Харолд Робинс
Самотната лейди (34)

13

Хари ме видя през стъклените прегради на кабинета си и стана. Посрещна ме, поклащайки неодобрително глава.

— Направи го. Този път наистина го направи.

— Просто премислих. Реших, че не искам ролята, независимо от увещанията им.

— Ти се прецака. За два дни бе постигнала това, което някои хора не успяват да направят цял живот. — В гласа му се прокрадна нотка на недоумение. — Как можа така да се прецакаш!

— Единственото, което направих, е, че отказах някаква си роля. Дори им се обадих в студиото и предупредих, че няма да отида.

— Господи! — възкликна той. — „Юнивърсъл“ вече разпространява слуха, че с теб е невъзможно да се работи, а Тони Стайлс ми се обади вбесен, за да ми каже, че си преебала филма му.

— Тони Стайлс? Та аз дори не съм го виждала!

— Да, ама според него ти така си завъртяла главата на брат му, че се наложило да спрат снимките за два дни, за да може Джон да се чука с теб. Каза, че ще сведе ролята ти до нула, дори да се наложи да снима наново някои от сцените с друго момиче.

— Нищо не разбирам.

— Какво се е случило между вас двамата?

— Просто не си паснахме и аз си заминах.

— Господи! — възкликна отново Хари и взе някакъв лист хартия от бюрото си. — Тази бележка получих малко преди да дойдеш. Джордж ме вика, за да си говорим за теб.

— Ако Джордж иска да разговаря с мен, защо просто не ми каже?

— Ти наистина нищо не разбираш. Той вече не отговаря пряко за теб. Аз съм поел грижата. Съобщава ми каквото иска да направиш или какво да ти предам и аз ти го казвам.

— Какво означава това?

— Джордж не обича бурните сцени. Той се прави на господин Добродушко пред всеки — независимо дали става дума за „Юнивърсъл“, Стайлс, бившия ти съпруг и дори самия Господ.

— И после?

— После — изпаднахме в неприятно положение. Джордж се е паникьосал, той никога няма да допусне някой да остане недоволен от сдружението.

— Значи ли това, че той ще ме зареже?

— Не знам. Ако имаш обаче приятели, които би послушал, сега му е времето да им се обадиш.

— Но ние имаме договор.

— Прочети го. Сдружението може да те зареже във всеки един момент.

Мълчах.

— Какво ще кажеш за бившия си съпруг? Би ли се застъпил пред Джордж за теб?

— Не искам да прибягвам до него. И без това ми трябваше доста време, за да се измъкна от сянката му.

— Някакви други приятели?

Замислих се.

— Гай Джаксън става ли?

Хари поклати отрицателно глава.

— Джордж не го обича. Гай подписа с друга агенция, след като Джордж си съдра гъза да го привлече в сдружението.

— Тогава няма кой.

Хари бавно се изправи.

— Тогава отивам при Джордж, пък да става каквото ще.

— Да те изчакам ли?

— Защо не, по дяволите? — Той вдигна равнодушно рамене.

— Тъкмо ще си получиш ритника на място.

Когато се върна половин час по-късно, бях унищожила останалите цигари от моя пакет и вече усилено пушех неговите. Хари затвори вратата, отиде зад бюрото и се отпусна на стола си.

— Господи! — Май това беше любимото му възклицание за деня.

— Добре, де. Казвай.

— Анулират договора си с теб като актриса, но не и частта за писателските ти ангажименти, макар че аз се опитах да ги накарам да анулират и нея.

— Ти си ми бил голям приятел — отбелязах иронично. — Не смяташ ли, че е по-добре да остана с малко, отколкото с нищо.

— Очевидно имаш още много неща да учиш — отвърна той. — Ако бяха анулирали и писателските ти ангажименти, щеше да имаш какво да предложиш на друг агент. Разполагаш с пиеса, която би могла да му донесе пари. А така пиесата остава в ръцете на сдружението, а ти си напълно безпомощна.

Взрях се в него.

— Това не е честно.

— Не съм твърдял обратното.

— Ще се кача горе да говоря с Джордж.

— Нищо няма да постигнеш. Не е възможно да минеш край секретарката му. Джордж я е обучил до съвършенство.

— Остава ли ми някаква възможност?

— Идва ми на ум само една, но ти няма да я възприемеш.

— И каква е тя?

— Да преклониш глава. Обади се на Чад Тейлър в „Юнивърсъл“. Кажи му, че си била в мензис, или измисли някаква друга женска причина, кажи му също, че си премислила и ще приемеш ролята. Случайно разбрах, че още не са намерили актриса за нея.

— Сигурен ли си?

— Толкова сигурен, колкото и че седя тук.

— Това твоя идея ли е, или Джордж ти поръча да ми кажеш?

Видях червенина да пропълзява по лицето му.

— Джордж ми поръча.

— И ако не го направя, с мен е свършено?

Той кимна безмълвно.

