Линда Хауърд
Дръзка съдба (10)

Девета глава

Париш опита мерлото и кимна одобрително. Макар че сортът не беше по вкуса му, това вино се оказа неочаквано добро — тъмно и сухо. Неговият домакин Баяр Сондърс — Скокльото, се смяташе за голям познавач на вината и беше стигнал до крайност, за да направи впечатление на Париш с колекцията си от най-добрите и редки реколти. Париш беше свикнал с притеснението на членовете на Фондацията, когато ги посещаваше и въпреки че би предпочел хубаво шампанско или парливо мартини, или даже отлежал бърбън, никога не показваше към своите подчинени нещо по-различно от благосклонност към старанията им.

Скокльото — смешен прякор за възрастен мъж беше един от най-богатите и влиятелни членове на Фондацията. Също така живееше в Чикаго, което бе единствената причина за присъствието на Париш. Макар че Конрад не откри и следа от Грейс, беше убеден, че е дошла в Чикаго, а той вярваше на своя главорез. Скокльото Сондърс можеше да помогне в издирването със средства и влияние. В случай че залавянето на младата жена вдигнеше шум, тоест станеше публично достояние, Скокльото щеше да прошепне където е необходимо някоя и друга дума и работата щеше да се потули, все едно нищо не се е случвало. Париш ценеше високо изгодата.

Но онова, което би оценил още повече, мислеше си той лениво, докато мимоходом срещна погледа на съпругата на Сондърс, Кала, беше половин час насаме с прелестната госпожа Сондърс. Какъв страхотен трофей и свидетелство за съблазънта на парите и властта! Съпруга номер едно, оплодена от жизненото, младежко семе на Сондърс, родила две невероятно разглезени деца, но когато станала на злощастните петдесет, вече не задоволявала неговото его. Париш се запозна с нея още когато беше госпожа Сондърс и беше очарован от ума й. В досадните социални контакти би предпочел да има номер едно до себе си, но в различна ситуация под себе си несъмнено щеше да избере прекрасната Кала. Сондърс беше глупак. Трябвало е да задържи добрата компания на жена си и да се радва на Кала за десерт. Ех, какво да се прави. Мъжете, които мислят с гениталиите си, често правят погрешен избор.

Кала беше наистина страхотно парче. Маниерите на Париш бяха твърде изтънчени, за да се заглежда открито в нея, но личеше одобрението му. Беше висока, грациозна и с безупречен тоалет. Носеше тъмносиня прилепнала рокля, която очертаваше разкошно силиконовите извивки на тялото й и оставяше на показ изобилие от гола плът, за да има място за диамантите и сапфирите. Беше зашеметяваща жена с топла златиста кожа и големи сини очи, но онова, което най-силно го заинтригува, беше дългата й гъста коса. Носеше я небрежно пусната. Умна жена. Знаеше, че косата е магнит за мъжкото внимание, както и начинът, по който се разпиляваше при всеки неин изящен жест. „Не е дълга колкото на Грейс — помисли си той равнодушно, — нито толкова черна, но все пак…“

Кала беше по-висока от Грейс и по-слаба. Сигурно от осемгодишна не се е изчервявала, а изразът на очите й беше обигран, без капчица от невинността и доверчивостта на Грейс. Устните й не бяха тънки, но нямаха сочната закръгленост и неосъзнатата чувственост като у Грейс. И все пак тази нейна коса… искаше да я стисне в пестник и да не я пуска, докато употребяваше тялото й. Ще затвори очи и ще си представи, че жената е по-ниска, по-мека, че косата, която е сграбчил, е лъскава, гъста и черна като визон.

„По-късно може би“ — помисли си той и като я погледна бавно и невъзмутимо, усети, че тя няма да го разбере погрешно. Елегантно извитата й вежда се повдигна леко, когато тя долови намеренията му, и се усмихна едва-едва подканващо и със задоволство. За пореден път беше прелъстила най-силния от присъстващите мъжки екземпляри и очевидно изпитваше удоволствие от това.

Тази незначителна подробност го накара да бъде по-внимателен и Париш се обърна отново към съпруга й.

— Чудесно вино — каза, като виждаше как Скокльото напрегнато очаква неговото одобрение. — Обикновено не пия мерло, но това е изключително.

