Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Son of the Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и начална корекция
Бобока (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Линда Хауърд. Дръзка съдба

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2010

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-309-9

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Разстоянието, научи Грейс, е относително понятие. О’Клер в щата Уисконсин не беше никак далеч от Минеаполис, ако отиваш с автомобил. В зависимост от скоростта ще пристигнеш за час-два. Със самолет се равняваше на един подскок. Пеша, криейки се през деня, стигна за три дни.

Не се осмели да се качи на автобус. С дългата коса и с компютър под мишница много лесно щяха да я разпознаят. За полицаите сигурно беше обичайна практика да наблюдават междуградските автобуси, след като знаеха, че тя няма кола. Париш също я преследваше, при това нямаше нужда от фотография, за да я познае.

Действаше по инстинкт, защото само така можеше да се справи. Всичко, което бе приемала за даденост, като храна, вода, топлина, тоалетна, сега получаваше с усилие. Поне имаше пари, а подходящи магазини не липсваха, но ги избягваше заради охранителните камери. Храната не беше голям проблем, защото не изпитваше глад.

Изглеждаше като бездомница и всъщност беше бездомница. Известно време вървя на север, после сви на изток и тръгна покрай щатската магистрала. До този момент не беше осъзнавала колко малко хора живеят между Минеаполис и О’Клер.

В десет и половина на втората нощ от нейното бягство влезе в малка бензиностанция и помоли да й дадат ключа за дамската тоалетна. Служителят я погледна с неприязън и каза:

— Изгуби се.

Вървя цял час, докато стигне до друга бензиностанция. Този път служителят не беше така учтив с нея и направо я заплаши с полиция, ако не се разкара.

Лицето на Грейс остана безизразно, когато се обърна и излезе мълчаливо. Вървеше през паркинга и усещаше как мъжът следи с поглед всяка нейна стъпка. Точно преди да излезе на шосето, хвърли бегъл поглед през рамо и видя, че вече не я наблюдава. Веднага се шмугна зад станцията. Нямаше намерение да клекне край пътя.

Погледна към тоалетните и видя, че не са заключени. Втурна се към вратата, на която с главни букви пишеше „Дами“, и много бързо се вмъкна вътре, пускайки торбата, тъй като дочу нечии стъпки.

След като се облекчи, застана за миг в смрадливата тоалетна, за да се успокои.

Но не само тоалетната смърдеше, самата тя смърдеше. Дрехите й миришеха на кисело, тъй като многократно се бяха мокрили и изсъхвали на гърба й.

Стомахът й се сви. Никога не й се беше случвало три дни да не се къпе. Като съпруга на археолог, вече вдовица, напомни й един вътрешен глас, често го придружаваше на разкопки, където без пот и прах не минаваше, но вечер винаги имаше душ, макар и импровизиран. Не издържаше повече, трябваше да се измие.

Открехна предпазливо вратата на кабинката и погледна към мивката, също толкова мръсна, но там имаше шише течен сапун и хартиени кърпи.

Изкушението беше непреодолимо. Не се осмели да се съблече, но поне премахна миризмата от тялото си. Напълни шепите си с вода и се наведе да отпие.

— Какъв е този боклук? — чу ядосан глас и се паникьоса. Позна гласа на служителя и после шумоленето на торбата с нейния компютър, който беше оставила отвън.

Изръмжа тихо и отвори рязко вратата. Човекът стоеше с гръб към нея и гледаше в отворената торба, но при изскърцването на вратата се извърна. Очите му станаха злобни, щом я позна.

— Казах ти да се разкараш оттук.

Хвана я за ръката и я блъсна. Грейс падна на колене и изохка от болка. Друг силен удар в гърба я просна на земята по очи.

— Измет такава! — говореше мъжът, като се накани да я ритне отново. — Не си отиде сама, сега ще те изритам оттук.

Беше кльощав, но жилав и озлобен като вързано куче. Грейс се претърколи и избягна ритника, който щеше да изпотроши ребрата й. Той се ядоса още повече и се приближи съвсем до нея. Този път нямаше да успее да се спаси от удара и го блъсна в коляното. И понеже онзи тъкмо се засилваше да я ритне, стоеше на един крак, загуби равновесие, падна и изпусна торбата.