Почувствах се хваната в капан. Те си играеха играта и всички бяха от един и същ отбор. Нямаше начин да ги победя.

— Добре — рекох най-сетне. — Свържи се с Тейлър и уреди нещата.

Май бях по-добра актриса, отколкото си мислех. Не само преклоних глава, но и се проснах като килимче да минат по мене. И същата вечер в самолета към Западното крайбрежие това неприятно чувство не ме напусна нито за миг.

Бяха изпратили кола да ме посрещне на летището и да ме заведе в хотела. Още преди да си взема багажа, шофьорът ми даде бележка от Тейлър.

„Скъпа Джерили,

Не поемай ангажименти за вечеря. Ще дойда към осем и половина със сценария. Облечи се като за «Чейзънс».

Поздрави: Чад“

Кратко и направо в целта. Веднага си личеше от кого зависят нещата. Но сега вече това нямаше значение. Толкова бях уморена, че единственото, което исках, бе да си легна и да заспя.

Шофьорът ме закара до някакъв мотел, наречен „Риджънси“, на булевард Холивуд между Феърфакс и Лоръл Каниън. За мен бе резервиран малък двустаен апартамент на втория етаж с изглед към басейна.

— Настаняваме тук много нюйоркчани — обясни ми шофьорът. — По прекия път през Лоръл Каниън е много близо до студиото.

Той пренесе багажа ми в апартамента, благодарих му и щом си тръгна, бързо се съблякох и дръпнах плътно завесите, за да изгоня яркото калифорнийско слънце от стаята. После се изпънах на огромното легло и се обадих на телефонистката да ме събуди в седем и четирийсет и пет.

Тъкмо се унасях, когато позвъни Чад Тейлър.

— Всичко наред ли е?

— Екстра.

— Облечи се по-шик довечера. — Гласът му издаваше, че е доволен. — Довечера в „Чейзънс“ ще дойдат някои известни журналисти.

— Добре.

— Ще се видим в осем и половина — каза и затвори.

Обърнах се и тъкмо притворих очи, когато телефонът отново позвъня. Протегнах се уморено към слушалката.

— Ало.

— Джерили? Обажда се Джон. — В гласа му нямаше и нотка от гнева при последния ни разговор. Сякаш нищо не се беше случило.

— Да.

— Радвам се, че размисли. Бях започнал да се тревожа за теб.

— Няма защо.

— Помислих си, че бихме могли да вечеряме заедно. Доколкото си спомням, пържолите в неделя ти харесаха.

— Имам среща. Довечера господин Тейлър ще донесе сценария.

— А после какво ще правиш?

— Ще спя. Направо съм скапана. — Полетите напред-назад из страната съвсем не отговаряха на представата ми за забавление.

— Трябва да те видя, дори да е само за минута.

— Ще вечеряме в „Чейзънс“. Чад каза, че щяло да има журналисти. Нямам представа кога ще се прибера.

— Искам да си изясним някои неща.

— Те спокойно могат да почакат и до утре. Ако не си почина, ще умра.

— Добре — съгласи се той най-сетне. — Дотогава мога ли да направя нещо за теб?

— Нищо — отвърнах аз и в следващия миг размислих. — Всъщност обади се на брат си да престане да ме одумва наляво-надясно.

Когато затворих телефона, вече бях твърде възбудена, за да заспя. Изпих едно хапче за успокояване на нервите и зачаках да ми подейства. Междувременно напълних ваната и се излегнах в нея. Усетих как умората ме надвива. Бързо се избърсах и се върнах в леглото. Този път успях да заспя. Но не за дълго. След по-малко от час телефонът започна неистово да звъни с поръчката ми за събуждане.

Все още замаяна, глътнах едно биостимулиращо хапче, пъхнах се под душа и пуснах леденостудената вода. Едва тогава бавно започнах да идвам на себе си.

На вратата се позвъни точно в осем и половина. Отворих по халат.

— Заповядайте, господин Тейлър. Ще бъда готова след няколко минути.

— Донесох сценария — съобщи той.

— Настанете се удобно — поканих го аз и се запътих обратно към спалнята.

Той ме последва до вратата.

— Цветята ми пристигнаха ли?

— Не съм забелязала.

— Трябваше да бъдат тук още при пристигането ви. Проклета секретарка! Имате ли нещо против да се обадя по телефона?

— Моля.

Той изчезна в дневната, а аз влязох в банята. Сложих си изкуствени мигли, набързо очертах очната линия и се погледнах в огледалото. Не беше зле за бързо гримиране.

Когато се върнах в спалнята, той стоеше на прага й.

— Тя твърди, че ги е поръчала.

— Не се безпокойте, ще дойдат. Все пак благодаря ви.

— Днес никой не си върши работата. Трябва непрекъснато да им ходиш подир задниците. — Не се помръдваше от прага и нещо ми подсказваше, че няма такова намерение. Отворих вратата на гардероба и се облякох зад нея, използвайки я за параван. Избрах дълга черна рокля, която прилепваше по тялото ми. Когато се подадох иззад вратата, той тихо подсвирна.

