Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Son of the Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и начална корекция
Бобока (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Линда Хауърд. Дръзка съдба

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2010

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-309-9

История

  1. — Добавяне

Трета глава

— Лесно ще я открием — промърмори Париш Сойер, като барабанеше с безупречно поддържаните си нокти. — Безкрайно съм разочарован от полицията на Минеаполис. Малката Грейс няма кола, нито качества да оцелее и все пак им се изплъзна. Това ме изненада. Очаквах, че ще хукне пищейки към някой съсед или при първия срещнат полицай, но не, потъна вдън земя. Само ме дразни, освен че отлага неизбежното, друго няма да постигне.

— Да — съгласи се Конрад. Той не беше разговорлив. Пестеше думите, но с годините Париш беше разбрал, че е изключително надежден. Дали Конрад беше личното му име или фамилното, никой не знаеше. Нисък и набит, с глава като снаряд, не изглеждаше никак приятно, а късата черна коса, чело два пръста широко и малки очи, разположени под надвиснали вежди, подчертаваха злощастната прилика с маймуна. Но външният вид лъжеше. Маймуноподобното му тяло се движеше със смайваща бързина и ловкост, а зад тъпото изражение се криеше хитър и ясен ум. Но най-хубавото бе, че Париш никога не забеляза обезпокоителни симптоми на съвест. Изпълняваше заповеди с точността на автомат и никой, освен него не знаеше какво мисли.

— Щом я намериш — продължи Париш, — донеси ми веднага компютъра и документите.

Не даде инструкции на Конрад как да постъпи с Грейс Сейнт Джон; за нещо толкова просто на Конрад не му бяха необходими обяснения.

След като кимна рязко и мълчаливо, убиецът излезе. Сойер въздъхна, изнервен от това осуетяване на плановете му.

В този случай нищо не вървеше според замисъла. Трябваше и тримата да са у дома. Преди да влезе, провери дали колите са налице. Но Грейс я нямаше, нито компютъра и документите. Още повече, че Форд и Брайънт се оказаха много добри лъжци. Париш не бе очаквал това от тях, а не обичаше изненадите. Можеше ли да предположи, че двама загубени археолози ще преценят ситуацията толкова точно и на мига ще излъжат съвсем правдоподобно?

Но те излъгаха и той сгреши много, като им повярва. Подобна наивност не му беше присъща и чувството, че го направиха на глупак, го раздразни още повече.

За нещастие Грейс изглежда е била отвън и е чула и видяла всичко. Сигурно тя е издала онзи странен, едва доловим звук отвън. Пролуката между завесите беше друга нетипична грешка. Случваше се някои дни да бъдат гадни.

Заедно с екипа на Конрад се оттеглиха бързо, без да оставят никакви следи, а сцената в спалнята беше натъкмена точно по плана. Което и да е ченге, като види двама полуголи мъже в спалнята, застреляни в челата, и съпостави факта за изчезналата съпруга на единия… не е необходимо да е гений, за да се досети. Полицията на Минеаполис реагира според очакванията му: действаше предпазливо, не оповестяваше подробностите, но Грейс беше главната заподозряна.

Според неговите предвиждания тя щеше веднага да потърси помощ, затова се върна в разкошната си къща. Нейните обвинения не го тревожеха. Преди всичко защо ще убива двама души, за да открадне някакви документи, които преспокойно можеше да нареди да му бъдат върнати? Беше уважаван човек, от добро семейство, с влияние в обществото. Участваше в управата на две болници, подкрепяше щедро благотворителността и някои от най-богатите фамилии на Минесота хранеха надежди — безпочвени, разбира се, да го подмамят с брак. Освен това имаше алиби благодарение на икономката си Антоанета Долк. Тя щеше да се закълне, че през цялата вечер е работил в кабинета и че даже му е поднесла кафе. Антоанета можеше да се подложи на всеки детектор на лъжата, измислен от човека — много полезна способност за една икономка, която той ценеше несравнимо повече от бърсането на прах. Естествено и тя работеше за Фондацията. Беше се обградил с предани хора.

