Стефан Цвайг
Мария Антоанета (3) (Портрет на един посредствен характер)

Тайната на алкова

Ала в онова легло засега не става нищо. И думата „нищо“, която младоженецът вписва на следната сутрин в своя дневник, е изпълнена с възможно най-фаталния двояк смисъл. Нито дворцовите церемонии, нито архиепископската благословия на съпружеското ложе са имали власт над един неприятен недъг в природата на престолонаследника, matrimonium non consummatum est, бракът всъщност не е консумиран — нито днес, нито утре, нито през следващите години. Мария Антоанета е намерила един „nonchalant mari“, един небрежен съпруг, и отначало всички смятат, че това се дължи само на стеснителност, неопитност или „nature tardive“^[1] (днес бихме казали: „инфантилна изостаналост“), която сковава петнадесетгодишния младеж в присъствието на това очарователно девойче. Само да не се проявява настойчивост, да не се обезпокоява душевно обременения съпруг — така смята опитната майка и предупреждава Антоанета да не взема надълбоко съпружеското разочарование — „point d’humeur là-dessus“^[2], пише тя през май 1771 г. и препоръчва на дъщеря си „caresses, cajolis“ — „ласки, милувки“, ала и да не прекалява с тях: „Trop d’empressement gâterait le tout.“^[3] Но след като това състояние продължава година, две, императрицата се обезпокоява от „conduite si étrange“^[4] на младия съпруг. Няма никакво съмнение в добрата му воля, защото с всеки изминал месец престолонаследникът е все по-нежен към прелестната си съпруга, непрестанно подновява своите нощни посещения и безплодни опити, ала за последната, решаващата ласка го възпрепятствува някаква „maudit charme“^[5], някакво тайнствено, фатално смущение. Невежата Антоанета смята, че това е само „maladresse et jeunesse“ — само непохватност и младост; нещо повече, лично тя, горката, поради своята неопитност решително отрича „злата мълва, която се шири тук във връзка с неговата неспособност“. Ала майката се захваща със случая. Извиква своя придворен лекар Ван Швитен и се съветва с него относно „la froideur extraordinaire du Dauphin“.^[6] Последният вдига рамене. Щом това младо и безкрайно чаровно момиче не е в състояние да възпламени престолонаследника, не ще помогне никое лекарство. Мария Терезия не спира да изпраща писма до Париж; най-сетне крал Луи XV — а той е доста опитен и извънредно сведущ по тези въпроси — се заема с внука си; посвещават в случая френския придворен лекар Ласон, който преглежда несполучилия любовен герои и установява, че импотентността на престолонаследника не се дължи на душевен, а на незначителен органичен дефект — фимоза^[7]. Следват безкрайни консулти дали да има, или да няма хирургическа намеса — „pour lui rendre la voix“^[8], както цинично се шушука из чакалните. И Мария Антоанета, междувременно просветена от опитните си приятелки, прави всичко възможно да накара съпруга си да прибегне към хирургическо лечение. („Je travaille à le déterminer à la petite opération, dont on a déjà parlé et que je crois nécessaire“^[9]; 1775 г. до майка й.) Но Луи XVI — престолонаследникът, междувременно е станал наистина крал, ала не и съпруг, макар да са минали пет години — в резултат на колебливия си характер не може да се реши на каквато и да било енергична стъпка. Той се чуди и мае, прави непрестанни опити и това ужасно, отвратително и смехотворно възобновяване на вечните опити и вечните провали продължава още две години, т.е. общо седем противни години — за срам на Мария Антоанета, за посмешище пред целия двор. Мария Терезия е побесняла от гняв, Луи XVI е унизен, докато най-сетне лично император Йосиф заминава за Париж, за да предума своя не особено смел зет да се реши на операцията. Едва тогава посърналият Цезар на любовта успява щастливо да прескочи Рубикон. Ала духовното царство, което най-сетне превзема, е вече опустошено от седемгодишната смешна борба, от двете хиляди нощи, през които Мария Антоанета като жена и съпруга е изтърпяла най-страшните унижения над своя пол.

