Стефан Цвайг
Мария Антоанета (23) (Портрет на един посредствен характер)

Последната нощ във Версай

Никога в хилядолетната история на Франция семената не са узрявали така бързо, както през лятото на 1789 година. Житото изкласява бързо, но нетърпеливите посеви на революцията го изпреварват, защото кръвта вече ги е наляла. С едно драсване на перото се заличават столетни грешки и несправедливости, сгромолясва се и другата, невидимата Бастилия, в която френските крале са държали оковани правата на своя народ. На 4 август древната крепост на феодализма рухва сред безкрайно ликуване, благородниците се отказват от ангариите и десятъка, първосвещениците — от налозите и данъка върху солта, обявена е свободата на селяните, на гражданите, на печата, възвестяват се човешките права. През това лято се сбъдват всички мечти на Жан-Жак Русо. Прозорците на залата за „малки развлечения“ (която служи на кралете за удоволствията им, а на народа — за предявяване на правата му) често дрънчат ту от възгласи, ту от бурни препирни: от сто крачки се долавя нестихващото жужене на човешкия рой. Ала хиляда крачки по-нататък, в големия Версайски дворец, цари неловка тишина. Дворът с уплаха се взира към шумния гостенин, който — макар да е призован само за да чуят мнението му — вече се кани да встъпи в ролята на господар на самия владетел. Как да се отърват отново от този самозабравил се ученик? Кралят напразно свиква съветниците си, които взаимно си противоречат; най-добре е да изчакаме да утихне тази буря, мислят кралицата и кралят. Ще мълчим и ще стоим настрана. Спечелим ли време, печелим всичко.

Но революцията напира неудържимо, тя не бива да стои на едно място, защото ще затихне — революцията е като морския прилив. Застоят е гибелен за нея, връщането — неин край, длъжна е да предявява искания, все нови и нови искания, за да се утвърди, длъжна е да побеждава, за да не я покорят. Вестниците бият барабаните на неспирното настъпление; тези шумни и разюздани хлапаци на революцията предшествуват същинската войска. Свободата на словото и на печата е спечелена с едно-единствено драсване на перото — свободата, която в своя пръв порив неизбежно е дива и необуздана. Появяват се десет, двадесет, тридесет, петдесет вестника. Мирабо основава свой вестник, следват го Демулен, Брисо, Лустало, Марат… Кралят замисля измяна, правителството пречи на житните доставки, войските на противника вече са тръгнали насам, за да разтурят Националното събрание — готви се нова вартоломеева нощ! Събуди се, гражданино! Събудете се, патриоти! Трам-та-там, трам-та-там, трам-та-там — барабанят вестниците денем и нощем, като насаждат страх, недоверие, ярост и отчаяние в милиони сърца. А зад барабанчиците вече се възправя доскоро невидимата армия на френския народ, въоръжена с копия и саби, но преди всичко — с безмерен гняв.

За краля ходът на събитията е твърде бърз, за революцията той е твърде бавен. Предпазливият дебеланко не може да върви в крак със страстното настъпление на толкова младите идеи. Версай се колебае и протака: „Напред, Париж, ходом марш! Приключвай със скучното парламентиране, с непоносимите пазарлъци между краля и народа! — гърмят вестниците. — Имаш сто хиляди, двеста хиляди юмрука, а в оръжейните складове чакат пушки и топове: измъкни ги, измъкни краля и кралицата от Версай, хвани ги, за да хванеш здраво в ръце и своята съдба!“ Паролата се дава в главната квартира на революцията, Пале Роял, двореца на Орлеанския херцог: вече всичко е готово, един от дворцовите отстъпници, маркиз д’Юрюж, тайно подготвя похода…

Но дворецът и градът са свързани с тъмни подземни ходове. Родолюбците в революционните клубове знаят от подкупени слуги всичко, което става в двора, а дворът от своя страна узнава от агенти за подготвяното нападение. Във Версай решават да действуват и понеже на френските войници вече не може особено да се разчита — те надали ще се бият срещу свои съотечественици, — повикват един полк от Фландрия да охранява двореца. На 1 октомври войските тръгват за Версай от гарнизоните си и за да ги спечели, дворът им устройва тържествено посрещане. За банкета подготвят голямата оперна зала, без да държат сметка за страхотния глад, който цари в Париж, без да пестят виното и скъпата храна: подобно на любовта, и верността често минава през стомаха. И за да предизвикат у войските въодушевление, кралят и кралицата с престолонаследника на ръце се отправят към тържествената зала — чест, непозната дотогава.