Кой да предположи, че документите ще се появят след толкова време! Били намерени при една незначителна археологическа експедиция в Южна Франция заедно с други маловажни находки. Положително археологът, чиято задача била да ги оцени, не е открил нищо интересно в тези документи само отпреди няколко века. Налагаше се да се погрижи за този некадърник — още една задача за Конрад. Ако документите бяха правилно оценени, никога нямаше да бъдат фотокопирани, класифицирани и изпратени на Грейс Сейнт Джон за превод. Нищо нямаше да се случи и той щеше да разполага с информацията, а не Грейс.

Именно Форд го наведе на мисълта какво представляват тези неясни ръкописи и по този начин сам си причини смъртта. „Каква ирония е понякога животът“ — помисли си Париш. Форд спомена случайно за превода, над който работеше Грейс в момента — нещо свързано с рицарите тамплиери, и задвижи събитията.

Сойер провери веднага къде се намира оригиналният документ и го откри архивиран в Париж. Французите разрешаваха изключително трудно изнасянето на артефакти от страната, затова изпрати своите хора да намерят и да донесат ръкописа. Но те само установиха, че е унищожен, очевидно при пожар, макар че в склада друго не бе пострадало. От документите беше останала само бяла пепел.

Грейс Сейнт Джон притежаваше единственото копие и според служебните отчети работеше от три дни върху превода. Тя беше много добра преводачка и всъщност най-големият специалист в тази област. Той не можеше да рискува тя да разчете достатъчно от съдържанието, за да разбере какво държи в ръцете си. Грейс, както и всеки друг, осведомен за ръкописа, трябваше да бъде елиминирана.

Странно, но тази жена щеше да се окаже костелив орех. Откога я познаваше? От около десет години. Изглеждаше толкова плаха и свита. Не носеше грим, сплиташе косата си на грозна плитка и беше пълничка. Абсолютната липса на стил у нея бе оскърбление за неговата чувствителност. Точно заради това се беше изкушавал да я прелъсти. Вероятно отегчен от жените, с които се срещаше, видя у Грейс предизвикателство с нейните еснафски представи за морал. „Обичаше“ съпруга си и му беше вярна. Но пък имаше прекрасна кожа, като порцелан, и поразително чувствени устни, каквито у никоя друга жена не беше виждал. Париш се подсмихна, като усети възбуда при мисълта как може да оползотвори тези толкова меки и нацупени устни. На горкия Форд сигурно му е липсвало въображение, за да й се наслаждава, както само Париш умееше.

На улицата тя щеше да е безпомощна като пеленаче. Можеше да й се случи какво ли не, даже имаше вероятност вече да е мъртва.

В този случай един проблем беше разрешен, но той искрено се надяваше Грейс още да е жива. Документите щяха да бъдат у нея и щом Конрад я откриеше, щеше да открие и книжата. Ако някоя отрепка от онези, дето дебнат плячка нощем по улиците, я убиеше, компютърът й щеше да бъде продаден, а ръкописите — изхвърлени. Веднъж да изчезнеха в търбуха на нощта, повече никога нямаше да се появят. Щяха да пропаднат безвъзвратно, а заедно с тях и трескаво търсената съдбоносна информация. Фондацията щеше да изгуби смисъл, а плановете му щяха да се превърнат в пепел, същата, каквато бе останала от оригиналния ръкопис.

Това не биваше да се случва. По един или друг начин щеше да се добере до тези документи.

* * *

Грейс не можеше да заспи. Щом затвореше очи, виждаше Форд и внезапния, ужасяващо празен поглед, когато куршумът прониза главата му и тялото му се свлече върху леглото.

Дъждът не преставаше. Скри се в склад за инструменти и се сви зад косачка без колела и някакви сандъчета с отвертки и клещи. Металната барака не беше заключена, пък и тук нямаше кой знае какво, само гаечни ключове и пирони.

