Линда Хауърд
Дръзка съдба (3)

Втора глава

Нуждаеше се от пари.

Грейс се взираше през тъмнината в банкомата. Сияеше като светилище, подканвайки я да прекоси улицата и да изпълни електронните ритуали. Намираше се най-много на трийсетина метра от него. Само за две минути щеше да изтича дотам, да набере необходимия код и да получи пари на ръка.

Трябваше да изпразни сметките и вероятно в един банкомат нямаше да има достатъчно налични пари, което означаваше да прибегне до друг, после до трети и всеки път вероятността да бъде забелязана ще се увеличава, както и вероятността камерите да я уловят.

Всички камери, охраняващи банкоматите, ще я заснемат и от полицията ще установят къде е била и по кое време.

Внезапно образът на Форд я парализира наново с разкъсваща болка. „Господи, О, господи!“ Нечовешки, подсъзнателен вопъл на оплаквачка се надигна отново у нея и изсвистя зловещо през стиснатите й зъби. Една дебнеща котка замръзна с вдигната лапичка и козината й настръхна от звука, който се понесе. После животното се обърна, хукна и изчезна в просмукания от дъжд мрак, далеч от свитото за скок същество, което издаваше такива кошмарни, скръбни звуци.

Грейс се поклащаше напред-назад, изтласквайки скръбта дълбоко в себе си, насилвайки се да мисли. Форд бе спасил живота й със своя и щеше да бъде непростимо предателство спрямо неговото жертвоприношение, ако вземе глупави решения.

Поведението й през нощта, особено след установяването часа на смъртта, щеше да затвърди убеждението в нейната вина. Крисчън знаеше кога си тръгна, а Форд и Брайънт бяха убити горе — долу по същото време. И двамата — полуголи — бяха в спалнята на брат й. Париш беше нагласил сцената с присъщата си прецизност; всеки полицай щеше да повярва, че е попаднала ненадейно на любовен хомосексуален акт между съпруга си и брат си. Изчезването й веднага след убийството беше още едно доказателство срещу нея.

Мъжете, придружаващи Париш, бяха професионалисти. Нямаше да допуснат небрежност и да оставят пръстови отпечатъци. Нито един съсед нямаше да е забелязал чужда кола пред къщата, защото я бяха паркирали другаде. Свидетели нямаше, нито улики, освен срещу нея.

И дори ако по някакво чудо успееше да убеди полицаите в своята невинност, доказателство, че Париш ги е убил, едва ли щеше да се открие. Беше го видяла да убива, но кой ли щеше да й повярва. Още повече според полицейската логика той нямаше мотив, докато тя очевидно имаше колкото щеш причини. Какво би предложила като доказателство за своята невинност? Купчина документи на старинни езици, които даже още не беше разчела и които Париш можеше да вземе от нея без затруднения, когато пожелае.

Нямаше мотив, поне такъв, какъвто да докаже. Освен това, ако се предадеше, той щеше да прибере ръкописите и щеше да я убие. Щеше да инсценира самоубийство в затвора — обесване или свръхдоза.

Беше длъжна да оцелее, без да попада в полицията. Само така имаше възможност да открие защо Париш уби Форд и брат й.

За да оцелее и да бъде свободна, й трябваха пари. Налагаше се да използва банкомата, без значение колко виновна ще изглежда.

Дали от полицията са замразили вече банковите й сметки? Все пак без съдебно разпореждане не можеха да го направят. Значи разполагаше с малко време, а се криеше зад кофите за боклук, вместо да пресече улицата и да изтегли колкото успееше пари.

Но беше вцепенена, почти безжизнена. Все едно дали бяха трийсет метра или сто километра, не беше в състояние да действа.

Лъскавата мокра повърхност на асфалта отразяваше призрачно многоцветните неонови светлини. Уличните лампи хвърляха студена бяла светлина, светофарите, ненужни в този час, примигваха безспир в зелено, жълто, червено. В два през нощта рядко минаваха коли, а за последните пет минути не видя нито една. Не се мяркаше и никакъв човек. Сега беше времето да се добере до банкомата.