Загорялото лице на Скокльото светна от удоволствие.

— На света са останали само три бутилки от тази рядко добра реколта. Притежавам две от тях — не се сдържа той.

— Отлично. Значи трябва да купиш и третата — предложи Париш и скри перверзната си радост, като си представи как този Скокльо ще похарчи време и пари, за да последва съвета му. На Париш никак не му пукаше за трите бутилки.

Прегърна приятелски през раменете Сондърс.

— Искам да разменим няколко думи насаме с теб, щом се освободиш от ролята на любезен домакин.

Както и очакваше, домакинът се стегна веднага.

— Да отидем в кабинета ми. Кала няма да има нищо против, нали, скъпа?

— Да, разбира се — отговори тя спокойно, тъй като си знаеше ролята и всъщност пет пари не даваше къде е съпругът й или какво прави. Присъедини се към другите гости, около петдесетина, подбрани от чикагския елит.

Скокльото го поведе по широк коридор с редица двойни врати и като отвори една от тях, го покани в кабинет с махагонова ламперия и огромни прозорци с изглед към езерото Мичиган.

— Страхотна гледка, нали? — попита с очевидно удоволствие, отивайки към прозореца.

— Наистина страхотна — съгласи се гостът. Изгледът беше по-живописен от неговия към езерото Минетонка, но той не беше завистлив. Можеше да има какъвто изглед си поиска и се наслаждаваше на по-спокойното, но също толкова богаташко поселище Уейзета. Беше му удобно да живее малко по-надалеч от шума на големите градове, скрит в Минесота. Съседите му не бяха любопитни и след като правеше впечатление на общителен и коректен човек, никой не се заглеждаше под повърхността.

Двамата мъже излязоха на терасата и от езерото ги лъхна остър вятър, макар че лятото беше в разгара си. Париш се огледа, за да се увери, че са сами.

— Търся една жена — Грейс Сейнт Джон. Обвинена е в убийството на мъжа си. — Не обясни, че той сам е отговорен и за обвинението, и за убийството. — Убеден съм, че има информация от жизненоважно значение за нас, така че предпочитам да я открия преди полицията.

— Разбира се — промърмори Скокльото. — Ако мога с нещо да бъда полезен…

— Моите хора я издирват, но ако закъсат, искам от теб да отклониш всеки интерес към нея. Надявам се, че условието да бъдеш тук, няма да наруши някакви твои планове.

Париш знаеше, че Сондърс и Кала се канят да отпътуват в скоро време за Европа, не че това имаше някакво значение; той щеше да анулира аудиенция и при папата, за да служи на Фондацията.

— Няма проблем — увери го угоднически Скокльото.

— Много добре. Ще ти се обадя, ако имам нужда от теб.

Щом Париш се обърна, за да влезе в кабинета, видя Кала, застанала точно до вратата. Спря се зачуден какво знаеше и какво беше дочула. Колко жалко, ако паднеше от терасата. Какъв трагичен инцидент, но трагедии се случваха.

— Скъпи — обърна се тя към съпруга си, прекрачвайки плавно прага. — Извинявай, че те безпокоя, но сенатор Трикорис току-що пристигна, а знаеш какъв е.

Сенаторът беше всеизвестен с благосклонността си към гъзолизците и с очакванията за тлъсти суми в замяна на законодателни услуги, Фондацията разработваше досие за него, за да го държи изкъсо за свои цели. Когато дойде това време, сенаторът щеше да ближе з… на Париш. А той беше още в неведение за бъдещите си законодателни усилия, затова Париш нямаше нищо против Скокльото да запази доволството му. Кимна в знак, че въпросът е приключен, и домакинът тръгна забързано.

Кала се облегна на стената, наблюдавайки го със студен и пресметлив поглед. Вятърът разпиля копринената й коса. В мрака и косата й изглеждаше почти черна като на Грейс. „Може би ще успея да я изчукам, преди да й помогна да скочи от терасата“ — помисли си Париш и почувства възбуда при тази идея.

— Да, знам за Фондацията — промърмори тя, без да откъсва очи от лицето му. — Скокльото е глупак. Оставя документи навсякъде. По-добре се отърви от него и работи с мен.

