Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Son of the Morning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и начална корекция
Бобока (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Линда Хауърд. Дръзка съдба

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2010

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-309-9

История

  1. — Добавяне

Първа част
Грейс

„Как падна ти от небето, Луцифер, сине на зората!“

Книга на пророк Исая 14:12

Първа глава

27 април 1996

Глухо, задавено буботене извести на съседите, че Крисчън Зибер се е прибрал от училище. Караше шевролет 1966, реставриран с много любов до най-малката подробност на оригиналния осемцилиндров мощен двигател. Купето се състоеше от най-различни части, в най-различни цветове, както ги беше събирал от други шевролети, и ако чуеше коментари за многоцветната си кола, измърморваше мрачно, че „работел по въпроса“. Но в действителност външният вид не го засягаше. Грижата му беше една — колата да върви, както е вървяла като нова, когато някой нахален късметлия с яки мускули е разтрепервал всяко срещнато момиче с ръмжащата й мощ. С инстинктивния, първичен начин на мислене, присъщ на мъжете, беше сигурен, че всичките тези конски сили ще заличат представата за него като за скучен наивник и всички момичета ще са щастливи да ги повози в своята суперкола.

До този момент подобно нещо не се бе случило, но Крисчън не се отказваше от мечтите си.

Щом колата избоботи покрай тях и зави зад ъгъла, Грейс Сейнт Джон лапна набързо последната хапка от задушеното, което беше сготвила за вечеря.

— Крисчън се прибра — съобщи тя и стана от масата.

— Нима? — подразни я Форд.

Намигна й, докато тя взимаше чантата с лаптопа и купчината листове с превода. Джобовете на чантата бяха издути от безброй бележки и дискове. Беше изключила модема, а кабела беше увила около него. Притисна до гърдите си чантата с лаптопа и се наведе да целуне Форд по устните. Целувката беше кратка, но чувствена.

— Ще се забавя поне няколко часа — каза тя. — След като открие повредата, ще поиска да ми покаже някои от новите си програми.

— По-рано бяха гравюри — промърмори брат й Брайънт, — сега програми.

Обикновено тримата се хранеха заедно, което беше и удобно, и приятно. Брайънт и Грейс наследиха къщата след смъртта на родителите си и пристроиха още едно крило. Стана къща-близнак. Грейс и Форд живееха в едната част, Брайънт в другата. И тримата не само работеха в една и съща археологическа фондация, но Форд и Брайънт бяха много близки приятели още от колежа. Брайънт запозна Форд и Грейс и още се поздравяваше за резултата от това запознанство.

— Завиждаш, защото не те бива сам да си свиеш някоя — изрече Грейс с каменно лице и брат й изпъшка насмешливо.

Ръцете й бяха заети, затова Форд й отвори кухненската врата и се наведе да я целуне още веднъж.

— Не се заигравай с програмите на Крисчън, защото губиш представа за времето — предупреди я и с лешниковите си очи й отпрати много интимен знак, който след осем години брак още я разтреперваше.

— Няма — обеща тя и преди да излезе, се спря. — Забравих си чантата.

Форд я взе и я сложи на ръката й.

— За какво ти е?

— Чековата ми книжка е вътре — отвърна тя и издуха падналия пред очите й кичур. Винаги плащаше на Крисчън за услугите, въпреки че той на драго сърце щеше да поправя всичко без пари, само заради удоволствието да си поиграе с чужд компютър. Той беше компютърен гений. Специалисти като него нямаше дори в софтуерните компании. Заслужаваше да му се плаща. — И може би ще му поръчам пица.

— С този апетит хлапето ще стане двеста кила — отбеляза брат й.

— На деветнайсет е. Естествено е да яде много.

— На неговата възраст не съм се тъпчел така. Какво ще кажеш Форд? Когато бяхме в колежа, колкото Крисчън ли ядяхме?

Форд го погледна недоумяващо.

— И питаш, след като веднъж излапа тринайсет палачинки и половинка кренвирши на закуска!

— Нима? — смръщи се приятелят му. — Не си спомням. Ами ти? Виждал съм те как се справяш с лекота с четири сандвича от големите в „Макдоналдс“ и с четири големи порции пържени картофи.

— И двамата поглъщате количества, все едно имате тения — заключи Грейс и заслиза по стълбите. Форд затвори след нея, а смехът му звучеше в ушите й.