Грейс скочи на крака, но не беше достатъчно бърза, тъй като и той се изправи.

— Тъпа кучка! — разфуча се мъжът, а лицето му почервеня от ярост. — Ще те убия.

Хвърли се към нея с протегнати ръце. Грейс се стовари на земята и отчаяно зарита към него и с крака. С единия го уцели по хълбока, а другият попадна тежко върху тестисите му. Той застина, сякаш се е ударил в стена, и от него се изтръгна странно хриптене. Преви се на две. Грейс грабна торбата с компютъра, изправи се и хукна. Не престана да тича и след като тъмнината я погълна, а бензиностанцията остана далеч зад нея като малка светеща точка.

Постепенно забави ход. Сърцето й биеше тежко и едва си поемаше дъх. Служителят сигурно щеше да се обади в полицията, но едва ли щяха да я търсят много усърдно, след като нищо не беше откраднала и единствената щета, която беше нанесла, засегна мъжествеността на онзи тип.

И все пак се налагаше да се отдалечи от пътя, за да не я забележат от някоя патрулираща кола. Този път нямаше да я подминат.

Лицето и ръцете й отново бяха кални и изглеждаше по-мръсна и отпреди. Трябваше да намери друго място, за да се измие и да се приведе в по-приличен вид. Тогава вече можеше да влезе в някой магазин за евтини стоки, за да си купи дрехи и чанта за компютъра, за да не я вземат за скитница, която си влачи вещите в торба за боклук. Най-обикновени неща, но щяха да я улеснят. На първо място щеше да използва обществените тоалетни, без да привлича внимание. Най-вече й бе необходима кола, но и дума не можеше да става за кола, освен ако не я откраднеше. Здравият разум я възпираше, тъй като по този начин щеше да привлече вниманието на полицията. Не, засега беше по-добре да се придвижва пеша.

Боят и бягството повишиха адреналина в кръвта й и я ободриха, но след това се разтрепери. Вървеше бавно встрани от пътя и стискаше с две ръце торбата до гърдите си. Беше изумена от онова, което направи. Никога не беше удряла човек, нито пък й беше минавало през ума да се бие. А сега не само се сби, но и победи. Изпълни я див, мрачен триумф. Победи случайно, но тази вечер научи нещо: че може да се бие, и че може да победи. Границата, която пресече, беше неуловима, но почувства дълбока промяна у себе си. Почувства сила вместо вцепенение и страх. През листата на дърветата пред нея се мерна лъч светлина. Зад завоя идваше кола. Грейс се отдръпна веднага от банкета, но не се затича, понеже не виждаше нищо в тъмнината. Забърза към скупчените дървета, но те бяха по-далеч, отколкото си представяше. Светлините ставаха все по-ярки и по-ярки. Теренът се оказа доста стръмен и тя се подхлъзна на мократа трева. Просна се тежко върху компютъра. Погледна през рамо и видя идващата кола.

Притисна глава към земята и замря, като се надяваше редките храсти да я скрият. Имаше чувството, че светлината на фаровете я фиксира като театрален прожектор. Но колата профуча край нея, без дори да намали скоростта, а тя остана прикрита в благословената тъмнина отново с мокри дрехи и изподрани ръце. Запълзя нагоре въпреки раните и навяхвани — ята.

И с всяка крачка се отдалечаваше от Минеаполис, от дома си, от живота си… но всъщност нямаше нито дом, нито живот. Всъщност всяка крачка я отвеждаше към безопасността, далеч от Париш. Щеше да се върне и да се срещне с него, но когато събереше достатъчно сили, за да се изправи срещу него.

Не обръщаше внимание на студа и болката. Не обръщаше внимание на раните и на празнотата в сърцето си.

Само вървеше.