Париш вдигна вежди. Беше права; Сондърс наистина беше глупак и непростимо небрежен. Щеше да се наложи да се погрижи за това. Скъпата Кала не беше глупава, но въпросът как да постъпи с нея изискваше незабавно решение.

Облегна се на перилата, строен и елегантен с копринените черни панталони и бялото вечерно сако. Привлекателността му беше старателно изработена и съвсем естествена според него. Тя правеше хората слепи за бездушната и леденостудена същност, която се криеше под коприната. Чувстваше, че за разлика от повечето хора Кала го беше разгадала правилно и знаеше колко близо е до смъртта. Вместо да се разтревожи, опасността я възбуди. Под прилепналата тъмносиня тъкан на роклята, зърната й настръхнаха.

— Скокльото има връзките и парите — изрече с безразличие, но и той се възбуждаше все по-силно. Грейс беше единствената друга жена, която долови инстинктивно неговата природа и не се поддаде на чара му. Кала не направи опит да го отблъсне, но сходствата бяха достатъчни да се разпали. Нямаше да бъде като да обладае Грейс; тя носеше у себе си невинност и свенлива непоквареност, които щяха да го издигнат до нови висоти в процеса на опозоряването й. Съмняваше се, че съществува позорен акт, на който Кала да не се е отдавала. Но в известен смисъл беше извратена версия на Грейс и той я желаеше.

Фенката направи гримаса.

— Имаш предвид, че щом контролира парите, има и власт. Но дали истинската власт принадлежи на мъжете, които контролират парите, или на жените, които контролират мъжете? Познавам силните на деня в този град и мога да бъда десет пъти по-полезна от Скокльото.

— Да приема ли, че използваш думата „познавам“ в библейски смисъл?

Усмихна се едва — едва, но не отговори на подигравката.

— Истинската власт е във Фондацията. Профсъюзите и политическите партии нямат никакво значение; всички нишки водят към Фондацията, нали? Не е важно коя политическа партия владее Белия дом — вие имате пряка линия с Овалния кабинет.

„В повечето случаи — помисли си той, — но невинаги.“

Фондацията не случи с двама бивши републикански президенти или с демократа преди тях. Но от четири години насам щастието им се усмихна и Париш се възползва веднага облагите да не подминат Фондацията за още шестнайсет години. Постара се също така да гарантира приходи поне още четири години. Ако се докопаше до документите, които Грейс държеше, нямаше да се налага да манипулира политици, за да осигури приемлив обитател на Белия дом. Президентът ще идва при него, както и всички подставени държавни глави в света.

От векове Фондацията балансираше, готова да действа, щом документите се появят. „Колко е хубаво, че излязоха наяве по мое време — помисли си той — но пък онзи некадърен глупак във Франция остави да му се изплъзнат.“ Тези документи означаваха власт, могъща власт. Светът щеше да бъде в ръцете му и той щеше да го манипулира по своя воля. О, парите и властта привидно щяха да се управляват от Фондацията, за да бъдат предадени на неговия наследник, но той щеше да се разпорежда с тях, докато е жив. Човек с ограничено въображение нямаше да види възможностите, но Париш не страдаше от подобен недостатък.

Нямаше интерес да изпълнява някаква длъжност, независимо дали е президент или държавен секретар. Нямаше смисъл и да раздухва войни. Една война е истински гаф — много усилия, малко изгода. Днес не носи нищо друго, освен разрушение. Истинската власт е в парите, както отбеляза Кала, и който владее парите, владее света, както и марионетките в светлината на сцената, които се преструват, че са на власт.

Документите, които Грейс притежаваше, даваха такава сила и неограничено богатство. През вековете се бяха зародили легенди и суеверия за някакъв магически извор на сила, който тамплиерите владеели, нещо като кивот, но за разлика от другите във Фондацията Париш тайно се присмиваше на идеята. Ако са контролирали някакви магически сили, как толкова лесно са били изтребени? Очевидно са притежавали само материални блага, огромно съкровище, което предизвикало завистта на краля и довело до тяхното унищожение. Не, силата на тамплиерите е била в златото. Нищо магическо нямаше в случая, въпреки че през четиринайсети век истинските размери на богатството навярно са били извън представите на хората и по този начин се е появила вярата в някаква магия. Не са били нищо повече от суеверни глупаци. Но той не беше от тази порода.

