Линда Хауърд
Дръзка съдба (15)

Четиринайсета глава

Щом Нийл се върна от патрул, се натъкна на Сим, който беше много разтревожен.

— Артеър и Теарлах не се върнаха от лов — докладва той.

Нийл погледна към здрачаващото се небе. Късият зимен ден бързо гаснеше и пълзящите ниско облаци предвещаваха още сняг. Вятърът разпиляваше косата му и той я отметна припряно, докато скачаше от коня.

— Докарай Кинтеах — нареди.

Скопеният жребец беше покорен и силен колкото два коня.

— Веднага. — Сим кимна към един момък, който се приближаваше, водейки голям червеникавокафяв кон. — Заповядах отрядът да стои в готовност. Ще ги вземем ли с нас.

— Тръгваме само с теб и Айвър — отговори Нийл.

Двамата мъже бяха най-добрите стрелци в Крейг Ду след него. Зимата беше охладила бясното желание за мъст на Хей и повече от месец не беше нападал Крейг Ду. И все пак Артеър и Теарлах бяха отлични ловци, знаеха да предугаждат времето и ако нищо не се беше случило, всеки момент щяха да се върнат.

Бяха излезли още на зазоряване да преследват елен, който вече няколко пъти им се изплъзваше. С възрастта Теарлах беше станал по-бавен, но си оставаше най-добрият преследвач в замъка. Артеър притежаваше дарбата да мълчи, а Теарлах — да бъде търпелив, затова двамата действаха добре. Нийл предполагаше, че Артеър обича да ловува през зимата, понеже сред дивите заснежени планини се чувстваше като в катедрала. В Крейг Ду имаше параклис, но нямаше свещеник, тъй като свещениците не желаеха да бъдат изповедници на непокорните отцепници и в параклиса отдавна не се отслужваха литургии. Нийл предпочиташе нищо да не му напомня за Църквата или за Бога, но на Артеър му липсваха болезнено и сред природата се чувстваше като в светилище.

След пет минути Нийл потегли отново. Студът щипеше лицето му, но иначе му беше топло с вълнените и кожените дрехи.

Заобиколиха замъка, следвайки стъпките в снега на двамата ловци към гората.

Нийл вдигна глава с разширени ноздри и се взря в притъмняващата заснежена гора. Снегът поглъщаше звуците и в падналата тишина се чуваше само скърцането на снега под краката им, а и то едва се долавяше. Нийл усети заплаха и настръхна.

— Пазете се — каза тихо и Сим и Айвър се отдръпнаха встрани от него, за да не попаднат и тримата наведнъж в клопка.

Дневният патрул не беше попаднал на пресни следи от човек или пони, навъртащ се около Крейг Ду, но ако Хей беше замислил хитра засада, сигурно бе изпратил хората си, преди да падне снегът, и те се спотайваха в очакване на благоприятен момент. Планинците се скриваха в някоя падина и понасяха леко студа, но да скрият конете си беше по-трудно, още повече че имаха нужда от вода за водопой, защото даже Хей не беше толкова глупав, че да изпрати хората си пеша.

— Ако мъжете на Хей са наоколо, положително са до някой ручей.

Говореше шепнешком, но спътниците му го чуваха добре. И двамата потвърдиха с по едно кимване, като не преставаха да оглеждат неспокойно околността.

Но въпреки изострените си сетива за опасност Нийл не усещаше чуждо присъствие в гората. Много добре знаеше кога го наблюдават, а през изминалите няколко месеца някой не отделяше очи от него. От време на време чувстваше погледа на Хей, друг път беше сигурен, че е тя, жената, привидението. Не можеше да разбере защо го следи и какво иска, но долавяше как се взира напрегнато в него, когато се бие, чувстваше тревогата й при неговите премеждия и ликуването й, щом извоюваше победа. Но проклет да бе, ако това го притеснява повече, отколкото да я усеща до себе си, когато е в леглото върху топла, похотлива жена. Дразнеше се от нея все повече и повече и ако изобщо се случеше някога да я види, се питаше дали да не я удуши.

Наблюдаваше го в най-неудобни моменти, но сега яздеше необезпокояван. Снежинките се въртяха и докосваха лицето му с мимолетни, ледени целувки. Снегът вече затрупваше следите.

