Линда Хауърд
Дръзка съдба (13)

Дванайсета глава

— Онзи, който седи на стража — мърмореше си Грейс, като се мъчеше да вникне в смисъла на изречението. „Онзи, който седи на стража“ ще рече „пазител“. Вече знаеше келтския израз и веднага го засичаше в текста.

През последните няколко месеца хвърли много усилия в проклетите келтски ръкописи и научи доста думи, но правописът понякога я подвеждаше. Даже си купи комплект касети за двеста долара, чиято анотация обещаваше, че ще проговори келтски, а тя напразно се бе надявала, че с тяхна помощ ще вникне в объркания синтаксис, но все така с часове превеждаше две-три изречения.

И какво означаваше тази дума? Разлисти речника и не я намери, поне изписана по този начин. „Пълномощие“ ли е, „правомощие“ или друго значение със смисъл на „мощ“? Не, едва ли беше първото, защото ако беше прочела правилно, изречението гласеше: „Пазителят притежава пълномощието“. Обаче едва ли беше на прав път.

А дали не беше: „Пазителят притежава властта да съди“? Усъмни се да не би да е объркала глагола. Без системно университетско обучение научи келтски много по-трудно, отколкото всеки друг език. И все пак се справяше задоволително.

Провери отново как е написано изречението, като се взираше през лупата в избледнелите букви. Глаголът положително бе „имам, притежавам“. В случая „пълномощие“ или там каквото беше, беше препъникамъка. Може би ставаше дума за мощ, сила, власт. Изведнъж разбра. Ставаше въпрос за власт. „Пазителят притежава властта.“

Ако беше превела изречението правилно, каква власт е имал Пазителят? Власт над съкровището ли? Парите са власт, казват старите мъдреци, но в летописите се твърдеше, че съкровището било „по-скъпоценно от злато“. Оттук следваше, че дори да е имало злато, не за него се споменаваше с благоговение.

И какво е било това съкровище, което давало абсолютна власт на Пазителя? Щом Черния Нийл е владеел подобно могъщество, тогава защо е живял отхвърлен от обществото в най-затънтения край на шотландските планини? Как един тамплиер, предполага се вярващ човек, е станал известен със сексуалния си апетит толкова, колкото и с ненадминатите си умения да върти меча?

От два часа си блъскаше главата и нищо не проумяваше. Съкровището било „проникновение за Божията воля“ и същевременно „доказателство за Божията воля“, което също не внасяше никаква яснота. Пред него „се прекланят крале и народи“ и „побеждава злото“. Прочете на глас изречението: „Пазителят ще премине… или ще пътува, или ще прекрачи… отвъд границите на времето и сезоните… подобно на Господ Исус Христос, като Негов пратеник в битката със Змията“. Подразбираше се, че Пазителят ще води ревностна битка със Сатаната, което трудно би се изтълкувало като неограничено могъщество, а по-скоро навеждаше на мисълта за почтен и богобоязлив живот, което само по себе си бе доста трудно, а от онова, което прочете за Нийл, той даже не се бе опитал да бъде праведен.

Тогава какво представлява това съкровище и за каква власт ставаше дума? Да не би да беше религиозна легенда? Париш очевидно вярваше, че златото съществува. На пръв поглед мотивът бе достатъчен и все пак я смущаваше твърдението, че съкровището било по-скъпоценно от злато, и се питаше дали не става въпрос за друго, не за богатство. В такъв случай какво беше това другото? Нито един тамплиер не беше издал тайната за съкровището, въпреки нечовешките мъчения. По всяка вероятност повечето от тях не са били посветени в големите тайни, но за Великия магистър Жак дьо Моле това не е важало и бил изгорен, без да предаде Ордена и вярата. От кладата проклел краля на Франция и папата и само след година и Филип, и Климент умрели, сякаш в потвърждение на суеверието, че тамплиерите са били в съюз с Лукавия.