Но продължаваше да стои свита, криейки се зад кофите за боклук. Плитката й тежеше на гърба, подгизнала от дъжда. Беше мокра до кости и въпреки че нощта беше необичайно топла за Минеаполис, влагата прогони топлината от тялото й и тя трепереше от студ.

Стискаше до гърдите си торбичка, от онези, които се слагат в кошчетата за боклук. Сдоби се с нея в дамската тоалетна на библиотеката. Компютърът и скъпоценните ръкописи бяха в чанта, но когато заваля, се изплаши, че влагата ще ги повреди, и прибра чантата в една такава торбичка.

Навярно не беше разумно да ходи до библиотеката. Но тя беше преди всичко обществено място, което често посещаваше. От друга страна, кога се случваше полицаи да претърсват библиотеките за заподозрени убийци? Невъзможно бе Париш да я е видял през онзи малък процеп между завесите на спалнята, но положително се е досетил, че тя е била отвън пред прозореца и е видяла всичко. Той и неговите хора я търсеха, но въпреки твърдението на Форд, че е в библиотеката, малко вероятно бе да се върне там, за да се скрие.

Може би още не беше съобщено в полицията за убийството. Париш не би се издал, че е свързан по някакъв начин с тях. Съседите нищо не бяха чули, тъй като пистолетът имаше заглушител.

Не. Полицията беше уведомена. Париш не би рискувал да минат дни, преди труповете — мисълта й блокира при тази дума, но тя се насили да продължи — да бъдат открити. Дали съдебномедицинската експертиза можеше да установи, че пистолетът е бил със заглушител? Едва ли. Париш само трябваше да се обади на 911 от уличен телефон и да съобщи за подозрителен шум на техния адрес. По този начин обаждането щеше да остане анонимно.

И Париш с неговите главорези, и полицията я издирваха. И все пак отиде до централната библиотека. Инстинктът й я отведе там. Не беше на себе си от шока и ужаса, а библиотеката, толкова близка до сърцето й, миришеше все едно е в рая. Миризмата на книги, великолепна смесица от мирис на хартия, кожа и мастило, беше ухание на светилище. Отначало само обикаляше замаяна между лавиците и гледаше книгите, които определяха границите на живота й преди няколко кратки часа и се мъчеше да си възвърне този мирис на сигурност, на обичайното нормално състояние.

Не се получи. Повече никога нищо нямаше да бъде нормално.

Най-накрая отиде в тоалетната и се вторачи смутено в огледалото. Тази жена с бяло като платно лице, с празни очи не бе тя, не беше възможно да е Грейс Сейнт Джон, която прекара живота си в университета и специализира разчитане и превод на мъртви езици. Познаваше добре Грейс Сейнт Джон и стотици пъти беше виждала образа й в огледалото. Тя имаше щастливи сини очи и радостно изражение — лице на жена, която обича и е обичана. Излъчваше доволство. Да, беше доволна. И какво, ако е леко закръглена, какво, ако става за реклама само на книжните плъхове? Форд я обичаше и точно това беше важното в живота й.

Форд беше мъртъв.

Не, не беше истина. Не беше реално. Нищо от онова, което се беше случило, не беше реално. Може би, ако затвореше очи и после ги отвореше, ще се намери в своето легло и ще стане ясно, че всичко е било само непоносим кошмар или че е изпаднала в кратковременно умопомрачение. „Чудна размяна би станала“ — помисли си тя и стисна очи. Даваше разума си за живота на Форд. И би го правила във всеки ден от седмицата.

Стискаше силно очи, като се концентрира върху представата, че е преживяла само кошмар и щом се събуди, всичко ще бъде наред. Но когато отвори очи, нищо не се бе променило. Все така се взираше в своето отражение на дразнещата флуоресцентна светлина, а Форд бе мъртъв. Форд и Брайънт. Съпруг и брат — двамата души на земята, които беше обичала и които я бяха обичали. И двамата вече ги нямаше. Нищо не можеше да ги върне и тя имаше чувството, че и нейната същност е умъртвена заедно с тях. Беше само черупка и се учуди защо скелетът и кожата, които виждаше в огледалото, не се деформират и не се сгърчват, изпразнени от съдържание.

