Харолд Робинс
Самотната лейди (46)

2

Звукът от почукването на пишещата машина спря. Тя седеше на малката масичка и гледаше втренчено думите върху листа, а звученето им все още отекваше в съзнанието й.

— Обичам те. Не те обичам. Откъде, по дяволите, да знам какво чувствам?

Джерили стана от стола и отиде до прозореца. Градската улица бе тъмна и пуста, само един камион събираше боклука от ресторанта отсреща. По радиото съобщиха, че е два и половина след полунощ. Тя се върна на масата, дръпна силно от цигарата си и я загаси в пепелника, пълен догоре с угарки. Без да сяда, заудря по клавишите на машината и написа последната дума: Завеса.

Почти гневно измъкна листа от пишещата машина и го сложи в кутията върху останалите сбито изписани страници. Свърши се.

Моментният й гняв отмина и сега тя се почувства пресъхнала и празна. Утрешният ден неумолимо се изправяше пред нея, след като месеци не се бе отделяла от пишещата машина и бе отлагала срещата си с реалността. Утре отново трябваше да започне да мисли за пари, за плащане на сметки. Утре щеше да й се наложи да напусне сигурността на жилището си и да се върне обратно в света на хората, да се озове обратно на пазара, който щеше да оцени работата й.

Усети, че става все по-нервна, и започна да трепери. „От какво се страхуваш, Джерили? — запита се тя. — Нищо лошо не си направила. Работеше и затова нямаше защо да излизаш от пашкула си.“

Ръцете й се разтрепериха дотолкова, че вече не можеше да ги успокои. Отиде до банята, взе шишенцето с успокоителното от аптечката и изпи едно десетмилиграмово хапче, което прокара през гърлото си с глътка вода.

Погледна часовника. Два и трийсет и пет. Оставаше час и половина до завръщането на Фред вкъщи. Тази събота и неделя работеше в някакъв бар на Четирийсет и девета улица и щеше да излезе оттам най-рано в три часа. Напрежението започна да отпуска стомаха й. Тя се почувства по-добре. Самочувствието й се възвръщаше.

Беше го направила. Пиесата бе готова. От утре щеше да се оправя с живота си. Нямаше от какво да се страхува, освен от това, което ставаше в главата й.

Първото, което щеше да направи, е да занесе пиесата на Фанън. Той бе обещал да й помогне. След това трябваше да отиде на фризьор и козметик. Не, първо щеше да отиде там, а после при Фанън. Искаше й се да изглежда блестящо, когато влезе в кабинета му.

Започна да отделя оригинала от втория екземпляр. След няколко минути ги бе подредила изрядно, всеки в отделна папка. Добра работа свърши. От службата за услуги не биха го направили по-добре — а и за пет копия вземаха над сто долара. Бързо подреди папките на лавицата, покри пишещата машина и я пъхна в шкафа. Стаята й се стори необичайно празна. За пръв път от шест месеца пишещата машина не бе основният й белег.

Обзе я чувство на въодушевление. Това бе важен момент. Трябваше да се отпразнува. Сега му беше времето за шампанско и хайвер. Отвори бюфета, но в него намери само бяло вино „Шабли“ и фъстъци. И това не беше зле.

Тя сложи виното в камерата, застла малката маса с покривка, сложи две свещи и изпразни кутийката фъстъци в стъклена купичка. Бързо оправи стаята, дори изхвърли кошчето за боклук, пълно с черновите на пиесата й. Вече нямаше и следа от работния хаос. Запали свещите и загаси светлините, после отстъпи назад, за да почувства ефекта. Меката жълта светлина на свещите потрепваше в стаята.

Остана доволна, после отиде в банята и свали ризата и дънките си. Все още имаше време да вземе един душ и да пооправи косата си, преди да се прибере Фред. В края на краищата тази нощ бе особена и тя искаше да изглежда като нея.

Въпреки че климатичната инсталация работеше на най-големи обороти, въздухът бе изпълнен с миризма на цигари, бира и пот. Фред погледна часовника си. Три без петнайсет. Още петнайсет минути и щеше да си тръгне. Сведе глава към клавишите на пианото. Изобщо не му се свиреше и пееше. Никой не слушаше, а и дори някой да искаше да го чуе, нямаше да успее заради шума.

От мястото си в задната част на салона той огледа бара. Момичетата омайваха клиенти. Вечерта бе добра. Може би половината от мъжете бяха в униформи. Сега разбираше защо собствениците правеха всичко да не попаднат в списъка със забранените за въоръжените сили заведения. Без военнослужещите нямаше кой знае какъв оборот.

