Стефан Цвайг
Мария Антоанета (16) (Портрет на един посредствен характер)

Аферата с огърлицата

Какво, се случва в действителност? Никак не е лесно да направим достоверно описание, защото начинът, по който се развива истинската афера с огърлицата, е по-невероятен и от най-невероятните истории, които четем в романите, без да им вярваме. Но на действителността понякога хрумват възвишени неща, съчетани с поетичност — тогава тя надминава и най-изобретателните поети по своето въображение и изкуство. В такива случаи творците ще сторят по-добре, ако се откажат от играта и от намерението да правят нови добавки към гениалните й комбинации: дори Гьоте, който чрез своето произведение „Великият копт“ прави опит да напише драма по историята с огърлицата, свежда до отегчителни остроумия онова, което всъщност представлява един от най-наглите, най-бляскавите и вълнуващи водевили на историята. Във всички комедии на Молиер, взети заедно, не можем да открием толкова пъстър, толкова логично и весело изваян букет от мошеници, измамващи и измамени, от глумци и изкусно изиграни люде, както в тази жизнерадостна бъркотия, където една крадлива сврака, една лисица, която владее до съвършенство вероломството, и един добродушен, тромав мечок забъркват най-знаменитата комедия в световната история.

В центъра на всяка истинска комедия винаги стои жена. Жената от аферата с огърлицата е дъщеря на разорен благородник и развратна слугиня; израства като мръсно и занемарено босоного просяче, което краде картофи от нивите и за къшей хляб пасе селските крави. Когато бащата умира, майката се отдава на проституция, а малката — на просия; седемгодишното дете би пропаднало, ако по щастлива случайност не среща на улицата маркиза дьо Буленвилие и умолително не извиква странните слова: „Съжалете бедното сираче от рода Валоа!“ Как?! Нима в жилите на това въшлясало, полуумряло от глад дете тече кралска кръв? Свещената кръв на христолюбивия Луи? „Не е възможно!“ си мисли маркизата. Но все пак спира каляската и разпитва малката просякиня.

В аферата с огърлицата от самото начало трябва да свикнем да възприемаме за истина и най-невероятните неща; и най-смайващите сред тях се превръщат във факти. Тази Жана действително е законородена дъщеря на Жак дьо Сен Реми, по професия бракониер, пияница и страшилище за селяните; но това не му пречи да бъде пряк потомък на рода Валоа, който не отстъпва на Бурбоните по сан и древност. Маркиза дьо Буленвилие е разчувствувана от невероятното падение и мизерия на кралската потомка, веднага взема със себе си момичето и по-малката му сестра и ги настанява на своя издръжка в пансион, където да бъдат възпитавани. На четиринадесет години Жана постъпва като ученичка при една шивачка, става перачка, гладачка, носи вода, шие бельо; най-сетне я изпращат в манастир за благородни девици.

Ала скоро ще се разбере, че малката Жана няма призвание за монахиня. Скитническата кръв на бащата бушува в жилите й, на двадесет и две години тя решително се прехвърля заедно със сестра си през манастирската ограда. Без пари в джоба, но с богати идеи за приключения, те се появяват в Бар-сюр-Об. Там Жана, каквато си е хубавичка, намира един дребен благородник — жандармерийския офицер Никола дьо ла Мот, — който скоро след това се венчава за нея, и то в последния момент, защото пасторската благословия изпреварва само с месец раждането на близнаци. Всъщност мадам дьо ла Мот спокойно би могла да води скромен живот на дребен буржоа с този човек, чиито морални възгледи са доста свободни и никога не проявява ревност. Ала „кръвта на Валоа“ иска своето; от самото начало малката Жана е обзета от една-единствена мисъл: да се издигне, независимо как и по какви пътища! Отначало се лепва за своята благодетелка маркиза дьо Буленвилие; провървява й, защото я приемат в Саверн, в двореца на кардинал Роан. Нали е хубавка и хитра, веднага се възползува от слабостта на галантния и добродушен кардинал. Чрез неговото посредничество мъжът й незабавно става ротмистър на драгунски полк и изплаща дълговете си — вероятно с цената на невидими рога.

Жана отново би могла да се чувствува доволна. Но тя възприема това издигане само като стъпало от цялостното си изкачване. Кралят е провъзгласил нейния дьо ла Мот в чин ротмистър, той проявява независимост и сам си прикачва титлата „граф“. И след като се е накичила с пределно звучното име „графиня Валоа дьо ла Мот“, да изгние в провинцията с някаква пенсия по милост и скромна офицерска заплата? Що за нелепост! Това име може да носи на всяка хубава и безскрупулна жена по сто хиляди ливри годишно, стига да е решена порядъчно да оскубе всички суетни и глупави господа. С тази цел двамата съучастници наемат в Париж цяла къща на улица Ньов Сен Жил, залъгват лихварите с приказки за огромни имения, към които графинята ще предяви правата си като наследница на Валоа, и със заетите вещи водят бурен живот в обществото — сребърният сервиз се взема под наем от близкия магазин винаги само за по три часа. Ала сетне, когато парижките кредитори стават прекомерно настойчиви, графиня Валоа дьо ла Мот обяснява, че заминава за Версай, за да изложи пред двора своите искания.

