Стефан Цвайг
Мария Антоанета (39) (Портрет на един посредствен характер)

Затворът Консиержри

Още една жена била пробудена тази нощ — госпожа Ришар, жена на вратаря на тъмницата Консиержри. Късно вечерта внезапно й нареждат да приготви килия за Мария Антоанета; след херцози, князе, графове, епископи, граждани, след жертви от всякакви съсловия и френската кралица ще влезе най-после в дома на мъртъвците. Госпожа Ришар се стъписва. Защото думата „кралица“ все още звучи като величествен камбанен звън и всява страхопочитание в сърцето на тази жена от народа. Ще приюти кралицата, самата кралица! Госпожа Ришар незабавно избира своето най-тънко и най-бяло спално бельо; генерал Кюстин, завоевателят на Майнц, върху чиято глава също е надвиснала гилотината, трябва да напусне килията с решетките, която преди много година е служела за стая на съвета; на бърза ръка подреждат мрачното помещение за кралицата. Сгъваем железен креват, два сламеника, два плетени стола, една възглавница, лека завивка, освен това голяма кана, а върху влажната стена — стар килим: това е всичко, което пазачката може да даде на кралицата. Сетне всички в прастарата, каменна, полуподземна сграда сядат и зачакват.

В три часа призори изтрополяват няколко коли. Най-напред в тъмния коридор влизат стражи с факли, сетне се появява продавачът на лимонада Мишони — гъвкавостта му е позволила да се изплъзне от историята с барон дьо Бац и да запази длъжността си главен инспектор на затворите, — а в мъждивата светлина го следва кралицата с кученцето си, единствената жива твар, на която е позволено да я придружи в тъмницата. Поради късния час и понеже би било смешно да се държат така, сякаш в Консиержри не знаят коя е Мария Антоанета, кралицата на Франция, й спестяват обичайните бюрократични формалности по приемането и й разрешават веднага да се прибере в килията си. Прислужницата на вратарката — младо, бедно селянче на име Розали Ламорлиер, на което, макар да не знае да пише, дължим най-правдивите и покъртителни разкази за последните седемдесет и седем дни от живота на кралицата, силно развълнувано се вмъква след бледата жена, облечена в траур, и й предлага да й помогне при събличането. „Благодаря, дете мое — отвръща кралицата, — откакто нямам никого при себе си, се обслужвам сама.“ Преди това обаче окачва часовника си на един гвоздей на стената, за да отмерва времето, краткото и все пак безкрайно време, което са й отредили. Сетне се съблича и си ляга. Влиза стражар със заредена пушка, после заключват вратата. Последното действие на трагедията започва.

В Париж и в целия свят се знае, че Консиержри е затвор за най-опасните политически престъпници; вписването на дадено име във входящия му дневник е равносилно на смъртен акт. От Сен Лазар, от Карм, от Абатството и от всички други затвори все някой ще излезе жив, ала от Консиержри — никога или само в изключителни случаи. Мария Антоанета и обществеността следователно трябва да приемат преместването в дома на смъртта като първи звуци от танца на смъртта. А в действителност Конвентът все още е далеч от мисълта да заведе дело срещу тази ценна заложница. Предизвикателното прехвърляне в Консиержри трябва да послужи просто като удар с бич върху мудните преговори с Австрия за размяна на кралицата; този заплашителен жест изразява само известна подкана, само средство за политически натиск. И Конвентът действително престава да се занимава с шумно оповестения процес. Цели три седмици след онова тържествено прехвърляне в „преддверието на смъртта“, което, разбира се, е отразено с ужас от всички чуждестранни вестници (Комитетът за обществено спасение е искал точно това), на публичния обвинител на Революционния трибунал Фукие-Тенвил не е връчен нито един документ по делото и изобщо след проглушителното първоначално разтръбяване за Мария Антоанета не става и дума в нито едно разискване на Конвента или Комуната.

