Харолд Робинс
Самотната лейди (68)

24

Милстейн се прибра вкъщи след последната си обиколка из града в четири часа. Спря в малкото коридорче и се ослуша за познатото почукване на пишещата машина. След като не чу нищо, влезе в дневната, където дъщеря му четеше книга.

— Къде е Джерили? — попита той.

— При психиатърката си.

Той я погледна озадачено.

— Мислех, че ходи само във вторник и петък.

— Става дума за нещо специално.

— Нещо не е наред ли?

— Не, татко. Хубаво е. Чу се с адвоката от Ню Йорк, на когото психиатърката й препоръча да изпрати романа си. Той е намерил издател, който се е заинтересувал от книгата, и сега й предлагат да й платят пътните разноски, за да замине за Ню Йорк и да уредят формалностите.

— Хм — изръмжа баща й. — Знам ги тези нюйоркски мошеници. По-добре да проверя какво представлява. Как се казва?

Сюзан се засмя.

— Пол Гитлин. И престани да трепериш над нея, татко. Каза ми, че той представлявал големите, като Ървинг Уолас и Гей Талийз.

— Не треперя над нея. Ти просто забравяш, че излезе от болницата само преди шест месеца.

— И виж какво постигна за шест месеца. Месец след като излезе, си намери вечер работа като телефонистка, така че да може да пише и да се вижда с психиатърката си през деня. Написа два сюжета за сценарии, един от които купи „Юнивърсъл“, а сега почти е завършила романа си. Време е да оцениш това, татко.

— Аз не го отричам. Просто не искам отново да пропадне.

— Тя е добре, татко. Тя не е същата жена, която доведе вкъщи. Тя е красива, татко. Вътрешно и външно.

— Наистина ли я харесваш?

Сюзан кимна.

— Радвам се. Притеснявах се как ще я приемеш.

— Трябва да призная, че в началото ревнувах. После обаче се уверих колко много се нуждае от нас. Като дете, което има нужда от одобрението на близките си. После започна да израства пред очите ми. Виждах как започна да се проявява женското у нея. Направо ме шашна. Беше като един от онези филми с ускоряване на кадъра, които показват как розата напъпва и разцъфва за няколко секунди. Тя е много специална дама, татко. А ти си много специален мъж, за да го забележиш.

— Бих пийнал нещо.

— Ще ти направя едно питие. — След малко тя се върна с уиски с много лед.

— Това ще ми помогне.

— Денят тежък ли беше?

— Както обикновено. Просто по-дълъг.

Тя го наблюдаваше как се отпуска в любимото си кресло.

— Татко, съзнаваш ли, че тя ще ни напусне много скоро? — попита тихо Сюзан.

Той кимна, без да каже дума.

— Ти направи каквото каза, че ще направиш. Даде й възможност да намери себе си. Сега тя е силна. Научи се да ходи и вече иска да полети. Можеш да подкрепяш детето, докато се учи да ходи, но летенето всеки трябва да постигне сам. Трябва да свикнеш с тази мисъл, татко. Някой ден ще дойде и моят ред.

— Знам. — Гласът му бе дрезгав.

— Ти я обичаш, нали, татко?

— Да, така ми се струва.

— Странно, почувствах го в мига, в който ми каза, че заминаваш за Ню Йорк да я видиш. И тя те обича татко, но не по същия начин.

— Знам.

— Съжалявам. — В ъгълчетата на очите й заблестяха сълзи. — Не знам дали ще ти е от полза, но има нещо, което си длъжен да разбереш. Джерили не е като нас, останалите. Тя е много специална и различна. Никога няма да може да обича, както ние обичаме. Тя се стреми към друга съдба, към нещо, което е вътре в самата нея, докато ние, останалите, го търсим в друг човек. — Сюзан бе коленичила на пода пред креслото му и той докосна с пръсти челото й.

— Защо си толкова умна, дъще — прошепна той.

— Не съм толкова умна, татко. Може би просто виждам повече, защото съм жена.

 

 

Слънчевата светлина, омекотена от бамбуковите щори, огряваше жълтите, оранжеви и кафяви тонове, в които бе обзаведен кабинетът. Двете жени седяха в удобни столове до прозореца, делеше ги една триъгълна маса. Лекарският стол имаше малка поставка за писане като старите училищни столове.

— Развълнувана ли сте? — попита доктор Мартинес.