Не би ли било по-добре (ще попита навярно не една чувствителна душа), ако не докосваме тази деликатна и безкрайно свята тайна на алкова? Нямаше ли да бъде достатъчно да се замъгли до неузнаваемост истината за кралската неспособност, плахо и безшумно да се заобиколи трагедията на брачното ложе, в най-добрия случай да се измънка нещо за „отсъствието на щастливо майчинство“? Наистина ли е наложително изтъкването на най-интимните подробности за такова характерологично изследване? Да, естествено, наложително е, защото всички напрежения, зависимости, подчинености и вражди, които постепенно се зараждат между краля и кралицата, кандидатите за престола и двора и които засягат огромни периоди от световната история, биха останали непонятни, ако не разгледаме без всякакво предубеждение прекия им произход. От брачните ниши и балдахините на кралските легла водят началото си повече световноисторически събития с важни последици, отколкото обикновено сме склонни да признаем, но едва ли има друг случай, където логическата връзка между причината с възможно най-частно естество, от една страна, и нейното политическо и световноисторическо отражение, от друга, да бъде така явна, както е при тази интимна трагикомедия, тъй че всяко характерологично изследване би било непочтено, ако замъглява събитието, което самата Мария Антоанета е окачествила като „article essentiel“ — като същностен момент на своите грижи и очаквания.

Пък и дали наистина издаваме кой знае каква тайна, след като открито и откровено се говори за дългогодишната съпружеска неспособност на Луи XVI? Съвсем не е така. Единствено деветнадесетият век със своето болезнено-превзето морално и сексуално благонравие не допуска непринуденото разискване на физиологични проблеми. През осемнадесети век обаче, както и през предшествуващите го столетия, съпружеската способност или неспособност на краля, плодовитостта или безплодието на кралицата не се възприемат като частни, а като политически и държавни проблеми, тъй като от тях зависи „правото за наследяване на престола“, а заедно с него — и съдбата на цялата страна; леглото е толкова явна съставна част от човешкото съществуване, както купелът или ковчегът. В кореспонденцията между Мария Терезия и Мария Антоанета, която все пак минава през ръцете на държавния архивар и на кописта, императрицата на Австрия и кралицата на Франция без всякакви задръжки разговарят за всички подробности и несполуки, на този странен брак. Мария Терезия красноречиво изтъква на дъщеря си предимствата на общото легло, поучава я как с помощта на малки женски хитрости умело да използува всяка възможност за интимна близост; а дъщерята я осведомява за настъпването или отсъствието на месечното си неразположение, за несполуките на своя съпруг, за всеки напредък („un petit mieux“) и най-сетне възторжено й съобщава, че е забременяла. Веднъж дори на самия Глук, композитора на „Ифигения“, възлагат да предаде тази интимна новина, тъй като заминавал преди куриера — през осемнадесети век естествените неща се възприемат все още по най-естествен начин.

Ех, ако майката единствена знаеше за тайните несрети! А всъщност ги разпространяват всички камериерки, придворни дами, кавалери и офицери; за тях са дочули слугите и перачките във версайския дворец, дори на собствената си трапеза кралят трябва да преглътне не една пиперлива шега. Освен това всички владетелски дворове най-настойчиво си пъхат носа в този въпрос, тъй като оплодителната способност на един Бурбон е извънредно важен политически проблем — нали от него зависи наследяването на престола! В отчетите на пруския, саксонския и сардинския посланик откриваме подробни разяснения на трънливия въпрос; най-усърдният сред тях, испанският посланик граф Аранда, стига дотам, че подкупва слуги, които да оглеждат чаршафите на кралското ложе — целта му е по възможно най-достоверен начин да хване дирята на физиологичното събитие. Навсякъде из цяла Европа князе и крале устно и писмено се смеят и подиграват на нескопосния си събрат; не само във Версай, а и в цял Париж и цяла Франция компрометирането на краля като съпруг е публична тайна. Обсъждат я по улиците, преминава от ръка на ръка като памфлет, а при назначаването на Морпа за министър всички се забавляват с игривото куплетче:

Кралската ръка със сила

слабия Морпа дарила,

а министърът тогава

втурнал се да пожелава:

„Сир, дано настъпи час

да дарите тъй и Вас!“^[10]

Ала шегите обикновено имат съдбовен и опасен смисъл. Защото несполуките, продължили седем години, оформят духовната страна от характерите на краля и кралицата и подготвят съзряването на политически заключения, които биха останали непонятни без познаването на този факт: ето как съдбата на един брак се преплита със световната съдба.

