Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Son of the Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и начална корекция
Бобока (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Линда Хауърд. Дръзка съдба

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2010

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-309-9

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Грейс развърза уморено престилката си и я хвърли върху облегалката на един стол. Шести ден работеше на половин надница като миячка на чинии и робиня за всяка черна работа в ресторанта за пици и спагети на Орел Хектор. Понякога й се струваше, че миризмата на чесън никога няма да се махне от косата и кожата й. Лепкавият дъх на пикантна храна, ако не друго, потисна апетита й още повече. На обслужващия персонал се разрешаваше да обядва безплатно каквото пожелае, но досега не беше сложила хапка в устата си. Само от мисълта за мазните спагети стомахът й се свиваше.

— Утре ще се появиш ли? — попита я Орел, докато отваряше касата, за да й плати. В ресторанта имаше три работнички на половин работен ден и нито една не фигурираше във ведомостта. Плащаше им в брой в края на всеки работен ден и ако някоя от тях на другия не дойдеше, веднага се намираше заместничка. „Да си гледат работата федералните с тяхната шибана бюрокрация“ — казваше той.

— Ще се появя — отговори тя. Работата беше изтощителна, но сивата икономика я устройваше напълно.

Той й подаде три банкноти по десет долара — трийсет за седем часа работа, но сто и осемдесет за шест дни й бяха предостатъчни. След като платеше на Хармъни седемдесет на седмица, й оставаха сто и десет. Разходите й бяха минимални — за автобуса до ресторанта и за някоя дрешка. Купи си още два чифта евтини джинси, този път с един номер по-малки, и две тениски. Новите джинси също й станаха широки и с всеки ден все повече се смъкваха.

Нави банкнотите, прибра ги в предния си джоб и измъкна чантата с компютъра изпод един шкаф, където го оставяше, за да не се изцапа. Каза на Орел, че ходи на вечерно училище, и обяснението задоволи всички. Колегите й не задаваха лични въпроси, тъй като предпочитаха да не се сприятеляват. На нея това също й допадаше.

Излезе през задната врата и тръгна по мръсната уличка. Подухваше вятър и даже в това тясно пространство се чувстваше свежият полъх. Вдъхна дълбоко, благодарна, че не се носи мирис на чесън.

Предпазливо се оглеждаше, стискаше компютъра в едната ръка, а с другата — ножа. Досега не беше имала неприятности, но беше нащрек.

Стигна до автобусната спирка. Следващият автобус беше след десет минути. Следобедното небе беше чисто и тъмносиньо, времето се случи меко и хората изглеждаха жизнерадостни даже в този късен час. Пролетта се настани окончателно и температурата се повиши до двайсет градуса. Грейс си спомни как прекосяваше задния двор на семейство Марчисън и как се радваше на пролетта… и кога се случи това? Преди две или три седмици? „По-скоро три“ — помисли си тя. Беше 27 април, последният ден, през който изпита радост в живота си. Помнеше ясния ден, но сърцето й не се развълнува. Беше опустошено.

Автобусът пристигна и тя се качи. Плати билета си и шофьорът я поздрави с леко кимване. Шест последователни дни по едно и също време взимаше автобуса от тази спирка и той беше запомнил лицето й. Трябваше да смени автобусната линия за известно време.

Слезе на спирката за библиотеката „Нюбъри“, известна с богати фондове от историческа литература. Зарови се в четива по средновековна история и в книгите, и в компютърните файлове, като търсеше споменато някъде името Нийл от Шотландия. Научи много за средновековието, но не откри и дума за воина рицар. Но не се обезсърчаваше, понеже едва беше навлязла в темата.

Отиде право до раздела с необходимата литература, взе книгите, които си беше избрала предната вечер, и се настани на една изолирана маса. После си сложи очилата и започна да преглежда страница след страница и да търси споменато името Нийл във връзка с тамплиерите.

Едва не го пропусна. От два часа четеше машинално. Абзацът не й направи впечатление и тя продължи да чете. Като стигна до края на страницата, сходството на имената привлече вниманието й и прочете още веднъж параграфа:

„Избраният за Пазител е рицар — горд и свиреп шотландец с кралска кръв, Нийл Робъртсон.“

Пламна от възбуда, сърцето й се разтуптя. Сигурно беше Нийл. Имената бяха твърде сходни, а указанието, че е пазител, беше решаващият аргумент.