Грейс перифразира бавно мъглявото изречение: „Пазителят ще прекрачи отвъд сезоните, за да победи злото“. Понякога употребата на съвременни думи й помагаше да вникне в смисъла. Какви сезони? За годините след унищожаването на Ордена ли се говореше? Да не би Нийл да е бил предопределен да се бие срещу Филип и Климент в името на Ордена? Но в такъв случай, вместо да следва жребия си, бил превърнал своето легло и шотландската пустош в бойно поле.

Нямаше логика, но беше твърде изморена, за да продължи разчитането, и изключи компютъра. За шест месеца преведе от латински, френски и английски всички разкази за битките и завоеванията на Черния Нийл, но келтските писания още я мъчеха. Какво общо имаше солта, приемана в точни дози, с историята на тамплиерите? И защо количеството вода, което пиели, се е изчислявало според теглото им? Но ето, в латинския ръкопис беше написано черно на бяло: храната на времето или според времето.

Времето. Защо и в двата текста — латинския и келтския — непрекъснато се говореше за време. Като се замисли по въпроса, реши, че не може да не е спомената същата тема и във френския ръкопис, и го прелисти, докато стигна до пасажа, който я интересуваше. „Не ще бъде окован във веригите на времето.“

Ще прекрачи отвъд времето. Веригите на времето няма да го спират. Хранене според времето. Повтаряше се една и съща тема, но смисълът й убягваше. Всички обяснения бяха свързани с време, но това метафора ли беше, или понятие? А времето по какъв начин беше засягало тамплиерите?

Не беше загадка, която ще разреши, като се тревожи, а като систематизира преводите си. Още три седмици, най-много месец и разделът на келтски щеше да бъде готов. Келтският беше много труден и затова се захвана най-накрая с него. Не беше сигурна в точността на превода си, но се стараеше. Предстоеше да разбере дали се споменава някъде местонахождението на съкровището.

След като се приготви за сън, прибра компютъра в чантата заедно с всички документи и я сложи до леглото, та ако се наложи да бяга, да не губи време.

Изгаси лампата, легна на тясното легло и се загледа през мръсния прозорец в тихо падащите снежинки. Сезоните се смениха, лятото отстъпи пред есента, после настъпи бялото еднообразие на зимата. Изминаха осем месеца, откакто някогашният й живот свърши. Оцеля, но не знаеше дали ще живее.

Чувстваше сърцето си безрадостно и сковано като зимата. Нейната омраза към Париш подклаждаше мъката й и знаеше, че един ден ще изгуби самообладание, но щеше да плати тази цена, когато му дойдеше времето.

Благославяше Хармъни всеки ден. Беше запазила паспорта на името на Луиза Кроули, в случай че трябва да бяга. После заряза Луиза и си намери друго име, както и друга работа. Влезе в кожата на Марджъри Флин за два месеца, после пък стана Полет Ботъмс. Намери си друга нископлатена работа и друга евтина квартира. Окръг Минеаполис — Сейнт Пол беше достатъчно голям, за да се премести да живее на място, където няма да среща човек, който я е познавал с другото име, така че с лекота си сменяше имената. По съвет на Хармъни не се сприятеляваше с никого. Спестяваше всяко пени и беше събрала почти четири хиляди долара след покупката на камионетката. Никога повече нямаше да бъде така безпомощна, както след убийствата.

И все пак се спаси, даже без пари и кола. Нейната безпомощност се дължеше отчасти на невежеството й спрямо законите на улицата, но вече попълни този пропуск. Лицето й представляваше бездушна маска и тя пристъпваше бдително и уверено, с жест, който намекваше на уличните хищници, че няма да бъде лесна плячка. Вечер упражняваше хватките, на които Матео я бе научил, и пренареждаше неприветливата стаичка съобразно своите изисквания за моментално бягство.

Никога не ходеше невъоръжена. Купи си евтин револвер и го носеше винаги у себе си, както и нож в ножница, скрит под ризата й. В ботуша си втъкваше остра отвертка, в маншета на ризата криеше игла за дамска шапка, а в джоба — молив. За да се научи да стреля, отиваше далеч извън града и въпреки че не можеше да се похвали с блестящи умения, поне свикна с оръжието и го носеше с известна увереност.