— Да. Много. Но съм и изплашена.

Лекарката мълчеше.

— Последния път, когато се върнах в Ню Йорк, не се справих много добре — рече Джерили.

— Тогава обстоятелствата бяха различни.

— Да, така мисля. А аз? И аз ли съм била по-различна?

— И да, и не. Спомнете си, че тогава сте живели под съвсем различно напрежение. Него вече го няма. И в този смисъл вие сте различна.

— Но аз продължавам да съм си аз.

— Сега вие сте повече вие, отколкото сте били тогава. И това е добре. Когато се научихте да приемате себе си, вие станахте по-силна.

— Обадих се на майка си. Тя настоява да се прибера и да живея при нея, докато работя върху книгата. Иска да се запозная с новия й съпруг. Не сме се виждали с него.

— А вие какво мислите за това?

— Знаете отношението ми към майка ми. Мога да я изтърпя за кратко време. Но ако сме по-дълго заедно, настръхваме една срещу друга като куче и котка.

— И смятате, че пак ще стане така?

— Нямам представа. Обикновено се държи добре, ако не я товаря със своите проблеми.

— Може би и двете вече сте по-зрели. Може би тя е научила много неща, както и вие.

— Значи смятате, че трябва да остана при нея?

— Струва ми се, че трябва да помислите върху това. Възможно е да се окаже много важен етап в стремежа ви да намерите вътрешно равновесие.

— Ще помисля.

— След колко време смятате, че ще завършите книгата?

— Най-малко след три месеца. А може и повече. Това също ме безпокои, а вие няма да сте край мен да разговаряме.

— Мога да ви препоръчам добри лекари там.

— Мъже?

— Има ли някакво значение?

— Знам, че не би трябвало да има. Но има. Двамата лекари, при които ходех, преди да дойда при вас, се отнасяха с мен като с дете, което трябва да бъде придумано да бъде разумно и да се държи добре. Възможно е и да греша, но смятам, че полът има огромно значение.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Ако бях домакиня с проблемите, които те са свикнали да чуват, може би щяха да се справят с мен. Но не съм. Когато им казах, че не искам да се омъжа и да имам деца, а искам сама да се грижа за себе си, без да завися от никого, те просто не ме разбраха. Не желая да съществувам на втори план. Искам сама да правя избора си.

— В това няма нищо лошо. Теоретически всички имаме това право.

— Теоретически — да, но вие и аз знаем добре как е всъщност. Един от лекарите ми каза шеговито, че добрият секс щял да ме оправи. Но аз не останах с чувството, че се шегува. Ако го бях насърчила, мисля, че щеше да предложи услугите си. Другият пък се съсипа да ме убеждава, че старите традиционни ценности, както ги наричаше, са най-доброто нещо в живота — бракът, домът и семейството. Според него това е истинското предназначение на жените.

— Има много жени, които ще се съгласят с него.

— Добре, но това си е тяхна работа. Те са направили избора си. Аз искам да направя моя. Струва ми се, че не ви казвам нещо, което да не сте чували досега.

— Чувала съм подобни неща.

— Дори и в бизнеса се натъкнах на същото отношение. Почти бях продала втория си сюжет за сценарий, когато налетях на продуцента. Някак си нещата се объркаха в главата му и той реши, че продажната цена включва и мен. Когато му казах, че чукането не влиза в продажбата на сюжета, който той бе харесал и искаше да купи, веднага се отказа от сделката. Това никога нямаше да се случи, ако мъж беше написал сюжета.

— Познавам една жена, която ще ви допадне. Но зависи дали е свободна. Активна феминистка е и смятам, че и тя ще ви хареса.

— Бих искала да се запозная с нея, ако е възможно.

— Съобщете ми, щом определите датата на отпътуването си, и аз ще се опитам да ви уредя тази среща.

— Благодаря ви. Има още нещо, за което искам да поговорим.

— Да?

— Става дума за Ал. Детектив Милстейн. Дължа му много. Толкова много, че не може да се измери с пари. Не знам как да му съобщя, че напускам неговия дом.

— Не мислите ли, че той знае?

— Струва ми се съзнава, че някога ще си тръгна. Но според мен никога не е предполагал, че ще е толкова скоро. Не искам да му причинявам болка.

— Влюбен ли е във вас?