Дали не беше прочела и друго за Нийл, без да обърне внимание, тъй като не е свързала имената? Знаеше как произношението и правописът се променят и би трябвало да се спира на всяко име с „Н“. И най-накрая научи фамилното му име — Робъртсон или Робъртсън. Започна бързо да препрочита текста и да търси всички разновидности на Нийл, като Нийл, Неал, както и имената, близки до Робъртсън.

Нищо повече не откри. Срещна Робъртс и Робъртсънс, даже двама Нийл, но нито един не бе живял по времето, което я интересуваше. Ръцете й трепереха, когато затвори книгата, и едва не се просна върху масата, отчаяна от безсилието си. Огромното й разочарование я изненада. И друг път се бе случвало при проучванията си да попадне в задънена улица, но не се разстройваше. Пълното отчаяние се просмукваше през бронята на нейното вцепенение и я плашеше със силата си. Беше си забранила всякакви чувства, освен гняв и неутолима жажда за отмъщение, тъй като се страхуваше, че ще рухне, ако започне да чувства отново.

И все пак чувстваше, осъзна тя. Този напрегнат интерес към Нийл я завладя в първия миг, щом получи копията на старите пергаменти и ги прегледа. Всичко, което я сполетя оттогава, не го промени или отслаби. Ако изобщо имаше някаква разлика, обаянието растеше с всеки ден и с всяка прочетена страница.

Беше започнала да възприема Нийл от Шотландия само като митичен образ, но не проумяваше защо неговите въображаеми подвизи са били описани в историята на рицарите — тамплиери. Това споменаване на Нийл Робъртсън като Пазител беше единственото потвърждение за неговото съществуване, но бе достатъчно. Беше съществувал, бил е истински човек, който е живял, дишал, хранил се е и е спал както всички хора. Може би след унищожението на Ордена се е спасил от гоненията и е живял нормално, намерил е щастието със съпруга и деца и е умрял като старец. Истинският Нийл от Шотландия навярно не е имал нищо общо с чернокосия воин, който преследваше сънищата й, но тя се нуждаеше емоционално от илюзията, така че не съжаляваше. Сънищата бяха доказателство, че вътрешната й същност не беше напълно умъртвена; отломки от Грейс Сейнт Джон още живееха дълбоко у нея.

И Нийл от Шотландия беше живял. Енергично, решително отмести дебелия том. Тук нямаше да го открие. Като един от всеизвестните рицари животът му сигурно е зависел от анонимността. Сведения за личността му щеше да открие в документите, които трябваше да разчете, в прецизните копия… Копията.

Застина за миг, после започна да размишлява. Защо Париш искаше копия на документи, след като можеше да вземе оригиналите? Защо така безразсъдно преследваше тези копия, та стигна чак до убийството на Форд и Брайънт заради тях и преследваше и нея, за да я убие?

По логика имаше само две обяснения, но трябваше да има някакво съвпадение на факти, което я изпълни с подозрения. В единия случай той не знаеше къде са оригиналите, но както се виждаше, те бяха архивирани, фотокопирани и изпратени на нея. Възможно ли беше да са откраднати по някаква необяснима причина… същата, заради която Париш ги искаше? Ако беше така, тогава къде бяха негативите? От тях можеха да се направят други копия. Другото обяснение беше, че ръкописите са унищожени. Случваха се злополуки. И все пак къде бяха негативите?

Това я накара да се замисли върху други две възможности. Или и негативите бяха унищожени, или Париш се домогваше не само до копията, а искаше да изличи цялата информация, която се съдържаше в тях и щеше да убие всеки, докоснал се до тях.

Разсъжденията й я върнаха към онова, което знаеше в началото: Париш искаше да я убие. И причината беше в тайната, скрита в ръкописите.

Губеше си времето, като преглеждаше справочници. Отсега нататък трябваше да се съсредоточи в превода на заплетения, ситно изписан текст и с тази задача можеше спокойно да се заеме в стаята си у Хармъни вместо в библиотеката.