Естествено, в двора не познава никого и би могла седмици наред да изнурява хубавичките си крака, без да стигне дори до преддверието на кралицините покои. Лукавата авантюристка обаче предварително е намислила изненадващия ход. Нарежда се заедно с останалите просители в чакалнята на мадам Елизабет и внезапно пада в несвяст. Всички се втурват към нея, мъжът й изрича високопарното име и просълзен разказва, че дългогодишното недохранване и произтичащото от него изтощение са причина за припадъка. Състрадателно занасят на носилка пращящата от здраве болна у дома, впоследствие й изпращат двеста ливри и повишават издръжката й от осемстотин на хиляда и петстотин ливри. Но нима за една Валоа това не е милостиня? Ето защо тя смело продължава в същия дух: вторият припадък е в чакалнята на графиня д’Артоа, а третият — в галерията с огледалата, през която трябва да мине кралицата. За жалост Мария Антоанета не научава за случилото се; изнудвачката много е разчитала на нейното великодушие, но четвърти припадък би събудил подозрение във Версай; и тъй, двамата се завръщат в Париж с незначителна плячка. Далеч не са постигнали онова, към което се стремят, обаче много се пазят от признания. Тъкмо обратното — смело разпространяват колко благосклонно и сърдечно ги била приела кралицата като свои мили роднини. И понеже доста хора отдават голямо значение на запознанството си с графиня Валоа, която е високо ценена в кръговете около кралицата, скоро няколко тлъсти шарана излапват въдицата и за известно време кредитите отново са възстановени. Двамата задлъжнели просяци си създават — mundus vult decipi^[1] — истински двор, ръководен от така наречения първи секретар, който се казва Рето дьо Вилет и в действителност безразсъдно споделя не само общите мошеничества, но и постелята на благородната графиня. Вторият секретар Лот има сан на духовник. Освен това са ангажирани кочияши, лакей, камериерки; скоро на улица Ньов Сен Жил става доста задушевно. Там хазартните игри са забавни, макар че не са кой знае колко доходоносни за лапнишараните, подмамени към клопката — затова пък са развлекателни поради съмнителните нрави на дамите. За съжаление отново се намесват онези досадници, по професия кредитори или съдия-изпълнители, и след седмици и месеци неуместно настояват най-сетне да получат парите си. Почтената съпружеска двойка и този път се вижда натясно, дребните хитрувания вече не помагат. Назрява времето за по-голям удар.

За всяка изкусна шарлатания винаги са нужни две неща: голям шарлатанин и голям глупак. За щастие големият глупак е подръка и той не е някой друг, а августейшият член на Френската академия, негово високопреосвещенство епископът на Страсбург, великият изповедник на Франция кардинал Роан. Типичен представител на своето време, не по-умен или по-глупав от останалите, и този външно очарователен духовник страда от болестта на своя век: от лековерие. Човечеството никога не е съумявало да живее продължително без някаква вяра; и понеже идолът на века Волтер изважда от мода вярата в бога, на нейно място в салоните на осемнадесети век се промъква суеверието. Започва златният век на алхимиците, кабалистите, франкмасоните, шарлатаните, некромантите^[2], продавачите на орвиетан^[3]. Никой благородник или светска дама не пропускат да навестят Калиостро^[4] в неговата ложа, да пируват с граф дьо Сен Жермен, да наблюдават Месмер^[5] и магнетичното му ведро. Тъкмо защото „просветените“ бонвивани притежават ясен разсъдък и заразително остроумие, тъкмо защото генералите вече не възприемат сериозно своите служебни задължения, кралицата — своето достойнство, а свещениците — своя бог, ужасяващата пустота трябва да се запълни с някаква игра: с метафизика, мистика, свръхестественост и непроницаемост; ето защо въпреки будния си разсъдък и остроумие хората по извънредно глупав начин се заплитат в мрежите на най-несръчните измамници. А най-доверчивият сред нишите духом — негово високопреосвещенство кардинал Роан — неотдавна се е натъкнал на най-лукавия сред всички шарлатани: на папата на изнудвачите, на „божествения“ Калиостро. Той се е разположил в замъка Саверн и с неподражаемо майсторство тъпче джобовете си с парите и разума на своя домакин. И понеже гадателите и мошениците се надушват мигновено, същото се случва с Калиостро и мадам дьо ла Мот; чрез човека, който познава всички съкровени желания на кардинала, тя научава най-съкровеното желание на Роан: да стане пръв министър на Франция. Добира се и до единствената спънка, която го смущава: известната, но необяснима и за самия него неприязън на кралица Мария Антоанета към личността му. А когато лукавата жена познава слабостта на някой мъж, тя все едно, че го държи в ръцете си; измамницата начаса изплита въженце, за да разиграва епископския мечок дотогава, докато от него се лее злато. През април 1784 г. мадам дьо ла Мот от време на време започва да подхвърля по някоя дребна забележка — например с каква нежност нейната „мила приятелка“ кралицата й се доверявала; измисля все по-фантастични епизоди, които карат простодушния кардинал да мисли, че дребната симпатична жена всъщност би могла да му стане идеална застъпница пред кралицата. Така си е — признава той, — болно му е, задето Нейно височество години вече не го е удостоила с поглед, а за него не съществува по-висше щастие от това почтително да служи на кралицата. Ех, ако можеше някой да й разясни най-сетне истинските му помисли! „Интимната“ приятелка прочувствено и сърдечно обещава да се застъпи пред Мария Антоанета и Роан се учудва на тежестта, която трябва да е имало това застъпничество, след като още през май научава, че кралицата е променила мнението си и в скоро време ще му даде знак за настъпилата промяна в чувствата й, който все пак няма да е явен: на следващия дворцов прием по свой начин ще му кимне скришом. Когато човек иска да повярва в нещо, той вярва в него на драго сърце. Когато иска да види нещо, вижда го лесно. И наистина: добрият кардинал си въобразява, че на въпросния прием е забелязал известен „нюанс“ на кимване, и заплаща на трогателната посредница доста дукати.

