Линда Хауърд
Дръзка съдба (14)

Тринайсета глава

„Нийл, снощи пак те сънувах. По изключение нито се сражаваше, нито правеше любов, само седеше тихо пред огнището и лъскаше меча си. Не изглеждаше тъжен, а мрачен, като че ли носиш бреме, което би смазало всеки човек. За какво се беше замислил? Какво те кара да се чувстваш толкова самотен? За тамплиерите, за твоите мъртви приятели ли мислиш или нещо друго те ожесточава толкова много? Може би негодуваше за това, че си отхвърлен, а брат ти е крал?“

Грейс дръпна ръцете си от клавиатурата, смутена от онова, което току-що написа. Да го сънува беше едно, но да му пише — съвсем друго. Имаше нещо налудничаво в натрапчивото чувство, че наистина общува с него и той ще прочете нейните думи, и ще отговори. Беше наясно, че постоянният стрес през изминалите осем месеца е оказал въздействието си, но се надяваше, че не е изперкала напълно.

Направи опит да пише в електронния си дневник, но умът й отказваше да регистрира всекидневието както преди. Вече нямаше установен ред в живота си, следователно нямаше и необичайни случки. Щеше да застане пред празен екран с пръсти върху клавишите и най-накрая нямаше да има какво да напише. Нямаше ангажименти, нито уговорени срещи или новини, които да сподели. Пък и с кого да ги споделя? Дните й минаваха в мълчание и излизаше от вцепенението си само когато се сещаше с омраза за Париш и когато превеждаше.

Макар и да живееше единствено във въображението й, Нийл беше много по-истински от всичко друго в сивотата на нейния живот. Усещаше го от плът и кръв, като че ли бе застанал от другата страна на вратата — не го виждаше, но беше там. Митът за него и историята му оцветяваха дните й. Живееше чрез него и още чувстваше прилив на енергия и страст пак благодарение на него. Говореше му, както никога повече нямаше да говори с жив човек. Разликата между преди и сега беше твърде дълбока и твърде драстична; почти нищо у нея не напомняше някогашната забола нос в книгите, плаха, свенлива или по-скоро невинна жена. Сега тя беше също толкова нереална, както и Нийл.

Чувстваше огромна самота, но не жадуваше за компания, съчувствие или да побъбри и да се посмее с някого. Не би повярвала, че съществува такава самота — като че ли е единственото живо същество в необятното космическо пространство, толкова необятно, че е извън човешките представи. Беше на път да се сприятели с Хармъни Джонсън, но ако беше останала при нея, щеше да я изложи на голяма опасност и през шестте месеца, откакто се върна в Минеаполис, всъщност не беше разговаряла с никого. Събуждаше се сама в леглото, работеше в пълна изолация, и си лягаше сама. Сама! Каква тъжна пустош бе светът.

В съня й шотландецът беше не просто сам, а също толкова самотен като нея. Даже заобиколен от хора, пак беше самотен, защото у него имаше нещо недосегаемо, за което никой не подозираше. Златистите отблясъци на огъня очертаваха строгите, чисти линии на лицето му, а високите скули и дълбоко сложените му очи тъмнееха. Беше сдържан и надменен. Лъскаше сръчно меча си и опипваше острието дали няма грапавини, които да го подведат в бой.

Изведнъж вдигна глава и застина, сякаш се ослушваше да долови нещо необичайно, което в съня остана неясно. Черна коса като грива и присвити черни очи — точно изображение на животно, което пази зорко и дебне. Никой не се появи и той постепенно се отпусна, но тя остана с впечатление за човек, който винаги е бдителен. Пазителят беше той.

Искаше да докосне рамото му и тихо да седне до него срещу огъня, докато той стягаше оръжията си за война, да му даде утеха със своето присъствие и всеотдайност, за да не се чувства самотен, и най-после… може би със своето поведение и тя да спечели малко утеха и приятелство. Но в този сън беше в ролята на наблюдател, без да издава присъствието си, и най-накрая се събуди.

— Ако бях до теб…

Сепна се и погледна какво е написала. Не беше обмисляла съзнателно думите, те сами изникнаха. Изплаши се и затвори файла с дневника. Ръцете й трепереха. Трябваше да престане да мисли за Нийл като за жив човек. Умът й бе обсебен от него и се чувстваше пълноценна. Отначало й се струваше разумно, понеже по този начин се предпазваше да не полудее, но какво щеше да стане, ако се пренесеше само във фантазиите си? След като прочете дневника й, на всеки психиатър ще му бъде простено, ако прецени, че е изгубила връзка с реалността.