— Да, но никога не ми е казвал нищо. Никога дори не ме е докосвал.

— А какво е вашето отношение към него?

— На благодарност. На обич. Като към баща или брат.

— Той знае ли какво изпитвате към него?

— Никога не сме говорили за това.

— Тогава му кажете. Сигурна съм, че ще предпочете да чуе какви са истинските ви чувства, отколкото вежливи недомлъвки. Така поне ще знае, че вие истински го обичате.

 

 

Милстейн чу звука на колата й откъм алеята, после стъпките й, които застинаха пред входната врата, докато си търсеше ключа. Когато вратата се отвори, той я погледна.

Изрусялата й коса падаше до раменете. Тя се усмихна и дори през загара й личеше, че малко се е зачервила.

— Рано си се прибрал.

— Днес бях дежурен от осем до четири. — Милстейн долавяше вълнението й. За него бе трудно да повярва, че това е същото бледо и изплашено момиче, което доведе от Ню Йорк. — Разбрах, че има добри новини.

— Не е ли чудесно?

— Много се радвам за теб.

— Не мога да повярвам. Все едно се е сбъднала една мечта.

— Повярвай. Колко усилия хвърли, за да постигнеш тази цел. Заслужила си всичко, което направи.

— Ти си човекът, който го направи възможно, Ал. Ако не беше ти, нищо нямаше да стане.

— Щеше да стане. Само че може би малко по-късно.

— Не. Бях затънала в калта и ти го знаеш най-добре.

— Никога няма да повярвам в това. Ако го бях помислил само за миг, нямаше да те взема с мен. У теб има нещо специално. Забелязах го още първия път, когато се запознахме.

— Не мога да разбера как си могъл да видиш нещо по-особено, след като бях омазана до шията с мръсотия.

— Кога заминаваш?

— Не знам. Казаха, че ще ми съобщят следващата седмица. Може би ще отседна при майка ми.

Той не отговори.

— Разговарях с психиатърката за това. Тя смята, че за мен ще е по-добре, ако го направя.

— А какво ще правиш, когато довършиш книгата?

— Не знам.

— Би ли се върнала тук?

— Вероятно. Обичам да живея в Калифорния. Пък и всичко, което ме интересува, е под носа ми: сценарии, телевизия, работа.

Внезапно гласът му стана дрезгав.

— Винаги знай, че тук при нас имаш дом, ако го пожелаеш.

Тя коленичи пред него и го хвана за ръцете.

— Ти направи твърде много, Ал. Не искам повече да съм в тежест.

— Ти не ни тежиш. Ние те обичаме.

— И аз ви обичам. За мен вие сте като семейство. Дори нещо повече от семейство. Може би единственият човек, който би направил същото като теб, беше баща ми. Ти носиш същата душевна нежност, която той притежаваше. Почувствах го, макар да бях много объркана тогава, и може би затова ти писах.

Той разбра какво всъщност му казваше. И макар да изпита силно разочарование, усети в същото време и голямо задоволство, че тя го обичаше достатъчно, за да сподели с него какво чувства. Той се наведе напред и я целуна по бузата.

— Ще ми липсваш.

Тя го прегърна през врата и опря буза до неговата.

— Няма да ти дам тази възможност. Винаги ще сме близо един до друг.

Той остана неподвижен за момент, после се отдръпна. Усмихна се.

— Хей! Ще ми дадеш ли да прочета тази книга, за която всички вдигат такъв шум?

Тя се засмя.

— Разбира се. Мислех, че никога няма да поискаш. — След малко тя сложи в скута му прибрания в кутия ръкопис. — Обещай ми, че няма да започнеш да го четеш, докато не си легнеш. Няма да мога да издържа да те гледам как го четеш.

— Добре — обеща той. Но не разбра защо всъщност тя поиска това от него, докато не отвори ръкописа и не прочете на първата страница: „Добрите момичета отиват в Ада“, роман от Джерили Рандал.

Отдолу имаше кратко посвещение: „Тази книга е посветена на Ал Милстейн — с благодарност и обич към най-прекрасния човек, когото познавам“.

Очите му се замъглиха от сълзи и трябваше да минат няколко минути, преди да може да отвори първата страница.

„Родена съм с два отвора в тялото си и без ташаци. Момиче. С орисията да бъда обречена на робското съществуване на моя пол още от утробата на майка си. Дори тогава това не ми хареса. Опикавах от горе до долу доктора, който ме потупваше по дупето.“

Джерили беше под душа, когато Анджела отвори вратата на банята.