Тревата заглушаваше стъпките й, докато минаваше напряко през задните дворове. Прекоси неокосената морава на Марчисънови. Те бяха заминали за Южна Каролина за един месец ваканция и преди края на седмицата нямаше да се върнат. Колко жалко! Все преследваха хубавото време и пролетта и ги пропускаха у дома си.

Беше необичайно топъл април и пролетта се развихри в Минеаполис. Тревата избуя зелена и тучна, дърветата се разлистиха, цветята цъфтяха. Макар че слънцето бе залязло, вечерният въздух беше топъл и благоуханен. Обичаше пролетта. В действителност обичаше всеки сезон, тъй като всеки имаше своята хубост.

Крисчън я чакаше при задната врата.

— Здрасти — поздрави радостно. Винаги се радваше на възможността да рови в нейния лаптоп.

Не беше запалил външната лампа. Минаха през пералнята и влязоха в кухнята. Одра Зибер, майката на Крисчън, тъкмо пъхаше във фурната тава с кифлички. Вдигна поглед и се усмихна.

— Здравей, Грейс. За вечеря имаме агнешки котлети. Заповядай да хапнеш с нас.

— Благодаря, но току-що вечеряхме.

Харесваше Одра, която беше на хубавите петдесет години, леко напълняла и толерантна към манията на сина си на тема гигабайтове и електроника. Крисчън беше копие на баща си Ерол — висок, кльощав, тъмнокос, с късогледи сини очи и издадена адамова ябълка. Не беше необходимо да пише на челото му, че е прототип на компютърен гений, за да се разбере от пръв поглед.

Като знаеше какъв апетит има, Грейс каза:

— Крис, за никъде не бързаме. Първо се нахрани.

— Ще си напълня чинията и ще я отнеса горе — отговори той, като взе от ръцете й чантата. — Нямаш нищо против, нали, мамо?

— Разбира се, че нямам. Върви и се забавлявай. — Одра им се усмихна лъчезарно и Крисчън хукна по стълбите към горния етаж, понесъл своята награда към електронната си бърлога.

Грейс го последва и си помисли, че няма да е зле да свали десетте килограма, които беше натрупала, откакто се омъжи за Форд. И все пак как да отслабне, след като работата й не предполагаше никакво движение. Като специалистка по мъртви езици и преводачка прекарваше повечето си време с лупа, проучвайки копия на стари документи и много рядко самите оригинали, тъй като те бяха твърде трошливи, за да се пипат. После работеше на компютъра със специална програма за превеждане, която двамата с Крисчън бяха усъвършенствали. С умствена работа не се изразходваха калории.

Докато днес работеше, се опита да почерпи информация от университетската библиотека, но компютърът не изпълни командите й. По обяд свари Крисчън вкъщи и се уговори с него да погледне компютъра й след училище.

Забавянето заради нейното безсилие почти я побърка. Документите, които превеждаше за своя работодател — Фондацията „Амарант“, я бяха запленили. Обичаше работата си, но случаят беше толкова особен, че се изплаши дали преводът й е точен. Чувстваше се почти… вмъкната в текста, така както никога преди не й се бе случвало. Снощи Форд я попита за какво се отнася и тя неохотно отговори какъв въпрос засяга. Обикновено разговаряше надълго и нашироко с Форд за работата си, но този път беше различно. Чувстваше се така пристрастена към тези странни, древни писания, че й бе трудно да обясни с думи и предпочете да не говори, като че ли се отнасяше за нещо не особено интересно.

Напротив, беше необикновено, по начин, който тя още не разбираше напълно. Беше превела по-малко от една десета от целия ръкопис, а вече обезумя от очакваните възможности, струпващи се една след друга неразбираеми като пъзел, от който само рамката беше подредена. Но нямаше представа какво ще се получи най-накрая, знаеше само, че не може да спре, докато не разбере.

Изкачи стълбите и влезе в стаята на Крисчън. Тя представляваше лабиринт от електронни уреди и кабели, с малко свободно пространство за леглото. Той имаше четири телефонни линии — една за лаптопа, две за двата компютъра и една за факса. Два принтера обслужваха трите компютъра. Единият беше включен и на монитора се разиграваше партия шах. Крисчън погледна, изсумтя и с мишката премести офицера. Провери резултата от хода и тогава се зае със задачата. Отмести куп книжа, други струпа на леглото.

— Какво му има? — попита той, като отвори чантата и извади лаптопа.

— Нищо — отговори Грейс и се настани на стол до него, наблюдавайки как внимателно момчето разкрачи неговия компютър и включи нейния. Екранът примигна светлосин. — Тази сутрин се опитах да вляза в университетската електронна библиотека и не успях. Не зная къде е проблемът — в компютъра или в модема.

