Линда Хауърд
Дръзка съдба (7)

Шеста глава

Грейс се вмъкна в една къща.

Избра си скривалище много преди да съмне в по-беден квартал, където по всяка вероятност нямаше алармени системи, а само любопитни съседи. Наблюдаваше къщите, за да си избере без пръснати по двора играчки, колела и люлки. Търсеше къща без деца, понеже през деня обитателите щяха да бъдат на работа.

Тъкмо започна да се развиделява и къщите оживяха, прозорците светнаха, дочуха се звуци от включени телевизори. Ароматът на кафе и пържен бекон подразни обонянието й. Не можеше да прецени какъв ден е — работен или почивен. Молеше се да е работен и кварталът да се опразни.

Хората започнаха да тръгват и от ауспусите на колите се издигнаха струйки дим в мразовития въздух.

Грейс внимателно си отбеляза по колко души излизаха от всяка къща.

Най-накрая си набеляза една. Тръгна първо съпругът и след около двайсет минути и съпругата излезе, като заключи шумно.

Грейс чакаше и молитвите й бяха чути. Тръгнаха и децата за училище, като се смееха и се закачаха. Студеното време не бе охладило техния ентусиазъм. Грейс завидя на простотата на тяхната радост.

Автобусът пристигна и улиците опустяха. Кварталът утихна отново.

Точно този момент беше най-подходящ, когато по улиците вече нямаше хора, но се дочуваше обичайният дневен шум и никой нямаше да обърне внимание, ако счупи предпазливо прозорец.

Тя се промъкна към набелязаната къща през грижливо подкастрения жив плет, който служеше за ограда.

Както се бе надявала, задната врата имаше прозорче. Огледа се дали няма да намери ключ и да влезе по-лесно. Нямаше саксии с цветя, а под изтривалката ключ не беше скрит. Счупването на стъкло се оказа много по-трудно, отколкото бе очаквала, филмите подвеждаха, че е лесно. Стъклото се пръсваше с един удар с лакът или с дръжка на пистолет. В действителния живот не се получи така. След като нарани лакътя си, потърси по-надеждно средство, но дворът беше чист и нямаше нито един камък. Но пък покрай лехите с цветя имаше тухлен бордюр.

Сложи червения пуловер върху стъклото, за да заглуши шума, и заблъска с тухлата, докато стъклото се счупи. Постави тухлата на мястото й, пое дълбоко дъх, пъхна ръка и отключи.

Сетивата й бяха изострени докрай. Мисълта, че ще влезе в тази чужда, тиха къща, я разтрепери. Щом прекрачеше този праг, щеше да се превърне в закононарушителка, тя, която беше толкова съвестна, че даже спазваше без изключение ограниченията на скоростта.

Нямаше да открадне нищо, освен топла вода и малко електричество. Последният инцидент в магазина за хранителни стоки показа, че е крайно наложително да стане безлична, и за да не бие на очи, трябва да си измисли някаква маскировка. Не биваше повече да изглежда като скитница, а да се слее с тълпата, иначе я чакаше смърт.

Сърцето й се разтуптя, когато разсъблече ужасно мръсните си дрехи и ги сложи в пералнята на непознатата жена. Ами ако обитателите бяха излезли за малко и се върнеха внезапно? Щом намереха гола жена да се къпе в дома им, веднага щяха да повикат ченгетата.

Не се опита да наеме стая в мотел, понеже нямаше да й разрешат да отседне никъде, както изглеждаше и миришеше, макар и да платеше в брой. Освен това хората на Париш сигурно проверяваха мотелите и всеки служител щеше да си спомни за нея. Налагаше да се изкъпе и да си изпере дрехите на място, където никой нямаше да я види. След като придобиеше благоприличен вид, щеше спокойно да напазарува аксесоари за маскировка и да стане незабележима.