Но мадам дьо ла Мот далеч не е изчерпала докрай златната мина. За да обърка още повече глупавия кардинал, тя трябва да съчини някаква по-материална проява на кралско благоволение. Да опита ли с писма? Та нали е пуснала в къщата и в постелята си безскрупулен секретар! И Рето без всякакво колебание започва да пише писма от името на Мария Антоанета до нейната приятелка Валоа. Глупецът въодушевено ги приема за истински — тогава защо да не направим още една стъпка по златната пътечка? Защо набързо да не инсценираме тайна кореспонденция между Роан и кралицата, за да видим дъното на неговата каса? Посъветван от мадам дьо ла Мот, заслепеният кардинал съставя подробен оправдателен документ за досегашното си поведение, дни наред го преправя и най-сетне предава чистичкия препис на тази в истинския смисъл на думата безценна жена. И гледай ти — не е ли наистина вълшебница и най-доверена приятелка на кралицата! Само след няколко дни мадам дьо ла Мот донася писъмце с малък формат, хартията е бяла, с нерватура и позлатени краища, в единия ъгъл се вижда френската лилия. Гордата кралица от династията на Хабсбургите, която инак е недостъпна и се държи с пренебрежение, пише на човека, когото досега е презирала: „Много се радвам, че ще престана да гледам на Вас като на виновник; все още не мога да Ви дам съгласието си за желаната аудиенция. Щом условията позволят това, ще Ви уведомя. Бъдете дискретен!“ Измаменият едва се сдържа да не даде воля на радостта си, благодари на кралицата, защото така го съветва мадам дьо ла Мот, и отново получава, и отново изпраща писма, и колкото повече сърцето му се изпълва с гордост и копнеж, задето изцяло е спечелил благоволението на Мария Антоанета, толкова повече мадам дьо ла Мот го освобождава от товара по джобовете. Дръзката игра е в пълен ход.

Ала все пак е жалко, че една важна личност не е подготвена да се включи истински в комедията. Става дума за самото главно действуващо лице: кралицата. Тази опасна игра обаче няма как да продължи без нейната намеса, защото и на най-лековерния не може вечно да се втълпява, че кралицата го е поздравила, след като в действителност хладно е отминала омразния човек и той никога не е чул от нея макар и една дума. Опасността все повече нараства: нещастният глупак може да подуши измамата. Налага се да измислят някой особено дързък ход. И понеже е изключено кралицата да заговори някога кардинала, няма ли да е достатъчно, ако по някакъв начин този глупчо бъде заставен да повярва, че е разговарял с нея? Защо да не бъде избрано любимото време за всякакви измами — нощта, — както и подходящо място — да речем, някоя закътана алея в парка на Версай, а на Роан да му бъде доведена двойница на кралицата, която предварително ще заучи репликата си? През нощта всички котки са сиви, а възбудата ще заслепи добрия кардинал и той ще се залъже така, както се лъже от измислиците на Калиостро и писмата на хартия със златни краища, сътворени от ръката на невежия писар.

