Линда Хауърд
Дръзка съдба (25)

Двайсет и четвърта глава

Утрото беше студено и дъждовно, а планинските върхове на изток се губеха в мъгли. На Грейс не беше предложена топла баня, а само ведро със студена вода. Закуската беше пак овесена каша, а после Алис я поведе със себе си, за да се захванат с всекидневните домакински задължения. Въпреки дъжда мъжете се упражняваха на двора, а Нийл и още десетина войници патрулираха около Крейг Ду.

— Господарят Нийл казва, че бедите не чакат хубаво време — отбеляза Алис.

В часа за почивка тя нахрани с варено зеле мъжете, които се отпуснаха и започнаха да играят на зарове, да се задяват със слугините или да лъскат мечовете си.

Дъждът валеше монотонно, започна да притъмнява и запалиха факлите. Грейс си помисли, че такъв дъждовен ден е най-подходящ за дрямка пред огнището. Не само тя се прозяваше. Някои от мъжете също клюмаха сънливо. На други пък им идваха похотливи мисли, защото с лъснали очи пощипваха жените и ги отвеждаха нанякъде.

Изведнъж откъм входа се понесоха викове. Сим, на чиито колене седеше Алис, скочи на крака, като я изтърси на пода. Стисна меча и хукна към портите.

Алис се изправи бързо и се затича след него с примряло от страх сърце. Грейс я последва също толкова изплашена. Нийл беше извън укрепленията и може би нещо се беше случило с него.

Пред портите се беше насъбрала тълпа и всички се блъскаха да влязат, а зад тях проблясваха мрачно огньовете на запалените колиби.

— Хю от Хей! — крещяха. — Хю от Хей! Войниците се мятаха на конете и размахваха мечове и топори.

— Отворете портите! — извика Сим.

В абсолютен боен ред мъжете заемаха позиции; едни се отправиха с арбалети към защитните стени, други — към конюшните, за да изведат конете си, а един отряд следваше Сим.

Грейс изтича на двора, без да обръща внимание на дъжда. Кланът Хей атакуваше, а Нийл беше някъде навън. Дали той и неговите хора не бяха вече изненадани от значително по-многочисления враг? Сърцето й се сви, обзе я паника. „Не! Не! Не мога да го понеса още веднъж, да загубя…“

Алис я повлече за ръката.

— Бързо влизай вътре! Стрели…

Портите се отвориха и Грейс с ужас зърна напиращата тълпа. Алис я дърпаше към вратата и в този миг погледът й попадна на набит мъж с наметало върху главата си, който яздеше пред всички. Видя го как се хили и се отскубна от Алис с вик:

— Затворете портите! Това е измама!

Сим се извърна и зяпна към нея, после проумя изведнъж и изрева:

— Затворете портите!

Стражите започнаха да бутат грамадните крила на портите, но беше много късно. Мнимите жертви на Хей нахлуваха, измъкваха изпод наметалата мечове и топори и нападаха.

— Бягай! — крещеше Алис и дърпаше Грейс към залата. Жени пищяха и се щураха, кучета лаеха ожесточено. — Залости вратата! — викаше прислужницата, като се мъчеше да затвори и да спусне напречната греда. Захлопна крилото пред себе си, но Грейс, която беше значително по-лека, политна навън и тя се спусна да й помогне.

Обаче вратата се разтвори, те паднаха на земята и битката се пренесе в залата. Алис първа се изправи, но бързо се сви, за да избегне свистящ меч, после подхвана Грейс и я вдигна. Повлече я по коридора към кухнята и изкрещя:

— Тичай!

Грейс повдигна полата си и хукна.

Но пред тях също се чуваше тропот и звън на метал. Грейс се спря точно пред вратата на склада за провизии и извика:

— И тук са проникнали!

В този момент вратата на склада се отвори с трясък и се появи Нийл с меч в ръката. Следваха го десетимата, с които беше патрулирал. Грейс се залепи за стената, за да не я премажат. Нийл не я погледна, но изрева на Алис:

— Скрийте се!

После се спусна към залата и надавайки боен вик, развъртя меча, като отблъсна веднага врага с няколко стъпки, всявайки паника. Неговите войници се биеха не по-малко ожесточено.