После, като се взря в отражението на очите си, разбра защо не рухна. Не беше безжизнена, както си помисли. Имаше нещо у нея — диво и бездънно, плетеница от варварски ужас и гняв, и омраза. Беше длъжна да се пребори с Париш. Ако той или полицаите я заловяха, печелеше Париш, а това не можеше да понесе.

Той искаше ръкописите. Тъкмо беше започнала да ги превежда и не знаеше какво съдържат или какво той смяташе, че съдържат. Нямаше представа какво толкова важно има в тези документи, че да убие Форд и Брайънт, да иска да убие и нея, само защото знаеше за съществуването им. Може би шефът й предполагаше, че е разчела повече, отколкото бе успяла в действителност. Той не само искаше да притежава документите, а и да не остане и помен от съществуването им и от съдържанието им. Какви бяха тези ръкописи, та съпругът й и брат й умряха заради тях?

Ето защо трябваше да пази лаптопа си. В него бяха всичките й записки, фактически данни, езиковите програми, с които си помагаше в работата. С модема и достъпа до интернет можеше да продължи своя превод. Щеше да открие защо. Защо?

За да има някакъв шанс да се скрие, й бяха необходими пари. При това пари в брой, които не оставяха следи.

Беше длъжна да събере сили и да отиде до този банкомат. И щом го изпразни, при положение че в този час на нощта са останали налични суми в него, ще се наложи да търси друг.

Пръстите й бяха сковани и безчувствени. Температурата беше около петнайсет градуса, но тя стоеше мокра от часове.

Не разбра откъде дойде енергията, която я вдигна на крака. Може би изобщо не беше енергия, а отчаяние. И все пак се изправи. Коленете й се подкосиха и тя се подпря на стената зад себе си. Оттласна се и по инерция направи няколко несигурни крачки, преди паниката и умората да я принудят да спре. Стискаше торбичка за боклук с лаптопа до гърдите си. Дъждът се стичаше по лицето й и скръбта я задушаваше. Форд. Брайънт.

По дяволите!

Краката й се размърдаха тромаво, но все пак направиха крачка. Друго не искаше — само да крачат.

Дамската чанта висеше на рамото и подскачаше върху хълбока й. Забави стъпка и спря. Каква глупачка! Цяло чудо е, че още не я бяха нападнали из тези тъмни улички в този час на нощта заради чантата.

Паникьосана се отдръпна отново в сенките. Застина за миг, оглеждайки мрачната уличка, но не забеляза от онези хищници, които кръстосваха града след полунощ. Тясната алея беше безлюдна. Навярно дъждът работеше в нейна полза и бездомниците, наркоманите и бандитите се бяха подслонили някъде.

Изсмя се тихо и безрадостно. Беше израснала в Минеаполис, а не знаеше кой район на града да избягва. Познаваше съседите си, пътя до университета, библиотеките, пощата, магазините за хранителни стоки, лекарския и зъболекарския кабинети. Заради работата им с Форд бяха обиколили шест континента и бог знае колко държави. Смяташе себе си за опитен пътешественик, но сега осъзна колко малко познава родния си град, тъй като беше живяла капсулирана в своя интимен и сигурен свят.

За да оцелее, й трябваше интуиция. Изискваше се доста повече, отколкото да заключиш вратата на колата си, щом потеглиш. Щеше да бъде готова за всякакви изненади и ако я нападнат, нямаше да се дава. Ще се научи да мисли като среднощните хищници, в противен случай нямаше да изкара и седмица на улицата.

Прибра в джоба си кредитната карта и пак се сви. След като постави скъпоценния компютър, прибран в торбичка, до краката си, отвори чантата си и трескаво зарови вътре. Извади каквито пари имаше и ги прибра при компютъра, без да ги брои. Знаеше, че не са много — четирийсет или петдесет долара, понеже обикновено не носеше големи суми. Поколеба се дали да вземе чековата книжка, но накрая прибра и нея. Можеше да я използва въпреки опасността от проследяване. Направи същото и с картата от „Американ Експрес“. Ако се възползваше от тях, трябваше да е веднага и бързо. Щеше да напусне Минеаполис и всяко теглене на пари щеше да отведе полицията по следите й.