Ако не знаехме за онзи интимен недъг, ние преди всичко не бихме могли да проумеем душевността на Луи XVI. Защото поведението му като човек демонстрира с почти клинична яснота всички типични белези на чувството за малоценност, което произтича от немощта му като мъж. Този обременен човек е лишен от всякакви сили за творческа изява и това се пренася от частния върху обществения му живот. Не умее да се държи пред хората, не само не притежава воля, но не знае и как да я наложи; заклеймен с тайния си позор, той непохватно и плахо страни от всяка форма на дворцово общуване и особено от жените, защото по природа е простодушен и почтен и знае, че злощастната му орисия е известна на всички в двореца, а ироничните усмивки на посветените парализират всяко негово начинание. Понякога насила се опитва да демонстрира нещо като авторитет, придава си известна мъжественост. Ала винаги преиграва, става груб, безцеремонен и брутален — типично прибягване до маниерите на пресилената мъжественост, в която няма кой да повярва. И никога не съумява да се държи свободно, непринудено, самоуверено, а още по-малко — величествено. Понеже в своите покои не е мъж, и пред останалите не умее да се държи като крал.

Това, че личните му наклонности са като на всички мъже, това, че ходи на лов и обича тежкия физически труд — обзавел си е собствена ковачница, а неговият струг съществува до ден-днешен, — ни най-малко не противоречи на клиничната картина; напротив, само я потвърждава. Защото тъкмо онзи, който не е мъж, подсъзнателно обича да играе мъжествени роли, тъкмо обладаният от тайна слабост се перчи пред хората със сила. Когато цели часове преследва със запенения си кон някой глиган и галопира из горите, когато изтощава мускулите си с наковалнята, тогава съзнанието му, че притежава чисто физическа сила, благотворно уравновесява неговата скрита слабост: онзи, който зле служи на Венера, се чувствува добре в ролята на Хефест. Ала щом облече одеждите и се появи пред придворните, Луи усеща, че тази сила е само мускулна, но не и сърдечна, и веднага се сконфузва. Рядко го виждат усмихнат, рядко е действително щастлив и доволен.

И все пак характерологичното въздействие на това скрито усещане за слабост е най-опасно за духовната връзка с жена му. Много прояви от нейното поведение противоречат на личния му вкус. Не обича компаниите й, гневи се от постоянните й шумни развлечения, от разсипничеството й, от лекомислието, което не подхожда на една кралица. Истинският мъж незабавно би намерил начин да се справи с всичко това. Но можеш ли през деня да бъдеш господар на жена си, след като тя те засрамва всяка нощ, възприема те като немощен и жалък несретник? Понеже Луи XVI е безсилен като мъж, той е напълно безпомощен пред жена си; нещо повече, колкото по-продължително е това негово срамно състояние, толкова по-отчайващо изпада в пълна зависимост от нея, дори в подчинение. Тя иска от него всичко, което й хрумне, а той изкупва отново и отново скритото си чувство за вина с безкрайна отстъпчивост. Липсва му сила на волята, която в последна сметка не представлява нищо друго, освен духовна проява на физическата потентност, за да се намеси властно в живота й и да предотврати извършването на явни глупости от нейна страна. Министрите, императрицата майка, целият двор с отчаяние гледат как заради това трагично безсилие цялата власт преминава в ръцете на една млада и капризна жена, която лекомислено я разпилява. Ала от опит се знае, че разпределението на силите, установено в даден брак, си остава непроменливо като духовно съотношение. Дори когато Луи XVI действително става съпруг и баща на деца, той, който трябва да бъде господар на Франция, продължава да е безволев слуга на Мария Антоанета само защото ненавреме е станал неин мъж.

