Линда Хауърд
Дръзка съдба (16)

Петнайсета глава

Крис не я позна. Бяха си уговорили среща пред един супермаркет късно следобед на другия ден и Грейс дойде повече от час по-рано, за да види дали няма нещо подозрително. Мразеше се, че не се доверява сляпо на Крис, но беше заложила твърде много, за да рискува.

Проследи как Крис пристигна с любимия си шевролет 66. Моторът буботеше дръзко, което предизвика завистливите погледи на двама мъже на средна възраст. Горкото момче! Търсеше възхищението на нежния пол, а вместо това му се лепяха мъжете. Поне беше боядисал автомобила и сега грееше в яркочервено като пожарникарска кола.

Спря в края на паркинга и зачака. Докато се спотайваше, Грейс не забеляза подозрителни лица, но въпреки това не избърза. След още петнайсет минути се измъкна иззад камиона и тънката снежна покривка захрущя по краката й. Снегът продължаваше да вали и дантелените снежинки танцуваха, носени от вятъра.

Стигна до шевролета и потропа на стъклото. Крис го спусна няколко сантиметра.

— Какво има? — попита нетърпеливо.

— Здрасти, Крис — поздрави тя и момчето я погледна потресено.

Слезе от колата така припряно, че се подхлъзна и се хвана за вратата, за да не падне.

— Боже мой! — изфъфли. — Боже мой!

— Това е перука — обясни Грейс. Носеше русата, както и бейзболна шапка, и слънчеви очила. Като се прибави, че беше отслабнала с петнайсет килограма, никой нямаше да я познае.

Крис забоде поглед в ботушките, после го плъзна нагоре по тесните джинси, вталения жакет и пак се спря на лицето й. Отвори уста, но не издаде звук. Върхът на носа му се зачерви.

— Боже мой! — промълви отново. Изведнъж я прегърна силно и я залюля. От доста време нервите на Грейс бяха постоянно изострени и първият й инстинктивен жест бе да го ритне с коляно в чатала. Осъзна се бързо, но в този миг долови хлипане и разбра, че той плаче.

— Недей — каза нежно и също го прегърна. — Всичко е наред.

Почувства се странно. Толкова отдавна не беше усещала топлината на човешко докосване. Хем копнееше за прегръдка, хем беше скована.

— Толкова се страхувах — изрече той с треперещ глас. — Не знаех жива ли си, има ли къде да се подслониш…

— Отначало нямах, но после си намерих квартира — потупа го тя по гърба. — През първата седмица ми беше най-тежко. Да влезем в колата, не искам да привличаме внимание.

— Какво? О! Да, разбира се.

Заобиколи шевролета, за да й отвори вратата, и тя се трогна.

Все още беше кльощав и длъгнест, очилата все така се плъзгаха на върха на носа му, но вече се забелязваха признаци на съзряване. Раменете му изглеждаха по-оформени, гласът му беше загубил момчешкия си тембър, даже наболата брада беше по-гъста. Щеше да стане хубав мъж и нямаше да надебелее като повечето мъже.

Качи се в колата, затвори вратата и се обърна към нея. Очите му бяха още влажни, но клатеше глава смаяно.

— Ти си… ти си станала дребничка.

— Слабичка — поправи го тя. — Висока съм колкото съм била винаги, но погледни — показа му високите токове на ботушките си.

— Страхотни са — рече. После се загледа в лицето й и долната му устна се разтрепери отново. — Изглеждаш изморена.

— Не спах през нощта.

Наистина не затвори очи, след като прочете кратката бележка, оставена от Черния Нийл. Щом се сетеше за нея, я побиваха тръпки и настръхваше. Но след първоначалния шок си даде сметка, че не споменаването на годината 1945 й се стори зловещо, а фразата: „И така се яви Грейс — божията милост — в Крейг Ду“. Става въпрос за божия благодат и милост, каквото е значението на нейното име, но й прозвуча много лично, като че ли бе послание, отправено лично към нея, и като че ли той я приканваше да използва формулата и да прекрачи през ограниченията на времето. Изчисленията му определяха съвсем точно годината 1322, когато е написал бележките. Крис взе ръката й и я стисна.

