Харолд Робинс
Самотната лейди (28)

7

На следващата сутрин отидох навреме за срещата си в кабинета на Джордж Фокс в десет часа, той ме прие почти веднага. Джордж беше заместник-председател на Обединението на артистите, а Уолтър бе негов личен клиент.

Беше нисък, подвижен мъж с побеляла коса и непринудена усмивка. Заобиколи бюрото и ме целуна по бузата.

— Поздравления, Фанън наистина е очарован от пиесата ти.

— Благодаря. — Настаних се на стола пред бюрото му. — Малко съм разочарована от плащанията. Надявах се всичко да бъде платено предварително.

— Никога не го правят — обясни ми той веднага. — Повярвай ми, лично прегледах договора ти. За първа пиеса си сключила много добра сделка. И което е по-важно, имаш най-търсения продуцент в града.

— Знам. Но в момента имам проблеми с парите. Трябва да намеря някаква работа, за да се справя, докато тръгне пиесата.

— Мога да ти дам пари на заем — предложи той.

— Няма нужда. Мога някак си да преживея. По-скоро имам нужда от работа.

— Имаш ли нещо наум?

— Не съвсем. Мислех си дали не мога да си намеря работа в летните постановки.

Той ме погледна недоумяващо.

— Като че ли не. Всички трупи вече са съставени. Започват да ги формират още през януари.

— Тогава нещо за писане — подсетих го аз, защото знаех, че снимат телевизионните сериали за есента.

— Твърде късно е и за тях. Тези неща също се уреждат през януари.

— Може би има работа в сериалите. В края на краищата имам сценичен опит. Прочетох в последния брой на списание „Варайъти“, че им липсват нови лица.

— Те винаги го казват, но когато е възможно, работят с изпитаните и старите. Предпочитат да залагат на сигурно. Освен това всичко става по Западното крайбрежие, а те няма да ти платят пътните разноски, дори да искат да ангажират точно теб. В допълнение към всичко друго, плащат малко.

— Ако можех да се захвана с нещо, щях сама да си платя пътя.

— Не знам. Наистина не съм много наясно — той се замисли за миг. — Нека те запозная с един млад мъж от нашето обединение, който е вътре в нещата. Сигурен съм, че ще намери нещо за теб — той вдигна телефонната слушалка. — Помолете Хари Грег да се качи при мен.

Хари Грег пристигна след няколко минути. Беше висок, слаб, с рошава коса, облечен в черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, с непроницаемо изражение на лицето — стандартна рожба на обединението.

— Хари, запознай се с една от най-талантливите личности, близка моя приятелка, Джерили Торнтън… ъ-ъ, Рандал. Джерили, Хари Грег, един от най-блестящите, преуспяващи и многообещаващи млади служители тук.

Хари се усмихна и ние си стиснахме ръцете.

— Искам да направиш, каквото можеш, за нея — продължи Джордж. — Отговаряш лично. Вече сключих с Фанън договора за поставянето на пиесата й, но искам да провериш къде другаде бихме могли да сме й в услуга.

Преди да съм разбрала, бяхме напуснали кабинета на Джордж и аз се намерих седнала в малката „бърлога“ на Хари.

— Искаш ли кафе? — предложи той и прехвърли купчината документи в единия край на бюрото си.

Кимнах.

— Две кафета — поръча той по телефона. — Как го пиеш?

— Черно. Без захар.

След минута в кабинета влезе секретарката му с две пластмасови чаши кафе. Беше много по-различно, отколкото в кабинета на Джордж. Там сервираха кафето от изящна сребърна купа в чаши от фин порцелан.

— Джордж ли е уредил сделката ти с Фанън? — попита Хари.

— Не. Уредих си я сама, главно с помощта на Гай Джаксън. Без него нищо нямаше да стане.

— И аз така си мислех.

— Какво искаш да кажеш?

— Джордж никога не преговаря. Той само обявява печалбите. — Хари отпи от кафето. — Гай ли ще е режисьор?

— Да.

— Това е добре. Харесвам го. Добри ли са ти отношенията с бившия? — Той видя изражението на лицето ми. — Не искам да се меся в лични работи, но е важно да знам какво е положението.

— Защо?

— Уолтър е един от най-важните клиенти на обединението. Ако ти има зъб, ще се освободим от тебе, независимо от това, какви глупости ти говорим.

Изведнъж този млад човек ми хареса. Поне беше честен.

— Отношенията ни са приятелски — успокоих го аз.

— Джордж знае ли го?

— Не мога да ти кажа.

— Би било добре, ако го знае. Това ще улесни работата ми. Защото ми се стори, че няма представа какви са отношенията ви.

— Затова ли ме препрати тук?

— Не ме цитирай. Но… да.

— Ясно. — Станах. — Има ли тогава смисъл да говорим?

— Седни, седни — опита се да ме върне той. — Безсмислено е да си тръгваш сега, когато работата е наполовина свършена. Вече си сключила договор за пиесата чрез нас, трябва да извървиш и останалата част от пътя. Може да имаме късмет.

