Харолд Робинс
Самотната лейди (22)

1

В Ню Йорк беше пролет. Свежата зеленина от избуяли листа по дърветата в Сентръл парк потрепваше от лекия ветрец, децата играеха, опиянени от първите топли дни на май. Вървяхме край пейките, пълни с хора, които нямаха работа. Не говорехме, не се гледахме, бяхме един до друг, но не заедно, всеки погълнат от собствените си мисли.

Той не проговори, докато не излязохме на изхода на Авеню ъф ди Америкас при Петдесет и девета улица. Стояхме и чакахме светлината на светофара да се смени. Както обикновено, движението бе задръстено и по двете улици.

— Можеш да не бързаш с пренасянето. Тази вечер с полета в десет часа заминавам за Лондон и няма да ме има един месец.

— Не се притеснявай. Все едно ми обещаха апартаментът да бъде готов.

Той ме хвана за ръката, тъй като един камион, който завиваше, мина заплашително близко до нас, после бързо я пусна, когато стъпихме на платното.

— Само исках да знаеш.

— Благодаря, Уолтър, но през почивните дни заминавам за вкъщи. Сигурна съм, че до понеделник всичко ще е наред.

Портиерът, който държеше вратата отворена, ни погледна странно.

— Господин Торнтън, госпожо Торнтън — поздрави ни той.

— Джо — отговорих аз. Сигурна бях, че той знаеше. Целият свят би трябвало да знае. Пишеше го във всички вестници. Семейство Торнтън се развеждаха.

Безмълвно се изкачихме с асансьора към мезонета на последния етаж. Когато вратите се отвориха, тръгнахме по коридора.

— Ще извадя моя ключ — каза Уолтър.

Чантите му бяха подредени в преддверието. Затвори вратата и застана, без да продума.

— Май бих пийнал нещо — рече той по едно време.

— Ще ти направя едно питие! — Механично се запътих към бара в дневната.

— И аз мога да го направя.

— Няма значение. Всъщност и аз мога да изпия едно.

Сложих лед в двете чаши и го залях с уиски. Застанахме с лице един към друг.

— Наздраве — каза той.

— Наздраве.

Той отпи голяма глътка, аз едва докоснах течността с устни.

— Шест години — каза Уолтър. — Не мога да повярвам.

Не отговорих нищо.

— Минаха толкова бързо. Къде отлетяха?

— Не знам.

— Спомняш ли си първия път, когато те доведох тук? Същата нощ валя сняг и паркът се виждаше бял в тъмнината.

— Тогава бях просто едно дете. Дете в женско тяло.

Очите му бяха озадачени.

— Кога порасна, Джерили?

— Всеки ден по малко, Уолтър.

— Не го забелязах.

— Знам — отвърнах тихо. Точно така беше. За него щях винаги да бъда детето съпруга.

Той си изпи питието и върна празната чаша на бара.

— Отивам горе да подремна. Никога не мога да спя по време на тези нощни полети.

— Добре.

— Колата ще ме вземе в осем и половина. Ще бъдеш ли тук, когато сляза?

— Да.

— Не искам да тръгвам, без да сме се сбогували.

— И аз не искам. — В този момент бентът се скъса и очите ми се напълнеха със сълзи. — Уолтър, съжалявам.

Ръката му едва докосна моята.

— Няма нищо — бързо ме успокои той. — Разбирам те напълно.

— Аз те обичах, Уолтър, и ти го знаеш.

— Да.

Повече нямаше какво да му кажа. Той излезе от стаята и чух стъпките му да отекват нагоре по стълбите към спалнята. След малко в празния апартамент проехтя захлопването на вратата. Изсуших сълзите си с хартиена носна кърпичка, отидох до прозореца и се загледах към парка.

Листата бяха все така зелени, децата си играеха, слънцето грееше. Беше пролет. По дяволите! Ако беше така, защо треперех от студ?

След като той си тръгна, апартаментът опустя. Тъкмо отивах към кухнята да си направя нещо за ядене и телефонът иззвъня.

Беше Гай.

— Какво правиш?

— Нищо. Смятах да си приготвя нещо за вечеря.

— Уолтър тръгна ли?

— Да.

— Не трябва да оставаш сама тази вечер. Ще те изведа на вечеря — предложи той.

— Много мило от твоя страна. — Наистина си го мислех. Гай ни беше добър приятел. Беше режисьор на първата пиеса, в която играх — пиесата, написана от Уолтър, когато се срещнахме. — Може ли обаче да отложим виждането? Наистина не съм във форма.

— Ще ти подейства добре, ако се съгласиш.

— Не, благодаря.

— Нека тогава донеса сандвичи. Ще се отбия в „Стейдж“ — бързо направи той ново предложение.

Поколебах се.

— Освен това имам някои идеи за преработка на твоята пиеса — добави той. — Можем да поговорим.

— Добре.