Знаеше, че трябва бързо да се изкъпе, но стоеше под душа и се наслаждаваше на усещането, че мръсотията се отмива. Насапуниса косата си два пъти, търка се, докато кожата й не порозовя, и пак не й се излизаше изпод душа. Стоя под водата даже когато взе да става студена и не я спря, докато не стана ледена.

Чувството, че отново е чиста, беше така прекрасно, че едва не се разплака. Плака ли за Форд и за Брайънт? Не си спомняше. С кристална яснота си спомняше много картини от онази страшна нощ, но сълзи не помнеше. Сигурно беше плакала. Но ако не е, тогава беше възможно да се разплаче за най-естественото нещо на света — да бъде чиста.

Избърса се енергично и зави косата си със същата кърпа. Не искаше да прекалява с незнайното гостоприемство повече от най-необходимото, а пък две кърпи бяха истинско разточителство.

После почти разтреперана от нетърпение отвори сака и извади новите си дрехи. Бяха доста смачкани и тя ги пусна да се завъртят в сушилнята, за да се пооправят. Докато се въртяха, изми зъбите си. Погледна се в огледалото и остана леко озадачена. Изглеждаше странно, и то не заради изострените черти. Бледността и кръговете под очите бяха очаквана последица. Не, беше нещо друго, нещо неуловимо.

Престана да се занимава със своето изражение и се замисли за по-практични неща. Косата й щеше да съхне цяла вечност, затова я издуха със сешоара, който беше до мивката.

Дебелата й плитка привличаше внимание, значи трябваше да отреже косата си. Помисли си го, но не го направи. Форд обожаваше дългата й коса, играеше си с нея…

Все едно муле я ритна в гърдите, така я заболя. Облегна се на стена и стисна зъби, за да не се разридае. „О, господи, о, господи!“

Чувстваше се съсипана и скръбта й беше така дълбока, че сигурно нямаше да оживее, сърцето й щеше да се пръсне от мъка. Освен да отмъсти на Париш, други причини да живее нямаше.

Не! Не! Скръбта е разкош, който не можеше да си позволи. От самото начало знаеше, че ако скърби, ще се размекне. Ще скърби, след като отмъсти на Париш и почете паметта на Форд и Брайънт с думите: „Не го оставих да се измъкне безнаказано“.

Въздъхна дълбоко и изправи нараненото си тяло. Болката беше силна и пронизваше плътта й. Доизсуши косата си с разтреперани ръце, без да е решила дали да я подстриже.

Извади дрехите от сушилнята. Те бяха горещи и тя с удоволствие ги облече. Въздъхна, щом топлината я обгърна. Панталоните й бяха твърде широки. Явно беше отслабнала за тези три дни, което й напомни, че трябва да хапне. Извади от сака хляба и фъстъченото масло и си намаза една филия. Едва ли щеше да я изяде цялата, тъй като гърлото й се сви при мисълта за храна.

Наля си чаша вода и започна да се храни. Преглътна с усилие и й се повдигна. Концентрира се върху мисълта да не повърне. Трябваше да се храни, иначе нямаше да може да действа, точка по въпроса.

След около минута пи глътка вода и отхапа още хапчица.

Докато пералнята се извъртя за втори път, изяде половин филия.

Изми чашата и я остави на мястото й, избърса масата от всяка трохичка, изми ножа и прибра маслото и хляба в сака. А ножа… опита да го мушне в колана на панталоните, но се изплъзваше. Необходим й бе нож с ножница, за да го закачи на колана, а не да губи ценно време, като го търси, ако се бори за живота си. Всъщност един автоматичен нож щеше да й свърши най-добра работа, така че нямаше какво да се замисля за колан или ножница.

Изведнъж й просветна, че за четири дни беше изминала дълъг път, при това не онзи между Минеаполис и О’Клер. Преди четири дни и през ум нямаше да й мине да насочи нож към човек, даже и да се защити. Днес нямаше да се поколебае.

