Харолд Робинс
Самотната лейди (18)

18

Преди края на лятото Порт Клеър имаше нова тема за разговори. Джерили и Уолтър Торнтън. Първо се срещаха на брега, където седяха и с часове разговаряха. Той беше очарован от любознателността й и интуицията й към хората. Шестото й чувство й позволяваше да разбира и най-скритите мотиви в действията на заобикалящите я — проницателност, която далече надхвърляше годините й.

Когато времето стана твърде студено, за да стоят на брега, тя започна да ходи у тях веднъж или два пъти седмично. Той прочете написаното от нея и направи някои препоръки. Тя го написа отново и той й обясни кое е добре и кое — не. После един ден й даде екземпляр от пиесата, която пишеше.

Тя го попита дали може да я прочете някъде на спокойствие и той й позволи да я вземе със себе си вкъщи. Не му се обади три дни. Но един следобед, когато беше свършила часовете, тя се появи у дома му с пиесата под мишница.

Подаде му ръкописа, без да каже дума.

— Какво мислиш? — попита я той. Внезапно за него стана твърде важно тя да я хареса.

— Не знам — започна тя бавно. — Прочетох я два пъти, но не мисля, че я разбрах.

— В какъв смисъл?

— Преди всичко младото момиче. Нещо при него не е наред. Струва ми се, че сте се опитали да го направите да прилича на мен, но не сте успели. Не съм толкова умна. А тя е твърде умна, за да е толкова наивна.

Чувайки тези думи, Торнтън усети, че започва да изпитва към нея непознато досега чувство на уважение. Онова, което той беше пропуснал, бе, че тя осъзнаваше собствената си наивност.

— Но ако тя не играе с хората край себе си, няма да има фабула — възрази той.

— Май фабулата изобщо я няма — отбеляза тя съвсем искрено. — Не виждам как толкова умен човек като Джаксън може да се влюби в момиче на една трета от годините му. Не виждам какво друго може да го привлече, освен младостта й.

— И ти мислиш, че това е недостатъчно?

— Не и само физическото привличане — каза тя. — А със сигурност не и лукавството. Това би трябвало да го отблъсне. Трябва да има нещо повече. Виж, ако тя е жена, истинска жена, бих разбрала. Тя обаче не е.

— Какво според теб би я направило истинска жена? — попита той.

Тя го погледна.

— Времето. Времето и опитът. Това е единственият начин хората да пораснат. По същия начин ще порасна и аз.

— Не ти ли се струва, че той се е влюбил в нея заради това, което ще бъде след време?

— Не съм мислила върху това. Нека поразсъждавам малко. — Замълча за няколко минути, после кимна. — Възможно е. Тогава обаче трябва да се изясни каква е тя всъщност, някак си да се подскаже на публиката, че у нея има нещо повече от онова, което се вижда на пръв поглед.

— Ти постигна целта си. Ще прегледам пиесата отново.

— Чувствам се глупаво. Сякаш съм дете, което учи един възрастен да върви.

— Ние можем да научим много от децата. Само трябва да ги слушаме.

— Не ми ли се сърдите за онова, което ви казах?

— Не, благодарен съм ти. Ти ме накара да видя нещо, което щеше да провали цялата пиеса.

Тя се усмихна, неочаквано почувствала се щастлива.

— Настина ли ви помогнах?

— Да — отвърна й той с усмивка. — Наистина. — Взе цигарите си. — Тази вечер готвачката ми има почивен ден. Смяташ ли, че родителите ти биха имали нещо против, ако те изведа на вечеря?

Изведнъж тя млъкна, после лицето й придоби тревожен израз.

— Какво има? — попита той.

— Не мисля, че родителите ми ще възразят. Татко ви харесва и уважава. Но смятате ли, че ще е разумно от наша страна?

— Искаш да кажеш…

Тя кимна.

— Порт Клеър не се е променил. Хората ще започнат да говорят.

Той я погледна.

— Права си. Не искам да ти причинявам повече неприятности.

Тя срещна погледа му.

— Изобщо не се тревожа за себе си — побърза да обясни тя. — А за вас. Веднага ще си помислят, че има само една причина мъж като вас да излиза с момиче като мен.

Той се усмихна.

— Това ме ласкае. Не знаех, че имат такова високо мнение за мен.

— Вие не сте от града. Богат сте. Разведен сте. Ходите в Холивуд, в Европа и на всички тези побъркани места. Само един Господ знае какво става там и какво правите вие.

Той се засмя.