Кинтеах наостри уши и Нийл вдигна ръка, за да спре другите двама. Нищо не помръдваше пред тях, но вятърът носеше миризма, която не можеше да се обърка. Конят на Сим се въртеше неспокойно и отмяташе глава.

Нийл беше слязъл от коня и стискаше в дясната си ръка меча. Острите му сетива уловиха нечий потаен взор, мигновен като полъх, и той се извърна точно когато дочу тихото бръмчене на стрела, чийто метален връх се заби дълбоко в лявото му рамо.

Свлече се на колене, прикрит зад дебелия ствол на едно дърво. Огледа се и видя, че Сим и Айвър също са потърсили прикритие зад дървета и го гледат напрегнато. Направи им знак, че е добре, а после да се придвижат напред, за да заклещят нападателите.

Рамото го болеше адски, но под дрехите си носеше копринена туника, каквато беше наредил да носят и неговите войници. Стрела не пробиваше коприната и на тамплиерите този факт беше добре известен. Така острието с шипове се изваждаше сравнително по-лесно и се избягваха инфекции.

Бръкна под горната си дреха, стисна стрелата заедно с коприната, дръпна силно и я извади от плътта си. Стисна зъби от болка, а от раната бликна кръв.

Болката винаги го вбесяваше. Присви очи, от които останаха само черни цепнатини. Прилепи се към земята и изпълзя до дебел дънер. При всяко движение го пронизваше остра болка и той се вбесяваше все повече. Разрови снега, за да намери камък или по-скоро малко камъче, защото лекото изшумоляване щеше да бъде по-ефикасно от голям шум.

Напипа шишарка, поизгнила и червеникава. Без да се показва, подхвърли шишарката натам, откъдето долетя стрелата. Тя прошумоля едва чуто, сякаш някой беше разклатил леко клон, от който се посипа сняг.

Иззад една скала се подаде стрелец, който впи очи към вероятната мишена. Чу се отново жужене и стрелата на Айвър се заби във врата на нападателя. Лъкът се изплъзна от безжизнените му пръсти и падна на земята преди него. Очите му се разшириха, олюля се, чу се гъргорене, от устата му бликна кръв и той се просна в снега.

От другата страна Сим също обтегна лъка и изпрати стрела в гъстия шубрак. Предположението му се оказа вярно, понеже болезнен вик разцепи студения въздух.

Нийл се възползва от временното разсейване и се придвижи още напред. Прилепи се зад едно дебело дърво, отметна глава назад и нададе смразяващ кръвта крясък. Скочи напред като лъв върху плячката си. Четирима мъже изскочиха внезапно от укритието си, подплашени от ужасното нападение, а в това време огромният меч изсвистя. Единият успя да вдигне своя, метал в метал звънна, но мъжът падна, повален от тежестта на Нийл.

Сим и Айвър пуснаха още по една стрела и се втурнаха напред, надавайки бойни викове. Нийл заби кинжала между ребрата на своя противник и докато не усети кост, не престана да натиска. Мъжът се изви в последни конвулсии, той се отдръпна и се отпусна на коляно, за да замахне с кървавия кинжал към следващия нападател. Тънкото острие прободе корема му и в устремното си движение напред мъжът сам намери смъртта си.

Нийл скочи на крака, но спътниците му бяха повалили своите нападатели, и само трима от тях дишаха конвулсивно.

— Как е рамото ти? — кимна Айвър към раната.

— Дребна работа.

Вярно, но болеше адски. Нийл закрачи ядосано към коня си, за да го яхне. Вече беше сигурен, че няма да намери Артеър и Теарлах живи. Хората от клана на Хей се бяха подготвили добре, за да нападнат при сгоден случай някоя малобройна група. Страхливи мерзавци!

Откри ги след минути. Артеър лежеше по гръб, безжизнените му сини очи се взираха в небето. Нийл слезе от коня и коленичи до стария си приятел. Докосна лицето му и повдигна едната ръка. Трупът беше съвсем изстинал и вече вкочанен. Стрела беше пронизала сърцето му.

„Не е страдал“ — помисли си Нийл и закри лицето му с наметалото. Изражението на Артеър беше мирно и тихо, като че ли живееше наново в друг свят.

