Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Son of the Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и начална корекция
Бобока (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Линда Хауърд. Дръзка съдба

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2010

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-309-9

История

  1. — Добавяне

Шестнайсета глава

След две безсънни нощи зрението й се замъгляваше, но не можеше да престане да чете и препрочита файла на името на Хитлер. Препрочете го безброй пъти само за да се увери, че не е плод на нейното въображение.

Фондацията била основана през 1802 година от странна група мъже. Наполеон Бонапарт бил един от основателите и може би най-важният, движещата сила за формирането на организацията. И положително е бил единственият по онова време с амбиции да покори света. На пръв поглед прекалено претенциозен план, но не дотам неочакван, когато се вникне в цялата картина.

Хитлеровият файл даваше различен и тревожен поглед върху познатите исторически факти. През 1799 година Наполеон нахлул в Сирия, тогава в пределите на Османската империя, но стигнал само до крепостта Акя. Не успял да я превземе, а тя била построена от тамплиерите през 1240 година, и може би дочул нещо там или попаднал на нещо. Именно след като се завърнал от похода до Акя, се обявил за диктатор на Франция, а след това — за император. Завладял Испания, Италия, Швейцария, Холандия, нападнал Русия и Австрия.

С положителност не един и двама са копнели да властват над света, но за щастие малко от тях са се опитали, даже и да са вярвали, че биха могли. Наполеон е бил убеден във възможностите си и намеренията му бяха ясно заявени в текста. Търсел е с настървение изгубеното съкровище на тамплиерите, защото е щял да бъде непобедим, каквото бе обещанието в документите: който контролира Властта, контролира света. Що за „Власт“ беше? Не беше злато, но със сигурност беше нещо материално като Кивота. Каквото и да представляваше това съкровище, във Фондацията вярваха, че дава огромна власт и повече от два века го издирваха с всички средства.

В организацията имаше три нива. На най-ниското бяха чиновниците, кариеристите, наемните работници. На следващото бяха „дарителите“ — членове на Фондацията, които даряваха огромни суми, доброволно или принудително. От онова, което прочете, разбра, че принудата е най-често срещаната практика. На най-горното ниво се споменаваха относително малко имена. Повечето й бяха познати: Наполеон, Сталин, Хитлер, двама американски президенти, френски генерал, диктатор от Близкия изток, британски министър, прочут профсъюзен лидер. Едно от имената я изненада много, понеже личността беше прочута с огромно богатство и с филантропия. И най-накрая идваше Париш Сойер. Изглеждаше незначителен в подобна компания, но и другите не са били прославени в началото на своята кариера. Името му в списъка беше признание за неговата безпощадност.

Власт, за да управлява света. Идеята днес беше повече от абсурдна, както и преди петдесет години. Как беше възможно един човек или фондация да управлява целия свят! Но като се замисли, прецени, че като контролира водещите нации, е възможно да контролира и света.

Световната власт беше странна амбиция, характерна главно за мегаломаните. И най-странното бе, че служеха на Фондацията, въобразявайки си, че служат на себе си.

Фондация на Лукавия, на Злото.

Хитлер и Сталин са били неприкрито зли, тяхната извратена душевност и пълната им липса на съзнание бяха демонстрирани пред целия свят. Повечето от другите личности в списъка минаваха за нормални, но от опита си с Париш знаеше колко много може да подлъже външният вид. Всички тези хора бяха преследвали неограничена власт, а Фондацията беше насърчавала и ръководила действията им. Те ли използваха Фондацията, или Фондацията използваше тях?

Каква беше природата на злото? Какъв образ приемаше? Всеки човек ли можеше да върши зло, но подобно на семе някъде поникваше и разцъфтяваше, а другаде не намираше почва? А възможно ли беше злото да прониква в душата отвън? Реално съществуваща същност ли беше злото или беше само последица от наш избор?

Нехуманна ли беше Фондацията, защото й служеха зли хора, или беше нехуманна сама по себе си? Съществувала ли беше Фондацията с друг облик преди много повече от два века?

Откога имаше Пазител? Тамплиерите ли го бяха издигнали на такъв ранг, или са служели на идеята? Орденът от слуги на Фондацията ли е бил унищожен? Мотивите на Филип IV и на Климент V наистина пораждаха съмнения за алчност, завист и жажда за власт.

Злото.

В предутринната тишина Грейс, изтощена от липсата на сън, кръстосваше стаята и се питаше от безсъние ли се побърква, или наистина се е изправила срещу самия Сатана.