— Ела! — извика Алис, колкото й глас държи, и се спусна към кухнята, без да поглежда назад.

Грейс се поколеба за миг и погледна към склада. Там сигурно беше тайният подземен проход, защото иначе как Нийл и хората му щяха да се промъкнат в замъка? Колебанието й продължи не повече от секунда, преди да хлътне в студеното тъмно пространство.

Точно до вратата видя купчина свещи и тя грабна една, с треперещи пръсти взе огнивото, което беше оставено до тях, и успя да запали свещта. После затръшна вратата и се огледа. В дъното зееше отвор в стената.

Сърцето й се разтуптя, когато пристъпи към началото на прохода. Имаше вероятност съкровището да е скрито някъде там. За пръв път оставаше сама и в разгара на битката никой нямаше да забележи отсъствието й. Пред очите й се мярна Нийл, хвърлящ се в битката с ужасяващ устрем, и прехапа устната си до кръв. Можеха да го ранят, даже да го убият…

Но не беше по силите й да му помогне.

Сега за нея имаше удобен случай и навярно друг нямаше да има, за да изпълни мисията, заради която дойде в Крейг Ду.

Грохотът на битката се чуваше глухо. Мъже надаваха гневни викове или пищяха в агония, звънтяха мечове. Пристигна по време на битка и може би съдбата й беше отредила да си замине при същите обстоятелства.

„Нийл.“ Промълви в душата си името му и пламъчето на свещта затанцува в треперещите й ръце. После си помисли за Форд и затвори очи, като се помъчи да си го представи. Но пред очите й той се появи така както го беше видяла за последен път. Почувства как се задушава от скръб и пристъпи в зейналия отвор.

Усети веднага по-студения и влажен дъх на море. Стръмно тясно стълбище се спускаше в непрогледен мрак. Заслиза предпазливо, като пазеше пламъчето в шепа.

Подземният тунел беше известен на всички обитатели на замъка и тя предположи, че няма да открие съкровището точно тук.

Но щом имаше един проход, защо да няма и други?

Стигна до края на стълбището и се озова в тесен тунел, прокопан в скалите. Мирисът на море тук беше по-силен и се чуваше бученето на вълните, които се разбиваха в отвесния бряг. Галерията беше къса и извеждаше право навън. Предположението й се оказа вярно. Въпреки че се придвижваше съвсем бавно, стигна до изхода само за две минути. Беше скрит зад грамадни каменни блокове и сивата светлина на дъждовния ден едва проникваше зад тях. Тук съкровище нямаше.

Върна се и пое предпазливо нагоре по опасното стълбище. С дясната ръка държеше свещта, а с лявата се опираше на стената. Не страдаше от клаустрофобия, но мастилената тъмнина като че ли сковаваше краката й. Потрепери и се притисна към стената и тогава напипа някаква издатина.

Спря се и вдигна свещта. Чуваше само зловещото ехо на собственото си дишане, докато се вглеждаше в каменната стена. Имаше ли друг таен проход, който да се отклонява някъде тук?

Натисна края на по-издадения камък, като се чувстваше глупаво, но все пак го натискаше. Нищо не последва. Приближи свещта, за да провери дали няма някакъв незабележим жлеб, но не видя някакви по-особени следи.

Археологията и преводите я бяха научили да подхожда към неизвестното с логични разсъждения. Ако тук има тайна врата, значи трябва да се отваря бързо и безшумно, за да не се излага на опасност онзи, който влиза.

Най-лесният начин бе да се постави механизъм зад някой от камъните, но не покрай стълбите, защото като се подпира човек, може да го задвижи.

Изкачи се още нагоре. Къде ли беше механизмът? Погледна нагоре и си помисли, че ако устройството е зад някой от тези камъни, ще бъде на височината на Нийл, за да го стига само той, понеже беше с доста по-висок ръст от обикновения. Грейс се повдигна на пръсти и протегна колкото успя по-нависоко ръка.

Опипвайки стената, попадна на една малко по-гладка повърхност, изкачи се още едно стъпало, за да я натисне, но загуби равновесие и едва не се изтърколи по стълбите, което със сигурност означаваше да си счупи врата.

Изруга тихичко, седна на стъпалото и събу едната си обувка. После пак се надигна на пръсти и пробва да натисне гладкия камък.