— Adieu, mon ami — прошепна Нийл.

В ордена учебните занимания бяха на френски и затова каза последно сбогом на единствения си приятел от онези времена на този език. Не остана никой от рицарите, намерили убежище в Крейг Ду. Някои загинаха по бойните полета на Шотландия, други умряха от естествена смърт, а имаше и такива, които се заселиха в отдалечени и тихи места. Едни се ожениха и им се родиха деца, но останаха и бивши тамплиери, които продължиха да спазват обетите си. Каквато и да бе съдбата им, повече не бяха рицари на Храма, само той остана да служи на ордена. Така минаха четиринайсет години и докато Артеър беше до него, чувстваше принадлежност към братството. В Крейг Ду не остана нито един човек, който да има и най-смътна представа за миналото.

— Теарлах е жив — констатира Сим и притисна силно вената на шията с пръст. И като погледна кървавото петно в снега, поклати рошавата си глава. — Кръвта му е изтекла, няма да доживее утрото.

Нийл се изправи, подхвана трупа на Артеър и го метна на рамо.

— Сигурно — каза. — Но като умре, ще се намери между приятели.

Същата вечер беше сам в стаята си, сън не го хващаше и се наливаше с неразреден алкохол, който изгаряше гърлото му. Напи се, но настроението му си остана мрачно. Рамото му пулсираше от болка. Беше наложено с лапа, която да изтегли гнойта. Гореше от треска, но не се плашеше, защото от всяка рана вдигаше висока температура. Оздравяваше по-бързо от другите ранени бойци и след два дни щеше да чувства само лека болка в рамото. Горещината от огнището сгряваше раменете и гърба му. Носеше килт, но иначе беше гол.

Взираше се мрачно в една точка. Проклети да са Хей! Ще изтреби всички от клана, ще прочисти планините от тяхната смрад и ще отмъсти за Артеър. Зимата скоро ще свърши.

Но в момента беше пиян, трескав и сам с мислите си. Не го наблюдаваше, не беше наблизо, когато имаше нужда да я почувства до себе си.

Затвори очи, измъчван от самота. През целия си живот беше принуден да крие от света тайни. Криеше роднинската си връзка с Брус даже преди да стане крал. После, когато попадна в ордена, се отрече от своята природа, макар че всяка нощ си лягаше изгарящ от желания. Сега вече отпускаше юздите на своята похот, но трябваше да пази в тайна осемте години, през които беше рицар тамплиер, въпреки че точно тогава стана мъжът, който е. Робърт знаеше повечето подробности, но и от него трябваше да крие ролята си на пазител, и проклетия обет, който направляваше живота му.

Само от нея нямаше тайни. Която и да беше, усещаше, че го познава като никой друг, познаваше тялото му, душата му. Когато идваше при него в тъмната тишина на нощта и той я прегръщаше, отдаваше му се изцяло, макар че осъзнаваше ясно какъв е.

Усети силната възбуда и вдиша през зъби. Искаше да я има, но не насън. Искаше я от плът и кръв в ръцете си, копнееше да усети сладкия й мирис, докато я прегръща.

Силното му желание като че ли овеществи присъствието й. Сви юмруци, като се мъчеше да задържи усещането за нейната копринена кожа по дланите си.

Треската, алкохолът и копнежът я извикаха наяве и тя погали нежно голите му рамене. Почувства тревогата й, когато докосна превръзката, но той не търсеше нейната загриженост. Грабна я яростно, сложи я на коленете си и я разсъблече. Не виждаше лицето й, но тя беше тук и друго нямаше значение. Положи ръка на хладния й корем и почувства под пръстите си как мускулите се свиват и отпускат от дишането й. Малките й зърна станаха твърди като мъниста на броеница и той очакваше точно това. Реагираше и на най-леката милувка и Нийл знаеше, че ако плъзне ръка между краката й, ще усети, че е готова да го приеме в себе си.

Но не прибърза, а пое в шепи гърдите й, подразни острите връхчета с палци, после наведе чернокосата си глава и нежно ги зацелува. Тя се разтрепери в обятията му, като се мъчеше да се притисне още повече към него. Толкова прекрасни и закръглени бяха гърдите й — малки, деликатни и чувствителни. Щеше да я заболи, ако ги опипа грубо, както обичаха някои жени. Беше с много по-фина конструкция от всички жени, които познаваше — крехка, но и жилава, а кожата й беше като прозрачна коприна.