Тъкмо щеше да приеме, че е полудяла, и си спомни келтския ръкопис. „Името на Лукавия ще бъде Париш… В годината 1945 от Христа Пазителят уби немския бестия.“ Думите бяха написани повече от шестстотин години преди днешните събития и към тях беше прибавено предписание за пътешествие във времето. Или беше художествена измислица, или пророчество, или тамплиерите наистина са знаели тайната за пътуване във времето.

Може би точно това беше властта, до която се домогваше Фондацията. Някой ще профучи през времената и ще натрупа огромно състояние, възползвайки се от събития, които ще се случат по-късно. Какво ще стане, ако човек се обзаложи на голяма сума за потъването на „Титаник“ или инвестира във военната промишленост преди обявяването на Втората световна война? Само да знае кой ще спечели световните спортни състезания, човекът ще забогатее толкова много. Възможностите са безкрайни: застраховки за неочаквана смърт, лотарии, конни надбягвания, политически избори.

От друга страна, както изглежда, Пазителят използваше пътуването във времето, за да пази Властта, и още никой не се бе добрал до нея.

Най-после небето просветна и тя се загледа в изгряващия ден през зацапания прозорец. Ако беше разумна, щеше да се обади в службата, че е болна, и щеше да поспи, но вместо това се изкъпа и изпи чаша кафе. Чувстваше се странно неспокойна, при това не от кофеина. Тревогата й растеше, като че ли трябваше да предприеме някакво действие, но не знаеше какво.

Може би беше време да си събере багажа и да изчезне, да намери друга работа, друга квартира. От два месеца се подвизаваше под името Полет Ботъмс, а по-дълго не използваше една и съща самоличност.

Довери се на инстинктите си и затова още беше жива, така че не виждаше причина да ги пренебрегва сега.

Не беше допуснала глупостта да трупа вещи. Притежаваше малко дрехи, камионетката, револвера. Необходими й бяха десет минути, за да подреди сака и да го метне в автомобила. Плати наема до събота, така че остави ключовете и тръгна.

Беше петък. Отиваше на работа, следобед щеше да получи заплатата си и ще потегли. Това щеше да бъде краят на Полет Ботъмс. Ще си избере друго име, друга квартира, друга работа. Може би дори ще напусне Минеаполис. Върна се, понеже й се струваше, че под носа на Париш най-добре ще се скрие и защото изгаряше от желание за отмъщение. Но не успя да измисли план, нито пък се посвети на идеята. Вместо това вложи цялата си енергия в превода на ръкописите и приключи с тази трудна задача. С помощта на Крис се сдоби със страхотна информация за Фондацията, но усещаше, че трябва да се махне, и едва се сдържаше да не се качи на колата, да тръгне и да кара, докато може да държи очите си отворени.

Да напусне Минеаполис. Намерението се избистри в ума й и усети лекота. Да, точно това трябваше да направи. Да избяга далеч от Париш, от спомените, от които всеки миг можеше да загуби самообладание. Още не знаеше за какво биха й послужили сведенията, с които разполагаше, но в момента я вълнуваше само мисълта да остави зад себе си снега, студа и краткия зимен ден. Щеше да кара на юг и нямаше да спре, докато не намереше топлина и слънце.

Трябваше да изтърпи само този ден. Ще изчисти няколко къщи, ще си вземе заплатата и после ще отпътува по магистралата на юг.

 

 

Пал изпи последните глътки кафе от термоса. Следенето през зимата беше най-неприятно. Пиеш кафе постоянно, за да се стоплиш, и после търсиш тоалетна.

Винаги трябваше да бъдат по двама, защото или единият, или другият тичаше да пусне една вода.

Поне да стърчиш пред „Макдоналдс“ не беше чак толкова зле. Винаги можеш да си вземеш нещо за похапване, още кафе, а тоалетната беше под ръка. Все пак от три дни висеше тук и му писна от сандвичи и картофки. Дали следващия път да не си купи от онези пилешки специалитети…

Една кола паркира до неговата. Нямаше как да сбърка силуета на Конрад. Въпреки че от години работеха, при всяка среща Пал се стряскаше, сякаш забравяше колко студен и безмилостен е този мъж. И преди беше срещал жестоки убийци, сам беше убил няколко души, но Конрад бе различен. Той никога не отгатна какво става зад тези бездушни очи. Конрад не изпадаше в паника и не се отказваше. Беше като автомат — никога не се изморяваше и забелязваше подробности, които друг пропускаше. От всички хора, които познаваше, в това число и господин Сойер, Конрад бе единственият, който го ужасяваше.

