Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lonely Lady, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Семкова-Вулова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,2 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- vens (2011 г.)
- Допълнителна корекция
- liliyosifova (2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013 г.)
Издание:
Харолд Робинс. Самотната лейди
Американска. Първо издание
ИК „Хомо Футурус“, София, 1994
История
- — Добавяне
3
Колата на баща ми беше запречила алеята, затова спрях пред къщата. Тъкмо бях загасила двигателя, когато от нея излезе брат ми и се запъти към мен по пътеката. За миг ми беше трудно да повярвам, че това е Боби.
Беше станал висок и слаб, надхвърляше един и осемдесет. Сиво-синята униформа на военновъздушните сили го правеше да изглежда по-висок и по-голям от двайсетте си години. Той заобиколи колата и ми отвори вратата.
— Божичко! — напъха си главата вътре и огледа дървеното табло на ягуара.
— Първо кажи добър ден.
— Сестрата си е сестра, но новата кола е вечна радост — той ме целуна по бузата.
— Защо си в тази униформа? Корпусът за подготовка на запасни офицери да не би да се е преместил вкъщи? — попитах аз и слязох от колата.
— Не. Аз съм в него. Приеха ме на обучение за пилот и аз се реших. Какво да чакам? Иначе войната може да свърши, преди да съм се дипломирал. В понеделник заминавам за Сан Антонио.
— А мама какво казва?
— Знаеш я. — Той направи гримаса. — Много вика.
— Този път е права. — Отворих багажника.
Боби дойде и пое малкия ми куфар.
— Не започвай и ти. Стига ми майка ми.
Затръшнах капака на багажника и тръгнах след него по пътеката.
— Ние нямаме работа във Виетнам. След като обаче са решили да използват и хлапета като теб, значи войната никога няма да свърши.
— Говориш като всички ония комунисти от Ню Йорк.
— Глупости, Боби. Просто не харесвам идеята малкият ми брат да бъде прострелян в главата в някоя отвратителна джунгла.
— Не бих се тревожил за това. Президентът каза, че всичко ще свърши до Коледа, а аз ще бъда в школата две години, така че най-вероятно е да пропусна войната.
Той се спря на стъпалата пред терасата и се обърна да погледне колата.
— Не знаех, че имаш нова кола.
— Почти на една година е.
— Изглежда нова.
— В града не мога много да я карам.
— Много е хубава. Скъпа ли е?
— Пет хиляди.
Той подсвирна.
— Чия е? Твоя или на Уолтър?
— Моя. Купих я със свои пари. Според Уолтър не си струва да купуваш нищо друго, освен „Кадилак“.
— Това означава, че ще я запазиш, така ли?
— Разбира се.
Той ме погледна.
— Съжалявам, че се разведе. Харесвах Уолтър.
Погледнах го в очите.
— И аз. Ние обаче не успяхме да направим семейство. Разводът беше най-доброто и за двама ни.
Той отвори вратата на къщата.
— Ще излизаш ли довечера? — Разбрах накъде бие.
— Колата ли искаш?
Той кимна.
— Имам важна среща с гадже довечера. Нещо като сбогуване.
Подадох му ключовете.
— Само внимавай с нея. Доста е темпераментна.
На лицето му се появи усмивка и за миг пред очите ми изникна отново малкото момче, което помнех.
— Благодаря, сестричке. Ще я пипам с кадифени ръкавици.
Мама се захвана с мен едва след вечеря, когато излезе с мен на терасата. Отначало мълчахме, аз запалих цигара. Видях неодобрението в очите й.
— Твоят апартамент готов ли е? — попита тя най-сетне.
— Да, ще се преместя в понеделник.
— Надявам се сградата да е от безопасните. Всеки ден чета по вестниците какво ли не.
— Безопасна е.
— Има ли портиер?
— Не. Сградите с портиер са много скъпи. Не мога да си ги позволя.
— Изненадана съм, че Уолтър ти е позволил да наемеш такъв апартамент.
— Това не е негова работа. Ние сме разведени, не помниш ли?
— Сигурна съм, че щеше да ти отпусне повече пари, ако го беше помолила.
Сега разбрах къде й беше болката.
— Защо не кажеш веднага какво те безпокои, мамо? Искаш ли да знаеш какви алименти ми изплаща Уолтър?
— Не е необходимо да ми казваш. Това изобщо не е моя работа.
— Няма значение — ще ти кажа. — Уолтър няма да ми плаща нищо.
— Нищо? — повтори тя с недоверие в гласа. — Как е възможно? Мисля, че това е ужасно.
— А аз не мисля така. Нищо не искам.