Напипа снимките, които носеше. Не бе необходимо да ги поглежда, за да разбере какви са. Прибра и тях с треперещи пръсти.

Какво друго остана? Шофьорската книжка и картата за социалната осигуровка, но за какво ли й бяха? Изсмя се глухо. Едва ли щеше да има възможност да живее, загрижена за социалната си осигуровка. Всякакви лични документи, които уличните чистачи намереха, биха заблудили издирването поне за известно време. Остави картите в чантата и извади импулсивно и чековата книжка. След като внимателно откъсна един чек и го прибра при парите, пусна книжката в дамската чанта.

Отказа се от гланца за устни, но гребена задържа. Отново се изсмя мрачно. Съпругът й и брат й бяха убити, полицията я издирваше, а се тревожеше, че ще ходи несресана! И въпреки това гребенът отиваше при компютъра.

Напипа моливите и без да се замисли, взе два. Бяха важни за работата й не по-малко от компютъра, защото се случваше да се затрудни в разчитането на някой объркан пасаж или дума и тогава ги написваше на ръка. По този начин връзката между ръката, очите и ума й помагаше да вникне по-лесно в смисъла. Моливите й бяха необходими.

Имаше още дебел бележник, но изобщо не му обърна внимание. Съдържаше незначителните подробности от живот, който вече не съществуваше: назначени срещи, бележки за напомняне, списъци за пазаруване. Нямаше сили да погледне отметката за следващия зъболекарски преглед на Форд или сладкото сърчице, което бе нарисувал при датата на рождения й ден.

Заряза и визитните картички, и без това рядко ги използваше. Остави носните кърпички, ментовите бонбони, таблетките и запази само една метална пила за нокти, тъй като с друго оръжие не разполагаше. Поколеба се за ключовете за колите. Размисли дали няма да успее да се промъкне и да вземе своята или камионетката на Форд. Не, беше тъпо. Пусна ключовете обратно в чантата. Представи си, че някой намира чантата с ключовете, адреса, открадва колата и камионетката и подвежда по фалшива следа полицията.

Дъвки, ластичета за коса, лупа опипваше вещите и извади само лупата. Защо влачеше толкова боклуци? Нетърпението бе първото чувство, освен скръбта и отчаянието, което наруши вцепенението й. Не ставаше въпрос само за дамската й чанта; нямаше право да допуска никакви грешки, да носи излишен багаж, да я разсейва каквото и да е. От този миг нататък щеше да прави единствено необходимото. Нямаше да си разрешава пилеене на скъпоценно време и енергия заради парализиращ страх. Беше длъжна да действа без колебание, в противен случай печелеше Париш.

Захвърли дамската си чанта върху кофата за боклук и дочу слаб шум, сякаш някой плъх тършуваше из боклука. По някакъв начин бе заставила краката си да се движат, постепенно напусна сигурното скривалище и излезе на откритата улица.

Фаровете на приближаваща се кола я накараха да замръзне точно преди да пристъпи на тротоара. Отмина, а шофьорът дори не забеляза размъкнатата, мокра и кална жена, застинала помежду двете сгради. Колата изчезна от погледа й и Грейс впи очи в банкомата, пое си дълбоко дъх и тръгна. Така се бе съсредоточила в ярко осветения автомат, че се спъна в бордюра и си навехна глезена. Не се остави болката да я спре, също както лекоатлетите не спираха да бягат по време на състезание заради ненадейна лека контузия.

Банкоматът беше все по-близо и по-близо, все по-ослепителен и по-ослепителен. Искаше й се да хукне назад и да се скрие пак зад кофите за боклук. Все едно беше на показ; чувството за абсолютна голота беше толкова силно, че се разтрепери от усилието да се овладее. В този миг може би някой я дебнеше, за да я ограби, щом изтегли парите, а защо не и да я убие. Камерата при банкомата щеше да я следи и да записва всяко нейно движение.

Помъчи се да си спомни колко пари имаше в сметката. Да я вземат мътните, захвърли чековата книжка, без да провери баланса! Нямаше начин да се върне и да прерови кофата за боклук. Щеше да тегли до отказ.