— Къде беше?

— Насам-натам. Не се застоявах дълго на едно място.

— А полицията…

— От полицията не се страхувам толкова, колкото от хората на Париш. Не ме издирват активно след толкова време. Е, случаят не е приключен, но не за това става въпрос. Копоите на Париш едва не ме заловиха.

— Чудно ми е — клатеше глава младежът. — Още ли смяташ, че всичко е заради онези ръкописи?

— Сигурна съм — загледа се през стъклото, което се беше замъглило. — Преведох ги. Знам защо ги търси.

Крис сви юмруци, наблюдавайки нежния й профил. Изпита желание да я отведе някъде, да я нахрани, да я загърне с одеяло, искаше… да я закриля. Изглеждаше толкова деликатна. Да, именно деликатна и крехка.

Грейс винаги беше заемала специално място в живота му; познаваше я откакто се помнеше и беше влюбен в нея от седемнайсетгодишен. Държеше се винаги мило с него, като с равен, за разлика от повечето възрастни. Грейс беше искрен и добър човек, умна и сърдечна, а устните й, о, устните й го побъркваха. Копнееше да ги целуне, но никога не събра достатъчно дързост. Даже вчера, когато му се обади, си помисли, че неговият миг е настъпил, защото Форд е мъртъв. Но като я видя сега, разбра, че никакъв миг не е настъпил и вероятно никога няма да сбъдне фантазиите си. Тя беше притихнала, тъжна и отчуждена, а устните й сякаш никога не се усмихваха.

Забрани си да мисли повече за целувки и се пресегна към задната седалка, за да вземе купчинка компютърни разпечатки.

— Ето — остави ги той на коленете й. Може би никога нямаше да я целуне, но щеше да направи всичко по силите си да й помогне. — Това е план на сградата, в която се намира управлението на Фондацията.

— Как се добра до него — попита изненадано Грейс, прелиствайки копията.

— Ами сградата е съвсем нова — обясни той. — Плановете й са заведени в градския архив.

Тя го погледна.

— Значи отиде в кметството и си извади копия, така ли?

— Не беше точно така. Изтеглих ги от техните компютри — отговори нехайно момчето.

— Без никой да те усети, надявам се.

— О, моля те, беше детска игра — успокои я. Нямаше смисъл да му се кара, пък и преди всичко го въвличаше в много по-сериозно престъпление от хакерството.

— Но да се вмъкнеш в компютрите на Фондацията няма да бъде лесно — предупреди го.

— Зная и вече съм измислил как да действаме. Идеята ти да се преоблечем като работници по поддръжката е добра. Ще откраднем две униформи и веднага ще ги облечем. Всъщност ние трябва само да се вмъкнем в сградата, а не в офиса на Фондацията. Виж — показа й той плана. — Тук има служебен асансьор. Ще го вземем до по-долния етаж, после през тавана ще се прикача към електронния панел.

— Ами ако има аларма?

— Системата е самостоятелна, така че хакерите не представляват заплаха. Някои файлове може да изискват парола, но не и цялата система. Моята задача е да вляза в кодираните файлове.

От неговите уста прозвуча наистина като детска игра, но тя не очакваше файловете на Фондацията да бъдат така достъпни както на градския архив. Париш беше твърде умен и лукав и пазеше твърде много тайни.

— Сигурно има списък с пароли за кодираните файлове, но не знаем къде са.

Крис поклати глава и се ухили.

— Колкото и да ти се струва чудно, много хора пазят списъка с паролите в някое чекмедже на бюрото си. Струва си да проверим, когато всички се разотидат.

— Имам някои идеи за паролите — продължи тя. — Първо ще пробваме с тези, които предполагам.