Сексуалната немощ на Луи XVI въздействува върху духовното развитие на Мария Антоанета с не по-малка съдбовност. Едно и също смущение предизвиква точно противоположни прояви у мъжкия и женския характер, което е следствие от противоположността на половете. Потиснат и несигурен е всеки мъж, чиято сексуална способност е разколебана; при жените, които се отдават с готовност, ала без резултат, принудително се развива прекомерна раздразнителност и невъздържаност, развива се бурна свръхжизненост. Всъщност по природа Мария Антоанета е абсолютно нормална — тя е женствена, нежна, създадена за многократно майчинство и вероятно живее с единственото желание да се свърже с истински мъж. Ала съдбата отрежда тъкмо на нея — на чувствената и изпълнена с копнеж жена — да встъпи в противоестествен брак с мъж, който не е никакъв мъж. Наистина тя е едва петнадесетгодишна, когато се извършва бракосъчетанието; неприятният недъг на съпруга й всъщност не би трябвало да я потиска по онова време; защото никой не би възприел като физиологически неестествен факта, че едно момиче може да остане до двадесет и втората си година девица. Ала онова, което в този особен случай причинява покрусата и опасната свръхнапрегнатост на нервите й, се дължи на следното: съпругът, който държавата е отредила за нея, не я оставя да прекара тези седем псевдобрачни години свободно и целомъдрено, а в продължение на две хиляди нощи не престава да се изтезава най-недодялано и несръчно над младото й тяло. По незадоволителен, срамен и унизителен начин женската й природа бива предизвиквана години наред без прекъсвания, без успех, без нито едно пълно удовлетворение. И не е необходим непременно некролог, който да установи, че нейната гибелна свръхжизненост, нейното вечно търсене и вечна незадоволеност, болезненото отдаване на все нови и нови удоволствия са типични клинични последици от постоянната възбуда и неудовлетвореност, предизвикани от нейния съпруг. Нужни са й вълнения и безпокойство, защото не е развълнувана и успокоена до глъбините на душата си, защото след седем брачни години все още не е принадлежала на мъж; онова, което в началото не е било нищо повече от детински игрива несериозност, постепенно се е превърнало в трескава, болезнена, скандализираща целия двор жажда за развлечения, срещу която напразно се борят Мария Терезия и всички приятели. И както при краля неотдадената мъжественост се превръща в груб ковашки труд и ловна страст, в мрачно и изнурително напрягане на мускулите, така нейната чувственост, отдавана неправилно и напразно, търси нежното приятелство на жени, кокетството с млади кавалери, прекомерното гиздене и други подобни неуспешни начини за задоволяване на темперамента. Много нощи подред отбягва брачното ложе — това тъжно място на унижението й като жена — и докато нейният съпруг и несъпруг прогонва умората от лова, потънал в дълбок сън, тя се влачи със съмнителни компании до четири, пет часа сутринта по маскаради, игрални салони, вечери, грее се на чужд огън и понеже е попаднала на недостоен съпруг, самата е недостойна кралица. Ала това леконравие всъщност е безотрадно; макар да са преминали всякакви граници, танците и забавленията са просто изблик на вътрешно разочарование — доказват го миговете на раздразнителна меланхолия, но най-вече стонът, който се изтръгва от нея, когато родственицата й херцогиня дьо Шартр ражда първото си дете мъртво. Тогава тя пише на майка си: „Колкото и ужасно да е това, все пак бих желала да съм на нейното място.“ По-добре мъртвородено дете — но все пак дете! Само да излезе най-сетне от това съсипващо, недостойно състояние, най-сетне да бъде истинска, нормална жена на своя мъж, а не вечната девица след седемгодишен брачен живот… Онзи, който не разбира женското отчаяние, скрито зад жаждата за удоволствия на тази девица, не може нито да обясни, нито да проумее странната промяна, настъпила у Мария Антоанета, след като тя най-после става жена и майка. Изведнъж нервите й видимо се успокояват, появява се друга, втора Мария Антоанета — сдържана, волева, смела: такава, каквато е през втората половина от живота си. Но тази промяна настъпва твърде късно. Във всяко детство, както и във всеки брак, първите преживявания са решаващи. Цели десетилетия не са в състояние да заличат онова, което е причинило едно-единствено незначително разстройство в прекомерно фината и свръхчувствителна душевна тъкан. Тъкмо най-дълбоките, невидимите рани, нанесени на сърцето, не познават пълно изцеление.

Всичко това би било само лична трагедия, зла участ, която се разиграва всекидневно зад заключени врати. Но в този случай гибелните последици от брачните мъки далеч надхвърлят границите на частния живот. Защото тук мъжът и жената са крал и кралица, те неминуемо попадат в кривото огледало на общественото внимание; онова, което при другите се запазва в интимна тайна, при тях поражда клюки и критики. Естествено, един толкова присмехулен двор, какъвто е френският, не се задоволява със съжалителната констатация на злочестината, а непрестанно рови и подпитва по какъв начин Мария Антоанета си отмъщава за неспособността на своя съпруг. Всички виждат в нея очарователна млада жена, самоуверена и кокетна, темпераментно създание, чиято млада кръв ври и кипи, а знаят на какъв жалък сънльо е попаднала тази божествена възлюбена, ето защо безделниците се занимават с един-единствен въпрос: кой е онзи, с когото тя мами своя съпруг? И тъкмо защото по този въпрос действително няма какво да се каже, честта на кралицата става предмет на лекомислени одумки. Едно излизане на езда с кавалер, някой си Люзон или Коани, е достатъчен повод скучаещите клюкари да го обявят за неин любовник; една утринна разходка из парка с придворните дами и кавалери стига, за да тръгне веднага мълвата за най-невероятни оргии. Интимният живот на разочарованата кралица не престава да занимава целия двор; от клюките се раждат шансони, памфлети и порнографски стихчета. Отначало придворните дами тайничко си предават тези злобни куплети, прикриват ги зад ветрилата, но сетне те нахално си пробиват път извън двореца и отпечатани, попадат сред народа. Когато по-късно започва да действува революционната пропаганда, якобинските журналисти не си губят времето в търсене на аргументи, с които да окачествят Мария Антоанета като олицетворение на разврата и безсрамна престъпница, а публичният обвинител само трябва да бръкне в това ковчеже на Пандора^[11], пълно с галантни клевети, за да положи нежната главица под гилотината.