Съмняваше се, че ако се сблъска с приятел от миналото, ще я познае. Само когато беше сама, пускаше свободно дългата си гъста коса, иначе я криеше под бейзболна шапка, а на работа отиваше със светлокестенява перука. Беше много слаба, тежеше около петдесет килограма. Скулите й изпъкваха над хлътналите страни. Наложи си да не слабее повече, като се хранеше насила и правеше упражнения, за да бъде силна. Обличаше се с прилепнали джинси, груби ботуши и подплатено с кожа яке, за да не й е студено в суровата зима. Както мъдро я посъветва Хармъни, се снабди с гримове, научи се да си слага туш, руж и червило и вече не приличаше на пансионерка, току-що напуснала манастира.

Веднъж й налетяха двама мъже, но леденият й израз и категоричното „не“ се оказаха достатъчни да ги прогони. И през ум не й минаваше даже да изпие чаша кафе в компанията на мъж. Само насън се пробуждаше сексуалният й нагон, но сънищата си не можеше да контролира. Черния Нийл беше заседнал така здраво в мислите й. През деня часове наред поглъщаше вниманието й и на нея й беше невъзможно да го прогони от подсъзнанието си. Беше се загнездил там, живееше в сънищата й, готов за битки и същевременно любящ, мрачен, красив и ужасяващ мъж, толкова фатален, че понякога се събуждаше разтреперана от страх. Никога не сънуваше, че заплашва нея, но в представите й той не беше човек, на чийто път можеше безнаказано да се изпречиш.

Чувстваше се жива, но някак болезнено, когато го сънуваше. Безчувствената апатия и празнотата на будното съзнание, които денем я предпазваха, насън изчезваха и тя изгаряше от лудо желание, разтрепервайки се при всяка негова милувка. Само още два пъти правиха любов в съня й, но и двата пъти бяха умопомрачителни.

Сгреши, като допусна спомена точно когато се опитваше да заспи. Само дето наяве не го изживя. Но еротичните сънища бяха много по-жадувани от сънищата за битки, които през последните четири месеци я спохождаха непрестанно. Той сечеше наляво и надясно, газеше през кръв и разкъсани трупове. Картините бяха така живи, че се стряскаше от звъна на мечовете, виждаше залитащи мъже, чуваше как стенат и крещят от болка и гледаше как лицата им се сгърчват в предсмъртна агония. Ако трябваше да избира между секса и масовото клане, определено щеше да избере секса, но се плашеше от чувството за вина, което след това я преследваше.

Въртя се цял час в леглото и най-после се примири, че я чака още една безсънна нощ. Беше изморена, но не преставаше да мисли за ръкописите, за Нийл и как да отмъсти на Париш. Надяваше се да открие в писанията нещо, което да използва срещу него, но ако погледнеше разумно, не би следвало да очаква, че в ръкописи отпреди седемстотин години, ще се намерят уличаващи сведения. Беше като омагьосана от тези ръкописи и не си даваше сметка за своите налудничави идеи. Не, Париш заслужаваше отмъщение, като например сама да го убие.

Стана от леглото с мрачно изражение и светна лампата. През изминалите осем месеца се научи как да се защитава, дори как да убие при самозащита, но не беше сигурна дали може да извърши хладнокръвно убийство. Заснова напред-назад, замислена дали е способна да убие Париш. Можеше ли да насочи револвера и да дръпне спусъка?

Затвори очи, но видението, което изплува в съзнанието й, не беше как застрелва Париш, а как равнодушно, дори с досада, той убива Форд и Брайънт. Видя как лицето на съпруга й застина безжизнено и как тялото му се свлича.

Стисна зъби и сви ръце в юмруци. О, да, окото й нямаше да мигне да убие Париш.