Автоматът пусна триста долара и отказа.

Взря се недоумяващо в екрана. „Трансфер отказан.“ Беше сигурна, че има около две хиляди, не кой знае каква сума, но за нея разликата между триста долара и две хиляди означаваше живот или смърт.

Навярно банкоматът не бе зареден. Въведе още веднъж кода, като заяви само сто долара.

„Трансфер отказан.“

Обзе я паника и стомахът й се сви на топка. О, боже, дали от полицията не бяха замразили сметката й?

Не! Не беше възможно. Банките бяха затворени през нощта. На сутринта вероятно щяха да предприемат действия, но не и сега. Просто в автомата нямаше налични пари.

Напъха трескаво тристате долара по джобовете, та ако я ограбят, да изпразни само един. Надяваше се нищо да не се случи с компютъра й; парите щеше да даде, но за него и за безценните файлове щеше да се бие със зъби и нокти. Иначе никога нямаше да разбере защо съпругът й и брат й бяха убити.

Яростта вля енергия във вцепенените й крака и тя тръгна забързано. Трябваше да намери друг автомат и да изтегли пари. А къде да го търси? Досега беше използвала само онзи в банковия клон до тях. Имаше в моловете, но и те бяха затворени посред нощ.

— Давай парите!

Те се появиха пред нея така ненадейно, че не й остана време да реагира. Бяха двама — бял и чернокож — истински варвари. Белият насочи нож към нея, а острието проблесна смътно на прецеждащата се през дъжда улична светлина.

— Не се ебавай с мен, кучко — изсъска белият, а шепотът му беше по-смъртоносен от оръжието. — Дай парите!

Ръстът му бе изключително нисък, а интелигентността — още повече.

Тя бръкна в джоба си и подаде руло долари. Би трябвало да е изплашена, но очевидно човешкото същество понасяше страх само до определено равнище и оттам нататък сетивата претръпваха.

Чернокожият грабна парите, а другият я заплаши с ножа още по-отблизо, този път в лицето. Тя отметна глава тъкмо навреме, за да не среже брадичката й.

— Видях те, кучко. Давай всичките.

Дотук беше хитроумният й план. Сигурно я бяха наблюдавали от момента, когато пресече улицата. Бръкна в другия джоб и успя да мушне пръсти в средата на рулото, така че извади само половината. Чернокожият грабна и тях.

После тръгнаха, шмугнаха се в алеята и изчезнаха в тъмнината. Даже не обърнаха внимание на торбата. Взимаха само в брой, за да не се затрудняват. Поне компютърът й остана. Грейс затвори очи и се помъчи да овладее отчаянието. Не загуби своя компютър. Загуби съпруг и брат, но… по дяволите… имаше компютър. Стресна я пронизителен вой. Измина миг, преди да осъзнае, че самата тя вие, и още един, докато се усети, че пак крачи нанякъде. Дъждът се стичаше по лицето й или поне си мислеше, че е дъжд. Не си даваше сметка, че плаче, както и че върви, просто се движеше. Дъжд, сълзи — разлика нямаше.

Все още разполагаше с компютъра.

Компютър. Крисчън.

О, господи! Крисчън.

Трябваше да го предупреди. Ако Париш само заподозре, че той знае за файловете, още повече за съдържанието им, нямаше да се поколебае да го убие.

Улични телефони, слава богу, се срещаха много по-често от банкомати. Извади дребни монети от торбата, стисна ги в шепа и сви в една улица, после в друга, за да избяга колкото е възможно по-далеч от двамата крадци. Боже, улиците бяха така безлюдни, както и през ум не би й минало в претъпканото метро. Стъпките й кънтяха, дъхът й излизаше на пресекулки. От стрехите и тентите на надвисналите над нея сгради капеше. Тук — там светеха прозорците на някои любители на малките часове. Живееха уютно в своите пашкули от стомана и стъкло, докато тя бързаше под дъжда, като се стараеше да бъде невидима.

Най-накрая спря задъхана до един уличен телефон. Имаше даже малък навес, за да скрие главата си от дъжда, и полица, където да остави торбата и да се подпре. Пусна четвърт долар. Не можеше да си спомни номера на Крисчън, но пръстите й помнеха схемата от числа и без участието на ума заиграха върху бутоните.