Нито пък беше сантиментален. И ако Кала възнамеряваше да го покори с магията на своя чар, щеше да остане разочарована.

— Заинтересувана съм да работя с Фондацията — каза тя, докато той мълчеше, без да откъсва поглед от лицето й. — Моите авоари са много по-ценни отколкото на Скокльото.

— Никой не работи с Фондацията — поправи я Париш. — Правилният израз е „за Фондацията“.

— Даже и ти ли? — подразни го тя.

Париш сви рамене, Фондацията беше той, но не намери за необходимо да я просветлява. Би било възхитително да я допусне във Фондацията и щом я пожелае, да я има само с един жест, докато не му омръзне, но не би разрешил някой с нейния интелект и дързост и без капчица скрупули да се доближи толкова много до центъра на властта. Щеше да му диша във врата и той постоянно щеше да се оглежда.

Загледана в него, тя облиза устни.

— Знаеш ли какво си мисля? — измърка. — Мисля, че ти си центърът. Мъж с такава власт… ами да, можеш да направиш всичко и да имаш всичко, което си пожелаеш. А аз мога да ти помагам.

Виж ти, определено беше много интелигентна.

Доближи се до нея в полумрака и леко усмихнат я загледа. Кала стоеше много тихо и само по изваяното й лице падаше светлина от прозореца на кабинета. Облиза пак устни, несъзнателно и лукаво.

— Тук ли? — прошепна тя. — Има хора с телескопи, които наблюдават.

Той се спря. Ако имаше намерение само да я изчука, никак не му пукаше кой ще ги наблюдава. Но тъй като след това тя щеше да се запъти на една безкрайно дълга разходка, свидетелите бяха излишни.

Отстъпи усмихнат и я покани да влезе. Тя се разсмя.

— Не зная защо очаквах от теб по-авантюристичен дух.

— Има разлика, скъпа моя, между авантюрист и глупак.

После загаси лампите и заключи вратата. Кала го очакваше спокойно, а диамантите на ушите и врата й проблясваха.

Той съблече сакото си и го преметна на облегалката на един стол. Върху него не биваше да има предателски следи от грим. Също така предвидливо премести носната си кърпичка от сакото в джоба на панталона.

Възбудата го завладя напълно, когато вдигна полата на тясната й рокля. Тя не носеше бельо, но той и не очакваше друго. Повдигна я върху бюрото и тя се изпъна върху полираната повърхност. И двамата бяха наясно, че не правят любов. Тя не се преструваше, че изпитва любовни чувства или че иска ласки. Ставаше въпрос за секс, ход в играта, който включваше преплетени тела, макар и тя да не осъзнаваше още смисъла на истинската игра или че няма да я надживее.

Той разкопча панталона си, прилепи се между разтворените й бедра и със спокоен тласък влезе в нея. Тя измърка от удоволствие. „Много добре — помисли си той и започна да се движи ритмично. — Хубаво е, че ще изпита удоволствие за последен път.“

Дългата коса на Кала се бе разпиляла върху бюрото. Той затвори очи и си представи Грейс с нейните сочни и сладки устни. Представи си, че горещината, в която се потопи, е на Грейс и блъскаше с всички сили. Тя също щеше да умре след това, но може би не веднага. Може би щеше да си поиграе с нея известно време.

Кала стенеше и се извиваше. Реакцията й му се стори твърде театрална и той се спря, за да размисли. Очите й бяха полузатворени, главата — отметната, устните — разтворени и влажни. Прелестна картина, но напълно фалшива. Защо се преструваше, да я вземат мътните, и поощряваше самолюбието му? Сигурно се преструваше и с всички свои богати любовници. Стенеше и се извиваше, за да повярват, че в леглото са ненадминати, а всъщност им се присмиваше самодоволно и освен презрение към мъжете, които се манипулираха толкова лесно със секс, друго не изпитваше.

Но този път номерът й нямаше да мине.