— Обажда се импресариото ти — извика тя. — Казва, че трябва веднага да говори с теб. Било много важно.

— Добре, излизам. — Джерили изскочи изпод душа и се загъна с голяма хавлиена кърпа.

— Какво има? — попита тя на телефона.

— Можеш ли да отидеш още сега в студиото? Том Кастел иска да те види.

— А какво става с нашата среща? Не трябваше ли след час да съм при теб?

— Аз мога да почакам. Мисля, че това е големият ни шанс. Чака на другата линия, за да му кажа кога ще отидеш.

— След час добре ли е?

— Намали на четирийсет и пет минути. Изглежда по-естествено.

— Добре. — Тя се засмя. Импресариото си е импресарио. Пазари се с теб дори за времето на срещите ти.

Лекарят бе прав. Беше казал, че днес ще се чувства по-добре, и наистина бе така. Като се изключи слабото усещане за тежест в слабините, нямаше друга болка.

Върна се в банята и се избърса, после махна шапката за баня и разтърси косата си. Трябваха й не повече от трийсет секунди със сешоара. Щеше да си сложи съвсем малко грим — само спирала на миглите и бледо червило. Всички знаеха какво е преживяла.

Анджела влезе в спалнята, докато Джерили се обличаше.

— Какво искаше той?

— Трябва да съм в студиото на Кастел след пет минути.

— Искаш ли да те закарам?

— Мисля, че ще се оправя сама.

— Сигурна ли си? Днес съм свободна. Нямам какво друго да правя.

— Добре — кимна й тя.

 

 

— Как се чувстваш, мила? — Том Кастел я целуна по бузата.

— Добре.

— Това, което ти се случи, е ужасно неприятно. Джордж не трябваше да те подлага на подобно изпитание.

— Вината е изцяло моя — възрази Джерили и пристъпи към стола пред бюрото му.

— Не, седни там. — Той я хвана загрижено за ръката и я поведе към дивана до стената. — Тук ще ти е по-удобно. Кафе?

Тя кимна и той натисна копчето отстрани на стола си. След малко секретарката влезе с две чаши.

— Импресариото ми поръча да дойда веднага. Било важно.

— Нали искаш филмът ти да бъде направен на всяка цена?

Тя не можа да се стърпи.

— Не желая да бъде направен на всяка цена. Искам да бъде направен добре.

— Не си прави каламбури, Джерили. Знам, че си писателка. Искаш ли филмът да бъде направен или не.

— Искам.

— Добре тогава — каза той сериозно. — Ще ти кажа как ще стане. Накарах студиото да се съгласи да ми предостави филма, ако Джордж играе в него. Твоя работа е да убедиш Джордж.

— Защо моя? Ти си продуцентът. Не е ли това твоя работа? И освен това той няма ли договор със студиото?

— Точно така. Но той има право на избор върху филмите, в които играе, и аз не мога да го задължа да приеме, ако не иска. А теб ще послуша. В края на краищата ти не загази ли заради него и не се ли оправи, без да вдигаш шум? Мисля, че той ти дължи тази услуга.

— А ако не поиска да го направи?

— Губиш петдесет хиляди и пет процента от отчисленията от печалбите.

— А ти какво губиш?

— Нищо. Аз имам договор. Ако не направя този филм, ще направя друг. Но аз искам да направя именно този филм. Струва ми се, че в него има пари за всички ни. Освен това желая да работя с теб. Мисля, че можем да го превърнем в голям успех. Харесах книгата.

— Благодаря.

— Ти не ме познаваш. Направо съм динамит, когато се захвана с нещо. Работя денем и нощем. Имам една къщичка на плажа, където няма да ни безпокоят.

Тя кимна. Беше чувала за тази къщичка на плажа от приятели. Единственият човек, който вярваше, че отива там, за да работи, беше жена му.

— Добре — съгласи се Джерили, — ще видя какво мога да направя.

— Страхотно. Ще уредя среща с Джордж за обяд в ресторанта на киностудиото. Ще му кажа, че и ти ще дойдеш. — Кастел се усмихна. — Знам, че можеш да го накараш, мила. Само му дай още веднъж да помирише сладкото ти котенце.