Взе хартиени кухненски кърпи и с тях обви острието на ножа. Мушна го в десния си джоб, като дръжката му остана да стърчи, но я прикри с пуловера. Така нямаше да се нарани, пък и се почувства по-сигурна.

После сложи мокрите дрехи в сушилнята и отиде в банята, за да види какво да направи с косата си. Като минаваше покрай сака, погледна да се увери, че компютърът е там, и видът на издутата чанта стопли сърцето й. Усети жажда и необходимост, които нямаха нищо общо с глад или студ. Не беше физическо желание, но я разяждаше по същия начин. Искаше да работи. Искаше с часове да се зарови в текста и да разбере какво се беше случило с Нийл от Шотландия преди векове.

Батерията беше почти изтощена. Не я беше включила да се зарежда, докато се къпа, и изгуби цял час. Можеше да работи, като включи компютъра в мрежата, само докато се изсушат дрехите.

Устоя на изкушението. Ако трябваше бързо да се изнесе, не биваше да оставя вещите си разпръснати из къщата. Щом започнеше да работи, изгубваше представа за времето, а имаше още какво да свърши през този ден. Придвижваше се нощем, а денем се криеше. Налагаше се да промени това разписание. Дебнеха я през нощта, значи ще промени навиците си и външния си вид.

Нави косата си и я закрепи с няколко шноли, които намери в банята. После си сложи бейзболната шапка и нито един кичур не остана навън.

Маскировката не беше кой знае каква, но заедно с различните дрехи все беше нещо. С една перука и със слънчеви очила щеше да постигне забележителен ефект. При първа възможност щеше да си купи, като си отбеляза да не забрави и автоматичен нож.

Преследвачите й щяха да очакват да продължи да бяга и да се държи както досега, но намеренията й бяха различни. След като си сложи перука, ще си наеме стая в мотел в О’Клер и ще остане няколко дни. Имаше нужда от почивка, от време да се съвземе и най-вече имаше нужда да потъне в работа.

Приведе плана в действие. След като изчисти къщата и премахна всяка следа от нахлуване, излезе, заключи вратата и метна камък през прозорчето, за да има обяснение за счупеното стъкло. Отне й малко време да открие магазин за евтини перуки и малко повече да ги пробва, преди да успее да скрие една ситно накъдрена руса под пуловера си. Купи тъмночервена като за паж и когато касиерът я маркира, незабелязано пъхна парите за русата под ръба на касовия апарат. Ако мъжете, които я преследваха, наистина си ги биваше, щяха да разберат за червената перука, но никой нямаше да знае за русата.

Когато си нае стая, носеше руса перука. Мотелът беше много западнал, но водопроводната инсталация работеше, а леглото, въпреки вехтите чаршафи и изтърбушения матрак, си беше легло. Като се изключи дрямката под колата, не беше спала изобщо, но не се поддаде на желанието да легне начаса. Вместо това свали перуката, от която я сърбеше главата, постави компютъра на масата и се насили да стои будна, като се спусна в заплетения лабиринт на език, превърнал се в мъртъв, преди Христофор Колумб да се роди.

Грейс обичаше своята работа. Интересно й беше да събира и да осмисля разпръснатите останки от ревностните усилия на някогашните хора да споделят мисли и мечти, достигнали до бъдещето с помощта на чук и длето или паче перо и този акт обединяваше минало, настояще и бъдеще. Всеки път, когато проучваше писанията върху каменните отломки, мъчейки се да разгадае знаците, полуизтрити от времето и стихиите, се питаше какви са били хората, които са ги писали, и защо са преценили, че посланието им е толкова важно, че да го издълбаят в камъка.

Текстът в ръкописите за тайнствения Нийл от Шотландия беше много по-сложен, без никаква наивност. Беше писан с мастило на пергамент, който се бе запазил векове в отлично състояние. Щеше й се да се докосне до оригиналите, тъй като тези документи бяха нещо изключително.

