Харолд Робинс
Самотната лейди (48)

4

Джерили бе заспала на дивана, но звукът от ключа му в ключалката я събуди. Тя бързо се изправи и седна. Окъпаната в слънчева светлина стая се завъртя за момент пред очите й и тя усети жужене в слепоочията си.

Погледна празната бутилка вино, която стоеше между догорелите свещи. Не можеше да повярва, че я бе изпила сама.

Фред бе застанал на прага, изненадан, че я вижда на дивана.

— Не мислех, че ще те заваря будна.

— Опитах се да те изчакам, но съм заспала. Колко е часът?

— Почти девет — отговори той и в следващия миг видя бутилката от вино и свещите. — Празнувала си. По какъв случай?

— Завърших пиесата.

Той замълча за миг, докато асимилира новината, после внезапно на лицето му се разля широка усмивка.

— Моите поздравления, скъпа. Този случай заслужава да се отпразнува.

— Не ми каза, че няма да те има цялата нощ. — Макар да не й се искаше думите й да прозвучат укорително, излезе точно така.

— Не знаех, беше неочаквано и за самия мен.

— Трябваше да ми се обадиш.

— Мислех, че си заспала. — Той се наведе над дивана и я целуна. — Имам добри новини.

Тя усети миризмата на „Джак Даниълс“ в дъха му.

— Пил си.

— Малко — призна си той.

— И какви са добрите новини?

— Прослуша ме дамата, която притежава Зеления бар. Ще ми помогне да си намеря издател и звукозаписна компания за моите песни.

— Какви песни?

— Имам няколко парчета, които съчинявам от години.

— Никога не си ми казвал.

— Не си ме питала. Освен това съзнанието ти винаги е толкова ангажирано. А и нищо не беше станало. Поне до тази нощ.

Тя усети как я жегна ревността.

— Дамата, която притежава Зеления бар?

Той кимна.

— Ти остана там и свири за нея?

— Не. Тя ме заведе у тях. Има малък роял.

— О-о! — Джерили се изправи на крака. Усети неприятен вкус в устата си. Внезапно нещо я потисна. Възбудата от завършването на пиесата изчезна. — Ще си измия зъбите и ще си лягам.

Той я последва до вратата на банята.

— Нямаше нищо такова, каквото си мислиш — каза Фред.

Тя го погледна в огледалото на банята.

— Откъде знаеш какво си мисля?

— Всичко е ясно.

— Сигурно — иронично отбеляза тя. — Прекарал си шест часа в апартамента й след работа и само си свирил на пиано.

— Точно така.

Тя изстиска внимателно малко паста върху четката си.

— Не е необходимо да ме лъжеш. Не ми дължиш обяснение.

— Не те лъжа.

— Не искам да говорим за това. — Тя започна да мие зъбите си.

— Какво ще правиш сега? — попита я той, когато тя се върна в спалнята.

— Ще занеса екземпляр от пиесата на Фанън. — Тя легна в леглото, протегна се, взе будилника и го нагласи да звъни по обед. — Но първо искам да отида на фризьор, да измия и подстрижа косата си.

— Смятам, че косата ти изглежда добре.

— Не е вярно. Не съм я подстригвала от месеци. — Тя се изтегна назад на възглавницата. — Трябва да поспя.

Той излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Изведнъж от плътно спуснатите завеси стаята се изпълни с мрак, тя лежеше в леглото, вторачила се в стената. Не й харесваше как се държи, но, изглежда, не можеше да го промени. Фред нямаше ни най-малка представа колко бе напрегната тя и колко важно бе за нея да пише. Той никога не бе проявил интерес да прочете онова, което тя бе написала, и Джерили имаше чувството, че нейната работа изобщо не го засягаше. Единствената връзка помежду им бе сексът.

Звънецът на будилника прекъсна дълбокия й сън. Звукът лазеше по нервите й, тя с треперещи ръце се опита да го намери пипнешком и да спре звънеца. След като включи нощната лампа, запали цигара и дръпна няколко пъти дълбоко. Тъкмо малко се успокои и телефонът звънна. Беше женски глас.

— Може ли да се обади Фред?

— Момент.

Фред спеше на дивана. Тя го докосна по рамото.

— Търсят те по телефона.

— Кой?

— Не попитах.