Върна книгите на рафта и събра набързо нещата си. Огледа се по навик, дали някой не се държи странно, или дали не я наблюдава, но хората седяха, погълнати от четивото си. Библиотеката привличаше повече сериозни учени, отколкото студенти, които готвят изпитни теми.

Прехвърли през врата и рамото си чантата с лаптопа и я стисна за дръжката с едната ръка, а с другата — ножа. Парите за автобусен билет държеше в джоба, така че не изпускаше никога компютъра.

Почти се беше стъмнило, когато излезе от библиотеката и забърза към спирката. Не беше нещо необичайно да остане до по-късно. Подухваше хладен вечерен ветрец, когато застана до пълничка чернокожа жена с приятно лице и двегодишното й ококорено дете. Малкото момченце се покатерваше и слизаше от пейката неспирно, а това, че майка му го държеше, не го затрудняваше изобщо. Грейс си помисли, че да си майка навярно е като борба в тежка категория, но младата жена понасяше енергичността на своето чедо със забележително спокойствие.

Нито бързи стъпки или друг знак не я предупреди за това, което последва. Някой се блъсна в гърба й, Грейс изгуби равновесие и падна. Вратът я заболя, когато някой с всичка сила задърпа чантата с компютъра. Младата жена изпищя, взе детето си на ръце и побягна. Нападателят, разочарован, че не е успял веднага да грабне чантата, изпсува грозно и от него се разнесе отвратителен дъх. Грейс се вкопчи отчаяно в дръжката и успя да се изправи; крадецът всъщност й помогна, като дърпаше чантата. Той изпсува отново и извади нож, като се опитваше да среже ремъка, преметнат през врата й. Остра болка прониза ръката до рамото й. Зърна очите му, присвити и зли под сплъстена дълга коса, когато я наръга повторно. Грейс светкавично го блъсна с чантата. Той отскочи назад изненадано, чантата го удари по ръката и той изпусна ножа. Очевидно се отказа, сви платна, изпсува през стиснати зъби: „Мамка му!“ и избяга.

И тогава у нея пламна ярост, от която обезумя. Едва се беше обърнал и тя се спусна след него, подложи му крак и го спъна. Той се разкрещя и се просна на земята, повличайки и Грейс със себе си. Двамата се счепкаха ожесточено, тя сви ръце в юмруци и започна да го удря, където свари. Спомни си служителя в бензиностанцията и се опита да го ритне в чатала, но онзи се претърколи встрани. Грейс изръмжа разочаровано и като хвана мазната му коса с две ръце, го заблъска с всичка сила, но тогава получи силен удар в корема. Дъхът й секна и за миг остана като парализирана. Онзи стовари юмрук в челюстта й и я зашемети. Той се възползва от слабостта й, отскубна се, изправи се и хукна да бяга. Грейс се надигна на ръце и колене, но той беше изчезнал, без някой от минаващите да му обърне внимание.

Грейс с усилие се изправи на крака. Компютърът висеше през рамото й. Яростта й се изпари така внезапно, както я обзе, и я налегна непреодолима умора. Около нея се насъбраха хора. Лицата им плуваха пред очите й като балони. Пое дълбоко дъх, после пак и пак…

Ножът на крадеца остана на тротоара. Дръжката беше черна, а острието — цели двайсет и пет сантиметра. Изглеждаше много по-смъртоносен от нейния кухненски нож. Наведе се да го вземе и едва тогава осъзна, че е ранена. Взря се с изумление в червените петна по острието и в капките кръв, които се процеждаха от нея на тротоара. Едва в този миг усети болката от дълбоката рана в ръката си.

Помисли си равнодушно, че раната трябва да се зашие. Трудна работа. Не беше склонна да се прости с двеста — триста долара от безценните си спестявания за спешна помощ, а и не желаеше да бъде разпитвана от ченгета. Ако раната не се инфектираше, и сама щеше да се погрижи за нея. Прибра ножа в един от страничните джобове на чантата.

Поне нападателят беше най-обикновен крадец.