Каква смесица от езици! Имаше страници на латински, гръцки, старофренски, староеврейски, даже на келтски, свързани по смисъл. Не знаеше келтски добре, затова разчитането му щеше да изисква много проучвания. Доста добре владееше староеврейски и още по-добре гръцки, а останалите три — в съвършенство.

Досега беше превеждала от старофренски и реши да се захване с раздела на латински. Латинският беше стегнат език, със стройна структура и на нея й бе много леко да работи с него.

След пет минути вече си взимаше бързо бележки напълно съсредоточена.

Според нейното изследване най-старият латински текст беше писан през дванайсети век. Промълви една фраза, за да усети звученето й: „Pauperes Commilitones Chrirsti Salomonis“. Сричките се изтърколиха ритмично и я полазиха тръпки. „Обреклите се на бедност братя — воини на Христа и на Храма на Соломон.“ Рицарите на Храма. Тамплиерите.

Спомни си какво бе прочела в библиотеката. Тамплиерите били най-богатата организация в средновековното общество. По богатство надминавали крале и папи. Поставили основите на банковата система в Европа и на свободната обмяна на капитали. Първоначалната цел на техния орден била да защитават християните, които отивали на поклонение в Светите земи, и монасите станали най-добре обучената и екипирана военна сила на тяхното време.

Известно време обитавали мястото, където били руините на Соломоновия храм в Йерусалим. Явно тогава предприели обширни разкопки и до унищожението му Орденът бил най-могъщата и богата организация в Европа. Тяхното съкровище, придобито по предположения от древния храм, според слуховете било несметно.

Съкровището станало и причината за краха им. Филип IV Хубави, кралят на Франция, натрупал големи дългове към тях и измислил оригинален начин да се разплати. Заедно с папа Климент V съставили план да арестуват всички тамплиери с обвинение в ерес, при което се конфискува цялото имущество на еретиците. В петък, на 13 октомври 1307 година, стотици рицари — тамплиери и хората от техните свити били задържани, но съкровище не било открито… нито тогава, нито до ден — днешен. Освен това малко преди краха Великият магистър наредил архивът на Ордена да бъде унищожен.

Но дали е било точно така? Както й се струваше, в момента тя се взираше в документ от този архив.

Името се натрапи отново пред погледа й. Нийл от Шотландия. Написа превода на листа: „Определено бе Нийл от Шотландия, от кралско потекло, да бъде Пазител“.

Кралско потекло ли? Не откри никакъв Нийл в шотландската история, тогава как беше възможно да е бил от кралска династия? И пазител на какво е трябвало да бъде? За политическо поръчение ли е ставало въпрос или за военно?

Необходима й бе библиотека, за предпочитане на Конгреса. Можеше да почерпи сведения от нейните фондове с модема и компютъра, ако в мотелската стая имаше телефон, но нямаше. Утре щеше да намери библиотеката на О’Клер и щеше да проучи с какво разполага. Един келтско-английски речник би й свършил добра работа, защото в текста на келтски щеше да има най-много сведения за този Нийл от Шотландия, но обществената библиотека на О’Клер едва ли разполагаше с подобно екзотично издание.

Чикагската положително имаше такъв речник, като се имаше предвид ирландският корен на голяма част от населението. Ню Йорк и Бостън бяха другите два града, с които бе възможна компютърна връзка.

Извади диска и излезе от програмата. Компютърът беше нещо велико, но й се искаше да усети хартията под пръстите си и да си представи, че държи автентичния документ. Извади дебелия куп с копия и прокара пръсти по гладката повърхност на съвременната хартия. Тя също щеше да пожълтее с годините и хора от бъдещето щяха да умуват какъв е бил животът през двайсети век. Кой знае как щеше да изглежда съвременността от дистанцията на седемстотин години!