— Само бих искал да узнаят колко досадно е всъщност. Ходя там по работа, това е всичко.

— Това може и да е истина. Вие обаче никога няма да ги накарате да повярват.

— Ако ти нямаш нищо против, аз съм съгласен да поема този риск.

Тя го погледна в един дълъг миг, после кимна утвърдително.

— Добре. Нека само първо позвъня вкъщи.

Отидоха на вечеря в „Порт Клеър ин“. На следващата сутрин, точно както бе предвидила Джерили, слуховете се носеха из целия град. За пръв път, откакто се познаваха от деца, двамата с Бърни се скараха сериозно.

Същата вечер Бърни не беше на работа и те отидоха на кино. След това се качиха на колата му и се придвижиха до паркинга на носа.

Бърни включи радиото и музиката изпълни пространството около тях. Обърна се и се протегна към нея.

Тя се дръпна и отблъсна ръцете му.

— Не, Бърни, не съм в настроение тази вечер.

Той я погледна. Джерили гледаше през прозореца към морето, което блестеше на лунната светлина. Бърни си взе цигара и я запали. Не разговаряха. Накрая цигарата изгоря, той я изхвърли през прозореца и запали двигателя.

Тя го погледна изненадана.

— Къде отиваме?

— Ще те закарам у вас — отговори той мрачно.

— Защо?

— Знаеш защо.

— Защото не съм в настроение да се натискаме?

— Не само за това.

— Какво още има тогава?

Той я погледна и заговори с изпълнен с негодувание глас:

— Снощи се прибирах след работа от клуба и те видях с господин Торнтън. Караше ти.

Тя се усмихна.

— Естествено. Той не може да кара.

— Но той беше сложил ръката си на седалката зад тебе. Ти се смееше. С мен вече никога не се смееш.

— Сигурно е разказвал нещо забавно.

— Не беше само това. Видях как го гледаш. Направо го съблазняваше с поглед.

— О, Бърни! — Почувства как изведнъж лицето й пламва. Надяваше се той да не я види в тъмното. До този момент не осъзнаваше колко възбудена е била онази вечер. През нощта не можа да заспи, докато не се уталожи чувството вътре в нея, но тогава тя не го бе свързвала с господин Торнтън.

— Я не ме баламосвай с тия „О, Бърни“. — Той се беше вбесил.

— Ти ревнуваш. Нямаш основание да ме ревнуваш. С господин Торнтън сме просто добри приятели. Той ми помага в писането.

— О, разбира се. Човек като него ще се занимава с някаква хлапачка, която си въобразява, че е писателка.

— Но това е точно така — разгорещено му обясняваше тя. — Той смята, че съм много добра. Дори обсъди с мен едно свое произведение.

— А разказва ли ти за всички ония луди партита в Холивуд?

— Той не ходи по никакви луди партита. Той просто отива там по работа.

— Ами-и? Не думай.

Тя не отговори.

— Трябваше да се досетя — обидено рече Бърни. — Първо се беше запалила по сина, сега по бащата. Може би всъщност през цялото време си искала него. Помня, когато го беше срещнала в автобуса. Още тогава подмокряше гащите.

— Не е вярно!

— Така беше — настоя Бърни. — Много лошо, че тогава не знаех това, което знам сега. Може би все пак хората не са толкова побъркани. Всички в града виждат как се разхождаш насам-натам и съблазняваш тоя и оня — не носиш сутиен и тъй нататък. В известен смисъл не обвинявам Уолт за това, което си е помислил.

Сега вече тя се ядоса.

— Затова ли се виждаш с мен?

— Ако смяташ така, можем и да не се виждаме.

— Съгласна съм — сопна се тя.

— И аз съм съгласен — измънка той. Спря колата пред дома й.

Тя излезе, без да каже и дума, и затръшна вратата.

— Джерили! — извика той подире й. Но тя се прибра в къщата и не се обърна назад.

Когато влезе, баща й гледаше телевизия.

— С Бърни ли беше? — попита той.

— Да.

Той забеляза израза на лицето й.

— Нещо неприятно ли се е случило?

— Не. Просто той се оказа глупак, това е всичко. Повече няма да се виждам с него.

Джон я изгледа как се качва с твърда стъпка в стаята си, после отново насочи погледа си към телевизора. Но късният филм не достигаше до съзнанието му. Бе изправен пред голям проблем. Ревизорите от щатската банка можеха да дойдат всеки момент, а някъде из лабиринтите на сметките се губеха почти триста хиляди долара и повечето от тях липсваха от сметката на Уолтър Торнтън.