— Ей сега ще разберем. — Беше наясно с нейното меню. Избра необходимата програма, после телефона на електронната библиотека и след десет секунди получи достъп. — Модемът — съобщи той. На практика пръстите му само потрепваха върху клавиатурата. — Какво търсиш?

— Средновековна история и по-специално кръстоносни походи.

Крисчън превъртя тематичния каталог.

— Ето тук — спря го Грейс и той кликна с мишката. Текстът изпълни екрана.

Момчето й отстъпи мястото си.

— Чети, докато разбера какво не е наред с твоя модем.

Тя се настани пред екрана, а той с привичен жест побутна очилата си нагоре и се зае да разглобява модема.

Имаше няколко справки за военно-религиозните ордени, като тези на рицарите хоспиталиери и рицарите тамплиери. Интересуваше се от тамплиерите и се спря на съответния раздел.

Четеше съсредоточено, търсейки едно определено име, но то не се споменаваше. Текстът беше хронологичен, с анализи за участието на тамплиерите в кръстоносните походи, но освен за няколко велики магистри за други личности не съобщаваха.

Одра ги прекъсна за малко, когато донесе на Крис чиния с вечерята. Той я остави до разглобения модем и започна да похапва доволно, без да прекъсва работата си. Грейс се върна на каталога и избра друга тема.

По някое време забеляза, че Крисчън е зарязал модема и чете, надвесен над рамото й. Беше й трудно да се откъсне от средновековната интрига и опасни премеждия и да се върне в съвременността. Примигна, усещайки странното обаяние на това отдавна минало време.

— Ще успееш ли да го поправиш?

— Да — отвърна той разсеяно, като още четеше. — Връзката се беше разхлабила. Какви са тези тамплиери?

— Военно-религиозен орден през Средновековието. Не познаваш ли историята?

Той бутна очилата си и й се ухили.

— Историята започва през 1946.

— И преди компютрите е съществувал живот.

— Подобие на живот искаш да кажеш, праисторически заместител.

— А подобие на какво е онова ръмжащо нещо, което наричаш автомобил?

Изглеждаше наскърбен, че е хванат натясно с позорния факт, че колата, която обожава, е безнадеждно остаряла, с подобие на управление вместо модерната електроника.

— Работя по въпроса — промърмори той и отново насочи вниманието й към екрана. — Изгаряне на клада е било наказание за много престъпления, не само за вещерство.

— Някога хората са гледали сериозно на своята религия.

Младежът сбърчи нос, загледан в изображението на трима мъже, привързани на стълбове в средата на запалени клади, чиито пламъци ближеха коленете им. И тримата бяха с бели туники с кръстове на гърдите. Устите им наподобяваха малки черни дупки.

— И днес екзекутират хора заради религиозни убеждения — отбеляза Грейс, като потрепери, загледана в малката рисунка, показваща безумния ужас да бъдеш изгорен жив. — През Средновековието религията е била центърът на човешкия живот и всеки, обърнал се срещу нея, представлявал заплаха. Религията е определяла законите на цивилизацията, но всъщност е била нещо много повече. За онези хора много явления били неразбираеми. Плашели са се от слънчевите затъмнения, от кометите, от болестите, от всякакви събития, които за нас са нормални, но те не са ги проумявали. Представи си колко страшно е било за тях да се спука апендицит или да получи инфаркт. Нито са знаели какво се случва, нито как да се предпазят. Магията за тях е била истинска реалност, а религията им е давала защита срещу неизвестните и опасни сили. Даже когато умирали, пак Господ ги поемал и усмирявал силите на злото.

Между веждите му се появи дълбока бръчка, докато се мъчеше да си представи как се живее в подобно невежество. Беше почти извън възможностите на това дете на компютърния век.

— Ако видят телевизия, ще получат гърчове, а?

— И особено ако попаднат на някое клюкарско предаване — измърмори тя. — Там положително витаят зли духове.

Крисчън се изкиска и очилата му се плъзнаха до върха на носа. Той ги намести и хвърли едно око на екрана.

— Откри ли каквото търсеше?

— Не. Търся един определен тамплиер… поне смятам, че е тамплиер.

— Провери ли препратките?

Тя поклати глава.

— Не зная фамилното му име.