— Не е зле.

— Чувствам се чоглаво.

— Не ви личи.

— Благодаря.

Извадих белия си ангорски шал от пътната чанта и се загърнах с него.

— Вече съм готова.

Той ме огледа критично.

— Нещо не е наред ли? — попитах го.

— Имате ли кожена наметка?

— Имам, но харесвам съчетанието от бяла ангора и черна коприна.

— Сложете наметката. Това все пак е „Чейзънс“.

Погледнах го за миг, после свалих шала и облякох късото си жакетче от чинчила.

— Така е по-добре — въздъхна с облекчение той. — Показва класа.

Отивахме към вратата, когато забелязах, че е оставил сценария на масата пред дивана.

— Искате ли да го вземем с нас? — попитах го. — Можем да го обсъдим по време на вечерята.

Той поклати глава.

— Ще има твърде много хора. Ще го прегледаме, щом се върнем — каза Тейлър и дори не ми даде възможност да реагирам. — Колата е паркирана отпред.

— Харесва ли ви? — попита той, когато ми отвори вратата.

— Хубава е.

Чад Тейлър се усмихна.

— Класа — открита „Бентли Континентъл“, модел петдесет и пета година. Тогава направиха само петнайсет коли. В движение са пет и това е една от тях.

— Наистина е нещо специално — съгласих се с него.

Беше вторник вечер и в „Чейзънс“ бе претъпкано. Но ние имахме запазена голяма маса до вратата, откъдето всички, които влизаха и излизаха, можеха да ни видят. Забелязах, че са поставени само два комплекта прибори.

— От думите ви останах с впечатлението, че няма да сме сами — казах аз, когато седнах.

— Този ресторант е цяла лудница. Няма къде да си побъбри човек, но хората ще се спират при нас, ще видите — успокои ме Тейлър.

И се оказа прав. Дори да ме бе изложил на витрина на „Мейси“, не би могъл да ме покаже по-добре.

— Ребрата с подправки са най-доброто ястие в менюто. Тъй като винаги свършва, си позволих предварително да ги поръчам заедно със сос чили. Как ви звучи?

— Добре. — В този момент от глад бях готова да изям и покривката.

Тейлър направи знак на сервитьора. Първо ни сервираха раци с горчица и доматени сосове, а после — ребрата. Биостимулиращото хапче в съчетание с виното, което изпих, ми замая главата. Донякъде съумявах да водя смислен разговор, но и дума да не бях обелила, нямаше да има значение. Тейлър не спря да говори за кариерата си и как ако не е той, „Юнивърсъл“ би бил загубен.

Вместо десерт всеки от нас изпи по три ирландски кафета и когато към един след полунощ станахме да си ходим, едва се държах на краката си. Щом се върнахме в хотела, той се пльосна на дивана и веднага се залови за сценария.

— Сега можем да поработим.

Не повярвах на ушите си.

— Направихме някои подобрения — енергично започна да ми обяснява Тейлър. — Но не това е най-важното. Имам други планове за вас. Големи планове. Разбирате ли ме?

С мъка успях да кимна. Нищо не разбирах.

— Щом влязохте в кабинета ми, усетих, че вие сте момичето, което търся. — Той направи пауза, за да ми даде възможност да асимилирам значението на думите му. — Знаете ли, аз няма да работя вечно в шоубизнеса. Подготвям игрален филм. Голяма работа. Договорът вече е сключен.

— Поздравявам ви — съумях да изрека аз.

Той само кимна.

— А вие ще бъдете момичето в главната роля. Съвременното момиче. Енергично. Издръжливо. Сексапилно. Интелигентно. Затова беше важно да ви ангажирам за сегашната роля. Трябваше да им покажа какво мога да направя с вас.

Не казах и дума. Главата ми бучеше.

Той разтвори сценария.

— Нека го прегледаме.

Хиляди чукчета удряха по черепа ми.

— Чад — промълвих аз, — господин Тейлър.

Той ме погледна озадачено.

— Не че не съм ви благодарна, напротив — стараех се да се изразявам ясно, доколкото можех, — обаче ако не ме оставите да си легна, ще заспя ето тук, пред вас.

Образът му се проясни за миг пред очите ми, видях как той се изправи с унила усмивка.

— Разбира се. Забравих какъв тежък ден имахте.

Изпратих го до вратата.

— Ще се видим утре — каза той. Бях като зашеметена.

— Недейте да се притеснявате за отиването до студиото. Ще ви изпратя кола в седем часа сутринта.

Успях да кимна.

Той ме потупа по бузата.

— Лека нощ. — Отдръпна се назад и ме погледна — Следващия път, когато отидем да вечеряме, не слагайте рокля с толкова голямо деколте. Цяла вечер бях възбуден, а през половината от времето не знаех какво говоря.

Затворих вратата и усетих, че ми се повръща. Едва успях да стигна до банята. После, без да се събличам, се хвърлих на леглото и заспах.