Сигурно се препитаваше или си плащаше дрогата, като крадеше преносими компютри. Ако беше от хората на Париш, първо щеше да й пререже гърлото и после да изчезне с лаптопа. Обаче привлече внимание и макар че никой от случайните свидетели да не й се притече на помощ, първата й работа беше да се разкара. Автобусът пристигна, но тя не се качи в него. Шофьорът щеше да запомни жена с кървяща ръка и щеше да посочи почти съвсем точно къде живее. Затова Грейс се изниза бързо в обратната посока.

Ръката я болеше и кръвта капеше върху чантата. Притисна с другата ръка раната. Действаше, без да мисли, и това беше възмутително. Смяташе се за много яка само защото носеше кухненски нож, но всъщност изобщо не се сети за него.

„Я се погледни“ — помисли си ядосано. Вървеше открито по многолюдна улица, стъпките й се маркираха от капеща кръв. Можеше да налети всяка минута на някое ченге и това беше само предполагаемата опасност. Всеки щеше да я запомни, а Париш беше в състояние да изпрати цяла армия по улиците, за да я открият. Положително вече я издирваха и в Чикаго, тъй като беше най-близко до ума, че ще се скрие тук, дори без да се взима предвид нейната необходимост от източници на информация. Беше длъжна да предвиди най-лошото, което означаваше да се разкара незабавно от улицата и да се погрижи за външния си вид.

Точно пред нея една двойка влизаше в някакъв ресторант. Грейс забави крачка и се шмугна през затварящата се врата. Залепи се зад тях, така че скри кървящата ръка от управителката, която попита усмихнато:

— Пушачи или непушачи?

— Непушачи — отговори мъжът.

Поведе ги през салона към масата им, а Грейс се огледа бързо и тръгна по тесния коридор към дамската тоалетна.

Тя беше малка и тъмна и вътре нямаше никого. Декорът не подканваше дамите да се бавят. Осветлението беше слабо, а стените и подът бяха облицовани с тъмни плочки. До огледалото висеше неоново розово-лилаво фламинго и подлъгваше с измамна свежест всяка жена, която си оправяше грима или се любуваше на отражението си. Грейс не се интересуваше нито от едното, нито от другото, а изми ръцете до рамото и отви няколко хартиени кърпи. Кръвта от раната направо бликаше.

— Проклятие — промърмори тя. Хвърли поглед в огледалото и видя, че русата перука се е изкривила. Без да се замисли, махна фибите, които я придържаха, и дългата плитка се изхлузи на гърба й.

За да я прибере отново, й бяха необходими и двете ръце. Притисна кърпите до раната и ги задържа, докато се залепиха. Червеното петно веднага започна да нараства, но поне в момента не капеше кръв. Нави плитката на главата си, закрепи я с фиби и нахлузи бейзболната шапка. Перуката прибра в чантата.

Ръката я заболя още повече. Тампонът от кърпи подгизна и тя го изхвърли в кошчето за боклук. Взе други кърпи и ги притисна върху раната. Стисна зъби, за да не се разплаче от болка, и се загледа в бледото си болнаво отражение. Раната не беше дълбока и нямаше да умре от загуба на кръв. Нийл не би обърнал никакво внимание на толкова незначителна рана и щеше да продължи да се бие, все едно нищо не се е случило.

„И аз така постъпих“ — осъзна тя с изненада. Вярно, нейната контраатака не беше добре обмислена, но не разбра изобщо, че е ранена. Нийл щеше да се гордее с нея, след като излееше смъртоносния си гняв заради нанесените й рани…

— Кръвта ми изтича — изрече Грейс на глас, примигвайки. Навярно беше загубила много повече кръв, отколкото предполагаше, за да мисли за шотландеца като за човек, когото познава, а не като за никому неизвестен средновековен воин, умрял преди стотици години. Вместо да фантазира, по-добре да беше измислила с какво да превърже ръката си.

Хрумна й гениалната идея да превърже раната с еластичния чорап. Сложи топче кърпи върху нея и като ги придържаше с едната ръка, събу маратонката и чорапа с другата. Със свободната ръка и със зъби стегна чорапа на кървящото място.

Импровизираната превръзка нямаше да издържи дълго, но поне до вкъщи щеше да я предпази. Все пак биеше на очи и тя събу и другия чорап и го завърза симетрично на дясната ръка. Сякаш е имала други причини да се докара така, а не по необходимост. Чорапи около ръцете не беше като да се нагизди с парцали, но в Чикаго беше пълно със смахнати.