За беда обаче вестта за прехвърлянето на Мария Антоанета в Консиержри ни най-малко не изплашва роднините й: според Кауниц Мария Антоанета е била важна за хабсбургската политика само като владетелка на Фракция; свалената кралица, злощастната жена е напълно безразлична на министрите, генералите, императорите — в дипломацията няма място за чувства. Новината изгаря сърцето на един-единствен, напълно безсилен човек: Ферзен. Той отчаяно пише на сестра си: „Скъпа моя Софи, моя единствена приятелко, сигурно в този миг вече знаеш за ужасното нещастие, за преместването на кралицата в затвора Консиержри и за указа на Конвента, който я предава в ръцете на Революционния съд. От този миг вече не живея, защото съществуването, което водя, не може да бъде наречено живот — толкова непоносимо страдам. Поне ако можех да сторя нещо за освобождението й, сигурно щях по-малко да се измъчвам. Ужасно е, че не съм в състояние да направя нищо, освен да се моля на всеки срещнат. Само ти би могла да почувствуваш страданията ми, всичко е загубено за мен, скръбта ми ще бъде вечна, единствено смъртта ще ме избави от нея. Не мога да се съсредоточа, не мога да мисля за нищо друго, освен за злочестината на тази изтерзана, забележителна владетелка. Дори съм безсилен да изразя чувствата си. Бих пожертвувал живота си, за да я спася, ала не мога; най-голямото ми щастие би било да умра за спасението й.“ И няколко дни по-късно: „Често се укорявам за въздуха, който дишам, щом си представя, че тя е затворена в зловещата тъмница. Тази мисъл къса сърцето ми, трови живота ми, мъката и яростта постоянно ме разтърсват.“ Ала какво значение може да има незначителният Ферзен за всемогъщия генерален щаб, за мъдрата, възвишена и голяма политика? Какво друго би могъл да стори, освен отново и отново да излива в безполезни молби своята ярост, своето огорчение, отчаянието си, адския огън, който бушува в душата му и я изпепелява, да обикаля чакалните и един по един да заклева военачалниците, държавниците, принцовете, емигрантите, че не би трябвало с такова равнодушие да се гледа на униженията и погубването на една френска кралица, на една принцеса от династията на Хабсбургите. Ала навсякъде среща любезно увъртане и безразличие, дори преданият Мерси е „леденостуден“. Той вежливо, но решително отклонява намесата на Ферзен и за жалост тъкмо сега дава воля на личното си негодувание: Мерси никога не е могъл да прости на Ферзен, че е бил с кралицата по-близък, отколкото добрите нрави са позволявали, и тъкмо от любовника на кралицата — единствения, който обича самата нея и живота й — той не желае да слуша никакви наставления.

Но Ферзен не се предава. Ледената студенина на всички хора, която се намира в ужасно противоречие с неговата пламенност, го вбесява. Тъй като Мерси отказва да помогне, той се обръща към другия верен приятел на кралското семейство граф дьо ла Марк, който навремето е водил преговорите с Мирабо. Там среща по-човечно отношение. Граф дьо ла Марк отива при Мерси и напомня на стария човек обещанието, което преди четвърт век е Дал на Мария Терезия: да брани дъщеря й до сетния си дъх. На неговото писалище съчиняват настойчиво писмо до Кобургския принц, главнокомандуващ австрийските войски: „До мига, в който кралицата не бе заплашена непосредствено, можехме да запазим мълчание, ръководени от страха да не събудим яростта на обвинителите й. Днес, когато е предадена на кръвожадния съд. Ваш дълг е да използувате всяко средство за нейното спасение.“ Подтикван от ла Марк, Мерси настоява за незабавно придвижване на войските към Париж, за да се всее там ужас; всяка друга военна операция би трябвало да се пренебрегне заради тази крайно наложителна мярка. „Разрешете ми — предупреждава той — да Ви спомена за съжаленията, които един ден положително ще ни обземат, ако сме бездействували в такъв миг. Потомството не ще ни повярва, че великото престъпление е могло да бъде извършено само на няколко часа от победните ни войски, без те поне да се опитат да го предотвратят.“