Ала къде на бърза ръка да бъде намерена фигурантка или — както се казва днес в киното — „дубльорка“? Разбира се, там, където по всяко време се разхождат с делови намерения твърде услужливите дами и дамички от всякакъв сорт и вид, стройни и закръглени, тънки и дебели, блондинки и брюнетки; в градината на Пале Роял, рая на парижките проститутки. С деликатната доставка се нагърбва „граф“ дьо ла Мот. Не след дълго той открива двойница на кралицата — млада дама на име Никол, която по-сетне се именува баронеса д’Олива; сега уж е модистка, но в действителност обслужва по-скоро мъжка, отколкото дамска клиентела. Без особени затруднения я уговарят да приеме леката роля, „защото“ — така обяснява пред съда мадам дьо ла Мот — „бе извънредно глупава“. На 11 август отвеждат старателната продажница в едно наемно жилище във Версай и графиня Валоа собственоръчно я облича в муселинена рокля на бели точки, а тя по нищо не се различава от роклята, която кралицата носи на портрета от мадам Виже-Лебрьон. Прикриват лицето й с широкопола шапка, прибират грижливо напудрените й коси и сетне смело и нагло се отправят на път с леко притеснената женичка, която за десет минути трябва да играе в тъмния парк ролята на френската кралица пред най-висшия духовник на кралството! Започва най-дръзката измама на всички времена.

Двамата мошеници и мнимата кралица се прокрадват с нечути стъпки по терасата на Версай. Небето спуска над тях воала на непрогледен мрак — така, както помага на всички шарлатани. Слизат към горичката на Венера, чиито ели, кедри и смърчове хвърлят толкова дебела сянка, че човешките фигури запазват единствено очертанията си; с други думи, тази горичка е великолепно пригодена за любовни срещи и още повече за подобна невероятна дързост. Бедната малка уличница започва да трепери. В какво ли приключение са я забъркали непознатите хора? Много й се приисква да побегне. Разтреперана от страх, тя държи в ръка розата и листчето, които — според уговорката — трябва да предаде на знатния господин, дето ще я заговори тук. Ето, пясъкът заскърцва. Очертава се силуетът на мъж; това е Рето, секретарят, който изпълнява ролята на кралски слуга и води Роан. Никол внезапно усеща как я блъсват напред, а двамата й спътници изчезват встрани от нея, сякаш тъмнината ги е погълнала. Останала е сама, не, всъщност вече не е сама, защото към нея приближава някакъв непознат, висок и строен, нахлупил шапката ниско над челото си: кардиналът.

Ама че странно се държи този непознат! Покланя се доземи пред малката уличница, целува крайчеца на дрехата й… Сега Никол би трябвало да му предаде розата и подготвеното писмо. Ала в своето объркване тя изпуска розата и забравя за писмото. Само успява да промълви с приглушен глас няколкото думи, които едва е съумяла да запомни: „Можете да се надявате, че миналото е забравено.“ Тези слова, изглежда, безмерно трогват непознатия кавалер, защото той не престава да се кланя и прехласнат от щастие, да мълви най-почтителни благодарности — но клетата малка модистка не разбира за какво става дума. Обзета е единствено от страх, от смъртен страх, че може да каже нещо и по този начин да се издаде. Ала — слава богу! — пясъкът отново изскърцва под нечии бързи стъпки, чува се тих и възбуден глас: „Бързо да се махаме, бързо! Мадам и графиня д’Артоа идват насам!“ Тия думи очевидно имат своето въздействие, защото кардиналът се стъписва и се отдалечава по най-бърз начин, придружен от мадам дьо ла Мот, докато в същото време благородният й съпруг се заема с малката Никол; мнимата кралица от тази комедия се промъква с разтуптяно сърце край двореца, където истинската кралица спи зад притъмнелите прозорци и нищо не подозира.

Тази аристофанска лудория се увенчава с победен завършек. Върху главата на бедното добиче — кардинала — се е стоварил такъв удар, че напълно го е лишил от ум. Досега се е налагало постоянно да приспиват недоверието му, защото измисленото кимване все пак е половинчато доказателство, а същото се отнася и до писмата; сега обаче, когато измаменият смята, че лично е разговарял с кралицата и е чул от устата й опрощението, всяка дума на графиня дьо ла Мот става за него по-истинска от евангелското слово. Сега тя го води за носа както си иска. Тази вечер във Франция няма по-щастлив човек от него. Роан се вижда вече пръв министър и любимец на кралицата.