Той се качи в колата и заедно с него нахлу леден въздух. Носеше скъпо палто от чиста вълна, но то не придаваше никаква елегантност на яката му и набита фигура.

— Добре, че дойде — каза Пал. — Цял ден пия кафе и едва ще устискам до тоалетната. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не. Някой обажда ли се от уличния телефон?

— Няколко души. Описах ги тук.

Пал му подаде бележник, слезе и забърза през паркинга към заведението. Стъклата на колата започнаха да се замъгляват. Без да откъсва очи от телефонната кабина, запали двигателя. Не се зачете в бележките. Четенето разсейваше и преди да се усети, ще мине цяла минута, а за една минута можеше да се случи какво ли не.

Още беше ядосан на себе си. Грейс сигурно е била в компютърната зала, когато мина оттам. Надникна вътре и не забеляза нищо подозрително. Но когато се върнаха с Париш, веднага му направи впечатление, че наръчниците са премествани.

Била е толкова близо. Как не я усети, за да свърши тази история!

Тя се бе променила. Перуката не влизаше в сметката. Беше отслабнала и когато преглеждаха записите, за да се помъчат да установят самоличността на придружителя й, Париш отбеляза разочаровано колко е слаба.

Но най-голямата промяна не беше в теглото й, а в походката. Гледа много клипове с нея и познаваше вървежа й като своя. Тя не ходеше, а се разхождаше небрежно с леко и много женствено полюляване на ханша. Даже той долови чувствеността, която влудяваше Париш. Но походката й излъчваше невинност, без всяка съзнателна предизвикателност. Държеше се спокойно, естествено и някак замечтано.

Тази невинност се беше изпарила. Сега ходеше устремено, с вдигната глава. Личеше си колко е пъргава и здрава. По някое време през осемте месеци на бягство Грейс Сейнт Джон беше научила уличните трикове и как да се бие.

Съжаляваше за нейната погубена невинност. Тя не беше сладка заради остроумието и хапливостта си. Но беше лъчезарна; точно това качество се натрапваше постоянно от видеозаписите, които гледа. И нейният съпруг, и брат й я обожаваха, а тя им отвръщаше с обич. Париш превърташе маниакално един запис, направен на Коледа. Мъжът й я дръпваше върху коленете си и я целуваше без задръжки, и тя му отвръщаше по същия начин. Имаше много смях и радост. Били са щастливо семейство.

Осем месеца да бяга и да се крие не беше шега работа. Можеше да й се случи какво ли не — да бъде пребита, ограбена, изнасилена. Мисълта, че към нея са се отнесли жестоко, не му харесваше, но беше реалист. Искаше да я употреби, преди той да я убие, да стъпче душата й в прахта, да я унижи, но Конрад не одобряваше намеренията му. Тя заслужаваше уважение.

Пал се доближи до колата и се качи с книжни торбички в ръка, от които се понесе миризма на пържени картофи и пилешко.

След като партньорът му се върна, Конрад разлисти бележника. Шестима се бяха обадили от телефонната кабина, но нито едно от описанията не подхождаше на Грейс. Двама младежи бяха говорили цял час — от 12 до 13 часа. По дяволите! Предишното й обаждане е било точно по това време и тези двама идиоти може да са я принудили да потърси друг телефон.

— Мелкър дебне на алеята — докладва Пал, — а Бейн вътре. Мелкър се зъби, защото не знае за каква кола да гледа. Рекох му да внимава за къдрава блондинка.

Конрад въздъхна сдържано. Но той беше търпелив. Беше идвала тук и пак щеше да дойде.

* * *

Грейс приключи с почистването на последната къща рано — малко след два. Отби се във фирмата, прибра си заплатата и съобщи на собственика, че напуска.

Искаше непременно да се обади на Крис. Той щеше да се разтревожи много, ако изчезнеше, без да се сбогува. Щеше да й бъде мъчно, ако го остави по този начин още веднъж. Топлото му приятелско чувство я обграждаше като пашкул и след като всъщност не разговаряше в сегашния си живот, неговото присъствие, макар и за кратко, притъпи усещането й за самота.

Сви към паркинга на „Макдоналдс“, за да се обади по телефона, но някой говореше в момента. Не спря, а продължи към външното гише за поръчки. Една кола я изпревари внезапно, вмъкна се в редицата пред нея и за да не я удари отзад, закова спирачки. Чантата с лаптопа се плъзна от предната седалка и падна на пода, и понеже не беше я затворила, листовете с бележките се разпръснаха.