Мария Антоанета никога не е владяла полезното умение да печели хората чрез целенасочена разсъдливост, пресметливост или ласкателства. Ала природата е дарила тялото и душата й с благородство и то привлича всеки, който я съгледа за пръв път: нито отделният човек, нито тълпите са успявали да се изплъзнат когато и да било от необикновената магия на първото впечатление (което впрочем се изпарява при по-близко запознанство). И този път при величествената и същевременно миловидна поява на красивата млада жена офицерите и войниците скачат на крака, въодушевено размахват извадените саби и гръмко приветствуват владетеля и владетелката с „Vivat!“^[1], като вероятно забравят, че същото приветствие заслужава и народът. Кралицата минава между редиците. Тя умее очарователно да се усмихва и прекрасно знае как да показва своята дружелюбност, без да я натрапва, също като самовластната си майка, като братята си, като почти всички Хабсбурги (това изкуство се предава по наследство сред австрийската аристокрация); въпреки вроденото си и непоклатимо високомерие умее да общува тъкмо с най-незначителните люде необикновено естествено, любезно и ласкаво, без да влага снизхождение в държанието си. С неподправена щастлива усмивка — откога не е чувала това „Да живее кралицата!“ — тя обхожда банкетната маса заедно с децата си и образът на тази добра и милостива, тази наистина царствена жена, която идва да посети тях, грубите войници, хвърля и офицери, и редници във въодушевление и преданост към кралицата: всеки е готов начаса да умре за Мария Антоанета. Но и кралицата е очарована, когато напуска шумната зала; заедно с виното, поднесено й за добре дошла, тя отново е изпила магическото питие на доверието: все още има вярност, френският трон е в безопасност.

Два дни по-късно, на 5 октомври, в Париж избухват размирици. Избухват, но произходът им не е съвсем ясен — ето още една сред множеството непроницаеми тайни на Френската революция. Защото тези размирици са привидно стихийни, но от политическа гледна точка се оказват изкусно манипулирани, изстрелът така пряко и точно е отправен от определена цев към определена цел, че трябва да е даден от сръчни и опитни ръце. Направо виртуозна идея, достойна за психолог като Шодерло дьо Лакло, който ръководи от Пале Роял битката за короната наместо Орлеанския херцог — кралят трябва силом да бъде измъкнат от Версай, но не с мъжка армия, а с женски отряд. Мъжете могат да бъдат наречени въстаници и бунтовници — всеки послушен войник ще стреля по тях. При народните въстания жените винаги играят ролята на отчаяни същества, пред крехките им гърди се пречупва и най-острият щик; освен това — подстрекателите го знаят — един толкова боязлив и сантиментален човек като краля никога не би заповядал топовете да се насочат към жени. И тъй, възбудата най-напред трябва неимоверно да нарасне — отново никой не знае кои ръце и с какви машинации са спрели за два дни доставките на хляб в Париж, за да настане глад, този безподобен двигател на народния гняв. А сетне, щом настане суматохата, жените незабавно ще се включат, жените ще бъдат най-отпред, в първата редица!

И наистина тъкмо една млада жена — за която твърдят, че ръцете й били обсипани с пръстени — нахълтала рано сутринта на 5 октомври в едно караулно помещение и грабнала барабана. Към нея мигновено се присъединила цяла тълпа жени, чийто брой бързо нараствал, и всички крещели за хляб. Ето я и суматохата, не след дълго в множеството се примесват и преоблечени мъже, които дават на бушуващия поток предначертаното направление към кметството. След половин час го превземат, измъкват оттам револвери, щикове и дори два топа и внезапно се появява предводител на име Майар, който превръща безредната разбунена маса в армия и я подстрекава да се отправи към Версай, уж за да иска хляб, а всъщност за да доведе краля в Париж. Както винаги, твърде късно — такава е съдбата на благородния, почтен и несръчен човек: редовно да се движи един час след събитията — на бял кон се появява Лафайет, главнокомандуващ Националната гвардия. Задачата му естествено е да попречи на похода и той би желал честно да я изпълни — но войниците не му се подчиняват. Така че не му остава нищо друго, освен да следва с гвардията си разбунтувалите се жени, за да придаде, макар и със закъснение, законен оттенък на явното въстание. Задачата му не е от най-благородните — старият мечтател за свобода знае това и не й се радва. Лафайет мрачно следва на прочутия си бял кон революционната армия на жените — той е олицетворение на хладния, логично пресметлив, безсилен човешки разум, който напразно се старае да догони приказно алогичната страст на стихиите.

