Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lonely Lady, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Семкова-Вулова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,2 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- vens (2011 г.)
- Допълнителна корекция
- liliyosifova (2013 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013 г.)
Издание:
Харолд Робинс. Самотната лейди
Американска. Първо издание
ИК „Хомо Футурус“, София, 1994
История
- — Добавяне
8
Отвори й една жена и я пропусна в апартамента.
— Винсънт е в банята — обясни тя, без да се представи. — Ще излезе след минута.
— Добре.
— Искате ли да пийнете нещо?
— Да, благодаря, водка с тоник.
Жената кимна и отиде зад бара. Джерили я наблюдаваше. Беше много красива, но като бар дама — силен грим, изкуствени мигли и прилежно фризирана лъскава черна коса, която стигаше до раменете й.
— Добре ли е? — попита тя, когато Джерили опита питието си.
— Да — усмихна се Джерили.
Жената се върна на бара и взе своето питие.
— Наздраве. — Тя вдигна чаша към устните си.
— Наздраве — отговори Джерили.
— Заповядайте. — Жената посочи към дивана. Самата тя се покачи на едно от столчетата на бара и се завъртя с лице към Джерили.
Телефонът започна да звъни. Жената механично се протегна към слушалката, но после отдръпна ръката си. Телефонът отново иззвъня, звъненето обаче прекъсна на средата.
— Не обича друг да вдига телефона вместо него — обясни тя. Джерили кимна.
— Луд е. Знаете го, нали? Всички в семейството му са луди.
Джерили не отговори.
— Братята му са още по-зле.
— Не ги познавам — каза Джерили.
— Тогава сте щастливка. — Жената взе бутилка с уиски от бара и напълни чашата си. — Господи, какво семейство.
Настъпи мълчание, жената се загледа мрачно в чашата си. През затворената врата едва се дочуваше гласът на Винсънт. После вратата на спалнята се отвори със замах и той застана на прага.
Беше облечен в белия хавлиен халат, който тя така добре помнеше.
— Дошла си вече — рече той вместо поздрав.
— Да.
— Струва ми се, че те помолих да ме предупредиш, когато дойде — обърна се той към жената с груб тон.
— Ти се къпеше. После телефонът иззвъня.
— Тъпа путка — каза той. — Направи ми нещо за пиене.
Жената безмълвно слезе от столчето и сипа в една чаша с много лед малко уиски. Той взе питието и отиде до Джерили.
— Не изглеждаш много добре — отбеляза той рязко.
— Уморена съм.
— Тоя негър те спука от ебане, а?
Тя не отговори.
— Всички ги знаят. Целият им ум е в оная им работа.
Тя остави питието си и стана от дивана.
— Не съм длъжна да слушам всичко това.
Той я сграбчи здраво за ръката.
— Искаш работа, нали? Тогава ще слушаш, независимо дали ти харесва или не.
Едва в този момент тя забеляза блясъка в очите му и разбра, че се бе натъпкал с кокаин до козирката. Вероятно бе смръкнал няколко пъти, преди да дойде при тях.
— По-добре кажи нещо за работата — попита го тя. Той пусна ръката й.
— Предупреждавах те, че ще се върнеш на колене.
Тя замълча.
— Какво те кара да мислиш, че ще ти дам работа? — попита той. — Какво можеш да правиш по-добре от някой друг?
Тя продължи да мълчи.
— Може би тоя негър те е научил на някои нови номера. — Той рязко дръпна колана на халата си и той се разтвори. — Покажи ми. Възбуди ме. Имам място за добра минетчийка в масажното отделение.
— Мисля, че е по-добре да си вървя.
— Какво става? Вече не е ли достатъчно голям за теб? — Той се изсмя дрезгаво. — Всички знаят, че на негрите са им като на коне.
Тя се обърна и тръгна към вратата.
— А може би греша? Може би предпочиташ да го направиш с нея, а не с мен? — Той повика през рамо жената. — Ела тук.
— Господи, Винсънт — възкликна жената с отвращение.
— Ела тук, кучко! — ядосано й нареди той.
Жената бавно стана от стола и отиде при него. Той се обърна към Джерили.
— Искаш ли да й удариш един език? — попита я Винсънт.
— Казах ви, че е луд — обади се жената.
Винсънт я погледна разярено и за миг на Джерили й се стори, че ще я удари. После изведнъж пусна ръката на Джерили, отиде на бара и си напълни отново чашата.
— Измитайте се оттук. И двете — нареди той. — Всички путки си приличате.
Джерили отвори мълчаливо вратата и жената я последва в коридора.
— Възнесъл се е по-високо от Емпайър Стейт Билдинг — каза жената, докато чакаха асансьора. — Смърка кокаин, откакто се е прибрал.
Когато излязоха от сградата, жената махна на едно такси.
— Мога ли да ви закарам до някъде? — попита тя.
— Не, благодаря. Предпочитам да повървя.
Жената бръкна в чантата си, после подаде ръка на Джерили.
— Това е телефонният ми номер. Обадете ми се някой път.
Механично ръката на Джерили пое сгънатата хартийка.
Вратата се затвори и автомобилът потегли. Джерили погледна в ръката си. В дланта й лежеше сгъната двайсетдоларова банкнота.
— О, не! — Тя направи крачка по посока на таксито, но то вече бе завило зад ъгъла. Остана неподвижна за миг, преглъщайки сълзите, които неочаквано замъглиха погледа й.
— Такси, госпожице? — попита портиерът.
— Не, благодаря ви. — Когато се качи на автобуса от спирката на Петдесет и седма улица, откъм реката вече повяваше вечерният бриз.