— Но ти ми беше казала колко пари плаща на бившата си жена. Защо ти да не получаваш нищо?
— Казах му, че не искам, мамо.
— Вие бяхте женени шест години — възрази тя. — Как ще живееш оттук нататък?
— Мога да работя, мамо. Написах пиеса, която вероятно ще бъде поставена, кандидатствам за роли в няколко пиеси.
— Ала ако нищо не стане, тогава откъде ще намериш пари?
— Имам малко. Уолтър не ми даваше да харча парите, които печелех. Всичко е в банката.
Тя мълчеше и чакаше да продължа.
— Искаш ли да знаеш колко имам?
— Не е нужно да ми казваш. Всъщност не е…
— Знам, мамо. Всъщност не е твоя работа — прекъснах я аз иронично, — но все пак ще ти кажа. Трябва да имам единайсет хиляди долара.
— И това е всичко? Мислех, че докато играеше в пиесата, получаваше седемстотин и петдесет долара седмично. Какво направи с всички тези пари?
— Голяма част отидоха за данъци. Уолтър е в най-горната група на доходите и нашата печалба се смяташе за обща. Колата, дрехите и мебелите погълнаха останалата част.
— Може би не е зле да продадеш колата. Изобщо защо ти е тази кола в Ню Йорк? Особено пък такава скъпа кола.
— Но аз я харесвам. Нямаше да я купя, ако не ми харесваше.
— Бих искала да се съветваш с баща си и с мен, преди да предприемаш нещо.
Мълчах.
— Уолтър беше добър мъж. Не трябваше да го изоставяш така.
— Разбрах, че вече не го обичам, мамо. Нямаше да е честно да продължавам да съм с него, след като знаех това.
— Да не би да си влюбена в някой друг?
— Не.
— Тогава не трябваше да го напускаш — категорично отсече тя. — Един добър брак не бива да се разтрогва заради някаква си приумица.
— Не беше приумица — обясних спокойно. — Ако бях останала, щяхме да започнем да се мразим. Така ще си останем приятели.
— Страхувам се, че никога няма да те разбера, Джерили. Знаеш ли какво всъщност търсиш?
— Да, себе си.
Тя искрено се озадачи.
— Що за отговор е това?
Бях уморена и реших да си легна рано. Щом си легнах обаче, ококорих очи. Станах и приседнах до прозореца с цигара. Дори не се отдадох на размишления. Спомних си как още като малко момиченце седях до същия прозорец и гледах същата улица.
Една картина проряза съзнанието ми. Малкото момиченце седи на най-горното стъпало и плаче. Малкото момиченце бях аз. Вече не бях малко момиченце, но защо пак плачех?
На вратата тихо се почука.
— Будна ли си още, мила? — шепнешком попита баща ми.
Отворих вратата. На фона на светлината от коридора лицето му изглеждаше по-слабо и по-източено, отколкото си го спомнях.
— Не можеш ли да заспиш? — попита той.
Поклатих глава.
— Мога да ти стопля мляко.
— Ще се оправя.
— Надявам се, че майка ти не те е разстроила. Тя просто се притеснява за теб:
— Знам. Не ме разстрои.
— Много й се струпа. Решението на Боби я безпокои повече, отколкото си признава.
— А сега и аз. Предполагам, че това усложнява още повече нещата.
— Ще се справим. Единственото, което искаме, е двамата да сте добре. — Той се поколеба за миг. — Знаеш, че ако имаш нужда от нещо, от каквото и да било, трябва само да ни се обадиш.
Наведох се и го целунах по бузата.
Той погали нежно косата ми.
— Не искам да те виждам наранена.
— Вината е моя. Ще трябва да се справя сама. Сега обаче, когато имам този шанс, сигурно ще съм по-добре.
Той ме погледна безмълвно и кимна.
— Сигурен съм, че така ще стане. Последното нещо на света, от което имаше нужда, беше друг баща.
Очевидно прочете изненадата в погледа ми и не ме изчака да го попитам.
— Проблемът на Уолтър е същия като моя. Никой от нас не иска да повярва, че си пораснала — изведнъж усмивка стопли лицето му. — Разбрах го в момента, в който те видях в пиесата му. Единственото, което той искаше, е завинаги да те запази дете. Ала разликата между живота и сцената е в това, че животът се променя, а пиесата — не. Момичето в пиесата и днес е на същата възраст, както преди пет години. Ти обаче не си.
Усетих сълзи да се стичат по бузите ми. Той притегли главата ми към гърдите си. Гласът му стана сериозен.
— Не се разстройвай, Джерили. Можеше да бъде и по-лошо. Някои хора никога не порастват.