Няколко дни по-късно дьо ла Мот представя на кардинала поредното доказателство за благоволението на кралицата. Нейно височество — нали Роан вече познавал милостивото й сърце — изразила желанието да изпрати на едно благородно семейство, изпаднало в беда, петдесет хиляди ливри, но в момента била затруднена с осребряването на сумата. Дали кардиналът не би бил в състояние да се нагърби вместо нея с тази добродетелна услуга? Окриленият от щастие Роан нито за миг не се учудва, че кралицата въпреки огромните си приходи няма пари — нали цял Париж знае, че постоянно е затънала в дългове! Веднага извиква един елзаски евреин на име Серф-Бер, заема от него петдесетте хиляди ливри и след два дни златото звънва върху масата на дьо ла Мот. Най-сетне са уловили конците, с които ще разиграват палячото! Три месеца по-късно ги подръпват още по-силно; кралицата отново иска пари и Роан усърдно залага мебели и сребърни съдини, само и само бързо и щедро да услужи на своята благодетелка.

За граф и графиня дьо ла Мот настъпват блажени времена. Кардиналът се намира далеч, в Елзас, но парите му весело подрънкват в техните джобове. Вече няма за какво да се грижат — намерили са глупак, който да плаща вместо тях. От време на време ще му пишат по някое писмо от името на кралицата и ще изтръгват нови дукати. А дотогава да се отдадат на приказно веселие и да не мислят за утрешния ден! В онова лекомислено време безгрижни са не само владетелите, князете и кардиналите, но и мошениците. На бърза ръка купуват вила в Бар-сюр-Об, с разкошна градина и богато имение, хранят се в златни съдини, пият от бляскави кристални чаши, играят и танцуват в елегантния дворец, най-отбраното общество си оспорва честта да дружи с графиня Валоа дьо ла Мот. Колко хубав е светът, щом в него има такива глупаци!

Онзи, който е изтеглил три пъти подред най-силната карта, не ще се подвоуми да заложи и за четвърти път с безразсъдна смелост. Непредвидената случайност слага в ръката на дьо ла Мот цяло тесте с козове. На един от нейните приеми никой разказва, че бедните придворни бижутери Бьомер и Басанж са извънредно угрижени. Били вложили целия си капитал и немалка сума, взета на заем, в най-прекрасната диамантена огърлица, виждана някога на земята. Всъщност тя била предназначена за Дюбари, която положително щяла да я купи, ако за зла беда шарката не покосила Луи XV; сетне я предложили на испанския двор и три пъти на кралица Мария Антоанета, която е луда по бижутата и ги купува лекомислено, без да се интересува кой знае колко от цената. Но Луи, този досаден скъперник, не искал да се раздели с милион и шестстотин хиляди ливри; сега водата била стигнала до гушата на бижутерите, лихвите подяждали стойността на прекрасните диаманти; вероятно щели да демонтират вълшебното колие, но по този начин и парите им отивали по дяволите. Дали тя, графиня Валоа, която е толкова близка с кралица Мария Антоанета, не би могла да склони височайшата си приятелка да купи бижуто, естествено, на части и при най-изгодни условия — можела да разчита на добра печалба. Мадам дьо ла Мот, загрижена да поддържа легендата за своето влияние, благосклонно обещава своето застъпничество и на 29 декември двамата бижутери донасят скъпоценната кутийка на улица Ньов Сен Жил.

Каква приказна гледка! Сърцето на дьо ла Мот спира да бие. Блестящи, искрометни са диамантите, когато върху тях паднат слънчевите лъчи, но дръзките мисли на хитрата глава по нищо не им отстъпват: какво ще стане, ако накара този архиглупак кардинала тайно да купи за кралицата и колието? А той едва се е завърнал от Елзас, когато госпожа дьо ла Мот го оплита здраво в своите мрежи. Очаквало го ново благоволение. Кралицата желаела да купи скъпоценен накит; естествено, съпругът й не трябвало да узнава за това, ето защо се нуждаела от дискретен посредник; отредила тайната и почетна задача за Роан като израз на доверието си. И действително само след няколко дни дьо ла Мот тържествено съобщава на ощастливения Бьомер, че купувачът е намерен: кардинал Роан. Сделката се сключва на 29 януари в хотел „Страсбург“: един милион и шестстотин хиляди ливри ще бъдат изплатени за две години, с четири вноски на всеки шест месеца. Накитът трябва да се достави на 1 февруари, а първата вноска ще се направи на 1 август 1785 година. Кардиналът собственоръчно подписва условията и връчва договора на госпожа дьо ла Мот, която ще го представи на своята „приятелка“ кралицата; незабавно, още на 30 януари, измамницата съобщава и отговора: Нейно височество изразила пълното си съгласие.