Част от стената хлътна безшумно навътре и се показа черна дупка.

Като държеше свещта пред себе си, надникна, за да види какво се Крис в тази дупка. Тъмнината беше абсолютно непрогледна и поглъщаше слабата светлина на трепкащото пламъче. Зърна само здрава каменна настилка, нищо друго.

Пристъпи в прохода, готова с един скок да се върне, ако вратата започне да се затваря, но тя остана както си беше. Сигурно от вътрешната страна имаше механизъм за затваряне, но нямаше намерение да се възползва от него.

Направи предпазливо няколко крачки и когато очите й привикнаха към мрака, забеляза пред себе си някакво черно петно. Приближи се още и разбра, че петното беше още една врата, но от много тъмно дърво, а гредата, с която се залостваше, се повдигаше със специална ръчка.

Отнякъде подухна, пламъчето едва не угасна и тя сложи бързо шепа около него. Погледна през рамо към входа, но като че ли не подухваше оттам, а откъм затворената врата, което й се стори нереално.

Грейс се приближи до нея и се опита да вдигне напречната греда, но макар че изглеждаше по-малка в сравнение с другите в Крейг Ду, не успя да я отмести с една ръка. Остави свещта на пода и натисна ръчката с две ръце. Отново не успя и се зачуди защо не може да задвижи лекия наглед механизъм. Още веднъж наблегна с цялото си тегло и чу прищракване.

Вратата се отвори безшумно и видя още стълби, от едната страна имаше каменна стена, а от другата зееше черна пустота. Сега течението стана по-силно и едва не изгаси свещта.

„Колко време мина?“ — зачуди се тя, докато слизаше по стълбите към мрака, в който се губеха. Дали битката беше приключила? Дали Нийл беше невредим? Изпита разкаяние и щеше да се обърне и да хукне навън. „Нийл“ — прошепна отчаяно. Изплаши се до смърт за него. Знаеше как се бие и наистина бе страховит воин, но все пак беше човешко същество.

По никакъв начин не можеше да наклони везните на битката, която се водеше. Ако намереше съкровището, заради което Париш убиваше, щеше да промени хода на събитията в своя век. Такъв беше нейният избор, но се оказа много по-труден, отколкото беше очаквала. Нямаше и седмица, откакто се озова назад във времето; тогава как за броени дни Нийл й стана толкова скъп?

„Защото го познавам много по-отдавна“ — прошепна в душата си. Познаваше го от година, откакто ръкописите попаднаха у нея, и оттогава я заплени, подмами я, завладя съществото й изцяло, още преди нейният свят да бъде унищожен с два куршума. Беше се притеснявала за модема и беше отишла незабавно при Крис да го поправи, защото нямаше търпение да продължи да чете за Нийл, в противен случай щеше да си бъде вкъщи и Париш щеше да убие и нея.

С цялото си сърце искаше да се върне, но вместо това продължи напред.

* * *

— А-а-а! — крещеше с цяло гърло Хю, като се втурна към Нийл, размахвайки огромния си меч с две ръце. За част от секундата Нийл, който се биеше с един от клана Хей, прецени разстоянието между този, който го нападаше отпред, и връхлитащия зад гърба му Хю. Имаше само секунда още, за да се предпази от него. Избягна удара на онзи пред себе си, сграбчи ръката му и го метна на пътя на Хю. Хю беше замахнал и мечът му потъна в шията на неговия войник. Кръвта бликна като фонтан и го оплиска, но той продължи с обезумял от гняв поглед.

— Копеле! — виеше. — Копеле!

Отново замахна, явно с намерение да отдели главата на Нийл от раменете му.

Той обаче посрещна меча с топора и ръката му изтръпна от силата на удара. Сниши се и замахна, но Хю се оказа по-пъргав, отколкото очакваше, и отскочи.

— Ти уби моя син — ревеше той. — Копеле, ще ти отсека главата!

Нийл не издаваше звук; да, уби Морван и не съжаляваше. Изпълваше го хладен, жесток гняв заради тази паплач, която се осмели да оскверни Крейг Ду, неговия дом. Не само че съкровището беше застрашено, но и Грейс. Спомни си ужаса на лицето й, когато профуча край нея. Знаеше каква участ очаква нея и всички жени в Крейг Ду, ако не отблъснат нападателите.