— Да му се не види — промърмори и паркира встрани.

Вдигна лаптопа, но някои страници се бяха пъхнали под седалката. Слезе и заобиколи, за да ги събере през другата врата. Тъкмо я отвори и започна да ги събира, когато вятърът грабна лист с нейни бележки. Пред очите й се мерна ясно изписано: „Крейг Ду“. Извърна се да го хване и видя, че един мъж връхлита върху нея.

Без да се замисли, се просна на земята и го ритна с тежкия си ботуш в капачката на коляното. Кракът му се подгъна като прострелян и той се стовари по лице.

Грейс се претърколи, скочи на крака и тъкмо се качи в кабината, когато друг налетя — мъж с маймуноподобна глава и студени, безизразни очи. Тя се опита да затръшне вратата, но не успя и набитото му тяло се показа. Тя се дръпна светкавично назад, а той стисна единия й глезен и я дръпна безмилостно към себе си. С другия крак тя го ритна в лицето, главата му се люшна назад и той стисна и другия й глезен.

Чу се съскане, когато извади ножа от ножницата. Замахна към ръката му и я прободе, както я бе научил Матео, и той разхлаби хватката.

Първият мъж се надигна бавно с пъшкане, разбърквайки коляното си, и след секунда щеше да бъде готов да нападне. Чу как някой тича към тях. С двама нямаше да се справи, какво оставаше за трима.

О, боже, онзи, който държеше глезена й, беше силен като бик. Дърпаше я към себе си, без да обръща внимание на болката. Пистолетът беше под купчина дрехи и ако беше на другата седалка, с едно движение щеше да го вземе, но в момента на практика лежеше върху него.

Хвърли ножа. Той видя острието да се насочва към лицето му и никакъв тренинг не бе достатъчно силен, за да заглуши инстинкта за самосъхранение. Хвърли се настрани и без да я изпуска, почти я издърпа извън кабината. Тя трескаво зарови под купчината дрехи и най-после напипа пистолета. Надигна се като стрела, стиснала пистолета с две ръце, и стреля. Чу изстрелите, но й прозвучаха глухо. Като на филмова лента видя как мъжът горила трепва и залита. Беше чула тъпия звук на куршум, пронизващ човешка плът. Видя как проблясват очите му с изненада и раздразнение от факта, че я е подценил.

И пак не пусна глезена й. Стисна зъби и пак за — дърпа.

— Ще те убия — промълви тя едва чуто с дуло, допряно в челото му. Пръстът й беше на спусъка, погледите им се срещнаха и той видя смъртта в очите й, а тя — студена интелигентност. Той сякаш я познаваше до дъното на душата й. Мъжът осъзна, че след миг ще бъде мъртъв, и се свлече на земята.

Онзи, когото бе ритнала, заотстъпва с вдигнати ръце, за да покаже, че няма оръжие. И за миг не му повярва.

Погледна през рамо, за да види къде е третият, и чу вратата откъм мястото на шофьора да се отваря. Изпъна се по гръб и стреля през отворената врата, после се надигна отново и стреля в мъжа пред себе си точно когато изваждаше пистолета си. Не го уцели и той се сниши, за да потърси прикритие.

Останаха й два куршума и трябваше да въздържи от безразборна стрелба. Изпълзя до мястото зад кормилото, седна, запали двигателя и натисна газта. Старата кола се разтресе и потегли по ледената покривка. Лицето на третия се показа на стъклото до нея. Тя насочи пистолета към него, той се сниши и изпусна дръжката на вратата. Автомобилът потрепна, когато първият се вкопчи в задницата на каросерията, за да скочи вътре.

Грейс започна да криволичи рязко. Беше като на състезание, само че залогът бе много по-голям. Той успя да се задържи и тя се насочи към входа за паркинга. За да не се сблъска с една кола, натисна спирачката, сви рязко, мъжът падна и се претърколи встрани.

Вратата от другата страна още зееше, но не можеше да я затвори. Натисна газта и на първия ъгъл зави наляво, после надясно и вратата сама се захлопна. Помъчи се — да реши какво ще прави. Разполагаха с описание на камиона, а сигурно и с регистрационния номер. Трябваше да изостави своя автомобил, да открадне някаква кола и да избяга от Минеаполис колкото може по-далеч. Полицаите само след минути щяха да тръгнат по петите й, защото стрелбата пред „Макдоналдс“ нямаше да мине незабелязано. Но не изостави камиона въпреки уверенията на Хармъни, че на паркингите пред всеки мол, поне двама глупаци оставят ключовете на таблото. Вместо това с пълна скорост се отправи към южната магистрала и отпраши към Айова.