Ала само на стъпка пред яхъра послушното дотогава магаре се заинатява: все пак става дума за милион и шестстотин хиляди ливри, а дори за най-разточителния княз тази сума никак не е малка! За такава огромна сделка би трябвало да има нещо като разписка, някакъв документ, подписан от кралицата. Писмен документ ли? Ама, разбира се, на драго сърце! За какво ни е иначе секретар? На следващия ден дьо ла Мот отново донася договора — и виж ти, в полето редом с всяка клауза се чете собственоръчно написаната думичка „Одобрено!“, а в края на договора стои и „саморъчният“ подпис: „Мария Антоанета, кралица на Франция“. С малко повече ум в главата най-висшият духовник на Франция, членът на Академията, бившият посланик и — поне в своите мечти — бъдещ държавен министър, веднага би трябвало да забележи, че никоя френска кралица не подписва документите другояче, освен със собственото си име, така че знакът „Мария Антоанета, кралица на Франция“ от пръв поглед издава не само очевидността, но и несръчността на фалшификацията. Но как да се усъмни, след като самата кралица тайно се е срещала с него в градината на Венера? Заслепеният кардинал тържествено се заклева пред измамницата, че винаги ще носи документа със себе си и никому не ще го показва. На следващата сутрин, 1 февруари, бижутерът предава накита на кардинала, който същата вечер собственоръчно го занася на дьо ла Мот, за да се увери лично, че ще попадне в ръце, предани на кралицата. Не се налага да чака дълго на улица Ньов Сен Жил — скоро по стълбата се чуват стъпките на някакъв мъж. Мадам дьо ла Мот любезно моли кардинала да влезе в съседната стая, откъдето през стъклената врата би могъл да се увери в предаването на накита. Действително се появява млад мъж, облечен целият в черно — естествено, това отново е Рето, славният секретар, — който се представя с думите: „По заповед на кралицата!“ „Каква прекрасна жена е тази графиня дьо ла Мот-Валоа — мисли си кардиналът, — колко дискретно, предано и умело помага на своята приятелка!“ Успокоен, той предава кутийката на дьо ла Мот, тя от своя страна я връчва на тайнствения куриер, който изчезва със скъпоценната плячка така бързо, както се е появил, а заедно с него за вечни времена изчезва и колието. Трогнатият кардинал се сбогува: сега, след подобна приятелска услуга, не ще мине много време и той, тайният помощник на кралицата, ще стане пръв служител на краля, пръв министър на Франция!

Няколко дни по-късно един бижутер евреин се явява в парижката полиция, за да се оплаче от името на потърпевшите си събратя, задето някакъв си Рето дьо Вилет предлагал за продан възможно най-скъпи диаманти на такава ниска цена, че положително ставало дума за кражба. Началникът на полицията призовава Рето. Последният обяснява, че една сродница на краля, графиня дьо ла Мот-Валоа, му е наредила да продаде диамантите. Графиня Валоа ли? Това благородно име незабавно въздействува отрезвително на служителя и той тутакси освобождава изплашения до смърт Рето. И все пак графинята си дава сметка, че е безкрайно рисковано да предлага в самия Париж скъпоценните камъни поединично — те веднага са демонтирали и раздробили скъпоценната плячка, която толкова дълго са дебнали, — ето защо натъпква с диаманти джобовете на прекрасния си съпруг и го изпраща в Лондон. Скоро бижутерите от Ню Бонд Стрийт и Пикадили нямат основание да се оплакват от изобилието и ниската цена на предлаганата стока.

И ето че най-сетне се появяват много пари — хиляди пъти повече, отколкото е сънувала и в най-смелите си сънища дори тази пределно смела измамница! Веднага след забележителния успех тя не се поколебава да демонстрира с безсрамна наглост новото си богатство. Набавят карета, теглена от четири английски кобили, лакеи с разкошни униформи, негър, облечен от главата до петите в сребро, килими, гоблени, бронзови статуи и шапки с пера, легло от пурпурно кадифе. А когато посегне достолепната двойка се пренася в приказната си резиденция в Бар-сюр-Об, са необходими не по-малко от четиридесет и две товарни коли, с които да прекара многобройните и набързо накупени скъпоценности. Бар-сюр-Об изживява незабравимо празненство, достойно за приказките от „Хиляда и една нощ“. Куриери в лъскави дрехи препускат пред шествието на новия велик ориенталски властелин, а зад тях се носи английска четириместна карета, лакирана в сребристосиво и тапицирана с бяло сукно. Атлазените завивки, които топлят нозете на съпружеската двойка (с които най-добре би било незабавно да забегнат в чужбина!), са украсени с герба на Валоа: „Rege ab avo sanguinem, nomen et lilia“ — „От краля, моя предтеча, притежавам кръвта, името и лилиите“. Бившият жандармерийски офицер се е наконтил с разкошни одежди: на всичките му пръсти блестят пръстени, обувките му имат диамантени катарами, три или четири ланеца блестят върху геройската му гръд, а описът на гардероба му — можем да направим справка в по-сетнешното съдебно досие — съдържа ни повече, ни по-малко от осемнадесет копринени или брокатни нови-новенички костюма, гарнирани с малински дантели, златни копчета и скъпоценни ширити. Седналата редом с него съпруга не му отстъпва по нищо в този лукс — тя цялата лъщи от скъпоценни накити като индуски идол. В малкия Бар-сюр-Об никога досега не са виждали такова богатство, скоро то започва да упражнява магнетичната си сила. Всички благородници от околността се стичат в този дом, за да участвуват в лукуловите пиршества, които се устройват тук; безчет лакеи поднасят най-изискани ястия в скъпи сребърни блюда, музиканти свирят трапезни мелодии, а графът като някакъв нов Крез обикаля княжеските си зали и пръска сред хората пълни шепи пари.

