Харолд Робинс
Самотната лейди (17)

17

Джерили и майка й свиха с колата по алеята точно когато баща й и брат й свършваха с боядисването на оградата. Двете слязоха от колата. Вероника погледна съпруга си.

— Оградата не се нуждаеше от пребоядисване — рече тя.

— Някакви момчета бяха написали мръсни думи, мамо — обясни й Боби.

Вероника погледна Джон. Той не отговори. Бе примижал с очи срещу слънцето. Тя чу зад нея да идва Джерили.

— Да влизаме — бързо предложи Вероника. — Ще направя кафе.

Той кимна.

— Боби, занеси боята в гаража. И не забравяй да изплакнеш четката.

— Добре, татко — момчето взе кутията с боята и прекоси ливадата към гаража.

— Какво се е случило? — попита Джерили.

— Нищо — отвърна Джон.

Тя огледа оградата. Боята още не беше изсъхнала и буквите леко прозираха под нея. Лицето й се напрегна.

— Ела вътре, скъпа — подкани я майка й.

Джерили се вторачи в оградата.

— Видя ли кой го е направил? — попита тя притеснено.

— Не — отговори Джон. — Имали са късмет, че не съм ги видял. — Той я хвана за ръка. — Хайде, чаша кафе няма да навреди на никого от нас.

Джерили ги последва безмълвно в къщата.

— Май не искам кафе. — Обърна се към баща си. — Може ли да ми дадеш колата за малко?

Джон погледна Вероника.

— Разбира се.

— Оставих ключовете на таблото — каза й Вероника. — Внимавай. По пътищата има доста луди.

— Ще внимавам, мамо. — Тя стигна до вратата. — Искам да отида за малко на брега.

Те чуха колата да потегля от алеята. Джон вдигна поглед към жена си.

— Ще я разпънат на кръст.

Вероника не отговори. Остави кафето на масата и седна срещу него.

— Не знам какво още мога да направя — каза Джон.

— Нищо не можеш да направиш. Никой не е в състояние да направи нищо. Просто трябва да премине.

— Само ако ги хвана веднъж. Ще им дам добър урок.

— Всяко твое действие би влошило нещата още повече. Просто трябва да проявим търпение.

— Аз мога да чакам. Ти можеш да чакаш. Но Джерили? Според теб колко още може да понесе тя, преди да рухне окончателно? Вече не се вижда с приятели. Не излиза, не иска да се занимава с нищо. Бърни казва, че дори на кино не иска да ходи с него. Училището започва след четири седмици. Какво според теб ще стане тогава?

— Дотогава всичко ще е приключило. — Вероника бе изпълнена с увереност.

— А ако не стане така?

Въпросът увисна без отговор, докато двамата отпиваха кафе от чашите си.

 

 

Тя спря колата в отдалечения край на носа, който гледаше към пролива, и слезе на брега. Беше пуст, скалист участък, твърде неудобен за плуване. Джерили седна на една скала до водата и се загледа в морето.

Някаква платноходка се поклащаше от вятъра, с изпънато снежнобяло платно на фона на синята вода. Погледът й разсеяно я проследи, докато се загуби зад носа.

— Красиво е, нали?

Гласът, който чу зад себе си, я накара да подскочи. Тя се обърна.

— Не исках да ви стряскам — извини се мъжът. Направи пауза и я погледна. — Знаете ли? Струва ми се, че ви познавам.

— Срещали сме се веднъж, господин Торнтън. В автобуса.

— А, да. — Той щракна с пръсти, припомняйки си. — Вие сте момичето, което искаше да стане писателка.

Тя се усмихна. Той наистина си спомни.

— Все още ли ползвате същия автобус? — попита той. — Не съм ви виждал напоследък.

— Сега съм във ваканция.

— Разбира се. — Той я погледна. — Как върви писането?

— В последно време почти не съм работила.

— Нито пък аз. — Той се усмихна и се загледа в океана. — Често ли идвате тук?

— Понякога. Когато искам да размишлявам.

— Това място е подходящо за размишления. Обикновено наоколо няма никой. — Той бръкна в джоба си за цигара и извади една, без да предложи на нея. Запали я, пое дълбоко от дима, после се разкашля и я изхвърли. — Опитвам да се откажа от пушенето — обясни той.

— Правите го по интересен начин.

— Забелязал съм, че когато запаля и поема дълбоко дима, кашлям. Това ме кара да осъзная какво ми причинява пушенето и захвърлям цигарата.

Тя се разсмя.

— Ще трябва да кажа на баща си да опита и той.

— Пуши ли много?

— Прекалено много.

— С какво се занимава? — поинтересува се Торнтън.

— Работи в банката — отговори Джерили.

Той кимна разсеяно, очите му гледаха през нея към океана. Тя се обърна и проследи погледа му. Платноходката се връщаше.

— Уолтър! — донесе вятърът нечий вик.

Обърнаха се назад и видяха една жена, застанала в края на пътя на върха на възвишението, от което се разкриваше гледка към плажа. Тя им махаше.

Той също й помаха.

— Секретарката ми — обясни й той през рамо. — Какво има? — извика на свой ред той.

— Обаждат се от Лондон — отговори жената. — Дойдох с колата да те взема.

— Добре — той се обърна към Джерили. — Трябва да тръгвам. Ще дойдете ли пак тук?

— Вероятно.

— Тогава може би ще се видим отново.

— Може би.

Той я погледна особено.

— Надявам се. — Поколеба се за момент. — Имам странното чувство, че прекъснах мислите ви. Че искахте да сте сама.