Нийл от Шотландия. Срещна името му вече няколко пъти в документи на старофренски. Защо фамилията му не фигурираше, след като по онова време наследствената линия е била от първостепенно значение? Сведенията, които събра, след като преведе част от текста, я наведоха на мисълта, че е бил лице с огромно влияние в Ордена и рицар, а това означаваше, че е произхождал от благородническото съсловие, а не от простолюдието. Част от ръкописите бяха на келтски, което още повече насочваше към някаква неизвестна връзка с Шотландия. Препрочете студията за Шотландия в енциклопедията, но там изобщо не се споменаваше името на тайнствения Нийл даже по времето на тамплиерите.

— Задънена улица, а? — отбеляза безгрижно Крисчън, явно решил, че са пропилели неразумно много време за човек, който е умрял преди ерата на аналоговите устройства. Примъкна стола си по-близо със светнали сини очи. — Искаш ли да ти покажа каква яка счетоводна програма измислих?

— Струва ми се, че „яко“ и „счетоводство“ никак не вървят заедно — отбеляза Грес привидно сериозно.

Момчето я зяпна потресено. Примигна няколко пъти, от което заприлича на късоглед жираф.

— Занасяш ли се? — изпелтечи. — Това е най-великата програма. Почакай само да видиш! Ама ти май наистина се занасяш. Чак сега загрях.

Грейс със стиснати устни чаткаше сръчно по клавиатурата, за да излезе от сайта на университетската библиотека.

— Да, бе! Откъде ти хрумна?

— По един и същи начин стискаш устни, за да не се разсмееш.

Хвърли поглед към устните й и се изчерви.

Страните на Грейс пламнаха и тя забоде поглед в екрана. Крисчън си падаше по нея главно заради възторга си от нейния скъп и мощен лаптоп, но от време на време някой негов жест издаваше чисто физическото му увлечение.

Това винаги я смущаваше. Та тя беше на трийсет години, за бога, и изобщо не беше la femme fatale. Смяташе себе си за съвсем обикновена жена, без каквото и да е кокетство, което да възбуди страст у един деветнайсетгодишен хлапак, въпреки че почти всяко дишащо същество с рокля, можеше да възбуди момче на тази възраст. Ако Крисчън представляваше типичния компютърен мухльо, себе си преценяваше като често срещания задръстен академичен тип: права тъмнокестенява коса, която не се поддаваше на никакви прически и тя отдавна се бе отказала от всякакви опити, като я носеше сплетена на дебела плитка; светлосини, почти сиви очи, примигващи обикновено зад очила за четене; никакъв грим, защото не знаеше как се поставя; практични дрехи, най-вече панталони от рипсено кадифе и размъкнати ризи. Трудно би минала за видение в еротична фантазия.

Но Форд винаги казваше, че по-подходящи за целувки устни не е виждал и недвусмисленият поглед на Крисчън към устните й я стряскаше. За да отвлече вниманието му, предложи:

— Е, добре, дай да видим тази умопомрачителна програма.

Надяваше се, че шевролетът ще задейства скоро своята прелъстителна мъжкарска магия и ще привлече в орбитата на Крисчън някоя умна сладурана, която ще оцени и конските сили, и другите предимства.

На него сякаш му олекна от смяната на темата и той постави веднага диска. Грейс се отдръпна, за да борави момчето по-удобно с клавиатурата. След няколко бързи операции менюто се появи на екрана.

— Коя е твоята банка? — попита Крисчън.

Тя му каза смръщено, загледана в менюто. Крисчън направи още няколко маневри и екранът пак се промени.

— Готово! — ликуваше той при появата на новото меню — този път на банковите служби. — Не съм ли велик!

— В случая си нарушител на закона, ето какво си! — Ужасена, Грейс гледаше как той избира друга икона и пише името „Сейнт Джон, Грейс“. Веднага се появи балансът на нейната сметка. — Проникна в компютрите на банката! Измитай се, преди да си загазил! Говоря сериозно, Крис. Това е углавно престъпление. Каза ми, че имаш счетоводна програма, а не хакерска за всяка банка наоколо.

— Не искаш ли да те светна как я измислих? — попита той, явно разочарован, че тя не се отнесе с ентусиазъм към неговия подвиг. — Не крада и не върша престъпление. По този начин например можеш да проследиш за колко време се осребряват чековете ти, за да си знаеш баланса, да не падаш под необходимия минимум и да не нарушаваш лихвения процент.