До обяд Версайският двор изобщо не подозира за хилядоглавата опасност, която приближава. Както винаги, кралят е наредил да оседлаят ловния му кон и се е от правил към Мьодонската гора, а кралицата рано сутринта сама е тръгнала пеш за Трианон. Какво да прави във Версай, в този огромен дворец, от който отдавна са избягали придворните и най-добрите приятели и където в непосредствена близост „бунтовниците“ всекидневно внасят в Националното събрание нови враждебни предложения срещу нея? Ах, уморена е от разочарованията, от напразната борба, уморена е от хората, уморена е дори от короната си! Сега й се иска просто да си почине, кротко да поседи няколко часа, да бъде сама, далеч от всякаква политика, в есенния парк, чиито листа се къпят в позлатата на октомврийското слънце… Кротко да откъсне последните цветя от лехите, преди да е дошла ужасната вина, може би ще трябва да нахрани птиците и китайските златни рибки в малкото езерце… Сетне ще си отдъхне, най-сетне ще си отдъхне от вълненията и неприятностите; не ще прави нищо, нищо няма да желае, просто ще седи със скръстени ръце в пещерата, в проста утринна дреха, книгата ще лежи разтворена върху пейката, но тя няма да я чете, ще усеща със собственото си сърце безкрайната премала на природата и есента.

И така, кралицата е седнала на каменната пейка в пещерата — отдавна е забравила, че някога са я наричали „Пещерата на любовта“, — когато вижда, че по пътя се задава паж с писмо в ръка. Тя става и го пресреща. Писмото е от министъра Сен Прие и я уведомява, че тълпата се е отправила за Версай, тъй че кралицата незабавно трябва да се завърне в двореца. Тя грабва шапката и наметалото си и забързва със своята млада и все още окрилена стъпка; може би е бързала толкова много, че дори не се е озърнала, не е обгърнала с поглед малкия любим дворец и природата, сътворена изкуствено с толкова радост и мъка. Защото и през ум не й е минало, че за последен път в живота си вижда нежния хълм с любовния храм и есенното езеро, своите Хамю и Трианон, че завинаги се разделя с тях!

В двореца Мария Антоанета намира благородниците и министрите, обзети от безпомощна възбуда. Само някакъв избързал слуга е донесъл от Париж неясни сведения за похода — жените задържали по пътя всички по-сетнешни вестоносци. Но най-после един ездач пристига с вихрен галоп, скача от разпенения кон и бързо изтичва нагоре по мраморното стълбище: Ферзен. Човекът, който винаги е готов на саможертва, се е метнал на коня при първите признаци на опасността и със стремителен галоп е изпреварил армията на жените — тези „осем хиляди Юдити“^[2], както ги нарича поетично Камий Демулен, — за да бъде до кралицата в гибелния час. Най-сетне към съвета се присъединява и кралят. Открили са го в гората, при Шатийонската врата, и се е наложило да го лишат от най-любимото удоволствие. Вечерта той ядосано ще отбележи в дневника си незначителния резултат от лова и ще добави: „Прекъснат от събитията.“

А сега се е изправил тук, слисан и с уплашен взор; сега, когато всичко се е провалило, когато във всеобщата суматоха са забравили да преградят моста при Севър пред авангарда на бунтовниците — да, сега започват да се съвещават. Все пак остават два часа, има достатъчно време за енергично решение. Един от министрите предлага кралят да възседне коня си и начело на драгуните и на фландърските полкове да пресрещне и разгроми разюзданата сган: самата му поява щяла да принуди бунтарките да се оттеглят. Но по-предпазливите съветват краля и кралицата незабавно да напуснат двореца и да се отправят към Рамбуйе — по този начин коварно замисленият удар срещу трона щял да бъде нанесен напразно. Но вечно нерешителният Луи и този път се двоуми. Вместо да пресрещне събитията, той отново допуска те да го настигнат благодарение на неспособността си да взема решения.

Кралицата със стиснати устни е застанала сред безпомощните мъже, между които няма нито един истински мъж. Инстинктът й подсказва, че подготвяното насилие ще има успех, защото след проливането на първата капка кръв всички се боят от всички: „Тази революция е само последица от страха.“ Ала нима е в състояние сама да се нагърби с отговорността за всичко и всички?! Долу в двора каляските са запрегнати, след час кралското семейство може да бъде в Рамбуйе заедно с министрите и Националното събрание, което е положило клетва, че ще следва краля навсякъде. Но кралят все още не дава знака за тръгване. Министрите стават все по-настойчиви — преди всичко Сен Прие: „Господарю, ако утре ви отведат в Париж, ще загубите короната.“ Ала Некер не е съгласен, той държи повече на собствената си популярност, запазването на кралските права не го интересува. А когато са изразени две мнения, кралят както винаги е като безволево махало. Вечерта бавно настъпва, конете все още нетърпеливо рият с копита, а междувременно е застудяло, лакеите от часове чакат до вратите на каляските, но съвещанието продължава.