Ето как последиците от брачния недъг слагат печата си не само върху собствената съдба, несрета и прокоба, но имат и световноисторически отзвук: унищожаването на кралската власт започва всъщност не от Бастилията, а от Версай. Новината за кралската неспособност и злонамерените измислици за сексуалната ненаситност на кралицата се разпростират бързо, излизат далеч извън Версай и стават достояние на цялата нация, и това не е случайност, а последица от скрити семейно-политически причини: в този дворец живеят четири или пет лица, и то най-близки родственици, които лично са заинтересовани от брачното разочарование на Мария Антоанета. На първо място това са двамата братя на краля, за които са извънредно благоприятни и смешният физиологически недъг, и страхът на Луи XVI от хирурзите, защото по този начин се разстройва не само нормалният брачен живот, а и нормалното продължаване на рода, и тъкмо тук те съзират неочакван шанс за собственото си възкачване на престола. Най-близкият по възраст брат на Луи XVI — Прованският граф и действително по-сетнешен Луи XVIII — постига целта си господ знае по какви криви пътеки; той никога не успява да се примири с мисълта, че през целия си живот трябва да бъде втори претендент за трона, вместо сам да държи скиптъра; отсъствието на престолонаследник би го направило регент, ако не и наследник на краля, и нетърпението му почти няма граници; ала понеже сам той е съмнителен съпруг и е бездетен, вторият брат — граф д’Артоа — също се намира в изгодно положение поради безплодието на по-големите си братя, понеже то прави синовете му законни престолонаследници. Ето как нещастието на Мария Антоанета е щастие за двамата и колкото по-продължително трае това ужасно състояние на нещата, толкова повече се изострят прибързаните им претенции. Ето откъде иде тяхната безгранична, убийствена омраза, когато в седмата година Мария Антоанета успява да сътвори чудото, внезапно приобщавайки съпруга си към мъжкия пол, с което съпружеската връзка между краля и кралицата напълно се нормализира. Прованският граф никога не прощава на Мария Антоанета този страхотен удар, разбил на пух и прах всичките му надежди, и се опитва по заобиколни пътища да постигне онова, което не спечелва направо: от момента, когато Луи XVI става баща, брат му и неговите родственици се превръщат в най-опасните му врагове. Епизодът с кралското легло по-силно от всички външни събития разклаща и разбива властта отвътре. Почти винаги се случва така, че незнайната съдба предопределя съдбата, която е видима за всички и е общественозначима, а почти всяко световно събитие е отражение и на вътрешни, лични конфликти. Историята винаги е владеела великото тайнство да извлича необозрими последици от някой нищожен повод и ето че не за последен път е писано да се обезпокои цялата вселена от мимолетното физическо смущение на един-единствен мъж: импотентността на Александър Сръбски, еротичната зависимост от неговата освободителка Драга Машин, убийството на двамата, възкачването на Карагеоргевичите на престола, развалянето на отношенията с Австрия и Световната война представляват пак такава неумолима логическа лавина от последствия. Защото историята тъче непредотвратимата мрежа на съдбата от тънка паяжина_; _в чудесно съгласувания й механизъм дори най-малкото колелце отприщва чудовищни сили; ето така и в живота на Мария Антоанета нищожното придобива чудовищни размери, привидно комичното преживяване през първите нощи и брачни години не само формира нейния характер, а оказва влияние и върху еволюцията на света.

Ала колко далеч все още са тези буреносни облаци! Колко непонятни са последиците и усложненията за детинския разум на петнадесетгодишното момиче, което невинно се шегува с несръчния си другар и със своето малко и весело сърце, със светлия и любопитен взор, усмихнато смята, че се изкачва по стъпалата на престол — а в края на тези стъпала всъщност е издигнат ешафод. Но боговете не изпращат предзнаменования на онзи, комуто поначало са отредили зла участ; оставят го да извърви своя път невинно и непринудено, а съдбата назрява в самата негова същност и се изпречва насреща му.