Пъхна ръка между телата им и започна да я дразни с палец. Тя изпъшка и се опита да се отдръпне. Париш я повлече пак към себе си, влезе в нея със силен тласък докрай, без да престава да дразни набъбналата ядка.

— Какво става? — подигра й се той с леко задъхан глас в ритъма на движенията. — Не ми казвай, че да се преструваш, е по-хубаво, отколкото наистина да го усетиш. Няма ли да се чувстваш господарка, ако се оставиш да те чукат?

— Копеле! — изсъска тя и заби нокти в ръцете му. Дишаше все по-бурно, очите й проблясваха разярено в мрака.

— Харесва ли ти да имаш власт над мъжете? Харесва ли ти да ги превръщаш в лъхтящи животни? По тази причина ли зърната на гърдите ти стават твърди или и това успяваш да симулираш, като ги пощипваш незабелязано?

Очите й проблеснаха като диамантите на шията й.

— Пощипвам ги. Нима си въобразяваш, че мъж може да ме възбуди! Не ставай смешен!

— А кой те възбужда? Жена ли?

През цялото време не спираше тласъците, а пръстите му също пробягваха напред-назад в същия ритъм. Ненавистта й го възбуждаше много повече, отколкото нейните преструвки в началото. Ако не беше беглата прилика с Грейс, щеше направо да я хвърли през терасата. Пък и му харесаха нейните злъч и презрение. Тук поне не се преструваше.

— Няма ли да погаля егото ти, ако съм лесбийка? Не се чуди, че не можеш да ме задоволиш. Аз мразя мъжете — подигра му се тя. — Аз сама си доставям удоволствие, много по-голямо, отколкото един мъж може да ми даде.

— До този момент.

Събу едната й обувка и я пусна на пода. Открито злорадстваше, усещайки как у нея избликва все повече влага. Тя се задъхваше и зърната й се втвърдяваха. Той предусети знаците и движенията му станаха още по-силни и дълбоки, а тя със сподавен вик достигна кулминацията. Накара я триумфиращо да изживее докрай своя неочакван оргазъм и когато този момент настъпи и у него, се отдръпна. Извади носната си кърпичка и си достави финалното удоволствие без нея.

Лицето й се изкриви от гняв и тя се изправи и седна. Не се разгневи заради оргазма, до който я доведе, а защото я пренебрегна в последната минута и се подигра с нея, като размени ролите.

Париш сгъна спокойно носната кърпичка и я прибра в джоба си, за да я изхвърли на безопасно място. Приведе в ред облеклото си и й помогна да слезе от бюрото. Тя стоеше мълчаливо, докато той оправяше роклята й.

— Не се цупи — посъветва я. — Няма смисъл. Трябваше да се научиш, скъпа моя, и да губиш. Също така да преценяваш по-добре мъжете, с които си играеш на господарка, защото се страхувам, че този път фатално не дооцени ситуацията.

Тя го зяпаше, като още не можеше да се съвземе, за да изиграе поне безразличие, и се наведе да вземе обувката си. Париш я подкрепяше за лакътя.

— Не сега — усмихна се той и я удари с юмрук по брадичката. Кала клюмна услужливо в ръцете му и той я понесе бързо навън. Не беше в безсъзнание, а само вцепенена и примигна като бухал срещу него.

— Извинявам се, че ще се поиздраскаш леко — говореше й той, докато я настаняваше върху парапета, — но те уверявам, скъпа, че никой няма да забележи. После се наведе, хвана я за глезените и я катурна.

Тя не изкрещя, може би от ужас не успя да издаде звук. Париш не погледна, пък и какво да гледа. Бяха на петдесет и шестия етаж. Влезе отново в кабинета, взе обувката й и пак излезе. Прикривайки се, притисна високото токче в мраморната настилка, докато се откърти. Смяташе и нея да изхвърли, но се отказа, тъй като някой можеше да забележи, че обувката пада след нейната притежателка. След това си облече сакото и отиде да се присъедини към гостите, за да почака ченгетата да съобщят на Скокльото, че жена му очевидно се е хвърлила с главата надолу от терасата. В блъсканицата никой нямаше да си спомни кога точно се е появил, особено след като поне от един час се разливаха щедро вино и коктейли. Жалко за кърпичката му.