Потрепери при мисълта да влезе в офиса и да открие, че там има някой, а Париш работеше до късно. Да чуе гласа му по телефона беше ужасно, а да го види, съвсем нямаше да го понесе. И все пак, ако се наложеше да се вмъкне в личния му кабинет, щеше да го направи. Крис веднага щеше да се втурне, но тя не бе склонна да му разреши. Вече достатъчно много го забърка.

— Хайде — подкани я той, потръпвайки от ентусиазъм. — Да вървим.

— Сега ли?

— А защо не?

Наистина защо не. Нямаше причини да отлагат, освен ако не успеят да задигнат две униформи от службата по поддръжка.

— У теб ли е твоят лаптоп? — попита Грейс.

— На задната седалка е.

Тя сви рамене.

— В такъв случай можем да опитаме. Ще отидем с моя пикап.

— Защо?

Той като че ли се обиди от нежеланието й да се вози в неговия шевролет.

— Тази кола доста бие на очи — отбеляза тя сдържано.

Лицето му грейна.

— О, да, страхотна е, нали? — потупа нежно той арматурното табло. — Готово, тръгваме.

Взе лаптопа и ключовете, а Грейс си сложи тъмните очила. Слязоха от колата, заключиха я и тръгнаха предпазливо по хлъзгавия паркинг към нейния пикап.

Пътуваха мълчаливо. Тя се чудеше откъде да се снабдят с униформи, но нищо не й идваше наум. Освен това в сградата се задействаше охранителна система, след като служителите си тръгнеха. Може би в службата по поддръжка имаше ключове от служебния вход. От опита си като чистачка знаеше, че хората често депозират резервен ключ във фирмата, за да не се притесняват. Но Париш едва ли би постъпил така, след като имаше толкова много тайни. Пък и служителите сигурно трябваше да се идентифицират при влизане, имаше охранителни камери навсякъде…

Камери.

Въздъхна дълбоко.

— Планът ни е напълно погрешен.

— Така ли? — попита Крис равнодушно. — И защо?

— На служебния вход положително има камери. Как ще застанем пред това чудо?

Крис потърка наболата си брада с характерен жест, което означаваше, че обмисля въпроса.

— Ще оставиш първо мен през една улица от сградата и аз ще проверя дали с камерите се наблюдава непрекъснато, или само се записва, за да се преглеждат записите в случай на нужда.

— Което означава, че и ти трябва да се дегизираш — каза Грейс с нетърпящ възражения тон.

Идеята като че ли заинтригува Крис и сърцето й се сви при мисълта колко е млад.

— Махни очилата си — нареди тя. — Ще ги сложа аз, а под униформата ти ще натъпчем хавлиени кърпи, за да изглеждаш дебел.

Той сякаш не се ентусиазира особено.

— Няма да виждам нищо. Нито пък ти. Наистина, поне един от двамата трябваше да води.

Грейс извади от джоба си слънчевите очила и му ги подаде.

— Махни стъклата.

Крис ги откачи от рамката и я подаде на Грейс. Тя си я сложи и се огледа в огледалцето на сенника. Отблизо беше съвсем ясно, че стъклата липсват, но отдалеч нямаше да се забелязва.

— Трябваше да разузнаем предварително и да си купим униформи. Но какво пък, и така може да се получи.

Получи се.

Крис се върна на бегом от разузнаването. Лицето му пламтеше и от студ, и от възбуда. Качи се в кабината задъхано и очилата му веднага се замъглиха. Той ги свали, подложи ги на топлата струя от климатика и я погледна триумфално с късогледите си очи.

— Има камера при служебния вход — докладва, — но не е свързана с вътрешните за постоянно наблюдение.

— Как разбра?

— Проверих.

— Крис!

— Спокойно. Разположена е на ъгъла и е насочена към вратата. Промъкнах се покрай стената, извън обсега й. Не видях свързващи кабели. И една още по-хубава новина… — Замълча, усмихвайки й се.

— Каква? — попита нетърпеливо Грейс, като видя как се забавлява да я дразни.

— Вратата е подпряна!

„Очевидно Париш не е собственик на сградата“ — помисли си тя.