След час Грейс влезе в пансиона. Възнамеряваше да се промъкне тихо по стълбището, но за неин късмет във вестибюла попадна право на Хармъни.

— Ама че тоалет! — изрече провлечено тя, като имаше предвид бейзболната шапка, липсата на русата перука и чорапите, завързани на ръцете на Грейс.

— Благодаря — промърмори Грейс.

— Ръката ти кърви — отбеляза Хармъни.

— Зная.

Грейс тръгна към стълбището.

— Няма смисъл да бягаш. Всеки в моята къща влачи неприятности и аз искам да знам какви са, в случай че ченгетата потропат на вратата посред нощ.

С присвити зелени очи тя тръгна след Грейс.

— Нападнаха ме — обясни накратко тя. — По-точно ме нападнаха и се опитаха да ме ограбят.

— Не думай! Ами това ножче, дето все го носиш?

— Не се сетих изобщо за него — призна си печално тя, учудена откъде Хармъни знае за ножа.

— Браво. Всеки уважаващ себе си крадец щеше да се скъса от смях и после щеше да те накара да го глътнеш. — Жената почака, докато Грейс отключи вратата, и влезе след нея. След като огледа спартанския ред в стаята, високата жена се захвана отново с квартирантката си. — Добре, Уайн, дай да видим ръката.

За две седмици Грейс привикна достатъчно с новото си име и се обръщаше, щом го чуеше. Две седмици се оказаха също достатъчни, за да научи, че Хармъни Джонсън смяташе своя дом за своя крепост, управляваше го като диктатор и всичко, което се случваше тук, я засягаше лично.

Развърза мълчаливо окървавения чорап. Тоалетните кърпи бяха напълно подгизнали. Махна и тях и загледа сълзящата рана.

— Трябва да се зашие — заключи Хармъни. — А кога за последен път са те ваксинирали против тетанус?

— Преди по-малко от две години — отговори Грейс след кратък размисъл. За тетанус и през ум не й мина. За щастие си беше направила всички ваксинации, преди да заминат с Форд на разкопки в Мексико. — Ще мина без шиене. Не мога да си позволя таксите за спешна помощ.

— Как не! — възкликна заядливо Хармъни. — Всеки безделник може да си го позволи, само ти не можеш. По-скоро не искаш да ти задават въпроси. Ама както и да е. Забрави за болница. Ще те зашия аз, но ако нямаш нищо против да те боли.

— Можеш ли? — учуди се Грейс.

— Да. Правя го постоянно за другите момичета. Почакай да си донеса нещата.

Когато Хармъни излезе, тя се замисли за несъмнено колоритното минало на своята хазяйка. Интересно й беше какъв успех е имала като проститутка с безцеремонния си маниер, с необичайния си ръст и също толкова необичайна външност. Днес беше издокарана с къс ален клин от трико и с алена тениска без ръкави, от които се виждаха забележително мускулести ръце и крака. Мъжете, които ходеха по проститутки, търсеха по-скоро сексуално удовлетворение, а не чар, и все пак кой мъж ще си хареса жена, по-висока от повечето мъже и по-мъжествена? Грейс би си помислила, че обича да се облича като мъж или даже, че е транссексуална, ако не беше подхвърлила веднъж, че на петнайсет години е абортирала спонтанно и повече не могла да забременее. Със съвременната хирургия се сменяше полът, но плодовитостта не се управляваше по този начин.

Извади непохватно с лявата ръка русата перука и окървавения нож от чантата с компютъра. Остави ножа на малката кръгла масичка, на която се хранеше, и изтърси перуката, преди да я хвърли на леглото. Сети се, че не е на хубаво да оставиш шапката си на леглото, и се зачуди мрачно дали това не се отнася и за перуката.

Хармъни се върна с бутилка уиски, малка бяла кутия и флакон с някакъв спрей. На ръката й висеше чиста бяла кърпа. Подреди трите неща на масичката и погледна ножа, преди да го отмести, за да постели кърпата.

— Твоят ли е? — попита, като кимна към ножа.