Нямаше да допусне това да се случи отново. Биеше се безмълвно и бясно. Отблъскваше и нанасяше удари с топора и меча. Отляво един враг се нахвърли върху него и той запрати топора право в гърдите му. Мъжът издаде странен звук и се свлече на земята.

Нийл разполагаше вече само с меча си, стисна здраво дръжката му с две ръце и се приготви да посрещне удара на Хю, който се окуражи, като видя, че той остана без другото оръжие. Нийл посрещна меча на Хю, стоманените остриета изсвистяха и със следващия удар мечът на Нийл потъна в лявата страна на Хю. Хю се разтресе конвулсивно, лицето му посивя. Мечът му издрънча на пода. Нийл изтегли своя и нанесе още един смъртоносен удар право в сърцето му.

Понесе се вой, когато хората на Хю видяха, че главатарят им е посечен. Объркаха се за миг, което им струваше скъпо, защото отлично обучените войници на Нийл набраха бързо преднина и краят на битката скоро дойде.

Нийл се подпря задъхан на своя меч и бавно огледа разрухата в приемната си зала, където не малко от неговите войници лежаха мъртви. За момент настъпи зловеща тишина, после се разнесоха стонове, ридания и проклятия. Тук-там забеляза дълги поли и разбра, че не всички жени са се спасили.

Ами Грей? Двете с Алис тичаха към кухнята.

Сим се приближи бавно до него, а по лицето имаше толкова много съсирена кръв, че Нийл едва го позна. Грамадният мъж накуцваше и левият му хълбок кървеше.

— Какво да правим с онези от Хей, които оцеляха? — попита той.

Първата мисъл на Нийл бе да заповяда да ги убият, но после се усмири. Щеше да навлече много тревоги на Робърт, ако унищожи целия клан. А там имаше още жени и деца, които имаха нужда от мъже. Кланът дълги години нямаше да се съвземе заради глупостта на Хю.

— Отпрати живите — нареди най-накрая.

Жените започнаха да изпълзяват от своите скривалища. Ридаеха и от радост, и от скръб. После съвсем по женски се заеха с ранените.

Нийл ги поглеждаше една след друга, като търсеше изящния силует с красива дълга коса. Заслуша се, но не долови гласа със странен акцент и с неправилно ударение в произношението.

— Алис! — повика я той. — Къде е жената?

— Тя не дойде с мен — отвърна замислено Алис. — Жената ни спаси, предупреди ни. Позна Хю.

В такъв случай не е била в заговор с Хю. Олекна му при тази мисъл, но едно друго предчувствие го разтревожи и той закрачи бързо към прохода. От него се разклоняваше друга галерия, онази, която се бе заклел да пази с живота си. Около тази жена имаше нещо тайнствено, нещо, което тя криеше. Ами ако беше най-сериозната заплаха за съкровището, ще спази ли своя обет и ще я убие ли?

Обля го студена пот, взе една свещ, приведе се и се вмъкна в тунела. Когато стигна средата на стълбището, видя в стената зейналата тъмна дупка. Почувства как сърцето му замира от страх. После у него се надигна спасителният гняв.

Стисна кървавия меч и тръгна след нея.

* * *

Стъпалата свършиха. Грейс вдигна свещта, но не видя нищо друго, освен стените, иззидани от същия черен камък, както и целия замък. Беше много студено и тя се разтрепери. Въздухът пулсираше странно, но не чуваше звук, а го усещаше по кожата си.

Настръхна.

Тръгна покрай стената, като търсеше някакъв знак, но напипваше само гладка повърхност.

Едва доловимото пулсиране донякъде я объркваше. Навярно се намираше под морското равнище и вибрациите идваха от разбиващите се в скалистия бряг вълни. Срещу стълбището мракът беше някак по-гъст. Грейс пристъпи с разтуптяно сърце и мъждукащото пламъче освети отвор като черна дупка, от който се отиваше… накъде?

Пулсирането стана по-силно. Почувства го по лицето си. Идваше откъм тъмния отвор.

Спря се, косата й настръхна. Боже мили, какво ли имаше там?

— Можеш, не страхувай — говореше си тя. — За Форд и Брайънт съм готова на всичко.