— От онези е, които автоматично се затварят — обясни момчето. — Предполагам, че на чистачите им е писнало да я отключват на всяко влизане и излизане и са подложили на прага гумена изтривалка.

О, какво ли не правят хората от мързел! И благодарение на една елементарна небрежност ще се изплъзнат от камерите.

— Но и при това положение униформите са ни необходими.

Крис отново се ухили триумфално.

— Пред вратата е паркиран голям пикап. Проверих го. Вратите на кабината са заключени, но на каросерията не са. Тя е пълна с всичко необходимо за почистване, както и с мръсни работни комбинезони. — Бутна очилата си. — Какво повече ни трябва?

Наистина, какво повече!

 

 

Външната камера не беше включена към видеонаблюдение, но другата, в коридора, беше.

Париш проследи как още двама от чистачите влязоха. Вдигна вежди, когато първият бутна вратата и влезе. Засега му беше удобно да бъде оставяна отворена, за да захапе Грейс стръвта и да я подмами вътре, но щом му паднеше в ръцете, щеше да принуди собствениците на сградата да сменят фирмата по поддръжка. Мерките за сигурност на етажа на Фондацията, разбира се, бяха много по-строги, но това не извиняваше немарливостта на сегашните служители.

Тези последните бутаха количка с инструменти, препарати, кофи и носеха безформени комбинезони. Бяха мъж и жена. Жената беше кльощава, нахлупила грозна бейзболна шапка върху също толкова грозна ситно къдрава коса. Грамадни очила обезобразяваха половината от лицето й. Мъжът беше дебел и тромав. Носеше ръкавици, чудата шапка с наушници от пухкава кожа и не знаеше накъде да тръгне. Жената го поведе към служебния асансьор.

Тези двамата не го интересуваха. Следеше внимателно дали малката мишчица ще гризне неговата примамка. Имаше вероятност и да не се хване. Ако го беше видяла да стреля, нямаше да посмее да го приближи, освен в случай, че потърси отмъщение, но беше абсолютно сигурен, че Грейс не е способна да убива. Умееше да улавя инстинкта на убиец, например у Конрад. Грейс не притежаваше подобен инстинкт.

От друга страна, го изненада, както и толкова други хора, със своята съобразителност. Вече повече от осем месеца се изплъзваше и на ченгетата, и на най-способните му преследвачи. Доказа, че е необикновено изобретателна. Ако не беше позвънила във Фондацията, никой нямаше да заподозре, че се е върнала в Минеаполис. Скандална грешка! Но пък престъпниците често попадаха в собствения си капан, връщайки се на местопрестъплението, навярно за да се наслаждават на подвизите си.

А тя се обади във Фондацията, и то лично на него, и макар и да не проговори, беше ясно, че се интересува дали е в града. След като вече знаеше, че е тук, какво ли щеше да предприеме?

А дали го беше видяла? Да разговаря ли ще пожелае или да стреля? Въпреки перверзията искрено се надяваше на второто. Представата за Грейс с насочен пистолет беше странно възбуждаща. Естествено никога нямаше да се стигне до стрелба, но той не я искаше хленчеща и страхлива в ръцете си, а необуздана, съпротивляваща се бясно, и тогава, стъпквайки гнева й, както на Кала, победата щеше да му донесе повече наслада. Малката игра с Кала го удовлетвори страхотно, но с Грейс удоволствието щеше да бъде още по-голямо.

Ще се появи ли някой ден или ще се откаже? Служебният вход зееше изкусително отворен, но тя може би щеше да се опита да влезе през деня, когато беше по-лесно да се смеси с влизащите и излизащите хора. Той чакаше търпеливо.