Грейс се вторачи в него изумена. За нея въпросът с парите стоеше ясно: имаш някаква сума и не я харчиш. Съвсем просто. Много отдавна бе преценила, че има два типа хора — математици и антиматематици. Беше интелигентна жена, с докторска степен, но нямаше никакво отношение към сложната математика, финансите или квантовата физика. А ето, че сега думите… отдаде им се всецяло, потъвайки като хипнотизирана в нюансите на значението, възхитена от скритото в тях вълшебство. Форд още по-малко и от нея се интересуваше от математика, което обясняваше защо тя се грижеше за чековата книжка. Брайънт полагаше усилия: четеше финансовата страница на вестника, абонира се за икономически списания, за да знае къде да инвестира, в случай че има достатъчно пари, но всъщност не проумяваше динамиката на процесите. След петнайсет минути прелистване на някое от тези списания го захвърляше и грабваше нещо друго за четене — каквото и да е, но да е по археология.

Крисчън беше от математиците. Грейс не изпитваше и капчица съмнение, че докато навърши трийсет, ще стане милиардер. Ще изобрети някоя компютърна програма, ще инвестира мъдро печалбата и ще се оттегли някъде щастливо, за да измисли друга, още по-оригинална.

— Убедена съм, че е истинска благодат за клиентите на банките — отбеляза тя сухо, — но въпреки това е незаконна. Няма как да я продадеш.

— О, тя не е за широко ползване, аз само си играя. Знаеш, че банките трябва да имат по-сигурни програми за защита, но аз още не съм попадал на някоя чак толкова трудна.

Грейс подпря брадичката си с ръка и се загледа в него.

— Приятелче, или ще се прочуеш, или ще идеш в затвора.

Той се захили и сви рамене.

— Имам още нещо интересно да ти покажа — съобщи възторжено и пръстите му заиграха по клавиатурата.

Грейс наблюдаваше екрана, където се сменяха светкавично различни файлове.

— Няма ли да те усетят, че си се вмъкнал в мрежата им?

— Не и с това сладурско изобретение. Виж, влязох с легитимна парола. Намятам си електронна овча кожа и никога няма да се усетят, че вълкът се е вмъкнал в кошарата.

— Как се сдоби с паролата?

— Ослушвам се. Без значение колко е кодирана информацията, винаги има вратичка. При това не защото твоята банка има добра компютърна защита — каза той. — Ако бях на твое място, щях да се преместя в друга банка.

— Ще си помисля — отвърна тя със свиреп поглед, от което той отново се разхили.

— Показах ти само част от програмата. Виж по-нататък. — Извади на екрана друг файл и й направи знак да се приближи. Тя премести стола си сантиметър-два и той се хвърли в лабиринта на своето изобретение. Грейс се увлече, защото виждаше, че системата е добра и на пръв поглед лесна за приложение. Беше я програмирал, за да се сравняват текущи приходи с минали, така че ако някой напечаташе по невнимание например 11 500 $ вместо 1500 $, веднага се получаваше сигнал за тревога.

— Харесва ми — взираше се тя замислено в екрана. По принцип се оправяше със сметките и водеше счетоводството по най-старомодния начин — плащаше на ръка и пишеше в тетрадка. Но независимо от това беше съвсем наясно с компютрите и нямаше причина да не управлява домашните финанси електронно.

Крисчън грейна.

— Знаех си! — Дългите му пръсти подскачаха по клавиатурата и той свали програмата на нейния твърд диск. — Казва се „Ха, разбери“.

Тя изпъшка от баналния жаргон, но после се разсмя.

— Ще ми направиш ли една услуга? Като те закопчаят за хакерство, не казвай на федералните, че имам копие на програмата.

— Нали ти казах, че няма никаква опасност, освен ако банките не сменят всичките си пароли. А в този случай просто няма да получиш достъп. Виж, аз пак ще се вмъкна — похвали се той, — друг едва ли ще успее. Ето ти списък с паролите.

— Не ги искам — прекъсна го припряно тя, но Крисчън не й обърна внимание. Прерови купчина документи и измъкна три гъсто изписани листа, които тя прибра в чантата с компютъра.

— Ако ти потрябват, ето, имаш ги. — Момчето замълча и се вторачи в екрана, където се разиграваше партия шах. Противникът му беше направил ход. Разгледа с интерес дъската, накланяйки леко глава на една страна, после победоносно се изсмя. — Аха! Този гамбит няма да мине.

Премести тържествуващо единия кон и кликна с мишката.

— С кого играеш?

— Де да знам — отвърна разсеяно. — Представя се като Fishman.