Беше го доказала вече с изпитанията, на които беше подложена за една година.

Студът я пронизваше до кости и трябваше да действа бързо, преди да отнеме силите й. Свещта също скоро щеше да догори, а без светлина нямаше как да се ориентира. Вече по-спокойно пристъпи към черната дупка.

Тя я погълна, щом прекрачи, посрещна я лепнеща тъмнина и вибрации и почувства, че се намира на прага на… нещо.

Топлина ли усети?

Отиде още по-навътре. Подскачащото пламъче освети неясните очертания на нещо като голям стол… а дали не беше трон, поддържан от лъвове? Върху облегалката беше преметнато знаме, от онези, с които се повежда войската на бой, а втъканите сърмени лъвски очи проблеснаха срещу нея. Имаше още нещо, но не виждаше какво е и пристъпи още по-близо.

— Ах, желана моя! — Дълбокият тих глас беше изпълнен със съжаление и прозвуча на не повече от две-три стъпки зад гърба й. — Не искам да те убивам.

Настръхна цялата от ужас и се олюля като от загуба на кръв.

Кръв. Подушваше я — гореща, с дъх на метал. Беше пропит с кръвта от битката, жестокостта й бушуваше във вените му и подклаждаше гнева, който Грейс усети как извира на вълни от него.

Ще я убие. Почувства хладната решителност, която беше пазила съкровището много години. Но освен това едва сдържаният му гняв не се ли дължеше и на нещо друго? Не беше ли и заради нейната измама? Колко й оставаше, за да успее? Долавяше най-силно яростта му, която сдържаше с разума си, но точно тя възбуди нейния гняв.

Нямаше да се остави да я убие. Ако умреше сега, Париш щеше да победи. Смъртта на Форд и Брайънт щеше да бъде напразна, а това не можеше да понесе.

Нийл я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. Грейс изпусна свещта и меча в ръката му проблесна на пламъчето. Тя направи стъпка към него с намерение да го удари, но с инстинкта на воин той се извърна настрани, за да избегне удара с коляно. Но тя не го удари с коляното, а се прицели с лакът в слънчевия му сплит, обаче ръката й отскочи. И все пак той изсумтя и за секунда леко отпусна раменете й.

Но толкова беше достатъчно да се изтръгне от ръцете му. Нийл успя да стисне края на дрехата, която се разпра и звукът отекна непоносимо силно в мъртвешката тишина. Грейс политна напред и щеше да падне, но страхът й даде сили, задържа се на крака и налучквайки инстинктивно пътя към стълбището, хукна в тъмното.

Шансът да му се изплъзне, беше минимален, а да напусне замъка — никакъв. И все пак беше длъжна да опита. Като опипваше стената, стигна в подножието на стълбището, но се спъна и падна. Изправи се веднага и знаеше, че той е по петите й, чувстваше приближаването му, въпреки че не чуваше стъпки, така силно биеше сърцето й. Близо беше с онзи кървав меч в ръка.

Грейс се втурна нагоре по стълбите в абсолютен мрак. Ако се подхлъзнеше или пропуснеше стъпало, щеше да падне и да се осакати. Разчиташе само на няколко стъпала преднина и бързаше напред с надеждата да стигне до вратата и да я затвори, преди той да я настигне.

Пред нея се виждаше едва-едва и трябваше да направи само още една крачка.

Не. Не биваше да бяга, когато беше толкова близо до целта, а да се скрие някъде.

Стъпалата свършиха и тя се олюля към изхода.

Чу го как диша и усети горещия дъх върху тила си. Почти стигна и тогава той се стовари с цялата си тежест върху нея, и двамата паднаха на земята. Лежеше безпомощно, с изподрано от грапавия каменен под лице. Едва дишаше, смазана под него; беше толкова грамаден. Горещото му тяло пареше дори през дрехите. Вдъхна острата миризма на пот и кръв, миризма на мъжкар — примитивна и опасна. Неговата миризма я изпълни и стопли отвътре, както тялото му стопли плътта й.

Хвана я. Плени я. Значи това беше краят. С една ръка можеше да прекърши врата й и сигурно щеше да го направи, защото усещаше как кипеше от гняв. Беше съвсем безпомощна. Ето, сега щеше да я убие.

