Харолд Робинс
Самотната лейди (29)

8

Бяха близнаци, но човек не би повярвал, като ги видеше. Тони Стайлс беше висок под един и седемдесет, пълен и вулгарен, а брат му Джон беше към един и деветдесет, слаб, приятен на вид и тих. Може би най-добрата характеристика за двамата бяха думите на Тони:

— Джон е артистът в семейството. Той има всичко. Добър вкус, добри маниери, изисканост. Докато аз съм мошеникът. Двамата обаче сме голяма двойка. Аз снимам боклука, Джон снима филмите.

Седях на дивана в кабинета му, до мен се беше настанил Хари. Тони седеше в другия край на стаята зад бюрото си, а Джон се бе облегнал на стената. Ако се изключат общоприетите поздрави, Джон не беше промълвил и дума, но си личеше, че е много наблюдателен.

— Как ви се видя сценарият? — попита ме Тони.

— Добър е — отвърна Хари вместо мен.

Този път заговори Джон.

— Наистина ли?

Тонът му не ми хареса. Сякаш се съмняваше, че някой с добър вкус би харесал подобен сценарий. За нещастие той беше прав, погледнах го в очите.

— Не съвсем — отговорих аз.

Хари седеше притихнал до мен.

— Какво всъщност мислите за него? — поинтересува се Джон.

Утешавах се с мисълта, че и без това няма да ми дадат работата.

— Голям боклук. Може би ще се продава. Но все пак е боклук.

Тони изгледа брат си с триумфална усмивка.

— Виждаш ли? Казах ли ти, че ще й хареса?

Засмях се. Той беше абсолютно луд. Видях, че очите на Джон ми се усмихват.

Тони отново се обърна към мен.

— Мислите ли, че ще можете да направите ролята?

Кимнах, съзнавайки, че всяко момиче с хубаво тяло би я направило точно толкова добре.

— Можем да добавим малко диалог. Разбирате ли, да ви създадем малко работа. Да го направим по-интересно.

— Това би било чудесно.

— Бихте ли се изправили?

Станах.

— Свалете си, ако обичате, обувките.

Те не бяха с високи токове, но все пак ги събух. Тони се обърна към брат си.

— Не е ли прекалено висока, а?

Джон поклати глава.

— Тия цици истински ли са? — попита Тони. — Да не носите подплънки?

— Не нося дори сутиен — отвърнах аз.

Тони ме погледна в очите, без да се усмихва.

— Длъжен съм да питам, разбирате ли?

— Разбирам. — Костюмът ми за филма се състоеше от сутиен и пликчета.

— Носите ли си бикини?

Кимнах.

— Можете да се преоблечете там. — Той посочи малка врата в другия край на кабинета.

Беше малка тоалетна. Бързо се преоблякох и се върнах в кабинета. Отидох пред бюрото му. Той започна да ме разглежда. Извъртях се бавно и спрях.

— Добре — рече одобрително той. — Още нещо. Снимаме няколко сцени за версията, която ще продаваме в чужбина. Чужденците нямат такива задръжки като нас, американците. Имате ли нещо против, за малко по-различни сцени?

Погледнах го безмълвно.

— Няма да има нищо вулгарно — побърза да обясни той. — Дискретност. Добър вкус. Но секси. Разбирате ли? Като Бардо или Лолобриджида. Качество.

Внезапно Хари стана.

— Абсурд. — Обърна се към мен. — Обличай се, Джерили. Тръгваме си.

Запътих се към тоалетната. През затворената врата дочух, че Тони нещо възразява. Когато се върнах в стаята, атмосферата беше отново спокойна.

— Добре. Няма нужда да правиш голи сцени — каза ми Хари.

— Промених решението си. Изобщо не искам да играя във филма.

Хари ме зяпна с отворена уста.

Обърнах се към Тони.

— Много се радвам, че се запознахме. Желая ви успех с филма. — Взех си чантата и излязох.

Хари ме настигна пред асансьора.

— Не разбирам — рече той объркан. — Уредих ти три хиляди и петстотин, а ти се отказваш.

— Аз не съм парче месо. Нека иде до съседния месарски магазин, ако търси това.

Вратата се разтвори и той ме последва в асансьора.

— Добре. А какво ще правим сега?

— Ти ми кажи. Ти си импресариото.

— Ще се опитам да измисля нещо.

Когато се прибрах вкъщи, имаше съобщение на телефонния секретар. Да се обадя на Джон Стайлс. Поколебах се за миг, после набрах номера.

Джон Стайлс вдигна слушалката.

— Обажда се Джерили Рандал. Оставили сте съобщение.

Гласът му бе тих.

— Съжалявам, че брат ми ви разстрои, госпожице Рандал. Бих искал вие да направите ролята. Ще ми се да размислите.

— Защо? Знаете какво мисля за сценария.

— Това е сценарият, госпожице Рандал, филмите обаче са дело на режисьора. Сценарият можела бъде променен. Режисьорът съм аз.

Гласът ми бе скептичен.

— Искате да кажете, че ще го преработите заради мен?

— Не, госпожице Рандал — отвърна спокойно гласът. — Заради себе си.

— Моята роля не е достатъчно важна, за да си правите труда.

— Вярно е. Но заради филма може да е важно. И ми се струва, че вие можете да го превърнете в успех.

— Давате ли ми време да помисля?