Първото позвъняване още бръмчеше в ухото й, когато чу гласа на Крисчън:

— Ало?

Звучеше напрегнато и необикновено бодро в този час на нощта… или по-скоро ранно утро.

— Крис! — изграчи тя. Изкашля се и отново се помъчи да проговори: — Крис, Грейс се обажда.

— Господи, Грейс! Има ченгета навсякъде и те казаха, че… — Млъкна изведнъж и продължи шепнешком, но ясно и почти ожесточено: — Добре ли си? Къде си?

Добре ли? Как да бъде добре? Форд и Брайънт бяха мъртви и в сърцето й зейна огромна празнота. Повече никога нямаше да бъде добре. Но физически не беше пострадала и знаеше, че момчето точно това пита. От въпроса му подразбра, че Париш е уведомил полицията и в техния тих квартал е пълна лудница.

— Видях как ги убиват — каза тя, а гърлото й беше така свито, че сама не позна гласа си. — Ще обвинят мен, но това не е вярно. Париш ги уби. Видях го.

— Париш ли? Париш Сойер, твоят шеф ли? Сигурна ли си? Какво стана?

Почака въпросите да секнат.

— Видях го — повтори тя. — А теб разпитваха ли те вече?

— Малко. Само в колко часа си тръгна от нас.

— Спомена ли ръкописите, върху които работя в момента?

— Не — рече той категорично. — Попитаха ме защо си идвала и аз отговорих, че за поправка на модема. Нищо повече.

— Много добре. Каквото и да случи, не споменавай документите. Ако някой те попита, кажи, че не знаеш за какво става въпрос и не си виждал никакви документи.

— Добре, но защо?

— Защото Париш ще убие и теб. — Зъбите й затракаха. Студеният вятър я пронизваше през подгизналите дрехи и й стана ужасно студено. — Не се шегувам. Обещай ми, че на никого няма да споменаваш, че имаш представа върху какво работя. Не зная какво съдържат тези документи, но той ще се отърве от всеки, който знае за тях.

Настъпи мълчание, после Крис попита смаяно:

— Нима твърдиш, че не желае да знаем за съществуването на онзи рицар тамплиер, когото се опитваше да откриеш в хрониките? Живял е преди седем века, ако изобщо е имало такъв човек. На кого му пука?

— На Париш. — И тя не знаеше защо, но възнамеряваше да разбере. — На Париш — повтори.

Чуваше дишането му — отривисто и повърхностно.

— Добре. Ще си държа устата затворена. Обещавам. — Умълча се за миг. — Да ти помогна ли с нещо? Вземи колата ми…

Тя едва не се разсмя. Автомобилният паметник на пубертетните сексуални изблици на Крис беше сигурен начин за привличане на вниманието, а точно това най-вече се мъчеше да избегне.

— Не, благодаря — успя да отвърне. — Нуждая се от пари, но в банкомата, от който изтеглих, нямаше повече налични. Пък и ми ги откраднаха.

— Съмнявам се — каза той. Съмняваше се, че са я ограбили ли?

— Моля?

— Съмнявам се, че не е бил зареден — обясни той. Изведнъж гласът му стана сериозен и напрегнат, което означаваше, че мисли за компютри. — Колко изтегли?

— Триста. Нали такъв е лимитът за едно теглене? Нещо такова ми се върти в ума.

— Не е такъв лимитът за едно теглене — обясни търпеливо Крисчън, — а за един ден. Можеш да теглиш колкото пъти поискаш, без да надвишаваш обозначената дневна сума, в случая триста долара. Всяка банка има свой лимит и за твоята е триста долара за двайсет и четири часа.

Думите му за нея бяха като зла орис. И да стигнеше до друг автомат, пари до сутринта нямаше да може да изтегли. Изключено беше да чака до тогава. От полицията щяха веднага да замразят сметките й. А за да работи върху документите и да разбере защо Париш уби Форд и Брайънт, трябваше да се измъкне от Минеаполис и да се скрие някъде, което без пари бе невъзможно.