Спря се на лист, изписан на старофренски. Взе лупата, за да вижда по-ясно избледнелите букви, и започна да чете. Текстът представляваше описание на битка. Почеркът беше дребен и думите — наблъскани една до друга, сякаш онзи, който бе писал, не е искал да похаби нито сантиметър пергамент.

„Макар че бяха петима срещу един, брат Нийл все пак ги съсече всичките. Умението му да върти меча е ненадминато всред братята. Проправи си път до брат Амброз, който лежеше тежко ранен, и вдигна събрата си рицар на гърба. Обременен от тежестта на брат Амброз, посече още трима неприятели, преди да се измъкне и да отнесе ранения рицар на безопасно място.“

Грейс се облегна и неспокойно зарови пръсти в разплетената си коса. Сърцето й се разтуптя. Как беше възможно обикновен човек да извърши всичко това? Петима срещу един и Нийл е избил до крак враговете, и е спасил брата си рицар! Понесъл мъж, който сигурно с бронята е тежал поне сто килограма, бил се е с още трима, победил ги е и се е измъкнал заедно със своя товар.

Какъв човек е бил? Силен и в битките, и в изпълнение на дълга ли? А подъл или великодушен, весел или намръщен, спокоен или необуздан е бил? Как е умрял и което е по-важно, как е живял? Какво го е накарало да стане монах — воин и преживял ли е унищожението на Ордена?

Искаше й се да продължи да чете, но за своя изненада се прозя; умората я надви. Погледна часовника си, като очакваше, че е изминал само час, но се бяха изнизали три часа. Следобедът преваляше и се почуди още колко ще издържи будна.

А защо да будува? Беше на най-безопасното място от четири дни насам, с руса перука и под фалшиво име. Имаше вода, храна и баня. Най-накрая се стопли. Между нея и света стоеше заключена врата. От мисълта за този разкош се развълнува.

Освен да се отдаде на изкушението, друго не й оставаше. След като прибра грижливо лаптопа и всички копия, изгаси осветлението и събу обувките си. Повече не си позволи да се отпуска, но и това беше достатъчно.

Потръпна с въздишка, щом се изтегна на леглото. После се обърна на една страна, сви се, прегърна възглавницата и заспа.

Сънува Нийл. Сънят беше хаотичен и бурен, мяркаха се мечове, ширваха се бойни полета. Сънува замък — грамаден и мрачен — и видът му я разтрепери от страх. Хората шушукаха за замъка и за неговия господар. Бил безмилостен и жесток воин и убивал всеки, който дръзвал да му се изпречи насреща. Обикновените хора пазели дъщерите си от него, защото в противен случай девойчетата му отдавали целомъдрието си, но той не се женел.

Сънува го как седи небрежно отпуснат срещу грамадното огнище в централната зала на своя замък и с присвити черни очи и непроницаемо изражение наблюдава мъжете от свитата си, които ядат и пият. Косата му е дълга, черна и гъста, с две плитчици покрай слепоочията.

Нахална слугиня се намести в скута му и даже насън Грейс стаи дъх, изплашена от онова, на което е способен този призрачен Нийл. Той се усмихна едва-едва на слугинята, леко потръпване на устните, от което Грейс стаи отново дъх. После, както става в сънищата, образите изчезнаха и тя продължи да спи по-спокойно.

* * *

Сетивата му се изостриха отново от онова усещане, че някой го наблюдава.

Нийл отмести жената от коленете си, като нашепна обещание за продължение на нощта в леглото, и внимателно огледа залата. Кой го наблюдаваше и защо? Беше господар на този замък и бе свикнал с постоянното внимание. Много хора го гледаха, следяха го, но случаят беше различен.

Някой го наблюдаваше.

В залата всичко вървеше по обичайния си ред. Беше задимено, мъжете се смееха и се надвикваха. Слугините обикаляха масите, доливаха чашите, на едни се усмихваха, на други се смръщваха в зависимост от симпатиите. Атмосферата беше нормална.