— Не много. Ще трябва да ни дадете отговор до утре сутринта. Снимките започват в понеделник.

— Ще ви се обадя сутринта.

— Благодаря ви, госпожице Рандал.

— Благодаря ви и аз, господин Стайлс. — Затворих телефона и се обадих на Хари по прекия му телефон.

— Току-що ми се обади Джон Стайлс.

— Знам. Той потърси първо мен. Оставих се да ме убеди да му дам телефонния ти номер.

— Защо го направи?

— По две причини. Първо, сега сумата е пет хиляди за две седмици работа. Второ, Джон обеща, че с теб ще се отнасят добре и аз му вярвам. Той има добра репутация.

— Тогава какво решаваме?

— Съгласяваме се.

— Точно така — отвърнах аз. И го направихме.

От стереотипната роля Джон Стайлс направи нещо специално. Изведнъж проститутката се превърна в изплашено, отчаяно момиче, което се опитва да оцелее в обществото само с даденостите, които има. Тъй като ролята бе малка и нямах много какво да правя, прекарах доста време просто край снимачната площадка.

Джон беше добър. С неговия сдържан маниер той успяваше да следи всичко и да го държи под контрол. Нямаше притеснения, паника или натиск. Той просто вървеше от кадър към кадър и постепенно изграждаше филма си. Когато свърших последната сцена, той дойде при мен.

— Много добра беше, Джерили. Благодаря ти.

— Ти го направи възможно. И аз ти благодаря.

Той се усмихна.

— Права беше за ролята. Не можех да оставя брат си да те пропъди с неговите глупости.

— Радвам се, че не го допусна.

— Какво ще кажеш да вечеряме довечера заедно? — покани ме той. — Утре няма снимки.

— Добре. — Бях изненадана. Докато работехме, не бе показал с нищо, че проявява някакъв специален интерес към мен.

— Мога да те взема в осем часа.

— Чудесно.

— Искаш ли да отидем в „Двайсет и едно“? — попита ме той, когато се качихме в таксито.

— Разбира се. — Не бях вечеряла там, откакто се разведох.

Когато пристигнахме, на вратата ни посрещна Чък.

— Господин Стайлс — поздрави той, после ме видя и ококори очи. — Здравейте, госпожо Торнтън. — Махна на метрдотела. — Приготвили сме маса за господин Стайлс в главната трапезария на горния етаж.

— Но аз резервирах в бара — възрази Джон.

Чък почервеня от неудобство.

— Там е малко пренаселено — бързо се оправда той. — Горе ще се чувствате по-удобно.

— Добре, Чък, какво има? Казвай направо — намесих се аз.

— Бившият ви съпруг е в бара. И единствената свободна маса е точно срещу него.

Джон ме погледна.

— Все пак аз съм резервирал в бара — упорстваше той.

Барът бе претъпкан. Последвахме сервитьора до нашата маса. Уолтър беше с Джордж Фокс. Не ни видя, докато не седнахме. Когато ме зърна, стана и дойде на нашата маса.

Подадох му бузата си за целувка, после го представих на Джон. Те стиснаха ръцете си със спокойствието на хора от шоубизнеса, но на мен краката ми се подкосяваха.

Уолтър се усмихна.

— Джордж ми каза колко добре се справяш. Доволен съм.

— Имах късмет.

— Ти си талантлива. Винаги съм го казвал. — Погледна към Джон. — Как върви филмът?

— Добре. Тук свършихме снимките и след почивните дни заминаваме за Западното крайбрежие.

— И ти ли отиваш, Джерили?

— Не. Аз приключих днес.

— Тогава нека обядваме някой ден през следващата седмица.

— С удоволствие.

— Ще ти се обадя — усмихна се той. — Приятна вечеря.

Докато го наблюдавах как се връща на масата си, ми мина през ума, че изглежда уморен. Всъщност той винаги бе малко уморен. Като че ли това беше неотменна част от съществуването му.

— А защо не го направиш?

— Какво да направя?

— Да дойдеш на Западното крайбрежие с нас.

— Това е смешно. За какво да идвам?

— За да се откъснеш от ежедневието. Имаш нужда от смяна на обстановката.

— Може би. Но не мога да си го позволя. Трябва да остана тук и да си потърся друга работа.

— Работа има и там.

— Моят импресарио смята, че имам по-голям шанс тук. Не ми позволява да замина, освен ако не става дума за стабилна работа.

— Импресариите обичат да държат клиентите си под око.

— За да ме убедиш, е необходимо да изтъкнеш по-сериозен довод.

— Добре. Какво ще кажеш за този? Защото аз искам да дойдеш.

Мълчах и го гледах.

— Никакви условия — бързо добави той. — Нямам нищо общо с брат си.

Поклатих глава.

— Още не. — Отпих от водата. Устата ми изведнъж бе пресъхнала. — Може би по-късно. Когато бъда сигурна, че мога да се справя.

— С кое?

— Със себе си.

— Мисля, че се справяш чудесно.

— Не съм сигурна.

— Чък е по-умен от нас — рече Джон. — Може би щеше да е по-добре, ако бяхме се качили горе.

Почувствах, че всеки момент мога да се разплача, но се насилих да се усмихна.

— Знаеш ли? Абсолютно прав си.

И двамата се разсмяхме и след това не прекарахме никак лошо.