За съжаление подканата за навременното спасяване на Мария Антоанета е отправена към малодушен и преди всичко невероятно глупав и безпримерно празноглав човек. Отговорът на главнокомандуващия принц Кобург съответствува на умствените му възможности. Сякаш през 1793 година все още се намират във времето на магиите, вещиците и инквизицията, та принцът, известен със своето „нищожество“, предлага „в случай на най-малкото насилие срещу личността на Нейно величество кралицата незабавно да разчекнат живи на колелото четиримата членове на Конвента, пленени неотдавна“. Мерси и ла Марк, и двамата достопочтени, образовани благородници, направо се стъписват пред глупостта му и преценяват, че преговорите с този тъпоумен човек нямат никакъв смисъл, ето защо ла Марк заклева Мерси незабавно да предаде във виенския двор следното: „Веднага изпратете друг куриер, погрижете се да проумеят там цялата опасност, изразете своите най-настойчиви опасения, които за жалост са напълно основателни. Крайно наложително е Виена веднъж завинаги да разбере колко ужасно, осмелявам се дори да кажа — колко фатално за престижа на императорското правителство би било, ако историята един ден каже: на четиридесет мили от могъща и победоносна Австрия августейшата дъщеря на Мария Терезия завърши живота си на ешафода, без да бъде направен опит за спасението й. Това би било неизличимо петно върху честта на нашия император.“ А за да запали още повече флегматичния възрастен господин, той отправя и лично предупреждение към Мерси: „Позволете ми да отбележа, че човешките преценки винаги са били несправедливи и че не биха могли да оценят Вашите действителни чувства, които всичките Ви приятели уважават, ако при създалите се жалки обстоятелства не се стремите от самото начало, като постоянно подновявате опитите си, да изтръгнете нашия двор от гибелната безчувственост, в която се намира.“

Това предупреждение трогва стария Мерси, той най-сетне се заема енергично със случая и пише във Виена: „Задавам си въпроса дали достолепието на краля, както и неговите интереси изискват от него да бъде зрител на съдбата, която заплашва августейшата му леля, без да направи опит да я изтръгне от тази съдба… Нима при създалите се обстоятелства императорът не следва да изпълни своя особен дълг?… Не бива да забравяме, че поведението на нашето правителство един ден ще бъде съдено от потомството; няма ли да се побоим от строгостта на тази преценка, след като Негово величество императорът не прави никакви опити и жертви за нейното спасение?“

Това писмо, твърде дръзко за един посланик, безстрастно се прилага към някаква папка на придворната канцелария и остава там без отговор — върху него бавно се напластява прах. Император Франц няма намерение да помръдне пръста си, той спокойно се разхожда из Шьонбрун, Кобург спокойно чака в зимната си квартира и прави с войските си толкова много учебни маневри, че му избягват много повече войници, отколкото би загубил и в най-кръвопролитната битка. Всички монарси са спокойни, равнодушни и безгрижни. За древната династия на Хабсбургите няма никакво значение дали ще спечели, или ще загуби още малко от уважението към себе си! Никой не мръдва, за да спаси Мария Антоанета, във внезапен изблик на гняв Мерси изрича горчивите слова: „Те не биха я спасили дори ако със собствените си очи я видеха да се изкачва по стълбата на ешафода!“

Не може повече да се разчита на Кобург, на Австрия, на принцовете, емигрантите и роднините; ето защо Мерси и Ферзен решават сами да прибегнат до последното средство: подкупа. С помощта на учителя по танци Новер те изпращат пари в Париж чрез някакъв съмнителен финансист: никой така и не узнава в чии ръце потъва това богатство. Най-напред правят опит да се доберат до Дантон; колкото и странно да е, някои пътища ни водят и към Ебер — въпреки че и тук, както при повечето подкупи, липсват доказателства, прави впечатление следният факт: човекът, който от месеци проглушава ушите на всички, че „блудницата“ най-сетне трябва „да подскочи като уловен шаран“, сега внезапно започва да настоява за връщането й в Тампл. Никой не би могъл да каже какъв успех са имали или са могли да имат тайните преговори. Във всеки случай златните гюллета са изстреляни твърде късно. Защото, докато опитните приятели се стараят да спасят Мария Антоанета, един извънредно неопитен вече я е тласнал в пропастта: както през целия й живот, така и сега, приятелите са били за нея по-гибелни от враговете.