Не издържаше повече. Желаеше я безумно. Положи я бързо по гръб върху пейката. Отметна краищата на шотландската си пола, яхна пейката и разтвори бедрата й. Наблюдаваше лицето й, докато проникваше в нея с животински големия си пенис, като се притесняваше за нежната плът, но тя го прие, изви се и изкрещя от удоволствие. Прилегна в нея като нож в ножница и започна да се движи с бавен ритъм, а съзнанието му сякаш напусна тялото от треската, алкохола и усещанията, които бушуваха у него, но желанието му беше прекомерно, за да спре. Ръцете й обвиха врата му. Страстта й беше достойна за неговата, желанието й — безумно като неговото, почувства, че приема цялата негова същност, и тогава разбра, че повече никога нямаше да бъде сам…

Но беше сам.

Отвори очи и халюцинацията изчезна. Седеше на пейката, дишаше тежко и я проклинаше, че му се подиграва и събужда у него неосъществими желания с присъствието си, невидимо като полъх, после изчезва във върховния миг. Самотата му го смазваше и той затвори очи, за да я призове отново, но повече не я усети, все едно никога не се е появявала.

— Къде си сега, желана моя? — прошушна той.

* * *

Грейс се изправи изведнъж в леглото и грабна пистолета. Някой каза нещо почти до ухото й. Седеше неподвижно, стискаше оръжието с две ръце и се прицелваше. Обаче стаята беше пуста и тъмна, само през спуснатите завеси се процеждаше уличната светлина.

Отпусна се с тежка въздишка. Било е сън и сякаш сънува Нийл. Гласът, който я стресна, беше дълбок и гърлен и тя чу думите „желана моя“.

Нямаше съмнение. Бил е Нийл. Затвори очи, като дишаше дълбоко и бавно. След малко се поуспокои, но не дотам, че да заспи, и си припомни как прозвуча гласът му. Дълбок, груб и гърлен. Не приличаше на лигавия глас на изпечен прелъстител, а на гласа на мъж, свикнал да командва — самоуверен и решителен. И все пак попита много кротко: „Къде си сега, желана моя?“, като че ли наистина имаше нужда от нея…

Отвори широко очи. Беше сънувала и сега пред очите й изплуваха откъслечни картини от съня. Черния Нийл седи тихо пред огъня, но Грейс почувства нещо различно, като че ли не тя сънуваше, а нещо извън нея я беше въвлякло в драмата.

Сънят оживяваше пред очите й. Видя го седнал пред огнището, полугол, само с шотландска пола. Явно е ранен, понеже лявото му рамо е превързано с бяло ленено платно, открояващо се на смуглата кожа. Обзе я страх и изпита желание да отиде при него, за да се успокои, че е добре.

Държи канче. Пие и се взира в пространството, лицето му е печално. Излъчва такава безпределна самота, че сърцето й се сви. После затваря очи и ненадейно тя се озовава в прегръдките му. Седи гола на коленете му, а той гали и целува нежно гърдите й.

Грейс се разтрепери от спомена, който всъщност не беше и спомен, а нещо много повече.

После се усети легнала на пейката, той се навежда, гледа я напрегнато, докато влиза в нея, отново и отново. Цялата пулсира от удоволствие и сплита ръце около врата му, почти разплакана от радост.

И изведнъж нищо. Него го няма, сънят свършва с неговото промърморване: „Къде си сега, желана моя?“, което проехтя в душата й, като че ли беше длъжна да е до него и да го успокоява, както само жените умееха да успокояват воините.

Съжали дълбоко, че не е до него.

Образът му беше съвсем ясен в съзнанието й. Седеше с гръб към огъня, който хвърляше златисти отблясъци върху раменете му, и образуваше ореол около дългата му черна коса. Тялото му беше грациозно и силно — тяло на боец, тренирано в безброй битки и закалено като меч, само по себе си смъртоносно оръжие.

