Харолд Робинс
Самотната лейди (45)

1

Отново я споходи сънят, който я преследваше от години. Никога не я оставяше на мира. Малкото момиче на най-горното стъпало продължаваше да плаче. Но в онази частица от секундата между просъницата и пробуждането то изчезна. Джерили чу тихата, нежна мелодия на песента, която долиташе през затворената врата на спалнята, и лениво се обърна на другата страна. Остра болка, като след махмурлук, проряза слепоочията й.

Бе следствие от упойката, както я бе предупредил лекарят.

След малко болката утихна и тя стана от леглото. Отиде в банята, бързо изпи два аспирина и седна на тоалетната чиния. Чувстваше тежест в стомаха и изпитваше усещането, че червата й трябва да се раздвижат. Стомахът й обаче не реагира, тя се отказа и реши само да си смени тампона.

Разгледа го с любопитство, преди да го хвърли. Не беше толкова кървав, колкото очакваше — не повече, отколкото при мензис. Така че всичко, което лекарят й бе казал, се потвърждаваше.

Зад затворената врата на банята чу приглушения глас на Анджела:

— Джерили, добре ли си?

— Да.

— Кафето е готово — каза Анджела. — Докато се оправиш, ще съм приготвила и закуската.

— Благодаря ти. Ще съм готова след няколко минути. Искам първо да си взема душ.

— Добре. Не бързай.

Докато влизаше под душа, Джерили се сети, че Анджела не беше идвала да я види повече от месец, и се зачуди защо бе решила да го направи точно днес.

Когато излезе от банята, кафето и портокаловият сок я чакаха на тоалетката. Допирът на чаршафите до кожата й бе хладен и свеж и тя се досети, че Анджела ги бе сменила, докато е вземала душ. Нагласи възглавниците зад главата си, пресуши чашата с портокаловия сок и тъкмо си наля първата чаша с кафе, когато Анджела се върна с поднос, на който носеше бъркани яйца, бекон и препечен хляб.

— Мислех, че не съм гладна, но май ще изям всичко — каза Джерили.

Нежните очи на Анджела се усмихнаха.

— Яж, колкото ти се яде. Ако искаш още, ще ти направя пак.

Анджела седна на стола до леглото и си наля чаша кафе.

— Ти няма ли да закусиш? — попита я Джерили. Анджела поклати глава.

— Само малко кафе.

— Защо дойде именно днес? — попита я Джерили след малко.

Погледът на Анджела стана сериозен.

— Реших, че ще ти трябва помощ.

— Значи си разбрала?

Анджела кимна.

— Всички знаеха. Джордж не може да държи устата си затворена, да не говорим за импресариото.

„Нищо не може да остане в тайна“ — помисли си Джерили и напъха един голям залък в устата си.

— Не си ли на работа днес? — обърна се тя към Анджела.

— Не. Записах всички серии за седмицата. До понеделник нямам работа в студиото.

Анджела играеше наивното момиче в тъпата телевизионна поредица „Звездите никога не падат“. Всеки следобед в два часа домакините в цяла Америка включваха телевизорите си, за да я гледат. Като че ли бе сапунената опера, постигнала най-голям успех. Откакто Анджела играеше в сериала — вече пет години, той беше номер едно сред предаванията по това време на деня.

Джерили хубаво омете чинията с парче препечен хляб.

— Беше чудесно.

— Храната винаги помага — каза Анджела.

Джерили се усмихна.

— И майка ми винаги казваше така.

Анджела вдигна подноса и тръгна към вратата.

— Ако има още нещо, което искаш, кажи ми. Тук съм.

— Анджела — извика я Джерили.

Момичето обърна глава.

— Благодаря ти.

Очите на Анджела се напълниха със сълзи, тя тръгна и затвори с крак вратата след себе си.

Известно време Джерили не откъсна поглед от затворената врата. Знаеше, че Анджела я обича. Тя също обичаше Анджела. С една съществена разлика. Тя обичаше Анджела като приятелка, а Анджела беше влюбена в нея.

Анджела — висока, стройна и красива — изглеждаше толкова спокойна външно, но бе много изплашена и потисната вътрешно. Защо бе станало така? За нея всичко би трябвало да е лесно. Ала нищо никога не й носеше удовлетворение. Вечно търсеше любов и вечно любовта й оставаше несподелена.

Все пак всичко това водеше началото си от нещо както при Анджела, така и при Джерили. Но беше трудно да се каже точно кога и къде беше започнало. Човек е сбор от преживяванията си към даден момент. А този момент все се променяше.

За Джерили всичко започна някъде между Порт Клеър, Ню Йорк и Лос Анжелис, по всички спирки и градове по пътя й — Питсбърг, Гари, Чикаго, Де Мойн, Финикс, Лас Вегас. Принадлежеше на всички тях. И всички те й принадлежаха и очертаваха пътя й към лудницата.

Странно, че си спомни всичко това сега. Обзе я ледена тръпка на страх. Не означаваше ли това, че се плъзга неудържимо надолу, надолу към света на страха, в който всички бяха непознати един за друг?

Не, помисли си тя. Нямаше да се върне отново там. Нямаше да го допусне. Никога повече нямаше да позволи на никой да я използва — по никаква причина, дори заради любов.