На това място историята с огърлицата отново става толкова абсурдна и невероятна, че започва да въздействува неправдоподобно. Няма ли измамата да бъде разкрита след три, пет, осем, най-много десет седмици? Всеки нормален ум се пита как двамата мошеници могат да се перчат толкова безгрижно и нагло с богатството си, като че ли няма полиция? Ала мадам дьо ла Мот всъщност съвършено правилно преценява положението. Тя си мисли: ако съдбата ни обърне гръб, имаме сигурен защитник. Ако случилото се излезе наяве, голяма работа, господин кардиналът Роан все някак ще потули нещата! Първият духовник на Франция добре ще си помисли дали да разгласи една история, която би го направила за смях во веки веков! По-скоро ще плати огърлицата от собствения си джоб, и то тихомълком. Така че защо да се страхуваме: с такъв съдружник човек спокойно може да спи в брокатно легло. И славната мадам дьо ла Мот, достопочтеният й съпруг и ловкият драскач секретарят действително не се притесняват; напротив — изцяло се наслаждават на лихвите, които така умело са извлекли от неизчерпаемия капитал на човешката глупост.

Междувременно една дреболия все пак изглежда странна на добрия кардинал. Очаквал е да види кралицата закичена със скъпоценното колие още на следващия официален прием, вероятно е очаквал и някоя дума или дискретно кимване, някакъв жест на признателност, непонятен за останалите и разбираем единствено от него. Нищо подобно не се случва! Както винаги, Мария Антоанета хладно го пренебрегва, колието не сияе на бялата й плът. „Защо кралицата не носи моя накит?“ — доста учуден пита той най-сетне дьо ла Мот. Хитрушата има готов отговор за всичко: кралицата се чувствувала неудобно да сложи огърлицата, преди да я е изплатила напълно. Едва тогава искала да изненада своя съпруг. Послушното магаре отново навежда смирено глава и се задоволява с отговора. Но април се изнизва, идва май, сетне юни, все повече наближава 1 август, съдбовният срок за изплащането на първите четиристотин хиляди ливри. За да спечели време, измамницата съчинява нов трик. Кралицата премислила сделката, казва тя, и цената й се сторила твърде висока; ако бижутерите не направят отстъпка от двеста хиляди ливри, щяла да върне накита. Лукавата жена разчита, че бижутерите ще започнат да се пазарят и по този начин ще спечели известно време. Ала греши. Бижутерите, които са определили наистина твърде висока цена и вече усещат как огънят ги пари по петите, незабавно дават готовността си да намалят цената. Басанж съставя документ, с който съобщава на кралицата за съгласието им, а Бьомер го предава с одобрението на Роан на 12 юли — деня, в който и бездруго трябва да връчи на Мария Антоанета някакъв друг накит. Писмото гласи: „Ваше величество, извънредно сме ощастливени, задето можем да допуснем, че последните платежни условия, които ни бяха предложени и на които се подчиняваме най-ревностно и достопочтително, ще бъдат възприети като ново доказателство за нашата преданост и покорство към волята на Ваше величество. Изпитваме най-дълбоко задоволство при мисълта, че най-прекрасният диамантен накит, който съществува, ще принадлежи на най-великата и най-добрата кралица.“

Със засуканата си форма писмото на пръв поглед е неразбираемо за непредубедения човек. Но ако си бе дала труда да го прочете внимателно и да поразмисли, кралицата би трябвало да запита наумена: „Какви платежни условия? Какъв диамантен накит?“ Ала от стотици други случаи се знае: Мария Антоанета рядко изчита внимателно и докрай написаното или напечатаното слово, понеже страшно се отегчава; задълбоченият размисъл не й е присъщ. Ето защо отваря писмото, след като Бьомер си е отишъл. И тъй като изобщо не подозира за действителния развой на събитията, не проумява и смисъла на раболепните и високопарни фрази, а заповядва на камериерката си да върне Бьомер за обяснение. За жалост бижутерът вече е напуснал двореца. Е, все ще стане ясно какво има предвид тоя глупав Бьомер! „Така че да оставим всичко за следващия път“, казва си кралицата и незабавно запокитва писъмцето в огъня. Това унищожаване на писмото, това прекратяване на всякакви по-нататъшни разследвания от страна на кралицата на пръв поглед изглежда невероятно — както впрочем и всичко останало в историята с огърлицата, — така че достоверни историци като Луи Блан са забелязали подозрителен момент в бързото унищожаване на писмото: излиза, че кралицата все пак е знаела нещо за неясния случай. А в действителност бързото изгаряне на писмото съвсем не е странно — та тя през целия си живот незабавно е унищожавала всеки ред, адресиран до нея, защото се е страхувала от собствената си немарливост и от дворцовия шпионаж; дори след щурмуването на Тюйлери в писалището й няма нито един писмен документ, изпратен до нея. Така е, ала онова, което в другите случаи е било предпазна мярка, сега се превръща в непредпазливост.