Той не помръдваше, смазваше я под себе си.

Нямаше как да го види, а той беше абсолютно притихнал. Само го усещаше — тялото му върху нея и силните крайници, които я приклещваха. Усещаше и равномерното му дишане, биенето на сърцето. Даже не се беше задъхал, да го вземат дяволите. Изпита желание да изкрещи, да го издере, но освен да притиска лице в ледения под и да чака, друго не й оставаше.

Тишината стана потискаща, те все така лежаха безмълвно и тогава почувства как той се възбужда. Грейс затаи дъх.

Чувствата й бяха дълбоки и истински. Знаеше какво е да обича пламенно, да страда и да мрази. Страстта, която се отприщи у нея в този миг, беше по-силна от всичко, което беше изпитвала досега, и освен стремежът да се слее с него, друго не остана. Щом той беше до нея, ставаше като восък. Когато за пръв път го видя, нейното зажадняло за милувки тяло експлодира във върховна наслада само като я целуна и докосна. Възбуждаше я така, че обезумяваше и не можеше да се владее. Подобно нещо никога не беше изпитвала.

Но той не беше Форд! Как беше възможно да иска толкова много този грамаден, яростен мъж, от когото зависеше съдбата й? Той се бе заклел да пази съкровището, беше убивал заради него и щеше и нея да убие… след това. Но засега двамата лежаха в мрака и се чуваше само дишането им, все по-задъхано и по-задъхано.

От устните й се отрони тих стон, дрезгав и безпомощен, и тя се предаде на желанието. „Да! О, да!“ Даже и да я убиеше, искаше преди това да го почувства в себе си, да поеме силата му, да утоли това ненормално и непреодолимо желание да го има.

Помръдна ханша си едва, инстинктивно се надигна и се притисна към възбудения му член. Само толкова — едва забележимо движение — и веднага по тялото й плъзна наслада. Гърдите й се втвърдиха, а тя жадуваше Нийл да ги докосне, слабините й запулсираха болезнено, готови да го приемат.

— Проклет да си — прошепна, разтърсвана от ридания. Проклет да бъде заради това, че не беше като никой друг мъж, заради неговата сурова природа и заради това, че от плът и кръв беше много по-брутален, отколкото във въображението й. Всеки друг бледнееше пред него. Беше изпълнен с енергия и със силата на своята личност подчиняваше всеки на волята си. Прокле и себе си, защото не можеше да го отблъсне и защото само с мимолетно докосване нейното безволево и предателско тяло веднага се разтваряше да го приеме.

— Проклет да бъда тогава, щом ти искаш — промълви той, примирявайки се с отчаянието й. Какъвто изтънчен и интуитивен проклетник беше, щом я повали, знаеше, че тя няма да има сили да го отблъсне и вече ще може да я обладае.

Запретна полата й и студът прониза разголеното й тяло. Грейс се разтрепери от страх и желание — еднакво силни. Грубият вълнен плат на неговата пола бодеше нежната кожа на бедрата й. Той я издърпа, отметна я встрани и неговата плът допря изведнъж нейната, бедра до бедра, слабини до задни части. Топлината, която излъчваше, беше изумителна, като че ли я опари пламък.

Пъхна дясната си ръка под нея, прегърна я през корема и я повдигна на колене, после я придърпа към себе си. Грейс стисна очи, засрамена от ненадейното и твърде интимно разголване. Усети възбуденият член да я допира, но не влезе в нея, а тя чакаше с парализираща агония онзи тласък, с който щеше да потъне дълбоко, и най-накрая нейната непоносима потребност да бъде задоволена. Защо се бавеше? Защо не го направеше, преди да полудее?

Тогава почувства ръцете му върху гърба си — опипваше я, сякаш я опознаваше. После сложи ръка между краката и започна да я гали. Тя изкрещя тихичко. Още една милувка и щеше да експлодира. Но той не я дари с друга милувка, а продължи да изследва треперещото й тяло, като мълвеше нещо успокоително. Надвеси се над нея и се подпря с две ръце на земята.

— Сложи главата си на ръката ми, желана моя — прошепна и тя покорно се подчини.

И тогава последва първият внимателен натиск.