Но какво й предложи реалността? Убийството на съпруг и брат и безнадеждно бягство в студ и тъмнина. В реалността застиваше от ужас, щом чуеше гласа на Париш. Какво й оставаше, освен утехата на сънищата?

Погледна купчината ръкописи и другата с нейни бележки.

— Имам работа — промърмори и се успокои, тъй като думите прозвучаха съвсем нормално. Дори да се чувстваше раздвоена, трябваше да работи. Спаси я работата през тези осем месеца и още няколко дни щеше да облекчава всекидневието й въпреки този проклет келтски език.

Само още седмица или две и разказите за рицарите тамплиери и за пазителя — Черния Нийл, щяха да свършат. И когато престанеше да превежда всяка вечер, щеше да престане и да сънува.

При тази мисъл я обхвана внезапно чувство на безнадеждност. Без Нийл искрицата, която й даваше живот, макар и само в сънищата, щеше да угасне. Повече нямаше да превежда, защото я познаваха много добре в нейните кръгове, за да работи в друга археологическа фондация даже с фалшиво име. Повече нямаше да има интригуващи загадки, въпреки че до този момент нито една история не я беше запленявала така, както историята на Нийл и тамплиерите.

Нямаше да й остане нищо друго, освен отмъщението. Желанието за възмездие я изгаряше, но усещаше, че после няма да има нищо, само безрадостна, сива пустота, ако изобщо оцелее. Ще бяга и ще се крие до края на живота си, ще бъде никоя, никога няма да познае радостта да има деца от Форд, да остарее с него, да люлее техните внучета, и да види как Брайънт най-после се влюбва и се жени.

Умопомрачението беше за предпочитане.

Придърпа към себе си ръкописите, разтвори келтско-английския речник и взе молива.

Както обикновено магията на думите веднага я увлече и долови, че е стигнала до най-съществената част с огромно значение.

„Човечеството няма да познае истинската власт. Чашата и покровът ще го ослепят за слънцето, тронът и знамето ще бъдат отречени, но истинската власт ще бъде използвана от Пазителя по волята Божия, за да премине през воала на времето и да пази съкровището от Лукавия.

Който и да избави съкровището, не ще затрие Лукавия, и който и да избави Пазителя, не ще си послужи с властта.“

Звучеше й като библейски текст, но беше сигурна, че в Библията нямаше нищо подобно. Чашата… може би ставаше въпрос за чашата със светата кръв, а покровът да е плащеницата, в която е бил положен в гроба Исус след кръстната смърт. Предполагаше се, че Торинската плащеница е неговият покров, но около нея имаше много спорове. Твърдеше се, че е фалшификат от четиринайсети век, макар че не е ясно как фалшификатор ще сътвори образ в негатив пет века, преди да бъде изнамерена фотографията. И все пак много преди четиринайсети век се споменаваше плащеницата, може би истинската…

„Чашата и покровът ще го ослепят за слънцето“ — прочете отново. Ако чашата съществува, досега не е открита. А споровете около плащеницата правят хората слепи за истинската същност на вярата.

Тамплиерите са били свързани с плащеницата. Сражавали са се с маврите и са покорили Йерусалим по време на първите кръстоносни походи и доста след това лагерът им е бил на мястото на Соломоновия храм. Там те разкопали и проучили останките от храма и вероятно открили артефакти, датиращи от първите години на построяването му. Наистина ли бяха открили съкровища… или Съкровището?

Едно от обвиненията срещу тях било, че се кланяли на кумири, тъй като във всяка църква, построена от тях, се намирало изображение на мъж със строги и силни черти, същото от Торинската плащеница.

Следователно те бяха открили плащеницата и тя беше автентична. И какво още бяха открили? „Чашата“ и „покровът“ бяха назовани точно, както и „трона и знамето“, но за „истинската власт“ не се казваше нищо.

„Пазителят ще защити света от Еуфорията на Лукавия.“

Още една двусмислица, за която Грейс се замисли с въздишка. Еуфорията на Лукавия очевидно означаваше злото, сатаната, но защо писателят не се беше изразил по-просто? Явно и средновековните книжовници са страдали от многословие.

Думата „ефория“, т.е. „фондация“ й напомни дните с Форд и Брайънт, които деликатно и щастливо пресяваха пръст, за да открият и най-мъничката отломка от керамика, или седнали на земята, почистваха с четчици някоя полузаровена кост. И тримата обичаха работата си, а Фондация „Амарант“ беше една от малкото в света, която наемаше археолози на постоянна работа. Веднъж брат й каза, че Фондацията сякаш е твърдо решена да не остави непресята пръст по земното кълбо.