Той вдигна слушалката на телефона до дивана, а тя се върна в спалнята и затвори дериватния апарат. В банята започна да се разглежда в огледалото и не хареса онова, което видя. От стоенето вкъщи лицето й имаше нездрав блед цвят, а около устата и очите й се бяха образували бръчки, които не бе забелязала досега.

Замисли се как бе прозвучал гласът на жената по телефона. Която и да беше, нямаше съмнение, че бе жена със самообладание. Замисли се как ли изглежда, на каква възраст е, после потисна спонтанното си желание да подслуша разговора им.

Какво й ставаше? Това не беше начинът, по който обикновено мислеше или действаше. Двамата с Фред не бяха обвързани с нищо — той не я притежаваше, нито пък тя него. Те бяха заедно само защото искаха да са заедно. Във всеки един момент, в който някой от тях поискаше да си тръгне, имаше право да го направи. Но тъй като от шест месеца живееха заедно, близостта им вече бе започнала да поражда странни мисли в съзнанието.

Прииска й се да не бе вдигала слушалката. Но тогава и Фред нямаше да се обади. Никога не вдигаше слушалката — заради майка си.

Когато разбра, че живееха заедно, майка й много се ядоса. Тя и преди не одобряваше начина на живот, който Джерили водеше, но да живее с чернокож мъж й се видя прекалено. И изобщо не се стесняваше да им каже точно какво мисли. Не изпитваше никакво съмнение, че Фред бе разрушил напълно живота на дъщеря й.

Дори веднъж я заплаши със съдебна намеса, но Джерили й припомни, че вече няма власт над нея. Оттогава те напълно прекъснаха всякакви отношения. Джерили не беше я виждала от четири месеца, а от седмици не бяха разговаряли по телефона.

Може би това, от което имаше нужда, бе психиатър. Но дори да намереше някой, нямаше с какво да му плати.

Огледа лавиците на аптечката. Хапчетата не бяха толкова скъпи, колкото бе психиатърът. Откри едно силно успокоително. Точно каквото й трябваше. Едното отпускаше мускулите й, другото й помагаше да заспи, а това, което намери, имаше двойно действие. Хем я успокояваше, хем я караше да се чувства добре. Тя го глътна, влезе под душа и завъртя крана на студената вода докрай.

Увита в хавлиена кърпа, тя седна на ръба на леглото и се обади в кабинета на Фанън.

— „Адолф Фанън продакшънс“ — обади се женски глас.

— Господин Фанън, моля ви. Обажда с Джерили Рандал.

— Момент, ако обичате. — Изведнъж Джерили усети, че сърцето й бие толкова силно, че ще изскочи от гръдния й кош. Беше изминала повече от една година. Зачуди се дали той щеше да си спомни обещанието, което й бе дал.

Чу се прещракване, после се обади мъжки глас:

— Джерили, толкова се радвам да те чуя.

Тя се опита гласът й да изглежда бодър и жизнерадостен.

— Много ми е приятно, Адолф.

— Толкова време мина. — Отначало гласът му бе топъл, после стана делови. — Завърши ли новата си пиеса?

— Да — отвърна тя с облекчение, че той си спомни обещанието си.

— Кога ще я видя?

— Мога да ти я донеса, когато кажеш.

— А-а, старите приятели не уреждат бизнеса си по този начин. Ще дойдеш на вечеря с мен. Първо ще поговорим. После аз ще я взема вкъщи и ще я прочета.

Тя се усмихна на себе си. Знаеше много добре, че преди той да я погледне, пиесата ще бъде прочетена от всичките му подчинени. Независимо от това така бе по-добре, отколкото ако просто я оставеше в кабинета му.

— Много ще ми е приятно — отговори тя. — Кога искаш да вечеряме?

— Какво ще кажеш за довечера? — попита Фанън. — Свободна ли си?

— Мога да се освободя.

— Добре. В „Сарди“ в осем и половина. Дотогава театралната публика ще се е разотишла и ще можем да поговорим.

— Осем и половина — повтори тя. — Ще бъда там.

Щом затвори телефона, тя осъзна колко бе нервна. Ръцете й отново трепереха. Щеше да й се наложи да изпие още едно хапче, когато тръгне довечера. Много важно бе да дойде на себе си.