И все пак усещаше онова присъствие, което го измъкна от леглото преди няколко нощи. Усещаше и мекота, което го караше да мисли, че го наблюдава жена. Може би го желаеше, но се срамуваше. Не смееше да му признае като повечето жени, когато искаха да прекарат бурна нощ с него. Само наблюдаваше и копнееше.

Но както оглеждаше, не намираше мома, която да отговаря на това описание, и се намръщи разочаровано. Ако някоя впиваше очи в него, щеше да разбере коя е. Може би други мотиви, освен любовни нямаше, но той и за секунда не забравяше съкровището, което се бе заклел да пази. Всяко неочаквано събитие изостряше бдителността му и той несъзнателно хващаше ножа, затъкнат в колана му.

Изпитателният му поглед бе забелязан, глъчката позатихна и хората поглеждаха към него смутено. Нийл беше наясно с легендите, които се разправяха за него. Наричаха го Черния Нийл и беше воинът, който никога не е побеждаван в битка и който притежаваше толкова изострени сетива, че никога не е бил изненадван. Мъжете от обкръжението му знаеха, че когато се нарани, го боли и кърви, че се поти и охка, и ругае точно като тях и все пак… защо беше толкова як и енергичен на възраст, когато на хората им окапваха зъбите и брадите им побеляваха? Като че ли времето го отминаваше, без да го докосне. Косата му си оставаше черна, тялото — силно, болести не го нападаха.

Понякога се чудеше дали Валкур не го прокле с безсмъртие, като определи той да бъде Пазител на съкровището, заради което толкова много негови събратя по оръжие загинаха.

Тези мисли не му бяха приятни. Щеше да изпълни дълга си, да спази обета, който бе дал, но с горчивина. Пазеше Господното съкровище, но Господ не пазеше пазителите. Повече от трийсет години Нийл не се молеше, не ходеше на литургия или на изповед. Вярата му умря през една злокобна октомврийска нощ заедно с неговите приятели и братя. Заради тях застана на стража, иначе смъртта им щеше да е напразна.

Но не искаше да пази във вечността тайните на Господ, когото вече не почиташе. Каква горчива шега би било!

Подсмихна се иронично и стана от стола. Потърси с поглед слугинята, която му шушнеше така цинично в ухото, и й направи знак да се качи в неговата спалня. Както винаги, щом го връхлетяха черни мисли, намираше утеха в женската плът.

Преди да тръгне, към него се приближи една жена, за да прибере чашата му, и той чу как тя изсъска нещо.

— Какво има, Алис? — попита той, без да се оглежда.

— Внимавай с тази мома — промърмори тя и той я изгледа любопитно.

— Защо?

Беше привързан към Алис. Тя работеше в замъка от момента на неговото завръщане. Тогава беше вдовица, изпаднала в отчаяна нужда от убежище за себе си и за своята челяд, та дори и най-зловещото. На години беше точно колкото него, но сега беше баба. Благословена със здрав разум, постепенно бе поела отговорността за домакинството, и това много го радваше.

Тя оправи бонето си върху посивялата си ситно къдрава коса.

— Разправя, че си щял да се ожениш за нея, ако хвърлиш семето си в нейната утроба.

Очите на Нийл станаха студени. Сватба и деца не бяха за него, не й с живота му, посветен на съкровището. Жените, които споделяха неговото легло, от самото начало знаеха, че няма да се ожени за тях и че го интересува само леглото. А сам той внимаваше дали те знаят начини да не зачеват. Подразни се, че някаква жена, без значение колко е дръзка или хубавичка, ще се опита да го хване по този начин. Но благодарение на Алис нямаше да разреши това да се случи.

Кимна рязко и тръгна към стълбището, за да се отърве от нахалната слугиня. Но преди да напусне залата, за последен път хвърли поглед с надеждата да открие жената, която го бе наблюдавала и чието усърдно внимание бе доловил.

Не я видя, но знаеше, че е била тук. Почувства я и щеше да я открие.