Върнах се на мястото си и отпих от кафето. Винаги съм мразела вкуса на кафето в пластмасови чаши.

— Какво всъщност искаш? — попита той.

— Работа. Каквото и да е. Нещо актьорско, нещо за писане.

— Защо?

— Трябва да се издържам.

Той замълча за миг. Не знаех дали ми вярва, или не.

— Добре. — Тонът му вече беше делови. — Трябва да започнем отнякъде. Имаш ли подборка от твои фотографии?

— Имам нещо. — Извадих от чантата си един кафяв плик. — Макар и не много добри. Правени са преди четири-пет години, когато играх в пиесата.

Той прегледа снимките.

— Ще ни трябват нови. На тези изглеждаш като дете.

— Такава беше ролята.

— Ще имаш нужда от пълен комплект. В едър план, в профил, една поразголена. Имаш ли си фотограф?

— Не. Но познавам неколцина.

— Смяташ ли, че някой от тях ще ти направи снимките?

— Не знам. Мога да попитам.

— Ако не можеш да разчиташ на тях, аз имам един много добър фотограф, който ще направи точно каквото трябва срещу двеста долара. А ако му позволиш да снима и една серия за списание, това няма да ти струва нищо, дори можеш да припечелиш някой долар.

— За какво списание?

— Е, сещаш се, „Плейбой“. Ще получиш хиляда и петстотин долара.

— Трябва да го обмисля. Това няма ли да се отрази зле на кариерата ми?

— Знам толкова по въпроса, колкото и ти. Но отношението към тези неща се променя. Студиите вече не са толкова консервативни, колкото бяха.

— Ще ми направи ли снимките за двеста долара, дори да не се снимам за списанието?

— Да.

— Тогава да го използваме. Мога да си го позволя.

— Добре. Ще уредя нещата. Имаш ли екземпляр от пиесата, който да прочета?

Извадих един екземпляр и му го дадох.

— Тук има ли роля за теб? — попита той.

— Главната, но Фанън иска да я даде на Ан Банкрофт.

— Ще я прочета — обеща Хари. — Така ще получа представа как пишеш.

— Казах на Джордж, че бих заминала дори на Западното крайбрежие, ако можеш да ми уредиш някоя малка роля в сериалите за телевизията.

В този момент телефонът иззвъня. След като изслуша какво му казаха, той поръча:

— Свържете ме. — След малко поздрави някого: — Здравей, Тони.

Хари слуша мълчаливо две минути. Накрая заговори:

— На колко години трябва да е това момиче според теб?

Гласът от другата страна на линията изпука.

— Може и да имаме късмет, Тони — рече Хари. — Тъкмо се яви нов клиент. Помниш ли Джерили Рандал? Бившата съпруга на Уолтър Торнтън. Играла е една година на Бродуей в негова пиеса и е точно на тази възраст. Двайсет и три, точно така. И изглежда страхотно. Има само един проблем. Не знам дали ще се навие на такава роля. Тя е много изискана дама.

Слуша още няколко минути, после прекъсна другия:

— Изпрати ми ръкописа, Тони. Ще поговоря с нея и ще видя какво мога да направя. Не, Тони — продължи той. — Казах ти вече, че е много изискана дама. Не, не бута, за да получи нещо. Това не е стилът й. — Той се замисли за момент, после ме погледна. — Как изглежда ли? — повтори той. — Страхотно. Толкова апетитна, че няма да повярваш, но в същото време е много изискана. Комбинация от Ава Гарднър и Грейс Кели. Такъв тип жена е, че щом я видиш да влиза в кабинета ти, изпитваш желание да се наведеш и от благоговение да целунеш котенцето й. Така че ми изпрати сценария и аз ще й го дам веднага.

Той затвори телефона.

— Съжалявам, че трябваше да говоря по този начин — извини се Хари. — Но това е единственият език, който този кучи син разбира. Въобразява си, че може да чука всяка актриса, която влезе в кабинета му.

— Кой е той?

— Тони Стайлс. Отворила му се роля за филм, който започва да снима другата седмица в Ню Йорк, а момичето, на което разчитал за ролята, си намерило работа на Западното крайбрежие.

Бях чувала за него. Дори май го бях срещала веднъж на парти в Холивуд с Уолтър. Вулгарен дребен мъж, цапнат в устата. Двамата с брат си правеха обаче филми, които печелеха пари. Братята Стайлс.

— И каква е ролята?

— Двуседмичен ангажимент. Проститутка на повикване от висока класа, която се появява във филма със и без дрехи. Каза, че имало няколко малки реплики, но ще узная повече, когато видя сценария. Той е отчаян и може дори да даде две хиляди и петстотин долара за две седмици.

— Мога ли да го прочета, след като го прегледаш? — попитах аз.

— Разбира се. — Той погледна часовника си. — Боже, вече е обяд. Имаш ли ангажимент?

— Свободна съм.

— Добре. Ще взема нещо за обяд и ще си продължим разговора.

И обядът беше доста по-различен, отколкото би бил с Фанън или Фокс. Ядохме сандвичи в стаята му.