— Свършено е с мен.

— Не! — почти изкрещя той и повтори малко по-меко: — Не! Ще оправя работата. Колко имаш?

— Не знам точно. Около две хиляди.

— Намери друг автомат — нареди Крис. — Ще се вмъкна в компютъра на банката и ще подменя лимита, да речем, до пет хиляди. Изпразни сметката, после ще върна старото положение и ще залича следите. Никога няма да разберат как е станало. Обещавам ти.

У нея се зароди надежда — странно усещане след целия нощен кошмар. Само трябваше да намери друг банкомат — лесно за казване, но трудно за изпълнение, когато вървиш пеша.

— Погледни в телефонния указател — продължи момчето, — виж къде се намира най-близкият клон на твоята банка и иди там.

Ами, да! Елементарно. И сама щеше да се сети, а фактът, че и през ум не й мина, беше показателен за стреса и изтощението й.

— Разбрах.

Слава богу, имаше телефонен указател в кабинката на полицата. Разлисти го и намери жълтите страници. Нейната банка имаше около шестнайсет клона в града и тя се спря на най-близкия.

— Тръгвам. Ще бъда там до трийсет-четирийсет минути, ако нещо не се случи.

А можеха да се случат куп неща: да я заловят полицаите, отново да я ограбят или да попадне на Париш и неговите наемни убийци, които навярно кръстосваха града и я търсеха.

— Обади ми се — каза настойчиво Крисчън. — Сега влизам в банковия компютър, но очаквам да потвърдиш, че всичко върви по план.

— Ще ти се обадя — обеща тя.

Трийсетте минути път, станаха час. Беше останала без сили, а с всяка крачка лаптопът все повече натежаваше. Щом се зададеше превозно средство, се криеше и даже една полицейска кола пресече улицата точно пред нея. Сирената й виеше в зловещата тишина. Обхвана я паника и отмаля съвсем.

Не познаваше добре центъра на града. Беше живяла, ходила на училище, пазарувала само в предградията. Пое в погрешна посока и измина доста път, преди да се усети, че се налага да се върне. Вътрешният й часовник отмерваше ясно времето до зазоряване, когато хората ще се събудят, ще включат телевизорите си и ще научат новината за двойното убийство в тихо предградие. Лицето й ще се появи на хиляди екрани. Преди това трябваше да се скрие някъде.

Най-накрая се добра до банковия клон с чуден банкомат пред фасадата, ярко осветен и обезопасен с охранителна камера.

Беше прекалено изморена, за да се тревожи за камерата или за крадци. Нека да се опита някой да я ограби! Този път щеше да се бие. Нямаше какво да губи, защото парите бяха нейното спасение. Пристъпи до автомата, пъхна картата и посочи сумата две хиляди.

Послушният банкомат започна да бълва двайсетдоларови банкноти. Спря, след като отброи хиляда. О, благословена електроника!

И през ум не й мина да проверява останали ли са пари в сметката. Хукна, заобиколи сградата и се скри в сенките. Трескаво започна да пъха банкноти в чантата при компютъра, в джобовете, в сутиена, в обувките. През цялото време се оглеждаше, но улиците бяха тихи и безлюдни. Нощните хищници може би се бяха скрили в леговищата си, връщайки града на неговите жители.

Може би, но не бе сигурно и тя нямаше право да рискува. Необходимо й бе някакво оръжие, без значение колко примитивно. Огледа се за пръчка или сух клон, но на земята имаше само парченца стъкла и камъни.

Е, по-примитивно оръжие от камъка едва ли имаше. Взе няколко по-големи и ги напъха по джобовете си, а най-големия стисна в ръка. Съзнаваше на каква жалка защита разчита, но същевременно се почувства странно доволна. Каквато и да е защита беше за предпочитане пред никаква.

Трябваше да звънне на Крисчън и да напусне Минеаполис, а имаше само едно желание — да легне, да заспи и да забрави за няколко часа, но подобен разкош скоро не се очертаваше. Вместо това забърза по пустите улици, а в това време небето започна да просветлява преди изгрев-слънце. Настъпваше денят, първият й ден като вдовица.