* * *

— Готово — прошепна възбудено Крис, докато махаше панела, за да се спуснат през отвора в залата с компютрите на Фондацията. Там беше тихо и тъмно, чуваше се само жуженето на електронните уреди. Първо им се наложи да се крият и да избягват другите чистачи, после — да катерят седемнайсет реда стълби, вместо да вземат служебния асансьор. След като уточниха къде точно се намира панелът, от който имаше достъп до отдушниците, се добраха до съответната стая и с помощта на стол се вмъкнаха, като поставиха решетката на мястото й. После пълзяха само за да установят, че все пак ще се наложи да влязат в офиса на Фондацията. Уточниха къде се намира залата с компютрите и се заслушаха, но не доловиха никакъв звук. Отместиха предпазливо панела. Крис пъхна главата си в отвора и се огледа.

— Няма камери — прошепна. — Но на вратата има прозорче. Трябва да се пазим, да не ни види някой.

— Ако мине човек, когато се спускаме или качваме, загубени сме — отбеляза тя.

Таванът не беше висок, Крис се спусна и скочи безшумно на земята. После взе лаптопа, остави го и протегна ръце да поеме и Грейс.

Огледа се, за да прецени обстановката. Тук беше в свои води и лицето му светна от нетърпение да действа.

— Свий се зад това бюро, докато се закача за терминала.

Започна да премества сръчно разни кабели и да ги включва към своя лаптоп. След това подпря няколко дебели наръчника така, че да не им се виждат главите, и се сви до нея. Когато включи малкия си, но много мощен компютър, се притесняваше каква операционна система се използва във Фондацията. Оказа се Windows 95, същата като неговата, и на екрана се появи менюто.

— Добре, да видим какви файлове има — мърмореше той, кликна с мишката и екранът се изпълни с означения. Бяха много и нямаха време да избират, затова Крис ги копира.

— Намери списъка с дарителите — насочи го Грейс и той копира и него.

Прегледаха ведомостите и Грейс ахна, когато видя какво получава Париш. Един милион! Фондацията му даваше по един милион всяка година. Само за да управлява сдружението ли му се плащаше?

— Тук няма нищо съществено — отбеляза Крис след около час. — Какви пароли имаш предвид? Дай да пробваме какво ще се получи.

— Съкровище — предложи тя и той я погледна изпитателно, докато пишеше.

Няма такъв файл.

— Храм.

Няма такъв файл.

— Рицар.

Няма такъв файл.

— Тамплиер.

— Онези нещастни монаси, за които чете у нас, ли имаш предвид? — попита той, пишейки.

— Същите.

Няма такъв файл.

— Да му се не види — изпъшка тя. Запасът й от възможни пароли се свърши.

— Пазител.

Няма такъв файл.

— Нийл… папа… съкровище на тамплиерите. Чия е била блестящата идея да се дават каквито ти хрумне имена на файловете? Нека да помисля… Той е страхотен егоцентрик и спокойно ще нарече файл на свое име. Опитай „Париш“ и „Сойер“.

„Няма такъв файл“ се показваше на екрана след всяко въвеждане. Крис мълчеше, само попита как се пише Нийл.

— Власт — предложи тя.

— Не, няма.

— Плащаница… Торино… Завет… Кивот.

След всяко предложение той поклащаше глава.

— Не, няма.

Тя разтърка тила си. Ковчегът на Завета е привличал жадните за власт. Сети се заради филма за Индиана Джоунс, в който нацистите се опитваха да открият Кивота, за да покорят света. Във филма имаше зрънце истина, понеже Хитлер действително е бил вманиачен на тема древни реликви.

„В годината 1945 от Христа Пазителят уби немския бестия и така Грейс — Божията милост — се яви в Крейг Ду.“

Спомни си началото и отново я полазиха ледени тръпки. Крейг Ду не беше парола, тъй като Париш не знаеше местонахождението на съкровището.

— Хитлер — предложи тя.

Крис пак я погледна сепнато, но написа името. Екранът се изпълни с думи.

Грейс се облегна назад съвсем зашеметена. Невероятно! И през ум не й бе минало, че има връзка въпреки написаното черно на бяло в ръкописите — фондация на злото.