Ала ето че откъм Парижкия булевард проехтява многогласна глъчка. Те са тук. В мрака си пробива път хилядоглавото шествие на амазонките от халите, заметнали престилки върху главите си, за да се предпазят от поройния дъжд. Революционната гвардия е пред Версай. Вече е твърде късно.

Жените приближават мокри до кости, гладни и зъзнещи, обувките им са пълни с улична кал. Шестте часа не са били забавна разходка, въпреки че по пътя са нападали кръчмите и са позатопляли празните си стомаси. Гласовете им са дрезгави и пресипнали, а онова, което крещят, съвсем не би поласкало ушите на кралицата. Най-напред посещават Националното събрание. То заседава от ранни зори и за част от неговите представители — сподвижниците на Орлеанския херцог — походът на амазонките съвсем не е неочакван.

Отначало жените искат от Националното събрание само хляб: програмата предвижда на първо време да не става и дума за отвеждането на краля в Париж! И така, взето е решение в двореца да бъде изпратена женска делегация, придружена от председателя Муние и неколцина народни представители. Шестте избранички се запътват към двореца, а лакеите любезно разтварят вратите пред тези слугини, продавачки на риба и уличници, нимфи; странната делегация, преведена с всички почести през голямото мраморно стълбище към зали, където досега е стъпвал само кракът на благородници със синя кръв, пресети седем пъти. Сред депутатите, които придружават председателя на Националното събрание се намира и един представителен, едър и жизнерадостен господин, но той не прави особено впечатление. Ала затова пък името му придава на първата среща с краля символично значение. Защото заедно с доктор Гийотен, депутат от Париж, гилотината прави на 5 октомври своето първо посещение в двора.

Добродушният Луи приема дамите толкова любезно, че тяхната говорителка — младо момиче, което поднася на редовните посетители в Пале Роял цветя и навярно още нещо, припада от смущение. Грижовно я свестяват, добрият монарх прегръща изплашеното момиче, обещава на възхитените жени хляб и всичко друго, което поискат, дори им предлага да си отидат със собствените му каляски. Привидно всичко е протекло блестящо, но долу тълпата жени посреща с яростни викове своята собствена делегация, обвинява я в продажност и примиренчество. Нима са се блъскали дотук от Париж в проливния дъжд, та сега да се върнат с празен корем и голи обещания?! Не, ще останат тук и ще се завърнат в Париж заедно с краля, кралицата и цялата им банда, за да ги отучат там от хитруванията и сплетните! Жените безцеремонно нахълтват в Националното събрание, за да спят там, а професионалистките сред тях и особено някоя си Теруан дьо Мерикур сломяват волята на войниците от фландърския полк. Коварни пришълци са се присламчили към бунтовниците, тъмни личности се прокрадват край желязната ограда в трепкащата, мъждива светлина на газените фенери.

А горе дворът все още не е взел решение. Дали все пак да не избягат? Но смеят ли да минат през възбудената тълпа с тежките каляски? Твърде късно е. Най-сетне, най-сетне в полунощ отдалеко долитат удари на барабан: пристига Лафайет. Първо посещава Националното събрание, сетне — краля. И макар да се прекланя с искрена преданост и да казва: „Господарю, дошъл съм да заложа живота си, за да спася вашия“, никой не му благодари, най-малко Мария Антоанета. Кралят заявява, че вече няма намерение да заминава или да се отдалечава от Националното събрание. Привидно всичко се е наредило. Кралят е дал своето обещание, Лафайет и въоръжената народна сила са готови да го защитят, затова делегатите си тръгват, Националната гвардия и въстаниците търсят подслон от поройния дъжд в казармите и църквите, дори под къщните стрехи и сводестите стълбища. Постепенно угасват последните светлини и след като обхожда още веднъж всички постове, Лафайет си ляга в четири часа призори в хотел „Ноай“, въпреки че е обещал да бди над сигурността на краля. Кралицата и кралят също се оттеглят в покоите си, без да подозират, че за последен път прекарват нощта във Версайския дворец.