Грейс примигна, загледана в екрана. Не, не можеше да бъде! Крисчън играеше с човек, който по всяка вероятност бе избрал това виртуално име именно за да подмами хората да играят с него. Истинският Боби Фишер няма да сърфира в мрежата, за да търси турнир. По-скоро ще играе с когото си поиска и където си поиска и ще получи куп пари за това.

— Кой печели обикновено?

— Печелим поравно. Бива си го — призна той.

Грейс отвори чантата и извади чековата книжка.

— Искаш ли пица? — попита тя.

Главата на хлапака клюмна встрани, докато умът му се оттегляше от киберпространството, за да провери състоянието на стомаха.

— Божичко, ама че работа. Умирам от глад.

— Хайде, поръчай, аз черпя.

— А ти ще останеш ли да хапнеш с мен?

Тя поклати глава.

— Не мога. Имам работа вкъщи.

Едва не се изчерви от лъжата. Форд щеше да се скъса от смях, ако я беше чул.

Написа чек за петдесет долара и извади още двайсет за пицата.

— Благодаря, приятелче. Спаси ми живота.

Крисчън взе чека и се захили, като го погледна.

— Очертава ми се доходоносна кариера, а? — грейна щастливо той.

Грейс не се сдържа и се разсмя.

— Ако не те приберат на топло.

Намести лаптопа в чантата, а поправения модем сложи върху нея. Крисчън взе галантно от нея тежката чанта и я поведе по стълбите. Родителите му не се виждаха наоколо, но звукът на изстрели и ръмжащи автомобили, който се носеше от дневната, издаваше тяхното местонахождение. И двамата по-възрастни Зибер обожаваха екшъните с Арнолд Шварценегер и не им омръзваха да ги гледат.

Крисчън забрави своята галантност, щом усети аромата на храната в кухнята, което го подсети, че още не е поръчал пица. Връчи й чантата с модема отгоре и взе телефона.

— Благодаря, Крис — каза тя и си тръгна по същия път, по който беше дошла — през тъмната пералня и през задната врата.

Застана за миг на прага, за да се приспособят очите й. Докато беше с Крисчън, се бяха насъбрали облаци, които скриваха звездите, макар че тук — там бяха останали ясни късчета небе. Пееха щурци и полъхваше лек ветрец, който носеше мирис на дъжд.

Светлината от прозореца на нейната кухня й беше като маяк. Форд бе там и я чакаше.

Изпълни я топлина и се усмихна при мисълта за него. Запъти се към къщи, пристъпвайки внимателно в мрака, за да не се препъне в някоя буца, а избуялата пролетна трева заглушаваше стъпките й.

Намираше се в задния двор на Марчисънови, когато забеляза някой в нейната кухня, който се мярна в рамката на прозореца. Озадачи се леко, тъй като не приличаше нито на Брайънт, нито на Форд.

О, сигурно имаха гост. Озадачи се още повече. Навярно беше интересуващ се от археология или човек, свързан с Фондацията. Деца на колеги, които обмисляха археологическа кариера, минаваха от време на време у тях, за да се съветват, и често търсеха помощ главно от нея заради латинския и гръцкия. Нямаше никакво желание да разговаря по служебни въпроси, искаше да си легне със съпруга си. Макар и с неохота, трябваше да се прибере. Нелепо беше да се крие отвън, докато неканеният гост не си отиде, пък и това можеше да продължи часове. Промъкна се вдясно, за да види колата на посетителя, като се надяваше да е на някой от приятелите на Брайънт. Ако беше така, щеше да му даде знак да го отведе в своето крило на къщата.

Нейният буик си стоеше под навеса за коли, а до него — черният джип „Чероки“ на Брайънт. Очуканият шевролет на Форд за работа по обектите беше паркиран отвън. Друг автомобил не се виждаше наблизо.

Странно! Сигурна бе, че у тях има чужд човек, защото мъжът, когото зърна, беше русоляв, а брат й и съпругът й имаха черни коси. Освен ако някой съсед не бе наминал, въпреки че не се сещаше кой би могъл да бъде, понеже никой не приличаше на посетителя.

Е, докато не влезе вътре, нямаше да разбере кой е. Направи крачка и пак застина, взирайки се в мрака. Усети движение пред себе си, някак си дебнещо и потайно.

Полазиха я тръпки. Кръвта във вените й се вледени и тя замръзна на място. Най-различни безумни възможности се завъртяха в главата й: избягала горила от зоологическата градина… или голямо куче, ама наистина много голямо, обикаля в задния им двор.