— Фред! — Той се обърна и видя зад себе си Лиша, едро момиче с меден загар на кожата и блестяща перука като на Нанси Уилсън. Негласно тя ръководеше момичетата в бара и на пръв поглед изглеждаше тиха и сговорчива, но под кротостта й се криеше твърд характер. Независимо от причината, никой не смееше да се будалка с нея — нито момичетата, нито клиентите. Тя говореше и пийваше по чашка с тях, но когато барът затваряше, си тръгваше сама.

— Имаш нещо за пианиста ли? — попита той и изсвири началния акорд.

— Да. Шефът иска да останеш до четири часа.

— По дяволите — изруга Фред и продължи песента, която бе подхванал. — Направо съм скапан. Свиря непрекъснато пет часа.

— За допълнителния час ще ти плати двойно.

Това бяха още десет долара. Иначе получаваше двайсет и пет долара за пет часа работа.

— Защо шефът стана изведнъж толкова ларж?

— Погледни колко е претъпкано. Той знае, че като те видят да ставаш от пианото, ще решат, че нощта е свършила, и ще започнат да се разотиват.

Фред се замисли дали Джерили го чакаше. Най-вероятно вече си бе легнала.

— Добре — съгласи се той. Десет долара допълнително нямаше да му се отразят зле. Това бе първата му работа от повече от три седмици.

Джерили погледна часовника. Беше станало три и половина. Досега Фред трябваше да си е дошъл. Усети как напрежението у нея отново нараства.

Колко глупаво! Трябваше да се владее по-добре. Нямаше защо да нервничи. Беше завършила пиесата.

Една цигара с марихуана щеше да й помогне. Отиде в спалнята и взе от масичката до леглото малко целофанено пакетче с марихуана. Обичаха да изпушват по някоя цигара, преди да правят любов. Няколко дръпвания и всичко се оправяше.

Седна на дивана и поради липса на други занимания се съсредоточи изцяло върху свиването на цигарата. Внимателно облиза края на хартията и погледна произведението си. Цигарата бе мека, краищата й — здраво загънати. Драсна клечка кибрит и я запали.

Дръпна дълбоко и задържа дима в дробовете си. Смъдящата сладост на дрогата винаги й носеше успокоение. Дръпна още веднъж и усети как се отпуска. Така бе по-добре. Отново погледна часовника. Три и четирийсет и пет. Не беше толкова късно.

Изведнъж почувства жажда. Винаги ожадняваше, след като бе пушила марихуана. Извади виното от хладилника и си наля една чаша. Започваше да изпада в еуфория. Фред щеше да се изненада, като я намери в такова състояние.

Обикновено или придремваше, или напрегнато прегъваше гръб над пишещата машина. Очевидно на Фред не му беше приятно, но се оплака един-единствен път.

— Мила, ти май си забравила как да се забавляваш. Не можеш непрекъснато да живееш в напрежение.

Беше един от лошите й дни.

— Какво, по дяволите, разбираш ти? — изкрещя тя. — Или имаш работа, или нямаш, а когато нямаш, не е необходимо да се напрягаш да правиш нещо, тъй като дори не знаеш дали си струва или не, дали е хубаво или лошо, правилно или погрешно. Отиваш да работиш, ако са те ангажирали. Ако не са, си седиш тук, наливаш се с бира, пушиш марихуана и ме наблюдаваш денем и нощем. По дяволите. Тебе никога нищо не те тревожи.

Той я погледна, после отиде в банята и затвори вратата след себе си. След малко го чу да пуска душа. Когато той излезе, ядът й беше минал и тя се разкайваше за думите си.

— Съжалявам — извини се Джерили. — Не исках да крещя така.

Той кимна и без да каже и дума, се прибра в спалнята, откъдето след малко излезе със завита цигара с марихуана. Запали я и й я подаде.

— Ще се оправиш. Само веднъж да завършиш пиесата — успокои я Фред.

Сега пиесата беше завършена и тя се чувстваше добре. Дръпна още веднъж и отпи от виното. За пръв път от много време се чувстваше така добре, беше се освободила напълно от напрежението. Усети как вътре в нея се надига топлината на възбудата и докосна слабините си. Беше се овлажнила. Отдавна не й се беше случвало. Господи, бе се възбудила. Нямаше търпение Фред да се прибере. Той още не знаеше, но щеше да получи най-главозамайващия секс, който някога бе изпитвал.