Отсега нататък ще дава само онова, което може да даде. Колко пъти се бе опитвала да бъде това, което другите искаха да бъде. Но не се получи. Не можеше да даде всичко на всички. Не можеше дори да даде всичко на един-единствен човек и едва след като призна пред себе си невъзможността да го направи и се увери колко ограничени са собствените й възможности, Джерили успя да възприеме себе си и донякъде се освободи от чувството си за вина.

Знаеше, че не може да пробяга километър за четири минути, нито да се рее като чайка, носена от утринния вятър в небето. Но имаше сутрини, когато денят й изглеждаше пълна катастрофа. Ала такива времена, такива дни щеше да има винаги и ако тя ги възприемеше не като признаци на провал и слабост, а като част от човешкото си съществувание и правото си да бъде несъвършена, никога отново нямаше да изпита чувството на страх.

Това бе едно от нещата, които бе научила, и то й помагаше. Вече поне можеше да остане сама, без да поиска непременно да се лепне към някого за подкрепа. И все пак би било хубаво, ако имаше някого. Не беше никак забавно да си сам.

Тя запали цигара и се облегна на възглавниците. До това се свеждаше всичко. До самотата. Всичко, всички, мъжете и жените — когато всичко свършеше и те си тръгнеха, ти се връщаш отново при самотата си. Но все пак знаеше, че зад прозореца има свят, пълен с хора.

Какво беше казала Анджела една сутрин, докато още лежаха в леглото, а помежду им бяха пръснати неделните вестници:

— Изглежда, ти никога нищо не искаш, Джерили. Никога не молиш никого да направи нещо за теб, дори да ти даде чаша кафе. Иска ми се поне веднъж да ме помолиш за нещо. Така поне ще се почувствам нужна на някого.

— Това ли искаш — да си нужна на някого?

Анджела кимна.

— Как иначе мога да разбера, че означавам нещо за теб?

— Не е ли достатъчно, че сме заедно, че правихме любов цяла нощ? Това не означава ли нещо за теб?

— Това е секс. Знам, че не съм единствената, с която спиш, и че няма нещо, което да правиш с мен и да не го правиш с други. Но аз искам повече. Искам да бъда нещо важно в живота ти.

— Би ли се чувствала по-добре, ако не можех да живея без теб? — попита я Джерили.

Анджела не отговори.

Изведнъж Джерили се ядоса — повече на себе си, отколкото на Анджела.

— Не съм те лъгала, нали? — настоя тя. — От самото начало ти казах какви ще са ни отношенията.

Анджела кимна, в очите й се четеше страдание.

— Да — отвърна тя с притихнал глас.

— Тогава какво искаш от мен?

— Искам да ме обичаш.

— Не мога да те обичам по начина, по който ти искаш. Мога да те обичам така, както го правя.

— Не ми се сърди, Джерили.

Тя отиде до прозореца и се загледа навън в ясния слънчев калифорнийски ден. Долу в краката им улицата оживяваше.

— Отвън кипи цял един свят, Анджела. И там някъде е човекът, който ще те обича така, както ти искаш да бъдеш обичана. Единственото, което трябва да направиш, е да му дадеш възможност да те опознае.

Анджела се приближи до прозореца и застана до нея.

— Там има ли някой за теб, Джерили? — попита тя.

Внезапна болка обзе Джерили, защото знаеше какво изпитваха и двете с Анджела. Сякаш бяха сестри, дори повече от сестри. Изведнъж те пристъпиха една към друга и заплакаха.

— Надявам се — продума най-сетне Джерили. — Не бих искала да мисля, че няма.

После се върнаха обратно в леглото, и се любиха и в сладката агония на секса си те откриха, всяка за себе си, колко еднакви и колко далечни са. Когато неделният ден си отиде, те знаеха, че връзката им е свършила, макар че в сърцата си винаги щяха да носят късче от тази любов.

На следващата сутрин, когато Анджела тръгна на работа, тя взе малкия си куфар, но не върна ключа на Джерили. И изведнъж Джерили се досети как е влязла в апартамента й тази сутрин. Опита се да не мисли за нищо, изпитваше умора. Болката пулсираше в слабините й и й напомняше за вчерашния ден.

Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Как се чувствате? — поинтересува се лекарят.

— Добре — отвърна тя. — Точно започна отново да ме боли, но не кървя толкова, колкото мислех.

Гласът му бе делови.

— Ще кървите по малко, но не се плашете, а продължавайте да вземате болкоуспокояващи лекарства. Останете на легло, докато можете. Имате нужда някой да се грижи за вас и аз мога ви изпратя някоя сестра на свободна практика.

— Няма нужда. Една моя приятелка е тук.

— Добре. Ще се отбия днес следобед, когато си тръгна от болницата за вкъщи.

— Благодаря ви.

След миг вратата се отвори.

— Всичко наред ли е? — попита Анджела.

— Да. Беше лекарят. Ще дойде днес следобед.

— Трябва ли да направя нещо?

— Нищо, благодаря. Той само ми каза да остана на легло и да почивам — Джерили се изтегна назад на възглавниците. — Май ще се опитам да поспя.

Загледа се в затворената врата. Кое е по-силно, запита се тя — да се нуждаеш от някого или необходимостта да се чувстваш нужен на някого? Не знаеше отговора. И може би никога нямаше да го научи.

Неочаквано си спомни какво й бе казал Фред преди много години: „Ние си подхождаме, мила, защото имаме нужда един от друг“. Тогава тя се съгласи с него. Но всъщност никой от тях не знаеше от какво се нуждае. И накрая излезе, че тя сама се беше зареждала с необходимата й енергия.