И тогава нещото помръдна отново, промъквайки се дебнешком към задния вход. Беше човек. Грейс примигна изумено, като се почуди защо се спотайва и защо отива към задната врата, а не към предната. Кражба ли? Но защо крадец ще нахлува в осветена къща, чиито обитатели очевидно са си у дома?

По едно време задната врата се отвори и тя осъзна, че навярно човекът е почукал, сигурно тихичко, понеже не долови звук. На прага застана друг човек — мъж, когото познаваше. Държеше пистолет с удължена цев, който изглеждаше необичайно тежък в ръцете му.

— Никакъв резултат — каза първият мъж с тих глас, но в нощната тишина думите се чуха ясно.

— Мамка му — изруга другият и отстъпи, за да влезе новодошлият. — Вече не мога да спра. Трябва да продължим и да го направим.

Влязоха и вратата се затвори. Грейс се загледа през сумрачния двор към бялата задна врата, която светлееше в тъмнината. Защо Париш Сойер беше у тях и защо носеше пистолет? Той им беше шеф и ако се беше обадил, че ще дойде, Форд щеше да я предупреди. Отношенията им с шефа бяха сърдечни, но извън службата не общуваха. Париш се движеше в префинената стратосфера на богатите аристократи, а семейството на Грейс не попадаше в тази категория.

„Да го направим“ — беше казал той. Да направят какво? И защо не можеше да спре?

Недоумяваща и притеснена, Грейс се измъкна от сенките в двора на Марчисънови и се отправи към техния. Нямаше представа какво става, но определено щеше да разбере.

Докато готвеше за вечеря, отвори прозореца на кухнята, за да влиза свежият пролетен въздух, и прозорецът още беше отворен.

Чу ясно Форд:

— По дяволите, Париш, за какво става въпрос?

Гласът му бе рязък и гневен, с тон, с какъвто никога не бе говорил. Грейс замръзна отново с крак върху първото стъпало.

— Къде е тя? — попита Париш, пренебрегвайки въпроса на Форд. Тонът му бе равен и студен и прозвуча така, че косъмчетата на тила й настръхнаха.

— Казах ти — в библиотеката.

Лъжа. Съпругът й лъжеше умишлено. Грейс стоеше притихнала и се взираше в отворения прозорец, като се мъчеше да си представи какво се случва от другата страна на стената. Не виждаше никого, но знаеше, че вътре има поне четирима души. Къде бяха брат й и мъжът, когото видя да влиза?

— Не ми разправяй врели-некипели! Колата й е отвън.

— Отиде с една приятелка.

— И как се казва тази приятелка?

— Серена, Сабрина, нещо такова. Запознах се с нея тази вечер.

Форд бе много съобразителен. Имената не бяха от често срещаните, което придаваше на лъжата известна достоверност, докато например безличното Сали веднага се запомняше. Грейс не знаеше защо Форд лъже, но фактът й бе достатъчен. Париш имаше пистолет и Форд я предпазваше. Нещо никак не беше наред.

— Добре — прозвуча като съскане през зъби. — А кога ще се върне?

— Не уточни. Каза, че имали много работа. Като затворят библиотеката, предполагам.

— И носеше всичките документи със себе си.

— Бяха в чантата с лаптопа.

— А въпросната Серена-Сабрина знаеше ли за документите?

— Нямам представа.

— Всъщност вече не е важно. — В гласа на мъжа прозвуча досада. — Не мога да рискувам. Хайде, станете и двамата. Тя чу местене на столове и се приближи безшумно, за да надникне през прозореца. Внимателно избягваше осветеното петно, за да не я забележат.

Видя Брайънт — гол до кръста, с влажна коса. Сигурно тъкмо се бе изкъпал, което означаваше, че Париш и другият бяха дошли наскоро. Лицето на брат й беше изопнато и бледо, очите — странно безизразни. Грейс направи още една крачка и видя четирима души, освен Брайънт и Форд.

Форд също беше блед, макар че очите му проблясваха с гняв, какъвто никога не беше забелязвала у него. Париш, строен и изискан, с елегантно подстригана руса коса, стоеше с гръб към прозореца. Мъжът, когото видя да влиза, стоеше до него, а друг един — до кухненската врата. Този беше въоръжен. Пистолетът му, както и на Париш, беше със заглушител. Грейс заключи, че и третият мъж е въоръжен, след като и другите двама са.

Не знаеше какво става, но в едно беше сигурна: трябваше да повика полицаите. Щеше да се обади от дома на семейство Зибер. Отдръпна се назад предпазливо.

