Харолд Робинс
Самотната лейди (32)

11

Стаята бе осветена слабо от нощна лампа в далечния й ъгъл. Отвън бяха само тъмнината на нощта и тихият плясък на вълните. Лежах от едната страна на леглото близо до отворения прозорец, той беше откъм стената, наполовина скрит в сянка.

— Колко е часът? — попитах го.

— Четири. — Пламъчето на цигарата му блестеше в нощта. — Време е да ставам.

— Съжалявам.

— За какво?

— Че не те оставих да спиш. А сега трябва да тръгваш на работа.

Той замълча за момент.

— Ще се оправя. Един душ и едно биостимулиращо хапче могат да направят чудеса.

— Много интересно, изобщо не ми се спи. Бях толкова уморена, когато слязохме от самолета. А сега не усещам умора.

Той се усмихна.

— Младост.

— И това ли е всичко?

— Не знам.

— Винаги ли е така?

Той ме погледна, но не можах да видя израза в очите му.

— Какво искаш да кажеш?

— Първия път. Цяла нощ.

— Не.

Протегнах се и взех цигарата от него, после се засмях и му я върнах.

— Защо се смееш? — попита той.

— Навик. Всъщност не исках цигара, но обикновено вземах цигарата на Уолтър, под предлог, че той не трябва да пуши.

— О-о.

— Имаше емфизем.

Той стана от леглото, без да каже дума.

— Нали не ми се сърдиш, че говоря за Уолтър?

— Не.

Седнах в леглото.

— Съжаляваш ли, че дойдох с теб?

— А ти съжаляваш ли?

— Не, но ти не ми отговори.

— Аз не съжалявам.

— Добре ли бях? Искам да кажа, приятно ли ти беше?

Той се усмихна.

— Не ме чуваш да се оплаквам, нали?

— Наистина го искам. Искам за теб да е толкова добре, колкото е и за мен.

Усмивката му стана по-широка.

— Ако стане по-добре, след по-малко от седмица ще ме откарат в някоя болница.

— Не съм предполагала, че може да е толкова хубаво. Не исках да спирам.

— Помислих си, че сигурно отдавна не си го правила. Откога си разведена?

— Скоро ще станат пет месеца.

— Това е доста време за сексуално момиче като теб. И през този период никого ли не си имала?

— Не. — Не му казах, че и докато бях женена, не съм имала много секс. Уолтър беше свикнал по един начин, а аз не знаех по-добър.

— По-добре да ставам — каза той и се запъти към банята.

— Ще сляза долу и ще направя кафе.

— Знаеш ли къде е кухнята?

— Ще я намеря.

Отидох си в стаята, облякох халат и слязох долу. Икономката я нямаше. Кухнята блестеше от чистота, а кафеварката бе заредена и само трябваше да я включа. Отворих хладилника и когато Джон дойде, на масата го чакаха яйца с бекон и препечен хляб.

— Не беше нужно да правиш това.

— Имах желание.

Той не яде много, затова пък аз се натъпках като шофьор на камион. Бях прегладняла.

— Какво ще правиш днес? — попита ме той.

— Не знам. Малко ще поспя. Може би ще се попека на слънце.

— Навън ли искаш да вечеряме или вкъщи?

— Нека ядем вкъщи и си легнем рано.

Той се усмихна.

Усетих, че се изчервявам.

— Трябва да си починеш. Да живееш на биостимулатори не е най-доброто нещо на света.

— Добре. — Той стана. — Ще се върна към осем. Тази вечер трябва да изгледам заснетите кадри.

— Ще те чакам. — Понечих да стана.

— Не ставай. Ще се видим довечера.

Проследих го с поглед как излиза, после си допих кафето, пуснах съдовете в машината за миене и се качих да си легна. Заспах в момента, в който помирисах възглавницата.

Телефонът до леглото звънеше ли, звънеше. Преобърнах се, отворих очи, после ги затворих отново, заслепена от слънчевата светлина. Телефонът продължаваше да звъни. Примижах срещу ярката светлина и накрая вдигнах слушалката.