— Няма значение — отговори тя. — Приятно ми беше да се срещнем.

Той се усмихна и протегна ръка.

— Довиждане.

Ръката му бе твърда и топла.

— Довиждане, господин Торнтън.

Той се обърна и се запъти нагоре по дюните към пътя, после спря и се обърна.

— Не ми казахте името си.

Тя го погледна.

— Джерили. Джерили Рандал.

Той застана за миг, мъчейки се да се спомни откъде му е познато името й.

— Кажи им, че аз ще им се обадя — извика той към възвишението, после се обърна и се върна на плажа. — Защо не ми казахте коя сте?

— Вие не ме попитахте.

— Сега не знам какво да кажа.

— Не е необходимо да казвате нещо.

— Не ми ли се сърдите?

— Не.

— Онова, което е направил синът ми, е непростимо. Съжалявам.

Тя не отговори.

— Ако вие не искате да разговаряте с мен, ще ви разбера.

— Вие нямате нищо общо. Освен това ми е приятно да говоря с вас. Вие сте единственият истински писател, когото познавам.

Той измъкна пак цигара и я запали.

— Наистина ли искате да станете писателка?

— Да. — Тя вдигна очи към него. — Този път не я хвърлихте.

Той погледна цигарата.

— Така е. Този път обаче не се разкашлях.

— Няма да стане. Не можете да ги откажете.

Неочаквано той се засмя.

— Знам. — Приседна на края на скалата. — Казахте, че идвате тук да размишлявате. За какво?

— За разни неща.

— Имам предвид конкретния случай.

Тя го погледна.

— За евентуално заминаване от тук.

— Къде?

— Не знам. — Джерили се загледа в морето. — Където и да било. Само да е далече от тук.

— Винаги ли сте се чувствали така?

— Не.

— Само откакто… откакто се случи?

Тя се замисли за миг.

— Да. — Погледна го в очите. — Порт Клеър е странен град. Човек не би осъзнал това, ако не е израснал тук. Знаете ли, всеки си измисля разни истории.

— За вас?

Тя кимна.

— Мислят, че аз… — тя не довърши.

Той замълча за миг.

— Съжалявам.

Тя се загледа на другата страна, но той видя сълзите да се стичат по бузите й. Протегна се и взе ръката й.

— Джерили.

Тя вдигна глава.

— Искам да бъда ваш приятел. Можете да говорите с мен.

Тя вече бе дала воля на сълзите си.

— Не — възрази тя. — Не мога да разговарям с никого. Никой не може да ми помогне.

— Поне мога да се опитам — сериозно предложи той. — Най-малкото съм ви длъжник за онова, което синът ми ви причини.

— Не сте ми длъжник за нищо.

— Говорете с мен, Джерили. Може би ще ви олекне.

Тя безмълвно поклати глава.

Без да изпуска ръката й, той се изправи на крака и я притегли към себе си.

— Ела тук, дете — рече той нежно и притисна главата й към гърдите си. Почувства риданията, които разтърсваха тялото й. Известно време той я държа в прегръдката си. След малко сълзите спряха.

Тя се измъкна от ръцете му и го погледна в очите.

— Вие сте много мил човек.

Той не отговори нищо и извади пакета с цигарите си. Този път предложи и на нея. Тя взе цигара и те запалиха. Торнтън вдишваше дима с удоволствие.

— Настина ми харесва да пуша. Май ще се откажа да спирам цигарите.

Тя се засмя.

— Смешен сте.

Той й отвърна с усмивка.

— Не е точно така. Просто съм реалист.

— Настина ли искате да ми помогнете?

Той кимна.

— Нали ви казах вече.

— Ще прочетете ли нещо, което съм написала, ако ви го дам?

— Да.

— И ще ми кажете истината за него? Ако е лошо, искам да кажа. Не трябва да сте вежлив.

— Твърде много уважавам писането, за да си позволя да ви лъжа. Ако не става, ще ви кажа веднага. Но ще ви зарадвам и ако е хубаво.

Тя остана притихнала за момент.

— Можете да направите още нещо.

— Какво е то?

— Ако имате време, разбира се — поколеба се тя. — Ще е хубаво да отидете в банката и да им покажете, че не сте им сърдит заради баща ми.

— Така ли смятат? — попита той с искрена изненада в гласа.

Тя кимна.

— Това е наистина много глупаво!

— Казах ви, че човек не може да разбере този град, ако не е израсъл тук. Това е техният начин на мислене. Майка ми се притеснява, че татко ще си изгуби работата, ако вие си изтеглите авоарите. Затова не искаше никой да разбере за случилото се. Татко беше вбесен. Искаше да повдигне обвинения, но тя го разубеди.

— Тогава какво в крайна сметка го накара да се разприказва?

— Не можехме да позволим Фред да влезе в затвора за нещо, за което нямаше вина.

Торнтън кимна с разбиране. Започваше да осъзнава колко бе права тя, като каза, че това е град, който не можеш да разбереш, ако не си израсъл в него.

— Баща ви от тук ли е?

Тя поклати глава.

— Не.

Той кимна. Беше логично.

— Ще намеря време да се отбия в банката.

Лицето й се проясни.

— Благодаря ви.

Изведнъж той поиска отново да се срещне с баща й.

— Бих искал да обядвам с баща ви, ако нямате нищо против.

— Това си е ваша работа. Достатъчно е просто да отидете там.

— Бих искал да се запозная с него. Изглежда ми добър човек.

Тя го погледна в очите. Думите й бяха израз на дълбоко стаено чувство у нея.

— Той е най-нежният, най-милият човек в целия свят.