Ами тогава защо просто не му тегли куршума? Минава няколко пъти покрай неговата къща, за да отиде да чисти в околните домове, но никога не видя колата му или него, пък и не очакваше подобно нещо. Ако си е бил вкъщи, колата му щеше да бъде в гаража, а Париш не беше от хората, които обичат да се занимават с градинарство. Не знаеше как прекарва дните си и не беше го следила. Взе мерки да защити себе си, а за да отмъсти за семейството си, не помисли. Вместо това се вкопчи в ръкописите, заблуждавайки се, че ще открие полезна информация, но ето че само тъпчеше на едно място, увлечена в превода.

Но повече нямаше да се самозаблуждава. Или щеше да реши как да постъпи с Париш, или трябваше до края на живота си да се крие и да бяга.

Значи беше решено. Щеше да го направи. Щеше да проследи Париш и да го убие.

Почувства как я смазва тежестта на решението. Не беше замесена от тестото на убиец и го знаеше. От друга страна, не тя започна този мъртвешки танц, а Париш. В Стария завет се казва: „Не убивай!“, но също и: „Око за око, зъб за зъб“.

Може би рационалното обяснение беше, че след като убиецът е предаден на съд, обществото или пострадалото семейство имат право да отнемат живота му.

Както и да бе. От утре щеше да започне да го преследва като звяр, какъвто беше в действителност.

 

 

Но сутринта дойде със своите изисквания — налагаше се да работи. Не можеше по цял ден да се спотайва и да наблюдава къщата на Париш. Пък и камионетката й много биеше на очи. Да го наблюдава и да го преследва в очакване на подходящ момент, беше практически неизпълнимо. Трябваше да разучи предварително къде ще бъде и да го изпревари.

Доколкото беше осведомена, той дори не беше в града. През зимата често отиваше за дълго на места с по-топъл климат и оставаше там, докато минат студовете.

Имаше само един начин да разбере. По време на обедната си почивка отиде до една закусвалня и се обади във Фондацията.

Набра добре познатия номер машинално, тъй като го знаеше наизуст. Едва когато чу първото позвъняване, осъзна постъпката си и сърцето й се разтуптя. Преди да затвори телефона, равният глас на телефонистката отговори:

— Фондация „Амарант“. С кого да ви свържа?

— Господин Сойер на работа ли е днес?

— Един момент, моля.

— Не, не ме свързвайте — започна тя, но линията прекъсна и се чу друго позвъняване. Пое си дълбоко дъх и се приготви да зададе същия въпрос на секретарката на Париш. Трябваше да преправи гласа си, защото някога много добре…

— Париш Сойер.

Гласът му я стресна и тя се паникьоса. Вцепени се и онемя, като чу отново този ненавистен глас.

— Ало? — произнесе той този път по-остро.

Грейс стоеше с отворена уста.

— Хайде, ако е нещо нецензурно, казвай! — продължи той с досада. — Наистина не… — Изведнъж замлъкна и за няколко безкрайни секунди тя чуваше само дишането му. — Грейс — измърка името й, — колко мило, че се обаждаш.

Почувства се вледенена, не можеше да помръдне, нито да говори и само стискаше слушалката с побелели пръсти.

— Дар слово ли загуби, скъпа? Искам да си поговорим и да разчистим това ужасно недоразумение. Не бих разрешил нищо лошо да ти се случи, нали знаеш? Помежду ни винаги е имало някакво привличане, но не съзнавах колко е силно, преди да избягаш. Нека да ти помогна, скъпа. Ще се погрижа за всичко.

„Какъв изпечен лъжец“ — помисли си тя замаяно. Топлият му прелъстителен глас излъчваше съчувствие и внушаваше доверие, и ако не го беше видяла с очите си как убива, щеше да повярва на всяка дума, излязла от неговата уста.

— Грейси. — Започна да я придумва, шепнейки ласкаво. — Кажи къде да се срещнем. Ще те отведа далеч, само ти и аз, на някое сигурно място. За нищо няма да се тревожиш.