Не беше сигурна къде се намира. Тръгна на север и вървя, докато не се изтощи и не потърси подслон в склада на едно ранчо. Околността беше неподдържана, признак за упадък на тези обитатели от по-ниските слоеве на средната класа. Пред къщата нямаше коли и тя реши, че къщата е изоставена. Ако имаше съседи, заради дъжда не излизаха навън и никой не й се разкрещя, докато прекосяваше предпазливо задния двор и отваряше паянтовата врата.

Препъвайки се между струпаните вещи, стигна в най-отдалечения ъгъл и се сви на мръсния циментов под. Изпадна във вцепенение, взирайки се в нищото. Часовете се нижеха, но беше загубила представа за времето. След известно време чу шум от автомобил и затръшващи се врати. Развикаха се деца и някаква жена им се скара раздразнено. Изскърца оглушително друга врата и после се затвори също толкова оглушително. Глъчката се изгуби зад стените на къщата, която пазеше сърдечната топлота и нормалния живот.

Грейс отпусна глава върху коленете си. Толкова беше изморена и гладна! Не знаеше какво да прави.

Форд и Брайънт щяха да бъдат погребани, а тя нямаше да се сбогува с тях, да ги погали и да сложи цветя на гробовете им. Гърлото й се сви и тя започна да се поклаща. Усети се разкъсана и обгърна здраво коленете си, сякаш по този начин нямаше да се разпадне.

Даже не взе фамилията на Форд — Уиснър, и запази моминското си име — Сейнт Джон. Съображенията й бяха практични и модерни; дипломата й беше на името на Грейс Сейнт Джон, както и шофьорската книжка, социалната осигуровка и още куп документи. Освен това Минеаполис беше в авангарда на съвременните промени. Ако беше взела името на Форд, академичната общност щеше да я сметне за безнадеждно старомодна.

Страдаше непоносимо. Форд жертва живота си заради нея, а тя не пожела да пожертва името си. Той нито попита, нито намекна нещо и като познаваше Форд, този факт не го е засягал, а само бракът им, без значение кое име щеше да използва. Но нея я засегна най-внезапно. Тъгуваше, че от връзката им няма да остане и следа, както и че никога нямаше да има деца от него.

Искаха да си имат две, но отлагаха, за да изградят първо кариерите си. След последната Коледа решиха да изчакат още година и Грейс продължи да взима контрацептиви.

Форд е мъртъв, а ненужните хапчета останаха в къщата, в която никога нямаше да се върне.

„О, господи, Форд!“

Ако не предприемеше нещо, скръбта щеше да я подлуди и щеше да изтича навън крещейки, докато не я арестуват или убият.

Като в нервен пристъп измъкна компютъра от торбата. Светлината беше оскъдна, за да превежда от копията, но беше прехвърлила част от тях на диск и така щеше донякъде да се справи. Беше страшно изморена, за да постигне кой знае какъв резултат, но на всяка цена трябваше да насочи вниманието си другаде. Обикновено потъваше в работата си и тази нейна дарба сега може би щеше да спаси разсъдъка й.

Превита на две, постави пред себе си кашон с коледни играчки, за да й служи за масичка, и отвори лаптопа. Екранът светна, появиха се иконите и тя избра необходимата програма. Зареди диска с частта, върху която работеше и която подразни любопитството й с рицарите тамплиери. Беше на старофренски, който знаеше толкова добре, че можеше да превежда и със замаяна глава.

Грейс се взря в екрана и започна да чете, настройвайки се за работа. Въпреки обстоятелствата се концентрира и почувства как ръкописът я увлича. Името се натрапи отново пред погледа й — Нийл от Шотландия — и въздъхна дълбоко. Намести се по-удобно, приближи до себе си компютъра и по навик извади от чантата лист и молив, за да си води бележки.

Който и да е бил този Нийл от Шотландия, преди да постъпи в Ордена, веднага се е прочул като най-великия воин. Четеше и си отбелязваше неясни места или думи. Не усети, че сърцебиенето й се ускори или че напълно се концентрира. Вместо това почувства като че ли е всмукана в екрана, в епичния разказ за монах, живял и умрял преди седем века.