— Господи! — прошепна Крис. Бързо направи копие, без да губи време в четене. Едва след като записа файла и прибра диска, се зачете. — Те наистина вярват, че ще управляват света, ако открият така нареченото съкровище — говореше той. Текстът представляваше манифест. — В ръкописите, които са у теб, е посочено местонахождението, нали? И той уби Форд и Брайънт само защото знаеха за съществуването им!

Явно му беше трудно да проумее подобно извращение.

Тя го погледна с изцъклени от ужас очи.

— Да — промълви замаяно. — Посочено е местонахождението.

— Мамка му! — изсумтя той. После се ококори срещу екрана и промърмори: — Не биваше да псувам, а?

В коридора се хлопна врата.

Замръзнаха. За частица от секундата Крис свали капака на лаптопа, за да не ги издаде светещият екран. По-скоро усетиха, отколкото чуха, че някой мина покрай вратата. Който и да беше, вървеше почти безшумно, и след миг долетя звук от захлопване на друга врата.

— Да се изпаряваме — промърмори Крис. — Хрумна ли ти друга идея за парола?

Тя поклати глава. Младежът много бързо излезе от програмата и намести кабелите обратно.

Пролази до вратата, надигна се и надникна предпазливо през прозорчето.

— Чисто е — прошепна.

Сложиха стол под отвора и като си помагаха, се вмъкнаха в отдушника. Без да продумат дума, потресени от откритието, запълзяха по обратния път.

 

 

— И тази вечер не дойде — каза Париш на Конрад. — Полунощ е и тя едва ли очаква да работя до толкова късно.

Конрад не отговори. Наблюдаваше на екрана как двама от чистачите минават по коридора и излизат през отворената врата. Като че ли бързаха много, а жената носеше нещо прилично на малко куфарче.

Беше дребна, със ситно къдрава руса коса. Ъгълът, под който гледаше камерата, не беше благоприятен, но линията на челюстта сякаш му беше позната.

Той изръмжа и Париш го погледна учудено.

— Това е тя! — изсъска Конрад и хукна навън.

Париш го застигна, когато той излетя през служебния вход. Но навън нямаше никого. Мина кола. Шофьорът беше млад чернокож, вероятно изпълнител на среднощни поръчки.

През улица или две се чу шум от двигател. Конрад се спусна по посока на звука. Стигна до ъгъла по хлъзгавата алея, колкото да види как светещи стопове изчезват зад друг ъгъл.

— Видя ли я? — попита задъхано Париш, който го беше последвал. — Каква кола караше?

— Не мога да кажа — отвърна убиецът. — Но жената беше Грейс Сейнт Джон. Носеше малко куфарче, вероятно за компютъра.

— Компютър! — Париш почувства как кръвното му се вдига. — Да я вземат дяволите, кучката е ровила в нашите файлове!

Двамата с Конрад набързо се върнаха в офиса, разтреперани от студ. Нямаше как да проникне във файловете без парола, но побесня, че се е промъкнала въпреки неговата бдителност, и че часове наред е била съвсем близо, без да я усети. Проклета да беше малката кучка, как го беше постигнала?

— Чудя се кой е нейният приятел?

Как беше успяла да го накара да й помага? С хора, които познаваше отпреди, не би се свързала, понеже ще се страхува, че веднага ще позвънят в полицията. Сигурно беше човек, с когото се е запознала напоследък.

— Навярно затова не можахме да я открием — предположи Конрад. — Търсехме сама жена, вместо да се оглеждаме за двойка — мъж и жена.

Тази вероятност вбеси Париш. Скърцаше със зъби, докато отиваха към компютърната зала. Вътре всичко изглеждаше както обикновено, с изключение на един стол, който не беше на мястото си.

Конрад посочи към тавана. Точно над стола панелът беше леко разместен.

— Намери я — изсъска Париш.

Била е тук, само на крачка от него, подиграла му се е, като е дошла с друг мъж. Още не знаеше дали се е добрала до някаква информация, но самият факт, че се е осмелила да посегне, го разтрепери от гняв.

— Намери и двамата! Убий ги!