— Това вече е друго. Ще донеса бутилка вино и малко марихуана. Ще си прекараме една тиха приятна вечер. След половин час, става ли?

— Става. — Затворих телефона и се качих в спалнята. Тръгнах към гардеробната да си взема дънки, но телефонът отново иззвъня.

Този път беше майка ми.

— Джерили?

— Да, мамо.

— Кога се върна?

— Днес следобед.

— Можеше да ми се обадиш — каза докачено тя.

— Нямах време, мамо. Наложи се веднага да отида от летището в адвокатската кантора. С Уолтър трябваше да подпишем някои документи.

— Значи разводът е факт — неодобрително отбеляза тя. — Не мислех, че мексиканските разводи се признават в Ню Йорк.

— Признават се.

— Трябваше да ми се обадиш. Аз съм ти майка и имам право да знам какво става с теб.

— Ти знаеше какво става. Обясних ти всичко, преди да замина за Хуарес. Освен това ще бъда при теб през почивните дни и ще ти разкажа всички подробности.

— Не е необходимо да ми разказваш каквото и да било, ако не желаеш — обиди се тя.

Направих усилие да не се ядосам. Не знам как го правеше, но имаше способността винаги да ме поставя в отбранителна позиция. Огледах се за цигара, но не открих.

— По дяволите — измърморих.

— Какво каза?

— Не мога да открия проклетите си цигари.

— Не е хубаво да ругаеш. Освен това пушиш прекалено много.

— Да, мамо. — Накрая намерих една и я запалих.

— По кое време ще дойдеш?

— Сутринта.

— Ще приготвя обяд. Изяж само една лека закуска.

— Добре, мамо — промених темата. — Татко там ли е?

— Да. Искаш ли да говориш с него?

— Моля те.

По телефона гласът му звучеше топло и нежно.

— Как е малкото ми момиче?

Това ми стигаше. Сълзите отново изпълниха очите ми.

— Голямо е и обидено — отговорих му.

Той събра цялото съчувствие на света в една-единствена дума.

— Много ли?

— Да.

— Горе главата. Имаш нас.

— Знам.

— Всичко ще се оправи. Нужно е време. Всичко иска време.

Отново възвърнах самообладанието си.

— Ще поговорим утре. Нямам търпение да те видя.

— И аз.

Имах време точно колкото да си взема душ, да се облека и Гай пристигна.

Стоеше на прага, на лицето му бе изписана глупава усмивка, в едната си ръка държеше торбата с покупките, а в другата — букет цветя. Натика букета в ръцете ми и ме целуна по бузата. Още преди да бе обелил и дума, по дъха му познах, че бе пил.

— Поздравления, поздравления — започна той.

— Ти си луд. По какъв случай са цветята?

— За празника. Не всеки ден най-добрите ти приятели се развеждат.

— Не мисля, че е смешно.

— Какво искаш да направя? Да се разплача ли?

Не отговорих.

— Плаках на сватбата ви. Въпреки че ми беше приятно. Сега се развеждате и сте щастливи. Значи си струва да се отпразнува.

— Правиш всичко наопаки.

— Какво пък, по дяволите? Не е толкова зле. — Той влезе в дневната и извади от торбата с покупките бутилка шампанско. — Донеси чашите. „Дом Периньон“. Най-доброто.

Вдигна чашата си и каза:

— Да пием за по-добрите времена, които са пред нас.

Отпих. Мехурчетата погъделичкаха носа ми.

— До дъно.

Изпих чашата си и я той я напълни отново.

— Пак.

— Опитваш се да ме напиеш.

— Точно така. — Той кимна. — И в интерес на истината няма никога да ти навреди.

Започнах да пропадам — точно както се предполагаше, че ще ми подейства шампанското. Стана ми горещо.

— Ти наистина си луд — казах на Гай.

Той ме погледна с воднистосините си очи и аз внезапно осъзнах, че не е толкова пиян, колкото си мислех.

— По-добре ли си?

— Да.

— Добре. Тогава да хапнем. Умирам от глад. — Той започна да изпразва чантата на бара. След миг вдъхнах аромата на осолено говеждо, на пастърма и маринован чесън. Устата ми се напълни със слюнка.

— Ще сложа масата.

— Защо? — Той взе един сандвич и го захапа. Заговори с пълна уста: — Не се налага да правиш впечатление на някого.

Взрях се в него. С Уолтър всичко трябваше да си е на мястото. Нито веднъж не се бяхме хранили в кухнята.

Гай напълни чашата ми.

— Яж, пий и бъди щастлива.

Взех друг сандвич и също отхапах. Неочаквано очите ми се овлажниха.

Той усети веднага.

— Не. Моля те. Недей!

Буца бе заседнала на гърлото ми. Не можех да преглътна. Не можех да говоря.

— Не плачи — успокои ме той. — Обичам те. — После се усмихна и лицето му придоби виновно изражение. — Това е. Обичам те, колкото едно педи може да си пада по маце.