Шофьорът се втренчи в ръката й, когато тя му подаде двайсетдоларовата банкнота, и каза с презрение:
— За бога, мадам. Не можете ли вие, богатите фльорци от Ийст Сайд, да проумеете, че на този свят има и бедни хора?
— Съжалявам. — Тя претърси чантата си и намери монета от двайсет и пет цента. Загледа се през прозореца на автобуса и премигна с очи, за да прогони сълзите. Щеше да е много смешно, ако не беше толкова тъжно.
През целия потискащ ден единственият човек, който се бе държал добре с нея, бе непознатата жена, за чието име дори не се бе сетила да попита. Но всъщност и двете бяха беззащитни жени в един чужд свят. Само жена, която е била в него, можеше да съчувства на друга жена, която сега се намираше там. Съжали, че не се бе качила на таксито с нея. Може би щеше да е по-добре, ако беше поговорила с някого.
Изведнъж си спомни за Лиша. Имаше нещо стабилно и силно у нея. Фред бе споменал, че имала делови интереси на много места. Може би щеше да й помогне да си намери работа. Реши да й се обади, когато се прибере вкъщи.
Звънецът отдолу иззвъня. Джерили хвърли един последен бърз поглед към апартамента и отиде да натисне копчето, което деблокираше ключалката на външната врата. Доколкото бе възможно, бе оправила жилището така, че да изглежда приятно. Отвори вратата и зачака.
От долната площадка се чуха стъпки.
— Насам. Още един етаж — подвикна Джерили.
Показа се главата на Лиша.
— Забравих да ти кажа, че няма асансьор — извини се Джерили.
Лиша се усмихна.
— Няма нищо. До четиринайсетгодишната си възраст не знаех, че съществува такова нещо като асансьор.
Джерили затвори вратата след нея.
— Не исках да прекъсвам работата ти.
— Не си я прекъснала — успокои я Лиша. — Обикновено във вторник вечер си вземам почивка.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита я Джерили.
— Имаш ли някакъв плодов сок?
Джерили поклати глава.
— А бяло вино не искаш ли?
Лиша се поколеба.
— Добре.
Джерили бързо напълни две чаши и й подаде едната. Лиша седна на малкия диван и остави чашата си на масичката за коктейли. Джерили седна срещу нея, ала неочаквано се почувства неудобно и се притесни. Отпи припряно от виното.
— Не трябваше да ти се обаждам. Съжалявам.
Чернокожото момиче я погледна сериозно.
— Но го направи.
Джерили сведе поглед.
— Да. Всичко пропадна. Прииска ми се да поговоря с някого. Единственият човек, на когото ми хрумна да се обадя, беше ти.
— Какво стана с пиесата? Фред ми каза, че Фанън щял да я постави.
— Пиесата не струва. Не го съзнавах, когато му я дадох, но сега го знам. Сама съм си виновна.
Гласът на Лиша бе спокоен.
— Тези неща се случват. Вложих пари в няколко магазина. Нищо не стана.
— Сега трябва да си намеря работа. Не мога повече да се мотая.
— Фред ми каза, че не искаш да приемеш пари от него.
Джерили кимна.
— Защо?
— Фред има свои собствени планове. Аз имам мои. Те не съвпадат. Няма да е честно да използвам парите му.
Лиша замълча за известно време.
— Каква работа търсиш?
— Не знам — отговори Джерили. — Аз съм безработна актриса и неуспяла писателка. Единственото, което знам, е, че искам да печеля достатъчно пари, за да мога да продължа да пиша.
— И колко ти трябват? — попита Лиша.
Джерили се засмя притеснено.
— Много повече, отколкото вероятно струвам на пазара на труда. Поне сто и петдесет — двеста на седмица.
— Това са много пари — отбеляза Лиша.
— Знам. Но този апартамент ми струва над двеста долара на месец с режийните разноски.
— Ти имаш нужда от някой мъж да те издържа — каза Лиша.
— Ти така ли си успяла?
— Да — отговори равнодушно Лиша. — Имам осемгодишен син. Когато се роди, баща му ми даде двайсет и пет хиляди долара, за да се разкарам. Не искаше да мърси прекрасния си бял цвят с нас.
— Съжалявам — бързо рече Джерили. — Нямах право да ти задавам този въпрос.
— Постепенно всичко се подреди — продължи Лиша тихо. — Детето ми живее в провинцията с майка ми. А приятелите, с които се запознах, когато бях с баща му, ми помогнаха да стъпя на крака в бизнеса.
Джерили изпразни чашата си и я напълни отново.
— Ти не пиеш ли? — попита тя Лиша, когато забеляза, че виното й е недокоснато.
— Никога не съм обичала алкохола.
— Какво става с Фред? — поинтересува се Джерили.
— Работи. Сега е в Лос Анжелис. Подготвя албум за една от звукозаписните компании. Когато излезе, ще го изпратят из страната на турне. Смятат, че има голямо бъдеще.
— Радвам се за него — рече Джерили. — Той е свястна личност.
— Не си ли променила решението си за него? — попита я Лиша. — Той все още иска да се ожени за теб.
— Не. — Джерили поклати глава. — Нищо няма да излезе. Пасваме си в леглото и сме добри приятели. Но това е всичко. Ако се бяхме оженили, щяхме да съсипем един на друг живота си. В съдбата на Фред има място само за една кариера.
— Не би ли се отказала от твоята?
— Ако го исках, щях да остана омъжена за първия си съпруг.
Лиша замълча за момент.
— Вечеряла ли си?
— Не.
Лиша се усмихна.
— Какво ще кажеш да хапнем? На пълен стомах проблемите не изглеждат толкова сложни.