* * *

„Мистериозна стрелба пред «Макдоналдс» в Розвил озадачи полицията — се съобщаваше на първа страница във вестника. Свидетели твърдят, че е стреляно нееднократно и поне шестима са били замесени в случая, а двама сериозно са пострадали. Но докато полицаите дойдат, лицата изчезнали, включително и ранените. Според свидетели в престрелката е участвала и жена, която карала кафява камионетка. На лекарите във всички болници е наредено да докладват за пациенти с огнестрелни рани.“

Париш кръстосваше напред-назад, побеснял от гняв. Конрад седеше на дивана. Рамото му беше превързано и ръката — обездвижена. Лекарят от Фондацията извади куршума, който беше счупил ключицата. Остра болка пронизваше цялото му тяло, но Конрад отказа да взима обезболяващи. Болката от раната в ръката не беше силна.

— Четирима мъже не могат да хванат една жена — кипеше от яд Париш. — Бейн даже не е разбрал какво става. Много съм разочарован от твоя екип, Конрад, от теб също. Хвана те по долни гащи и сега пак ще се покрие. Как така с наши хора из целия град никой да не я забележи! Една нищо и никаква жена — как, по дяволите, успява да ми се изплъзне?

Той изрева последното изречение, а лицето му стана тъмночервено от гняв.

Конрад мълчеше. Не се извини, но щом оздравееше, лично щеше да се заеме с Мелкър. Щом я забеляза, тъпакът хукна към пикапа, без да дочака другите. Ако я бяха обградили изведнъж, сега щяха да са забравили за случая.

Конрад беше много ядосан и на себе си. Трябваше да се досети, че този път ще бъде въоръжена. Тя не се паникьоса и не се поколеба. Каза, че ще го убие, и не се шегуваше. Щеше да му тегли куршума, без да се подвоуми. В онзи миг, когато погледна в ясните й сини очи, видя сила, каквато никой от тях не подозираше.

Може би щеше да се остави да го убие, но тогава жената пак щеше да избяга. Престори се, че губи съзнание, защото не искаше да умре. Имаше много недовършени дела. Искаше да залови Грейс Сейнт Джон и да бъде сам с нея в този момент. Париш никога нямаше да разбере какво й се е случило. Конрад не споменаваше за това. Даже не съобщи, че е записал регистрационния номер на автомобила й.

Качиха се набързо на колите и изчезнаха, преди да се забъркат с полицаите. Въпреки болката и загубата на кръв той се добра до сигурно място и се обади на лекаря. Париш беснееше и още не беше обърнал внимание на листа, който хвръкна от колата на Грейс и Пал го прибра.

Сега беше върху масата. Конрад също не го беше поглеждал. След толкова месеци преследване на Грейс и на документите, ето че поне един лист попадна в ръцете им. Но от толкова много страници, само една щеше ли да свърши работа? Но нещо го теглеше и той не откъсваше очи от изписаните редове, изпълнен със страхопочитание и предчувствие.

Най-после Париш забеляза, че Конрад не се дразни от неговия гняв. Проследи погледа му и попита:

— Какво е това?

— Пал го взе — отговори Конрад. — Литна от кабината на нейния камион.

— Водила си е някакви бележки — отбеляза замислено Париш. — Не знам този език. Ето тук е превела значението на тази дума — „възмездие“ — много важно! Глупости! Сигурно е шифър за разчитане на документите. Не е превела „Крейг Ду“. Прилича ми на уелски.

Конрад мълчеше, но изпитваше все по-силно страхопочитание. Взираше се в листа, в ушите му забуча, сърцето му щеше да се пръсне. Сигурно беше загубил много повече кръв, отколкото предполагаше и губеше съзнание.

И Париш се умълча с очи, вперени в листа. Беше образован, интелигентен, обиколил света.

— Келтски — промълви след миг. — Не е шифър. „Ду“ значи черен, а „Крейг“ струва ми се е скала или скалист. Черната скала. — Изправи се изведнъж и присви очи. — Гледай си здравето, Конрад. А аз ще преведа този текст. Изчезването на Грейс може би е точно онова, което ми е необходимо.