— Да.

— Госпожице, за вас е — каза на испански икономката с любезен глас.

— Благодаря ви. — Погледнах телефона за миг и си помислих, че може да е майка ми, която нямаше търпение да изчака да й се обадя. Натиснах копчето.

Не беше майка ми. Обаждаше се Хари Грег.

— Какво правиш там? — попита той недоволно.

— Спях, а ти ме събуди — иронично отвърнах аз. — Откъде намери номера?

— За бога! Тук е три часа следобед. Какво, по дяволите, си правила цяла нощ?

— Чуках се, ако това изобщо ти влиза в работата! — сопнах се аз. Започвах да разбирам, че всичко, което се говореше за импресариите, е вярно. Веднъж като ти намерят работа, и започват да си въобразяват, че те притежават. — Откъде разбра, че съм тук?

— От телефонния ти секретар научих, че не си в града, но никой в Ню Йорк не знаеше къде си и затова се обадих на майка ти. Тя ми каза. — Гласът му стихна до заговорнически шепот. — Току-що ми се обадиха от кабинета на Фокс. Иска да знае къде си. Бившият ти съпруг те търси.

— И какво?

— Не му казах. Мислиш ли, че майка ти би му казала?

— Няма. — Не и моята майка. Тя не би признала, че малкото й момиченце се мотае из страната с някакъв мъж. А дори и да беше казала, какво значение щеше да има? Уолтър нямаше никакви права над мен. — Затова ли се обади?

— Не. — Гласът му стана нормален. — Намерих ти друга работа. Слава богу, че си в Калифорния.

— Не я искам.

— Уредил съм ти снимки в „Дамата от Вирджиния“. Този следобед трябва да отидеш в „Юнивърсъл“. Три хиляди и петстотин долара за една седмица.

— Как го уреди?

— Видели са част от филма, който миналата седмица снима в Ню Йорк.

— Късно е — отново отказах аз. — Косата. Гримът. Всичко. Няма да успея. Какво ще кажеш за утре?

— Те настояват за днес. Обадиха ми се сутринта, за да те изпратя със самолета. Казаха, че ще те чакат в студиото до осем часа.

Мълчах.

— Това е добро попадение. „Юнивърсъл“ прави много филми. Ако те харесат, ще те оставят на работа при тях.

— Добре. С кого трябва да се срещна?

Той ми даде информация и когато свърши да говори, гласът му отново придоби заговорническа нотка.

— Какво да кажа на Фокс? До сутринта ще знае, че си ходила в „Юнивърсъл“.

— Измисли някакво извинение. Не давам пет пари какво ще каже на Уолтър.

— По-добре ми дай идея. Джордж ще направи живота ти труден, ако Уолтър се ядоса.

— Кажи му, че студиото се е свързало с мен преди тебе и че аз вече съм била на път. — Затворих телефона и едва тогава се нервирах. Не бях очарована от мисълта да ме заплашват. Реших сега да му позвъня аз.

— Нещо не е наред ли? — попита той от отсрещната страна.

— Да. Не обичам да ме командват. Нито Уолтър, нито Джордж, нито ти. Нито някой друг. И аз не дължа обяснения на никого.

— Чакай малко! Не си го изкарвай на мен. Аз съм на твоя страна.

— Добре. Тогава им кажи истината. А ако не им харесва, да го духат!

Когато затворих телефона, се чувствах по-добре. Облякох се и в шест и трийсет стигнах в студиото.

През следващите три часа в стаята на продуцента се изредиха седем мъже, които разговаряха с мен. Накрая единственото, което те не знаеха за мен, беше, че имам бенка отляво на дупето си. После всички насядаха в полукръг около мен и започнаха да ме оглеждат.

Най-накрая шефът, в чийто кабинет седяхме, каза:

— Мисля, че става. Какво ще кажете, момчета?

Чу се одобрителен хор.

— Каква е ролята? — успях да попитам най-сетне.

— Много хубава роля — поясни шефът. — Възбуждаща, ако разбирате какво имам предвид. Истинска роля.