— Не, не е. Този го избих от ръката му.

Съвсем изтощена, Грейс се отпусна на стола и изпъна ръката си върху кърпата. Хармъни вдигна вежди.

— Не думай! Сигурно си го изненадала. — Седна на другия стол, отвори бутилката и я побутна към Грейс. — Опъни няколко яки глътки. Ще те боли пак, но няма да ти пука.

Грейс погледна предпазливо уискито. Беше скъпо, шотландско, но никога преди не беше пила уиски и не знаеше как ще й понесе. Като вземеше предвид, че почти нищо не беше яла, и като прибавеше изтощението, сигурно щеше да се вдърви.

Опушеният вкус легна гладко и меко на езика й, но когато преглътна, все едно пламна огън в нея. Течният пламък обгори хранопровода й, после стомаха, като междувременно отне и дъха й. Лицето й почервеня, остана с отворена уста и хриптейки, се опитваше да си поеме дъх. Всичко у нея се разбунтува. Очите й се насълзиха, носът й протече. Закашля се жестоко, разтърсвана от спазми. След като най-после се поуспокои, надигна шишето и глътна още една здрава глътка.

Щом мина вторият пристъп, се изправи и откри, че Хармъни я наблюдава с невъзмутимо търпение.

— Не си по пиенето, а? — отбеляза тя с безразличие.

— Не съм — каза Грейс и отпи още веднъж. Този път не изпадна в шок. Огънят се разпростря по цялото й тяло и я зашемети. Плувна в пот. — Да пия ли още една глътка?

На сухото лице на Хармъни нямаше усмивка, но зелените й очи гледаха развеселено.

— Зависи от това дали искаш да си в съзнание.

Подозирайки, че уискито едва сега започва да действа, Грейс бутна бутилката настрана и я затвори.

— Готова съм.

— Нека да почакаме още няколко минути. — Хармъни се облегна и кръстоса дългите си крака. — Онзи тип е искал да ти отмъкне компютъра, дето го дундуркаш като бебе.

Грейс кимна, без да съзнава, че главата й се люшка като махало.

— Блъсна ме точно пред библиотеката. Хората гледаха какво се случва, но никой не си помръдна пръста.

— Сигурно. Показал им е, че ще играе ножът.

— Но даже след като го избих от ръката му и го съборих на земята, и го цапардосах с юмрук в лицето, пак никой не се притече на помощ. — Гласът й се издигна от възмущение.

Другата жена примигна и после отново примигна. Отметна глава назад и избухна в смях. Поклащаше се напред-назад, от очите й потекоха сълзи и остана без дъх, все едно е изпила цяла бутилка уиски. Накрая се успокои и изтри сълзите си.

— Да те вземат мътните, девойко! — ахкаше тя и продължаваше да се киска. — Междувременно зяпачите са се уплашили повече от теб, отколкото от онзи разбойник.

Грейс се сепна, замисли се върху думите й и лицето й светна.

— Добре съм се справила, нали?

— Добре си се справила, щом си се измъкнала жива — скара й се Хармъни, въпреки че се смееше. — Момиче, щом ще се биеш, нека някой да те научи. Аз мога, но нямам време. Ще те светна какво ще направим. Ще те запозная с един човек, най-злия мексикански кучи син, който тъпче Божията зелена земя. Ще те научи как да се биеш мръсно, а на теб точно това ти трябва. Каквато си дребна, не ти трябва подобна тъпотия като честен бой.

Може би под влияние на алкохола, но идеята се стори на Грейс превъзходна.

— Никакъв честен бой повече — съгласи се тя. Париш положително няма да се бие честно, нито пък уличната измет. Трябваше да се научи да оцелява с всички възможни средства.

Хармъни проми раната на Грейс с антисептичен препарат и внимателно я разгледа.

— Не е много дълбока — установи най-накрая. Отвори малък кафяв флакон с друг антисептик и изля от него направо върху раната. Грейс се напрегна с очакване, че ще я изгори като уискито, но усети само леко щипане. После Хармъни взе спрея и напръска раната със студена пяна. — Локален аналгетик — измърмори тя и медицинската терминология някак си се вписа идеално в нейния уличен жаргон. Грейс нямаше да се учуди, ако нейната хазяйка започнеше да цитира Шекспир или да спряга латински глаголи. Хармъни наистина не беше обикновена личност.