И тъй, трябвало е да се използува цяла поредица от случайности, за да не би измамата да излезе предивременно наяве. Но хитрините вече не помагат, 1 август наближава и Бьомер иска парите си. Дьо ла Мот прави последен опит да се отърве — внезапно разкрива картите си пред бижутерите и нахално обясняла: „Измамени сте. Поръчителството, което е у кардинала, носи фалшив подпис. Но принцът е богат и платежоспособен.“ По този начин се надява да отклони удара, надява се — и всъщност пресмятанията й са съвсем логични, — че бижутерите гневно ще хукнат към кардинала, ще го уведомят за всичко и последният — обзет от страх да не стане безкрайно смешен в очите на целия двор и на обществото — засрамено ще си мълчи и ще предпочете тихомълком да изплати един милион и шестстотин хиляди ливри. Но Бьомер и Басанж не разсъждават нито като логици, нито като психолози — те просто треперят за парите си, не желаят да имат нищо общо със задлъжнелия кардинал. И двамата са на мнение, че Мария Антоанета също участвува в играта нали си е замълчала за онова писмо, а тя все пак е още по-богат платец, отколкото този развейпрах, кардиналът. И още нещо: в най-лошия случай — тук отново грешат — у нея все пак е огърлицата, скъпоценният залог.

Достигната е точката, в която юздите, впримчили глупаците, повече не могат да бъдат опъвани. Вавилонската кула от лъжи и взаимни измами се сгромолясва с един-единствен страхотен удар, когато Бьомер отива във Версай и поисква аудиенция при кралицата. Само след минута и бижутерите, и кралицата узнават, че някой позорно ги е въртял на пръста си. Ала кой е истинският измамник? Това предстои да се докаже на процеса.

Според документите и свидетелските показания от този процес — а по-заплетен процес изобщо не съществува — днес сме абсолютно сигурни в едно: Мария Антоанета не е имала и най-бегла представа за подлата злоупотреба с нейното име, личност и чест. Юридически тя изобщо не е виновна, а е просто жертва и не само не участвува в най-дръзкото шарлатанство в световната история, но дори нищо не знае за него. Никога не е приемала кардинала, никога не е познавала измамницата дьо ла Мот, никога не е държала в ръце дори едно камъче от огърлицата. Единствено злоумишлената вражда и съзнателното оклеветяване са могли да припишат на Мария Антоанета съзаклятничество с авантюристката и глупавия кардинал; ще повторим и потретим: кралицата е въвлечена в позорната история от цяла банда мошеници, фалшификатори, крадци и глупци.

И все пак — от гледна точка на морала — Мария Антоанета не може да бъде напълно оневинена. Измамата е съчинена само защото на целия град е известна лошата й слава — а това окуражава мошениците, защото ония, които са изиграни, предварително приемат за достоверни всички необмислени постъпки на кралицата. Лъжливата комедия би била невъзможна, ако не са съществували дългогодишните лекомислия и лудории в Трианон. Никой човек със здрав разум не би се осмелил да подозира например Мария Терезия или която и да било истинска владетелка в тайни кореспонденции зад гърба на съпруга й, да не говорим за срещи в смрачените паркове. Нито Роан, нито двамата бижутери биха попаднали някога в клопката на дебелашката измама, че на кралицата не достигали парите и тя без знанието на съпруга си искала да купи скъпоценни диамантени гарнитури на части и чрез посредници, ако навсякъде във Версай вече не се е шушукало за нощните й разходки из парка, за замяната на бижута и неизплатени дългове. Дьо ла Мот никога не би съумяла да изгради лъжливата си кула, ако лекомислието на самата кралица не бе положило основния камък, а лошата й репутация не бе придържала стълбата по време на градежа. Повтаряме отново и отново: Мария Антоанета е напълно невинна във всички невероятни преговори около историята с огърлицата; ала историческата й вина е безспорна, защото са се осмелили да извършат подобна измама от нейно име и е било възможно да се повярва в тази измама.