— Божичко, Том — рече тя с отвращение. — Мисля, че ми трябва нещо повече, за да го убедя.

— Ти не съзнаваш собствената си сила, мила. Той каза, че имаш най-хубавото тяло, което е виждал, и не можел да не се възбуди, когато е край теб.

— Кога го каза?

— В края на миналата седмица. Имахме сеанс при психиатъра. Просто така…

— … стана на дума — довърши тя изречението му, прекъсвайки го. — Знам, разбрах за какво сте говорили.

— Трябва да ти кажа, че те представи като изключителен случай. Наистина ли си толкова добра, колкото той твърди?

— Ами да, разбира се. — Тя стана. — Същинска куротрошачка съм. — Джерили се запъти към вратата. — Къде е тоалетната. Мисля, че ще повърна.

— Първата врата вляво — бързо я насочи той. — Съжалявам, забравих, че все още не се чувстваш добре.

— Не се притеснявай. Това е едно от неудобствата да бъдеш жена. Някои неща просто преобръщат стомаха ти.

 

 

— Това наистина е елементарна сделка — обясняваше на импресариото си тя. — Кастел ще направи филма, ако аз убедя Джордж да играе в него. На всичкото отгоре вече ми предложи да поработим в неговата къщичка на плажа и ме увери, че ще работи денем и нощем. Джордж казва, че е във възторг от идеята. Вярвал в мен като писателка и се възхищавал на Кастел като продуцент, но за него ключовата фигура бил режисьорът, а той случайно разбрал, че Дийн Кларк е свободен, защото жена му го накарала да се откаже от филма, който щял да прави за „Уорнър брадърс“.

— Дийн Кларк би бил подходяща фигура. Казвам го, макар и да не е мой клиент.

— Ти обаче знаеш какъв е проблемът с Дийн. Ако жена му не му разреши, той няма да го направи. А това се превръща в сериозен мой проблем. Тя иска от мен същото, което искат Джордж и Кастел. Избягвам я, откакто се запознахме на срещата на Националната организация на жените.

— Филми са правени дори и при наличието на по-неприятни проблеми.

— Чувала съм, че трябва да чукаш някого, за да получиш работа в киноиндустрията. Но ти чувал ли си за някой, който е трябвало да се чука с всички участници в проклетия филм? Преди да са свършили снимките, вече ще съм преспала с всички, с изключение на фризьора, и то, защото е педераст.

— Не се ядосвай. Нека аз да поговоря с тях.

— Добре.

— Ако накарам Кастел да се навие за седемдесет и пет хиляди долара и седем и половина процента отчисления от печалбата, би ли го направила?

— Ти изобщо не ме слушаш. Не говоря за парите. Просто не смятам, че трябва да се чукам с целия екип, за да направя сделката, това е всичко.

— Съгласен съм с теб. Но тъй като все едно ще го направиш, не виждам защо вдигаш толкова шум.

— Когато харесаха и купиха правата на книгата ми за сценарий, не се наложи да се чукам с никого от тях. Защо трябва да го правя сега, когато им остава само да направят филма?

— Но те още не са го направили, нали? — попита я хитро импресариото. Джерили понечи да заговори, но той вдигна ръка. — Изслушай ме и тогава ще говориш. Изминаха близо три години, откакто те купиха книгата ти. Направиха два сценария по нея. Те не бяха добри и от тях филм не стана. Не ми напомняй, че книгата ти е продадена в тираж четирийсет хиляди с твърда корица, в сто хиляди чрез клуба на книголюбителите и в един милион с меки корици, или че имаш петдесет интервюта по радиото и телевизията, и че на корицата на списание „Тайм“ е излязла твоя снимка като жената — писател на годината. Знам го, ти го знаеш и студиото го знае. Ала студиото знае също, че това е станало преди три години. Оттогава са излезли други книги. И, повярвай ми, те по-скоро биха заложили на нещо ново, отколкото да хвърлят още пари в едно начинание, което вече два пъти се е провалило. Разправяш ми надълго и нашироко какво трябва да направиш, за да бъде заснет филмът, нали? Нека сега ти кажа какво пък трябваше да направя аз. През последната година, докато ти се чукаше за удоволствие, с когото ти скимне, аз черпех, водех на обеди и вечери и лазех пред директор от това студио, който можеше да помогне филмът ти да стигне до снимачната площадка. Е, най-накрая успях да го върна в списъка на предстоящите за снимане филми, откъдето бе отпаднал. Накарах ги да го възложат на Кастел — един от най-добрите им продуценти, защото знам, че е мошеник и ще ги принуди да направят филма. Ето, той се зае, а сега ти започваш да недоволстваш. Аз съм стар човек. Не мога да работя толкова. Скоро ще прехвърля работата изцяло на по-младите ми съдружници. Не искаш да правиш филма? Добре, нямам нищо против. Това е твоята книга, твоят живот, твоите пари. Аз съм богат. Нямам нужда от тях. Единственото, което получавам, са някакви си мижави десет процента. — Той поклати тъжно глава. — Така че върви си вкъщи. Оставаме си приятели. Ти ще напишеш други разкази, други книги. Аз ще направя други сделки. Но всъщност и двамата ще сме загубили. Можеше да стане голям филм. — Той направи жест с ръка във въздуха. — А сега можеш да говориш ти.