Със съвършено спокойствие наблюдаваше как Хармъни наниза конец в закривената хирургическа игла, прибра крайчетата на разреза и започна да шие. Всяко убождане я парваше, но болката беше поносима благодарение на уискито и на аналгетика. Клепачите й се затваряха от умора и имаше само едно желание — да заспи.

— Готово — заяви хазайката й, докато правеше последния бод. — Не го мокри и пий аспирин, ако те заболи.

Грейс разгледа внимателно правилната редичка чисти бодове и преброи десет.

— Трябвало е да станеш лекарка.

— Нямам търпение да се разправям с тъпанари — започна да прибира принадлежностите си за първа помощ, хвърляйки поглед на Грейс. — Ще ми кажеш ли защо не щеш да имаш работа с ченгетата? Да не си убила някого или нещо?

— Не, не съм — отговори Грейс, клатейки глава, но много сбърка. Почака, докато светът престане да се върти. — Никого не съм убила.

— Но ти бягаш.

Това беше заключение, а не въпрос. Да отрича, щеше само да си хаби думите. Другиго можеше да заблуди, но Хармъни знаеше доста много за хората, които бягат от нещо, независимо дали от закона или от миналото си, или от самите себе си.

— Бягам — призна най-накрая с тих глас. — И ако те ме открият, ще ме убият.

— Кои са тези „те“?

Грейс се колебаеше. Даже уискито не можеше да развърже езика й до такава степен.

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-безопасно е за теб — каза тя. — Ако някой те разпитва, не знаеш нищо за мен. Компютър не си виждала, нито пък си забелязала да работя нещо. Приемаш ли?

Другата жена присви очи, в които проблесна гняв.

Грейс притихна, като очакваше новата и приятелка да стане бивша приятелка и се питаше дали ще се наложи да си търси нова квартира. Хармъни не обичаше да й се противопоставят и съвсем основателно мразеше да бъде в неведение за обстоятелства, които засягат неприкосновеността на нейния дом. Тя се замисли върху ситуацията, после кимна рязко с лимоненожълтата си глава.

— Приемам. Не ми харесва, но приемам. Не ми вярваш и на никого не вярваш, точка по въпроса. Нали?

— Нямам право — рече меко Грейс. — Може да ти струва живота, ако Па… ако онзи човек само заподозре, че знаеш нещо за мен.

— Какво, ти ли ще ме защитаваш, а? Момиче, я се стегни! Ако съм виждала самата невинност от плът и кръв, това си ти. Осемгодишните тук са по-отракани от теб. Като че ли си живяла в манастир, така изглеждаш. Виждам, че не си по тая част, но на улицата ще спечелиш адски много пари с външност като твоята.

Грейс примигна, сепната от внезапната и смехотворна смяна на темата. Тя, проститутка, която жъне успехи! Безличната, тихата Грейс Сейнт Джон — книжният плъх! Едва не се изсмя, нещо, което никога не би направила.

— Да, бе, знам — изпъшка Хармъни, очевидно отгатнала мислите й. — Нямаш представа какво е шик, не носиш грим. Но това се учи. Ще се облечеш с по-прилепнали дрехи, а не с такива, дето висят на гърба ти като торби. С тези провиснали панталони и тениски няма начин да грабнеш вниманието, загряваш ли? И лицето ти е толкова невинно, че мъжете ще луднат, само като си представят как ще те учат на разни мръсни неща. Мъжете са елементарни същества и нищо не разбират от тия работи. Малко грим ще ги побърка и няма да те вземат за толкова невинна. Имаш от онези нацупени устица, за които манекенките дават луди пари по пластични хирурзи. Тъпи идиотки! Ами косата ти? Мъжете много си падат по дълги коси. Знам защо носиш тази проскубана перука.

Речта й беше водопад от чикагски уличен жаргон, южняшко произношение и ненадейни проблясъци на образован човек.

— Толкова ли бие на очи перуката.