* * *

Радиопредавателите бяха велико изобретение. Конрад научаваше много, като слушаше полицейските честоти. Знаеше всички кодове, разбираше полицейския жаргон. За него беше от голяма полза да вникне в логиката на ченгетата, затова отдели доста време да я проучи. Освен това добре информираният човек беше длъжен да знае какво се случва в поделенията на силите на реда. Знаеше къде са всички невралгични точки в града: къде се продава дрогата, къде работят проститутките, къде се е случило нещо необикновено — все неща, които не се съобщаваха в медиите.

Около станциите на метрото винаги ставаше инцидент. Селските райони бяха относително тихи. Тъй като беше предвидлив и искаше да бъде добре осведомен, се беше снабдил за луди пари с мощни приемници, за да прихваща сигнали и от по-отдалечени области. Ако се случеше нещо в радиус от сто километра, държеше да го знае.

Той обичаше да се изтяга на леглото, заобиколен с включените приемници, и да следи текущата информация. Постоянното жужене бе утешително и го свързваше с тъмната страна на живота, която съвсем съзнателно бе избрал. Приемниците работеха през цялата нощ и понякога си мислеше, че абсорбира накъсаните думи даже насън, понеже всяко важно съобщение го пробуждаше моментално.

Не че спеше кой знае колко. Изпадаше в състояние между бодрост и летаргия и на практика нямаше нужда от много сън.

За него покоят на физическото тяло беше по-удовлетворителен от абсолютното безсъзнание на съня. В полудрямка не губеше усещанията си и се наслаждаваше на пълната отмора. Леката ласка на въздуха по косматото му тяло беше единствената, която му доставяше удоволствие, навярно защото не бе чувствена. Беше съвършено безразличен към секса; състоянието на ерекция му беше противно, тъй като не обичаше тялото да не му се подчинява. Преценяваше сексуалното преживяване като слабост. Не си падаше нито по жени, нито по мъже и долнопробният промискуитет, който беше завладял обществото, му бе крайно неприятен. Не гледаше никога сексуални трилъри по телевизията, обаче следеше с интерес повторенията на Шоуто на Анди Грифит, чиято тема беше провинциалният живот. Беше истинско, чисто забавление. Може би някъде по света все още съществуваха градчета като Майска градина, където се развиваше действието. Би посетил някое такова градче, но естествено никога не би се заселил там. Провинцията не му подхождаше. Искаше му се само да поседне на пейка на градския площад и да вдъхне за миг-два атмосферата на доброта.

Конрад затвори очи и насочи мислите си от Майска градина към Грейс Сейнт Джон. На нея Майска градина й прилягаше. Горката женица, тя нямаше представа как да действа в света, който той наблюдаваше нощ след нощ. Къде ще се дене, след като онези малоумници я бяха обрали? Дали си е намерила скривалище, или е станала жертва на някой друг? Не хвана дирите й, но не се съмняваше, че в края на краищата ще постигне целта си. Имаше доносници из целия Минеаполис и не се съмняваше в способностите си. Онези, които преследваше, рано или късно попадаха в ръцете му.

Изненада се от лекото съжаление, което изпита към нея. Тя беше обикновена жена като милиони други. Живееше спокойно, обичаше съпруга си и работата си, поддържаше домакинството си. Нямаше сериозни проблеми, които да не могат да се разрешат с малко здрав разум. За съжаление бе въвлечена в ситуация, която нямаше нищо общо с нейния опит, и щеше да умре. Конрад съжаляваше, но нямаше друг изход.

Един от приемниците изпращя: „Служител на бензиностанция в Брешър се оплака от скитница, която отказала да напусне и го нападнала“.

„Скитница ли?“ Конрад наостри уши.

След минута се чу гласът на полицай: „Наблизо съм. Скитницата там ли е?“.

„Не. Човекът не е пострадал сериозно.“

„А описание даде ли?“

„Жена с дълга коса на около двайсет и пет. Облечена с тъмни панталони и синя риза. Висока и пълна.“

„Значи яка жена — заключи полицаят. — Ще се отбия на бензиностанцията, но едва ли е нещо повече от незначителен инцидент.“

„Онзи от бензиностанцията сигурно лъже“ — помисли си Конрад и стана от леглото. Светна лампата с приглушена, приятна светлина и започна да се облича, без да бърза. Предоставяше на полицая достатъчно време да вземе показания и да се разкара.