Тя започна да се смее истерично.

— Да не би онова, което казах, да ти се вижда смешно?

— Не. Просто изведнъж всичко ми се стори нереално.

— Нека тогава те върна обратно към реалността. — Гласът му я проряза като хладно острие на нож. — В този бизнес има само една истина. Винаги е било така и винаги така ще бъде — да направиш филма. Само това. Нито повече, нито по-малко. Да направиш филма. Пет пари не давам какво друго правиш, с кого спиш. Не ме интересува, дори и да искаш отново да сътвориш света. Можеш да вършиш каквото си искаш, но първо трябва да се справиш с истината — да направиш филма. Това е единственото нещо, което би те утвърдило като име. Ако не го направиш, ще си просто една от многото леки жени в този град, която не е успяла да пробие.

— И не се интересуваш с кого трябва да се чукам в името на успеха.

— Пет пари не давам, дори ако трябва да се покатериш на кръста и да чукаш Исус Христос. Само направи филма.

— Вече не проявявам такъв интерес — каза Джерили с уморен глас.

— Не ти вярвам. Ако не те интересуваше, нямаше да дойдеш тук преди три години. Щеше да си останеш в Ню Йорк и да напишеш друг роман.

— Май точно това трябваше да направя. Едва сега го разбирам.

— Не е толкова късно. Самолетите все още летят и в двете посоки.

Той забеляза, че очите й се напълниха със сълзи, но преди да е успял да каже нещо, тя стана от стола си и излезе от кабинета му. Той вдигна телефона и след малко вече говореше с Том Кастел.

— Току-що разговарях с нея, Том — съобщи му със заговорнически тон той. — Повярвай ми, няма начин да я накарам да се съгласи за по-малко от сто хилядарки. Ще я уговоря да приеме седем и половина процента от печалбата, но ти трябва да я убедиш за стоте хиляди. Този град вече й е дошъл до гуша. Направих невъзможното да я убедя да не се качи на следващия самолет за Ню Йорк. Единственото, което иска, е да започне да пише следващия си роман.

 

 

Джерили извади книжна кърпичка от жабката на таблото и изтри очите си.

— Можем да се прибираме вече — каза тя.

Анджела безмълвно потегли и те излязоха от паркинга. Джерили запали цигара и погледна през прозореца.

— По дяволите — изруга тя.

— Какво не е наред?

— Току-що открих нещо за себе си и то не ми харесва — каза тя. — Хората биват прецаквани не само от системата, те биват прецаквани и от собствените си мечти.

— Не те разбрах.

— Всички ние сме курви — обясни й Джерили. — Само заплащането е различно. Щом се приберем, импресариото ще ми се обади и ще ми каже, че ми е издействал хонорар от сто хиляди за филма. И аз ще се съглася.

— Това са много пари.

— Въпросът не е в парите. В това се състои и проницателността на импресариото. Той го знае. И го използва. Знае, че искам повече от всичко друго на света този филм да бъде направен. И за миг дори не успях да го заблудя.

— Не виждам нищо лошо в това.

Изведнъж Джерили се разсмя.

— Това ти е хубавото. Ти си последната невинна душа, останала на този свят.

— Денят бе тежък. Хайде да се дрогираме, когато се приберем — предложи Анджела.

Джерили се наведе през седалката и целуна Анджела по бузата.

— Това е първата разумна идея, която чувам днес.