— Не и на повечето мъже. Но е руса. Русите и червенокосите се открояват. Купи си кестенява или светлокестенява, със средна дължина и с малко по-фръц-фръц прическа. Трае по-дълго и е по-естествена. — Неочаквано стана, взе принадлежностите за първа помощ и си тръгна. — Поспи, девойко. Всеки миг ще паднеш от стола.

Както беше капнала от умора и почти пияна, Грейс очакваше, че ще заспи на минутата. Няколко часа по-късно главата й най-после се избистри, но въпреки умората сънят не идваше. В ръката си усещаше тъпа болка. Седеше, облегната на таблата на леглото, и крепеше лаптопа върху коленете си. Опита се да работи, но не успя да вникне в заплетения старинен текст и архаичния краснопис. Затова се залови да чете дневника си. Някои от случките не помнеше и това я разстрои. Като че ли четеше дневник на непозната личност. Този живот наистина ли изчезна? Не искаше да го забрави, но знаеше, че няма да оцелее, ако се вкопчи в спомените. Изпълнените с обич съвсем обикновени записки за Форд и съвместния им живот, за Брайънт едва не я погубиха. Обзе я огромна тъга и тя веднага затвори душата си за спомените. Последните й бележки бяха от двайсет и шести април и тя с облекчение видя, че се отнасят за странните документи, които разчиташе и превеждаше. Беше написала „Нийл от Шотландия“ с главни букви, а под името „Истина или мит?“.

Знаеше отговора. Действително е съществувал — мъж, който смело е крачел, но зад сцената на историческите събития, така че бяха останали малко следи от живота му. Било му е поверено огромното съкровище на тамплиерите и какво е направил той? С подобна власт е могъл да сваля и да въздига крале, но вместо това е изчезнал.

Пръстите й заиграха по клавишите.

„Какъв си бил, Нийл? Къде си отишъл, как си живял? Какво толкова особено има в тези документи, та загинаха хора само защото знаеха, че съществуваш? Защо не мога да престана да мисля за теб, да те сънувам? Какво щеше да направиш, ако беше тук?“

„Странен въпрос“ — каза си, загледана в написаното. Защо изобщо мисли за него в днешно време. Да го сънува беше обяснимо, тъй като упорито търсеше сведения за съществуването му и той се беше запечатал в съзнанието й. Заради смъртта на Форд и Брайънт за нея нямаше нищо по-важно от целта й да разбере „защо“ и съвсем естествено пренасяше стремежа си и в сънищата.

Но си даде сметка, че не е така. Не сънуваше тамплиери, старинни ръкописи или библиотеки и компютри. Сънуваше само Нийл и въображението й му даваше лице, фигура, глас, присъствие. Убийствата почти не беше сънувала, като че ли подсъзнанието й временно я облекчаваше от ужасната действителност, с която се сблъскваше всекидневно, а когато сънуваше, й се явяваше Нийл.

Какво щеше да направи, ако беше там? Бил е жестоко трениран воин — средновековният войник от специалните части. Щеше ли да избяга и да се скрие или щеше да се бие?

„Изходът е в действието.“

Вдигна сепнато глава, сърцето й се разтуптя. Някой изрече тези думи тук, в стаята. Погледът й обходи изплашено всеки ъгъл на малката стая и макар да виждаше, че е сама, инстинктът й говореше друго. Почувства тялото си наелектризирано, с настръхнали нерви. Стаи дъх и притихна, заслуша се да долови прошумоляване на тъкан, проскърцване на обувка, полъх от присъствие. Нищо не помръдваше. Беше сама.

Но тя го чу — дълбок, дрезгав глас с леко гърлена интонация. Не беше плод на въображението й, дойде отвън.

Полазиха я ледени тръпки, кожата й настръхна. Зърната й под тениската щръкнаха.

— Нийл — прошепна в празната стая, но никакъв звук не наруши тишината и се почувства засрамена.

В края на краищата беше плод на въображението й, още една проява на нейното пристрастяване към ръкописите.

Със стаен дъх започна пак да пише:

„Ще се науча да се бия. Не бива да стоя бездейно и само едва-едва да се съпротивлявам. Трябва да предизвикам събитията и да отнема инициативата от Париш. Така би постъпил ти, Нийл. Така ще постъпя и аз.“