— Тръгвайте към спалнята, и двамата — чу Париш да заповядва. — И без необмислени движения, като например да се нахвърлите върху някой от нас. Не мога да ви опиша колко болезнено е да те прострелят, но ще съм принуден да ви докажа, ако не се подчинявате.

Защо ги караше да отидат в спалнята? Чу достатъчно, за да разбере, че търсят нея и че главната му грижа са документите, които носи.

Ако на Париш са му необходими, само трябва да ги поиска; той беше неин шеф и работеше по негово нареждане. Щеше да я разочарова, като й изземе запленилите я ръкописи, но тя не можеше да откаже. Защо просто не й се бе обадил и не й бе наредил да ги върне? Защо беше нахлул в дома й с пистолет и с още двама въоръжени главорези? Нещо не се връзваше. Нямаше никаква логика.

Тръгна бързо към Зиберови, но смени посоката импулсивно и заобиколи къщата, за да надникне през прозореца на спалнята. Почака да светнат лампите и да чуе гласове, но нищо подобно не се случи и се досети, че Париш ги е отвел в спалнята на брат й в другата част на къщата. След като я разделиха, неговата спалня остана да гледа към задния двор заедно с кухнята. Париш сигурно ги беше повел по коридора към предния вход, после през междинната врата към крилото на Брайънт и тогава в спалнята.

Възможно най-бързо Грейс се върна обратно, като се криеше в най-плътните сенки. Маркучът за поливане беше навит като дълга тънка змия около чучура на външната чешма. Заобиколи го, както и една подпряна до зида дъска. Това беше нейната къща и познаваше всичките й особености, всеки капан. Знаеше къде дъските на пода скърцат, къде покривът е протекъл и къде дворът е неравен.

Прозорецът в спалнята на брат й вече светеше. Прилепи се до стената, промъкна се до него и предпазливо надзърна.

Единият от мъжете се приближи до прозореца. Грейс бързо се отдръпна и застина, затаила дъх. Онзи спусна завесите. Вече нямаше светлина и не можеше да погледне вътре.

Кръвта забуча в ушите й и почувства слабост от неописуем ужас. Не можеше да диша, сърцето й се блъскаше като обезумяло, задушаваше се. Ако мъжът я бе забелязал, щяха да я хванат, защото не можеше да помръдне.

— Седни на леглото — дочу гласа на Париш помежду ударите на сърцето си.

Най-сетне Грейс успя да си поеме дъх и пак помръдна леко, сменяйки позицията си.

Между завесите имаше пролука и тя надзърна, за да види Форд и Брайънт…

Париш насочи хладнокръвно пистолета със заглушител и застреля Форд в главата, после го обърна веднага към Брайънт и застреля и него. Брат й беше мъртъв, преди тялото на съпруга й да падне.

Не. Не! Застина парализирана. Тялото й по някакъв начин вече не съществуваше — тя не чувстваше и не мислеше. Пред очите й се спусна тежка мъгла и неправдоподобната картина взе да се отдалечава, докато не се смали и сякаш вече я наблюдаваше в дъното на дълъг тунел. Чуваше, че се говори, но гласовете бяха странно изопачени.

— Защо избърза? Ще се установи несъответствие във времето на смъртта.

— Не е беда. — Беше Париш. — В случаите на убийство-самоубийство убиецът понякога се забавя известно време, преди да се самоубие. Изпада в шок, нали се досещаш? Каква гавра — нейните съпруг и брат били хомосексуалисти и въртели любов под носа й. Горкичката, не е чудно, че си е загубила ума.

— Ами приятелката й?

— О, да. Серена-Сабрина. И тя извади лош късмет. Ще загине при катастрофа на път за вкъщи. Аз ще чакам тук Грейс, а вие двамата ще проследите Серена-Сабрина.

Мъглата бавно се вдигна от очите на Грейс. Да не беше се вдигала. Да беше умряла на мига, да беше спряло сърцето й. През пролуката между пердетата виждаше своя съпруг, проснат по гръб с отворени, безжизнени очи, черната му коса сплъстена от… от…

Звукът се надигна в гърдите й — сподавен вопъл, който затрептя в гърлото. Наподобяваше далечен вой на вятър, див и нечовешки. Болката я разкъса. Помъчи се да се сдържи, но тя извираше от цялото й същество, примитивна и необуздана. Париш извърна светкавично глава. За частица от секундата й се стори, че погледите им се срещнаха, че някак си той може да вижда през малката цепнатина в тъмнината. Каза нещо рязко и махна към прозореца. Грейс се втурна в нощта.