„Но той е човек“ — помисли си тя с болезнена нежност. Кърви, изпитва болка, напива се и се чуди защо около него не се върти някоя жена. Сънищата, в които иска единствено нея, бяха продукт на въображението й.

Ако реално можеше да бъде с него… щеше да го накара да легне и да се успокои. Но не се съмняваше, че ще бъде ужасен болник. Вместо да почива, щеше да я привлече до себе си и веднага щеше да плъзне ръце под ризата й, и…

„По дяволите!“ Грейс изохка и скри лице в дланите си. Задъха се, пламна, почувства пулсирането в слабините. Зърната й се очертаха под тънката материя на тениската. Еротичните й сънища бяха донякъде простени, но да бленува за Черния Нийл с ясно съзнание, беше истинско предателство спрямо съпруга й.

Стискаше още пистолета, дулото студенееше до слепоочието й. Остави го внимателно и си помисли дали да не си легне, но се чувстваше съвсем бодра. Погледна часовника. Нямаше още единайсет часът. Значи беше спала не повече от час и все пак на Нийл му е било достатъчно, за да обсеби подсъзнанието й.

От осем месеца душата й беше мъртва и чувстваше състоянието си естествено. Вече не се смееше, не изпитваше възторг от слънчевата светлина, от дълбокото синьо небе или от драматизма на бурята. Така се предпазваше от външния свят, беше й по-лесно, защото ако не беше безразлична, нямаше да оцелее. Всяко напомняне за предишния й живот щеше да я съкруши. За осем месеца не си позволи нито веднъж да оплаква любимите си хора, беше се оградила с мрачна ледена стена. Нийл беше пукнатината в тази стена, която един ден щеше да рухне, както и тя самата.

Не можеше да си позволи подобна слабост. Трябваше да побърза с превода на проклетите келтски документи, после и Черния Нийл щеше да престане да тормози ума й. Ако започнеше да обмисля как да отмъсти на Париш, може би щеше да освободи подсъзнанието си и повече няма да изпитва необходимост да се вкопчва в образ, плод на халюцинации.

Стана ясно, че няма да заспи. Необходим й бе сън, защото на другия ден с Крис планираха да проникнат в компютърната система на Фондацията, но реши да поработи, за да се успокои, и светна лампата.

Настани се на масата и извади бележника и непреведените страници от келтския ръкопис.

И тук продължаваха математическите формули, но слава богу, бяха на латински. Вдигна изненадано вежди. За пръв път срещаше текст и на двата езика. Почеркът също беше различен — по-груб, но ясен. Следваха изчисления на съотношенията между вода, тегло и години, които човек е предвидил да измине. Беше изчислено и необходимото напрежение на енергията. Но по онова време хората не са имали понятие от електричество. Тогава за каква енергия ставаше въпрос?

Започна да се прозява. Като че ли преписваше сложна рецепта, което беше много отегчително. Ако нещо можеше да я приспи, беше точно такъв скучен текст.

Започна да чете на глас, изговаряйки монотонно:

— DCLXXV означава шестстотин седемдесет и пет години. Значи преди шестстотин седемдесет и пет години. Точна съм, нали? — промърмори на някогашния писар. Извади разсеяно тези години от 1997, за да провери за кое време става въпрос. Получи се 1322. — Прекрасна година — прозя се тя. — Спомням си я отлично.

Какво съвпадение! Тогава беше живял Черния Нийл.

Обърна страницата, готова за още математика. Примигна над изписаните редове, чудейки се дали сънува, или е объркала ръкописите.

Прочете още веднъж текста и я побиха ледени тръпки.

— Не — изрече тихо. — Не е възможно.

Но ето го, черно на бяло, на келтски, със същата тежка ръка, изписала математическите формули.

„В годината 1945 от Христа Пазителят уби немския бестия и така Грейс — божията милост — се яви в Крейг Ду. — Нийл Макробърт, 1322 г.“

Усети как се задъхва, сърцето й се разтуптя и се разтрепери. Изписаните редове заплуваха пред очите й, буквите и думите се размазаха. През 1322 година терминът „немец“ не е съществувал.

Как беше възможно човек, живял през четиринайсети век, да знае какво се е случило през двайсети! Беше невъзможно, освен ако… формулата наистина действаше.

Освен ако са знаели как да пътуват във времето.