Грейс настръхна, зениците й се свиха от силен шок. Цялото име на Фондацията беше „Амарант — безкрайна власт“.

Защо досега не се бе досетила? Езиците и преводът бяха нейна специалност. Трябваше веднага да забележи връзката, да осъзнае…

Беше удар, истински удар. Беше абсурдно, фондация, основана, за да изрови съкровището на тамплиерите! Похарчените за целта пари положително надхвърляха стойността на всяко заровено злато.

„Съкровището е по-скъпоценно от злато“ — прошепна тя. Не ставаше въпрос за пари; в ръкописите беше казано от ясно по-ясно. Ставаше въпрос за власт. Във владение на тамплиерите е била някаква тайнствена сила, на която те били посветили живота си.

Стана и започна да кръстосва стаята, размишлявайки. Възможно ли беше Фондацията да съществува, за да попречи на хората да научат за тази могъща сила? Възможно ли беше Париш по някакъв извратен начин да вярва, че ако убие всеки, който знае за съществуването на ръкописите, ще запази тайната за тази власт? Той ли беше пазителят?

Не, тази теория не струваше и пробит долар. Преди всичко Фондацията нямаше какво да пази. Времето разрушаваше всеки писмен материал и затова на света бяха останали твърде малко оригинални документи.

Приказките за някаква мистична власт и за великата битка между доброто и злото бяха пълна безсмислица. Беше изморена и умората замъгляваше мозъка й. Най-правдоподобният мотив бяха парите. Париш положително имаше причини да вярва, че съкровището на тамплиерите е по-голямо от всяка представа и като директор на Фондацията имаше право да предприема каквито реши действия, за да го открие. Париш беше престъпник, но самата Фондация субсидираше археологически изследвания.

И все пак беше основана през 1802 година, много преди Париш да се появи на бял свят, и беше наречена „Амарант — безкрайна власт“.

А как беше финансирана през всичките тези десетилетия? Кой беше нейният основател? И откъде идваха приходите в днешно време? Доколкото й беше известно, не се кредитираше от държавата.

Знаеше, че разполага с изключително усъвършенствана компютърна система, далеч по-сложна, отколкото човек би очаквал да открие в някаква археологическа фондация. И защо списъкът на дарителите се държеше в тайна, ако изобщо имаше такъв. Всяка фондация по принцип разчита на дарения, които не се облагат с данъци, и нямаше причини дарителите да не са известни.

Щеше да бъде хубаво, ако можеше да влезе в системата и да провери, но не притежаваше хакерски умения.

Крисчън Зибер беше ненадминат в това отношение.

Веднага отхвърли идеята, не само защото никой не биваше да знае къде е тя, но и защото щеше да изложи Крис на опасност.

И какво толкова щеше да научи? Кои са дарителите, нищо повече. Щеше да й бъде от полза да надникне в работната програма на Париш…

Прехапа устни. Не, не биваше да се обажда на Крис.

Седна, отново се залови с превода и след миг бе погълната от работата си.

Когато изучаваше нов език, отначало се бореше месеци наред със синтаксиса и глаголите и после изведнъж като по чудо започваше да чете свободно, сякаш езикът я беше допуснал в своето пространство.

На третата минута, след като седна, връзките в старинния език се наместиха.

„Пазителят държи знанието да победи Църквата и ще го пази скрито, защото властта на нашия Господ е по-велика от мисълта на човека, и така той ще Му служи през всички свои дни.

Заради тази цел той ще странства през времето, безмълвно ще върви напред, за да се пребори с Еуфорията на злото, защото само той има властта.“

„Ще странства през времето.“ Грейс примигна недоумяващо. За какво се говореше тук: че Пазителят е пътешественик във времето ли? Не предполагаше, че тези наивни идеи са съществували толкова отдавна.

Очевидно тамплиерите не само са вярвали в тази възможност, но даже са прилагали специален начин на хранене, за да подготвят тялото за това пътешествие.

Обзета от любопитство, намери страницата, на която беше превела описанието на метода. Колкото и да го препрочиташе, не виждаше нищо магическо. Най-напред се измервало много точно теглото на човек, като го потапяли в съд с вода и изместената вода им служела за мярка. После според теглото се прилагала формула, за да се изчисли колко сол, телешки черен дроб и други храни трябвало да консумира съответният човек, както и точно колко вода му се полагало да пие.

