полицейските досиета във връзка с големия процес, който все още би могъл да бъде потулен!). Но, изглежда, небрежно е репетирала и тази роля. Защото в противен случай би трябвало да се стъписа и да се замисли над думите на своя партньор Базилио, който далновидно предрича, могъществото на клеветата. „Клеветата! Щом я презирате, вие не подозирате както представлява! Видял съм я да сломява и най-почтените люде. Повярвайте, няма коварство, низост или абсурдна история, които — колкото и плоски да са — да не могат да бъдат втълпени на безделниците от големия град, стига да се пипа умело, а тукашните хора са надарени с такава вещина!… Отначало долита само леко шумолене, което изчезва като ластовица пред буря, съвсем pianissimo^[4], леко изпращява и заглъхва, но преди да отлети, пръсва отровното си семе. То попада в нечия уста и тя — piano, piano^[5] — хитроумно го прошепва в нечие ухо. И така, бедата е дошла, тя нараства, набира сили и поема rinforzando^[6] своя път от уста на уста, разшетва се като самия сатана. И ненадейно, господ знае как, клеветата се възправя в целия си ръст засвистява и видимо набъбва, отскача високо, нагоре, върти се вихрено, кръжи, повлича след себе си всичко, връхлита като гръмотевица и — подкрепена от небето — се превръща във всеобщ писък, в публично кресчендо, във всеобщ хор на омразата и ненавистта. Кой дявол би могъл да я възпре?“

Ала Мария Антоанета както винаги не се е вслушала в своите партньори. Иначе е щяла да проумее: тази на пръв поглед лекомислена пиеса разкрива собствената й съдба. Комедията в стил рококо приключва окончателно с това последно представление на 19 август 1785 година: incipit tragoedia^[7].