— Мога ли да прочета сценария?

— Разбира се. Утре сутринта първата ни работа ще бъде да ви го дадем.

— Значи трябва да започна работа утре сутринта?

— Точно така.

— А как тогава ще науча репликите си?

— Ще имате време. Първите ви кадри ще бъдат заснети едва следобед. Можете да ги научите, докато ви оправят костюма и грима.

— А защо да не го получа сега?

На лицето му се изписа неудобство.

— Мисля, че още не са ни върнали сценария в окончателния му вариант от циклостила.

— Мога да прочета някой от предишните варианти. Поне ще получа някаква представа за героинята си.

— Ролята е хубава. — Той вече се защитаваше. — Не вярвате ли на думата ми?

— Вярвам на думата ви.

— Добро момиче. — Той се изправи на крака. — Значи утре сутринта в седем часа при гардеробиера.

— Не.

Ченето му се отпусна от изненада.

— Какво искате да кажете?

— Това, което казах — не. Мисля, че имам право да прочета сценария, за да преценя дали е нещо, което мога да направя, и едва тогава ще реша дали да приема.

— Разбира се, че имате право, но случаят е спешен. Трябва да започнем снимките утре и искаме нещата да бъдат уредени тази вечер.

— Тогава ми дайте сценария. Аз чета бързо.

В очите му се появи озлобление.

— Вие сте твърде своенравна, нали, госпожице Рандал?

— Не съвсем. Просто смятам, че имам право на същото уважение, каквото и вие изисквате към себе си. Вие нямаше да се съгласите да ми дадете ролята, без да дойда тук и ви дам възможност да ме огледате. Е, аз дойдох, защото разбирам изискванията ви. Смятам, че това е въпрос на взаимно уважение.

Той се вторачи за момент в мене, после се усмихна и се обърна към мъжа до него.

— Добре, Дан, дай й сценария. Е, момчета, срещата свърши — оповести шефът.

Когато другите излязоха от стаята, погледнах продуцента, който се бе настанил на бюрото си, и казах:

— Мога да изляза да чета отвън, ако имате работа.

— Всичко е наред.

Бързо прочетох сценария. Интуицията не ме бе подвела. Ролята беше на индианка и аз изобщо не подхождах за нея. Ставаше дума за една от онези роли с много действие и малко думи. Всъщност дори не можех да разбера защо изобщо момичето го имаше в сценария. Нейното присъствие нямаше смисъл и щеше да е по-добре, ако се откажат от тази героиня.

— Не мисля така — отвърнах със закъснение на мъжа и се изправих.

Той ме погледна предизвикателно.

— Ролята не е кой знае каква, но ще сте доста време в обектива.

— Дори не съм с черна коса и черни очи.

— Няма проблеми — успокои ме той. — Перуката и контактните лещи ще оправят проблема.

— Не, благодаря.

— Помислете за популярността. За една вечер ще ви видят двайсет милиона души.

— Няма да се чувствам удобно в тази роля.

— Това е голяма възможност. Не я пропускайте. Тук имаме доста работа. Знаете ли колко момичета биха дали мило и драго, за да са на ваше място?

— Имам представа. И мога да се обзаложа, че много от тях ще бъдат по-подходящи за ролята от мен.

— Но аз искам да бъдете вие. Направих какво ли не, за да ангажирам вас за тази роля. Мисля, че можете да й придадете нещо специално.

— Благодаря ви. Искрено оценявам вашия жест.

— Вижте, стана късно. Защо не вечеряме и да поговорим?

— Съжалявам, имам среща.

— Значи не искате ролята?

— Не.

Оставих сценария на бюрото пред него.

— Мога ли да повикам такси оттук?

Той ме погледна, сякаш вече бе забравил, че съм там.

— Да. Обадете се на секретарката ми. Тя ще ви повика такси.

— Благодаря ви. Лека нощ.

Той кимна безмълвно и аз излязох от кабинета му.

В къщата на брега се върнах едва към десет часа. Дотогава всичко бе тръгнало наопаки.