Грейс знаеше как изглежда и все пак не беше подготвена. Изплака неволно от чисто женски ужас, защото физическото усещане беше различно от представата. Беше грамаден, много горещ и така страшно възбуден, че почувства болка. Той не беше брутален, а само настойчив. Тя се полюля инстинктивно, за да улесни проникването му.

Повече положително нямаше да може да го поеме и от нея се изтръгнаха тихи писъци. Но той продължи, тя го улесняваше, като се нагаждаше към него. Най-накрая беше целият в нея и внимателно се раздвижи, съвсем малко, но усещането беше като експлозия.

— Тук ли? — прошумоля дълбокият му глас в ухото й. — Или тук?

Раздвижи се отново, като търсеше точка, която тя даже не знаеше, че съществува, и нейният див вик му даде отговора.

Започна да се изтегля бавно и после отново влезе, съвсем деликатно, като подразни точката дълбоко в нея. Грейс изкрещя отново, цялото й тяло завибрира от безумно удоволствие. Разтрепери се конвулсивно, слабините й пулсираха около неговия член. Беше стигала до оргазъм далеч по-слабо възбудена, а в момента не можеше да почувства благословеното облекчение. Това беше изтънчено мъчение, върховно удоволствие, на което не можеше да се противопостави. Той я контролираше напълно и беше безсилна. При всяко негово движение вътре в нея, надаваше тихи викове и възбудата й ставаше все по-непоносима, докато й се стори, че припада. Чу се да го умолява:

— Нийл, моля те! Моля те… направи го! Умолявам те… не…

— Не искаш ли? — задъхано изрече той до ухото й с нисък, дрезгав глас. Със следващия по-силен тласък изстена. — Ще го понесеш, желана моя, защото го казвам аз.

— Не мога! — изохка тя. Опита се да помръдне, за да сложи край на това възхитително мъчение, но той обгърна ханша й с едната си ръка и потъна още по-дълбоко в нея. В тази сладострастна битка тя можеше само да се подчинява и да приема единствено онова, което той даваше.

Цялото й същество се напрегна. Пред очите й заиграха червени искри, сърцето й щеше да се пръсне, не й достигаше въздух. Изкрещя от отчаяние, от непоносимо удоволствие и впи зъби в рамото му. Чу как изръмжа гърлено и почувства, че той престана да се владее.

Захапа като жребец врата й и тя изкрещя, наелектризирана от този примитивен жест, от внезапните буйни тласъци и обхваната от чувствен бяс, смътно усети неговите конвулсии. Вълните на удоволствието сякаш нямаха край, дълбоки и силни, разтърсвайки и двамата до пълно умопомрачение.

Изведнъж стана така тихо, сякаш бяха изпуснали последния си дъх, обгърнати от непрогледна тъмнина.

Сигурно беше загубила съзнание, не знаеше, но малко по малко започна да усеща света около себе си. Усети първо грапавия каменен под и горещината на тялото му до гърба си. После усети ръката му — влажна от устните й и от сълзите й. Освен миризмата на мъж, който се е сражавал, миришеше и на мускус — остро и силно. Вената на врата й пулсираше — ехо от удоволствието, както и потръпването на слабините й. Чувстваше в себе си семето му. Той още беше в нея, не толкова възбуден, но беше там. Вагината й се свиваше с доволна и нежна милувка около него и той простена, изживявайки последните вълни на оргазма.

Сега навярно щеше да я убие. Мисълта се оформи като че ли от небитието. Така да бъде. Срещу него беше безсилна.

Той се отдръпна бавно от нея и тя остана да лежи разголена и уязвима на пода. Чуваше дрезгавото му дишане, после застъргването на меча, докато го взимаше, и застина в очакване на смъртта.

Но той вдигна и нея, изправи я на крака, после се приведе, подхвана я и я метна на рамо като дрипа. „Поне полата ми си е на мястото — помисли си замаяно, — а той накъде ли ме понесе?“

Нийл закрачи в тъмното уверено и без всякакво усилие тръгна по стълбите, сякаш не беше участвал в битка и след това не беше излял семето си в нея в умопомрачително съвкупление.

Още кипеше от гняв. Даже не от гняв, а от бяс. Долавяше, че не се е укротил, но се сдържаше и разбра, че тяхната лична война не е приключила.