Нийл бил „с исполински ръст“. И тъй като документът беше на френски, тя прие, че споменатата мерна единица за този ръст е по-скоро фламандската дума за лакът. Като приравни мерните единици, изчисли, че е бил висок метър и осемдесет и пет, което не беше чак толкова потресаващо. Но все пак средновековните хора били различни по ръст в зависимост от храненето през детството. Срещали са се абсурдно ниски рицари. По музеите се пазеха доспехи, изработени като че ли за деца, докато имаше и за високи мъже даже според съвременните представи.

В хвалебствията се твърдеше, че Нийл бил ненадминат в умението да върти меча, както и в другите бойни изкуства. Изреждаха се битките, в които участвал, сарацините, които убил, братята рицари, които спасил. Грейс сякаш четеше легенда за митичен герой със силата и ума на Херкулес, а не средновековна хроника за конкретен тамплиер. Наистина тамплиерите били превъзходни войници, най-добрите за тяхното време, еквивалент на съвременните специални отряди. Но след като всички са били изключителни, защо възхваляваха Нийл от Шотландия? Докато един обикновен човек би се възхитил от великите рицари, самите те щяха да сметнат подобни възхвали за прекалени. Струваше й се неправдоподобно да се изтъква само един.

Превъртя текста и по-долу разказът се прекъсваше от нещо като писмо, подписано от някой си Валкур. Изразяваше тревога за „Съкровището“ и колко е важно да бъде запазено онова, което е по-скъпоценно от злато.

Значи съкровище. Грейс изпъна гръб и разкърши рамене. Нямаше представа колко се е взирала в екрана, но краката й бяха изтръпнали и цялата беше схваната. Имаше нещо за някакво съкровище в материала, който прегледа на компютъра на Крисчън, но търси главно името Нийл от Шотландия. Спомняше си мълвата за изключителното богатство на Ордена на тамплиерите, толкова голямо, че кралете и папите заемали злато от него. Тяхното съкровище е било златото, тогава за какво по-скъпоценно от златото става въпрос?

Отново се почувства смазана от изтощение — с отмалели крайници и натежали клепачи. Ръцете й станаха изведнъж непохватни, докато излизаше от програмата и изваждаше диска. Прибра го, изключи компютъра, сложи го в чантата и изстена доста високо, като протегна изтръпналите си крака.

Отпусна се тромаво върху кашоните. Почувства как сънят я залива като тъмен прилив и потъва в забрава, от която отчаяно се нуждаеше. Клепачите й така натежаха, че не можеше и секунда повече да ги държи отворени. Последната й мисъл бе „Нийл“ и за кратко й се мерна картина — снажен и силен мъж, размахващ меч, дълъг шест стъпки, а неприятелите му падат мъртви около него. После приливът я отнесе.

Шестстотин седемдесет и пет години далеч от нея Нийл се събуди. Всеки негов нерв трептеше и той надигна глава. Пламъчето на единствена свещ потрепваше и огънят в огнището догаряше. Беше спал близо час, успокоен след доста бурна любовна среща. Чу нещо, но какво? Въздушно лек шепот, необикновен, но не носеше заплаха. Ако се сепнеше в съня, обикновено грабваше с една ръка кинжала, а с другата меча още преди да отвори очи. Не докосна оръжията, което означаваше, че сетивата му не долавят опасност.

Но нещо го събуди, при това звукът прошумоля наблизо. Погледна спящата до него жена, която тихичко сумтеше насън. Не това го беше събудило.

Бяха сами в стаята, дебелата врата беше здраво залостена, а тайният вход зад огнището — затворен. Робърт никога не идваше без предизвестие. Но Нийл имаше чувството, че някой е бил тук и присъствието на чужд човек го бе събудило.

Стана от леглото така тихо и с толкова овладени движения, че Иара продължи да спи, без да помръдне. Макар и много добре да виждаше, че в стаята, освен него и спящата жена няма никого, обиколи, като се мъчеше да долови миризма, звук или каквото и да било необичайно явление.