Не лъжеше. Долови похот в гласа му. Ужасена и отвратена, успя най-после да затвори телефона и едва се добра до камионетката. Чувстваше се омърсена, като че ли наистина я беше докоснал.

Господи, каква наглост, да си въобразява, че ще му разреши да я доближи! Но тук не ставаше въпрос за разрешение, осъзна тя. Потегли внимателно, без да привлича внимание, но сърцето й биеше така силно, че взе да й прилошава. Той не беше сигурен дали го е видяла онази нощ и изпробва късмета си, като я покани да се срещнат. Ни най-малко не се съмняваше, че ще я убие, но вече знаеше, че първо ще я изнасили.

Пред стъклото прехвърчаха снежинки, но докато стигне до следващата къща в списъка за чистене, заваля силно и снегът покри предницата на автомобила. Никак не обичаше да чисти в тази къща. Госпожа Ериксън беше винаги у дома и зорко следеше всяко движение на Грейс, сякаш очакваше тя да понесе някой телевизор или да свие нещо друго и да се изниже. Но не бъбреше, както други хора, и й беше благодарна за тишината. Като в мъгла миеше подовете, бършеше прах и чистеше с прахосмукачката, а умът й в това време работеше трескаво.

Госпожа Ериксън остави на дивана куп дрехи.

— Тази вечер карето за бридж ще бъде у нас и трябва да направя кейк. Ще ми помогнеш много, ако сгънеш прането.

Тази нахална жена не се отказваше да се възползва от безплатни услуги. Грейс изнесе цяло представление, поглеждайки часовника си.

— Съжалявам — извини се учтиво. — След половин час трябва да бъда в друга къща. Имам време колкото да довърша почистването на пода.

Излъга, днешният ден не й беше натоварен и имаше само още един ангажимент в четири часа. Но госпожа Ериксън навярно също лъжеше за карето бридж, даже и за кейка.

— Много си неотзивчива — възмути се госпожата. — И друг път се е случвало да ми отказваш, и смятам да те сменя. Ако не промениш поведението си, ще се наложи да се оплача на началничката ти.

— Сигурна съм, че тя ще бъде доволна да ви изпрати жена за прането.

— Защо да търся друга жена само за прането, след като ти вършиш работата крайно незадоволително.

— Щом така желаете, поръчайте друга да идва на мое място.

Без да я поглежда, Грейс прибра парцалите за прах в сака при препаратите и пусна прахосмукачката. Шумът щеше да заглуши гласа на госпожа Ериксън и прилежно започна да чисти. От службата можеха да назначат друга чистачка, но госпожа Ериксън пак щеше да си остане с ненагънато пране и неизмити чинии, освен ако не си плати.

Домакинята седна на дивана и се зае с изпраните дрехи, а Грейс се замисли веднага пак за Париш.

Цялото й същество трепереше от погнуса. Дори не искаше да си представя ужаса да бъде в ръцете му. Нямаше да се налага да я убива, защото само да я докоснеше, щеше да изгуби разсъдъка си и да полудее.

Как беше разбрал? Как се беше досетил, че тя е на линията? Що за животински инстинкт притежаваше, за да я надуши на секундата? И най-вече дали беше съобщил в полицията на Минеаполис, че тя се намира в града?

* * *

Париш се обади веднага, но на Конрад, а не в полицейското управление.

— Госпожица Сейнт Джон току-що звъня в кабинета ми — съобщи уж равнодушно, но в гласа му се долавяше радост и оживление. — Искаше без съмнение само да проучи дали съм тук и сигурно не е очаквала да отговоря. Свържи се веднага с нашия човек в телефонната компания и разбери откъде е звъняла. — Погледна ролекса си. — Свързаха ме с нея точно в дванайсет и двайсет и три.

Затвори, без да дочака Конрад да му отговори, ако изобщо е имал подобно намерение. Облегна се в разкошния кожен фотьойл, като дишаше тежко от вълнение. Грейс! След шест отвратителни месеца на пълно безсилие, когато малката госпожица сякаш се изпари от Чикаго, на кого ще му хрумне, че сама ще го потърси?