Препоръчаната храна беше богата на натрий, желязо и други минерали. Никак не беше зле, с изключение на черния дроб, който е бил пагубен за пътешественика във времето.

Като задържа пред себе си листа с диетата, се върна на келтския текст.

„С така подготвено тяло, чрез сблъсъка на стоманата с камъка, ще получи заряда на светкавица, който ще го отнесе към избраното време.“

Грейс едва не се задави.

— Какви опити сте си правили, идиоти такива? — прошепна тя, вторачена в страницата. — С електричество ли сте се пържили?

Умишлено бяха насищали телата си с желязо и вода, после се бяха включвали към някаква електрическа верига. Кого бяха подложили на експерименти като морско свинче и дали бе оживял?

По-нататък страницата беше изписана с математически формули. Интересна концепция, но какво са знаели те за електричеството, още повече как да го контролират?

Обърна следващата страница и кръвта й замръзна.

„И Лукавият ще се яви с името Париш.“

— О, господи! — прошепна тя.

— Крис, Грейс се обажда.

От другата страна на линията настъпи мълчание и после той се провикна възторжено:

— Грейс!

— Шшт — предупреди го тя. Усукваше нервно кабела на уличния телефон и продължаваше да се пита има ли право да въвлича момчето в тази каша. Будува почти през цялата нощ, препрочитайки текстовете, за да проумее фактите, и най-накрая стигна до заключението, че изключителни събития изискват изключителни действия. Навярно щеше да се открие някаква следа в компютрите на Фондацията, а не биваше да пренебрегва нито една възможност.

— Не се притеснявай. Мама и татко са във Флорида. А ти къде си? Добре ли си?

— Добре съм — отвърна тя машинално. „Добре“ беше относително понятие. Беше жива, не беше ранена, не беше гладна, физически беше добре, а психически беше друг въпрос. — Имаше ли неприятности… след като говори с мен тогава? Париш или друг от хората му разпитваха ли те?

— Може би. Не знам — каза момчето. — Един детектив дойде у нас същия ден, не беше онзи, който ме разпитва преди това. Показа ми значка, ама нали знаеш, кой да ти каже истинска ли е? Зададе ми въпроси, на които вече бях отговорил, и повторих всичко отначало докрай. Поправил съм ти модема, показал съм ти моята нова програма, платила си ми и си тръгнала. Нищо повече. Ти не спомена над какво работиш.

Тя си отдъхна. „Детективът“ можеше да е от полицията, но също така можеше да е от хората на Париш. Крисчън ги беше заблудил с вида си на зубрач и компютърен маниак. Който и да го видеше, и през ум нямаше да му мине, че го интересува нещо друго, освен байтове и програми.

— Къде си? — попита отново.

— За теб е по-безопасно да не знаеш.

— Ех, добре, ами тогава какво ще правим? — По гласа му й се стори пораснал, по-сериозен и много по-самоуверен. — Знам, че не си ги убила ти, така че ако искаш помощ, давай!

Вярата му в нея я развълнува толкова много, че трябваше да мине минута, за да преглътне буцата в гърлото си и да проговори.

— Ще нарушиш закона, ако ми помогнеш. — Почувства се длъжна да го предупреди, тъй като още я измъчваше съвестта за това, че му се обади.

— Знам — отговори той спокойно. — Вече го наруших, като не им казах всичко, наруших го и когато влязох в компютъра на банката през онази нощ, за да изтеглиш парите си. Нали сме приятели, голяма работа, че ще заобиколим малко закона.

Грейс пое дълбоко дъх.

— Добре. Можеш ли да се хакнеш в компютрите на Фондацията, без да те усетят?

— Да — отговори той без никакво колебание. — Казах ти, винаги има задна врата. Само трябва да я намеря. Но ако е затворена система, ще се наложи да действам на място. Има ли проблем?

Тя се опита да си спомни каква е компютърната система на Фондацията.

— Струва ми се, че е затворена.

— Ще организираме ли един среднощен набег? — Гласът му прозвуча нетърпеливо. Беше готов на всичко, за да покаже незаконното си изкуство.

— Не.

Хармъни не й беше дала наставления как да се промъкне в служебна сграда, без да изключи охранителната аларма, но й даде ценни съвети как да бъде незабележима пред очите на всички.

— Ще отидем през деня като работници по поддръжката. Не зная как ще се доберем до етажа, без да ни забележат, но ще измислим нещо.

— Нали все това ти повтарям — каза Крис. — Винаги има задна врата.