Нямаше нищо. Най-накрая легна и се вторачи в мрака. Иара все така похъркваше и той се подразни. Защо ли не я отпрати да спи на своя сламеник, след като свършиха? Обичаше да спи с жени, обичаше да усеща топлината и мекотата на телата им, но тази нощ предпочиташе да е сам. Изпита остра необходимост да се концентрира върху този едва чут звук, който го събуди, а присъствието на Иара го разсейваше.

Помъчи се да си припомни как точно прозвуча. Беше приятен и нежен, почти като въздишка.

Някой го повика по име.

 

 

Конрад сграбчи мазната коса на гамена и дръпна клюмналата му глава назад. Вгледа се в резултата от своята работа. Очите на хлапака бяха подпухнали и почти затворени, носът му представляваше кървава маса и вместо един — два избити зъба, имаше един — два останали. Но това не беше нищо повече от скланяне към сговорчивост. Истинското убеждение остави след себе си счупени ребра и пръсти.

— Видял си я — отбеляза меко той. — Ограбили сте я.

— Не, човече… — изфъфли хулиганът.

Не такъв отговор очакваше Конрад. Въздъхна и изви един от счупените пръсти. Гаменът изпищя и прикованото му с лепенки към стола тяло се изви.

— Видял си я — повтори търпеливо Конрад.

— Парите свършиха вече — изхлипа той и запасите от кураж се изчерпаха.

— Парите не ме интересуват. Накъде отиде жената?

— Разкарахме се веднага оттам, човече! Свършихме работа и се чупихме, не схващаш ли?

Конрад прецени думите му. Гаменът вероятно казваше истината. Хвърли поглед на сгърчения труп зад стола. Лошо, че чернилката му извади нож. Можеше да е забелязал нещо, което другият не е.

За по-сигурно изви още един пръст и почака, докато писъците позатихнаха.

— Накъде отиде жената? — попита отново.

— Не знам, не знам, не знам!

Конрад кимна удовлетворен.

— С какво беше облечена?

— Не знам…

Посегна към пръстите му и онзи се разпищя:

— Не, недей, престани! — виеше той, а от счупения му нос течеше кръв и слуз. — Валеше, дрехите й бяха тъмни…

— Панталон или пола? — попита Конрад. Валяло е и ако жената е била цяла нощ под дъжда, дрехите й са били подгизнали. Имаше логика, тъй като този идиот не би забелязал цвят в тъмното под дъжда.

— Не… панталони. Ами да, май джинси…

— Яке или сако носеше?

Времето се беше застудило, което не беше необичайно за Минеаполис.

— Не, беше без яке.

— Блуза с дълги или с къси ръкави носеше?

— К-к-къси май, не съм сигурен. — Глътна жадно въздух. — Носеше торба за боклук.

Щом не е била облечена с яке или нещо подобно, значи вече е умряла от студ. Конрад не се чудеше какво е имало в торбата. Документите трябваше да се предпазят от дъжда. Господин Сойер щеше да се зарадва.

Беше изтеглила пари от банкомат, а тази отрепка я беше ограбил. Значи не разполагаше с никакви средства. Конрад прецени, че до един ден ще я открие, ако преди това сама не се предаде в полицията. Въпреки че господин Сойер се беше подготвил в случай, че тя го обвини, Конрад предпочиташе той да я открие пръв.

Погледна човекоподобния боклук на стола. Гаменът нямаше качества, с които да компенсира слабостите си. Нямаше нито дарби, нито морал, нито достойнства.

За такъв и куршума си не хабеше, пък щеше много бързо да се отърве. Конрад го стисна за врата, естествено с ръце в ръкавици, и прекъсна трахеята му с вещината на специалист.

Излезе от изоставената къща, която се намираше в най-бедния квартал на града. Вървеше спокойно, без да бърза. Тук често се разнасяха писъци. Никой не му обърна внимание.