Конрад беше сигурен, че е открил къде е работела в Чикаго — в италиански ресторант, чийто собственик плащаше на по-голяма част от персонала под масата. Жената била по-слаба и носела малко куфарче, с което не се разделяла, била с руса, ситно къдрава коса. За същата руса персона било докладвано в полицията, че участвала в странно сбиване пред библиотеката „Нюбъри“. Беше една от най-известните научни библиотеки в страната и Грейс го знаеше, и се беше възползвала. Този факт доказваше, че работи върху превода, а тя наистина беше добра в работата си. Сигурно се бе досетила защо той търси документите.

И тогава изчезна пак, повече не се появи на работа, а в ресторанта никой не знаеше къде живее. Конрад разпита по автобусните линии, влаковете, авиолиниите, но никой не беше забелязал руса жена с компютърно куфарче. Изпари се и даже Конрад не откри и следа от нея.

Къде беше сега? В Минеаполис ли или се спотайваше в някое затънтено място? Защо се беше обадила? Не каза и дума, но беше почти сигурен от едно тихо, издайническо ахване, че тя е била на линията.

В най-скоро време щеше да разбере поне откъде е звъняла и Конрад щеше да знае откъде да започне да я търси. Самочувствието му страдаше и той беше раздразнен, че нищожество като Грейс Сейнт Джон му се изплъзва.

А тя защо проверяваше дали е на работа? Изсмя се тихо. Отмъщение ли замисляше малката Грейс? И как си го представяше: ще нахлуе в кабинета му и ще насочи пистолет към него! Познаваше хората от охраната и беше ясно, че тя няма да стигне и до средата на фоайето.

А защо да не я подмами при себе си. Лесно щеше да я победи и после щеше да бъде негова.

Ще работи до късно, когато в сградата не остава никой, и тя ще реши, че може да се промъкне незабелязано.

Ще нареди на пазачите да се правят на ударени, но не твърде явно, за да не се усъмни. Ще я чака зад вратата и ще я обезоръжи, преди да се усети.

Може би трябваше първо да я отведе на някое по-удобно място и тогава да я обладае. Може би щеше да я просне направо върху лъскавото бюро. Тя ще се дърпа и ще рита, а той ще я укроти с нежни думи и целувки по невероятно чувствените устни. Ще омекне безпомощно под него.

Възбуди се страшно и даже се задъха. Веднъж нямаше да му бъде достатъчно, чувстваше го. Искаше да впие устни в нейните и тя в неговите. Искаше да чуе как крещи името му от удоволствие.

И после щеше да я убие. Каква загуба, но се налагаше.

 

 

— Обадила се е от телефон пред „Макдоналдс“ в Розвил — докладва Конрад. — Никой не я е забелязал, но в този час всички други позвънявания от околността са от лични телефони.

— Розвил. — Париш се замисли къде точно се намираше. Беше предградие на север от града. — Остави ли някой да следи дали няма пак да мине оттам?

— Да.

Конрад веднага се бе погрижил за тази подробност. Хората в повечето случаи робуваха на навиците си и с месеци, даже с години следваха един и същи шаблон. Грейс показа, че е съвсем непредсказуема, но той се надяваше все пак, че няма да замине веднага в неизвестна посока. Щом беше в града, рано или късно щеше да мине пак покрай този „Макдоналдс“… ако не днес, утре. Ако не утре, другата седмица. Той беше търпелив човек и щеше да чака.

— Значи пак ще мине оттам — размечта се Париш. — Смела е, нали? Не съм го очаквал от нея. Как мислиш, дали ще се опита да ме убие?

— Да — отвърна Конрад невъзмутимо. В противен случай нейното завръщане в Минеаполис нямаше разумно обяснение. Тук опасността беше твърде голяма.

— Да я оставим да действа. — Париш се усмихна и очите му лъснаха в предчувствие за удоволствието. — Нека да дойде при нас. Ние ще бъдем готови.