„Висока и яка ли?“ Възможно е, но също така е възможно онзи тип да е бил цапардосан и да не иска да си признае, че го е повалила не чак толкова внушителна жена. Все пак косата и облеклото отговаряха на неговите сведения, така че си струваше да провери.

След час пристигна на бензиностанцията. Беше малко след полунощ. Други клиенти нямаше. Конрад спря пред колонката с табела „Платете, преди да заредите“ и се отправи към ярко осветената канцелария. Служителят стоеше прав и зорко го наблюдаваше с нелепата смесица от подозрителност и покорство на пор. Не му се нравеше видът на Конрад, всъщност на малко хора се нравеше, но същевременно търсеше аудитория, за да разкаже отново за своето премеждие.

Конрад извади портфейла си и показа двайсет долара. Не искаше бензин, а информация.

Като зърна парите, онзи си отдъхна. Конрад сложи банкнотата на тезгяха, но я задържа, когато служителят посегна да я вземе.

— Една жена е била тук тази вечер. Получаваш тази двайсетачка срещу отговорите на няколко въпроса.

Служителят погледна банкнотата, после Конрад.

— Двайсет никак не са много.

— Нито пък моите въпроси.

Още един поглед и реши, че не е разумно да се опитва да измъкне повече от тази маймуна.

— Какво те интересува? — смотолеви той навъсено.

— Опиши ми косата й.

— Косата й ли? — сви рамене продавачът. — Беше тъмнокоса. Вече казах на ченгетата.

— Колко дълга?

— Ами преди около час.

Конрад потисна импулсивното си желание да скърши още един врат. За съжаление този идиот не беше уличен боклук. Ако го убиеше, щеше да насочи полицаите по следите на Грейс Сейнт Джон.

— Питам за косата й. Колко дълга беше?

— А, за това ли? Беше такава една усукана.

— На плитка ли?

— Аха, точно тъй.

— Благодаря.

Като остави парите, Конрад спокойно се отправи към колата си. Повече въпроси не бяха необходими. Жената със сигурност е била Грейс Сейнт Джон. Иска да се измъкне от Минеаполис и от щата. Отправила се е на изток, вероятно към О’Клер. Това беше най-близкият град в тази посока. Там нямаше да привлича толкова внимание.

Навярно можеше да я застигне някъде по пътя, но през нощта тя щеше да се скрие, щом забележеше приближаването на кола. През деня едва ли се придвижваше. Трябваше да почива, пък и на светло сигурно се страхуваше да върви. Дали щеше да се помъчи да се добере до О’Клер на автостоп? Отново се усъмни. Беше израснала и възпитана в семейство от средната класа и от малка са я научили колко е опасно да се качва човек на автостоп, както и самата тя да спира коли по пътищата. Освен всичко останало беше умна; стопаджията се забелязваше, а да бъде забелязана, беше последното нещо, което искаше.

Работникът на бензиностанцията я е предизвикал по някакъв начин, тъй като тя не би рискувала да привлече внимание, като се скара с него. Сигурно е измръзнала, разстроена и вероятно контузена. Може би се е свила на земята някъде наблизо, за да се постопли и да си поплаче, преди да продължи. Беше наблизо, знаеше го, но нямаше как да доведе кучета следотърсачи и да претърси района, без да го забележат. Искаше всичко да стане тихомълком, както и тя действаше. Така щеше да бъде най-добре за всички. Пресметна колко време ще й отнеме да стигне до О’Клер. Поне два дни, ако нищо друго не я сполетеше. Държеше се встрани от междущатската магистрала, а в такъв случай не можеше да предвиди от кой второстепенен път ще влезе в града. Това щеше да го затрудни, но не и да го спре. Щеше да изчисли вероятностите, но имаше нужда от помощник. Не искаше някой брутален тип, а човек, който не се поддава на паника, ако нещата не вървят по план. Обмисли хората, с които разполагаше, и се спря на Пал. Беше малко тъпичък, но верен, пък мисленето оставаше за Конрад.

Горката госпожа Сейнт Джон. Горкичката женица.