Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Стефани Майър. Зазоряване

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Редактор: Виктория Иванова

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 987-954-27-0352-5

История

  1. — Добавяне

Шеста глава
Отвличане на вниманието

Моето развлечение се превърна в приоритет номер едно на остров Есме. Гмуркахме се с шнорхел (тоест, аз се гмурках с шнорхел, а той се перчеше със способността си да издържа без кислород неопределено дълго време). Изследвахме малката джунгла, която опасваше каменистия връх. Посетихме папагалите, които живееха в най-високите клони в южната част на острова. Гледахме залеза от скалистия западен залив. Плувахме с делфините, които играеха в тамошните топли, плитки води. Или поне аз плувах — когато Едуард влезеше във водата, делфините изчезваха, сякаш се задаваше акула.

Наясно бях какво се случва. Опитваше се да ангажира вниманието ми, да ме разсейва, за да не го притискам за секса. Щом опитах да го убедя да поседим кротко с някой от милионите филми под огромния плазмен телевизор, той ме подмамваше извън къщата с вълшебни думички като коралови рифове и подводни пещери и морски костенурки. Непрекъснато бяхме в движение, по цял ден, така че когато слънцето залезеше, се оказвах отмаляла от глад и напълно капнала.

Всяка вечер клюмвах над чинията, щом приключех с вечерята. Веднъж дори заспах направо на масата и се наложи да ме пренесе до леглото. Отчасти се дължеше на факта, че винаги приготвяше твърде много храна за един човек, но и на това, че бях толкова гладна след целодневното плуване и катерене, че изгълтвах почти всичко. А после, преяла и изтощена, с мъка държах очите си отворени. Което несъмнено бе част от плана.

Умората никак не помагаше на опитите ми да му въздействам. Но не се предавах. Опитвах с аргументи, с молби и с цупене, без резултат. Обикновено заспивах, преди да започна истински да упорствам. А сънищата ми бяха толкова реалистични — предимно кошмари, по-ярки от обичайно, вероятно заради ослепителните багри на острова, — че се будех уморена колкото и дълго да спях.

Около седмица след пристигането ни на острова реших да опитам с компромис. Нали подобен подход се бе оказал успешен в миналото.

Спях в синята стая. Хората от поддръжката трябваше да пристигнат на следващия ден и бялата стая все още беше покрита със снежнобяло пухено одеяло. Синята стая бе по-малка, леглото с по-разумни пропорции. Стените бяха тъмни, облицовани с тиково дърво, а всички мебели бяха облечени в луксозна синя коприна.

Бях започнала да обличам някои нещата от колекцията на Алис за през нощта — от онези, които не бяха толкова изрязани, колкото оскъдните бански, които се оказаха в багажа ми. Зачудих се дали някое видение не й бе подсказало, че ще имам нужда от подобни неща, и потръпнах, смутена от самата мисъл.

Започнах предпазливо, с невинен сатен в цвят слонова кост, притеснена да не би разголването на повече кожа да окаже обратен ефект, но бях готова на всичко. Едуард, изглежда, не забелязваше нищо, сякаш носех същите стари, протрити анцузи както у дома.

Синините изглеждаха далеч по-добре, на някои места бяха започнали да жълтеят, а на други — изцяло да изчезват, така че тази вечер, докато се приготвях в облицованата баня, измъкнах един от по-страховитите варианти. Нещо черно, дантелено, което ми бе неудобно да гледам дори в опаковката. Постарах се да не срещна отражението си в огледалото, преди да се върна в спалнята. Не исках решимостта ми да се стопи.

Имах удоволствието да видя как очите му се разширяват за миг, преди да овладее изражението си.

— Какво мислиш? — попитах и направих пирует, така че да ме огледа от всички страни.

Той прочисти гърло.

— Изглеждаш прекрасно. Винаги изглеждаш прекрасно.

— Благодаря — казах малко кисело.

Бях толкова уморена, че побързах да се покатеря в мекото легло. Той уви ръце около мен и ме притегли към гърдите си, но това си беше в реда на нещата — беше твърде горещо, за да спя без близостта на хладното му тяло.

— Дай да се споразумеем нещо — казах сънено.

— Отказвам да се споразумявам каквото и да било — отвърна той.

Още не си чул какво ти предлагам.

— Няма значение.

Въздъхнах.

— По дяволите. А толкова исках… Е, добре.

Той завъртя очи.

Стиснах клепачи и оставих стръвта да си върши работата. Прозях се.

Отне само минута — дори не бях заспала още.

— Добре. Какво е това, което искаш?

Стиснах зъби, за да не се усмихна. Ако имаше нещо, на което не можеше да устои, това бе възможността да ми даде нещо.

— Ами, мислех си… знам, че цялата история с Дартмут е само за алиби, но, честно казано, един семестър в колеж вероятно няма да ме убие — казах, повтаряйки негови думи отпреди много време, когато се опитваше да ме убеди да отложа момента на промяната. — Обзалагам се, че на Чарли ще му допаднат колежанските клюки. Вярно, че ще ми е неприятно, ако изостана от разните многознайковци. Но пък… осемнайсет, деветнайсет. Няма чак такова значение. Едва ли ще се сбръчкам още догодина.

Той мълча дълго. След това тихо промълви:

— Склонна си да изчакаш. Да останеш човек.

Не отговорих, за да му дам възможност да асимилира предложението ми.

— Защо ми причиняваш това? — възкликна той през зъби, внезапно ядосан. — Нима не е достатъчно трудно и без всичко това? — той сграбчи шепа от дантелата, която се диплеше на бедрото ми. За миг реших, че ще я разпори от шева. Но ръката му се отпусна. — Няма значение. Отказвам да се споразумявам с теб.

— Искам да ходя в колеж.

— Не е вярно. И нищо не заслужава отново да рискувам живота ти. Отново да те нараня.

— Но аз искам да отида. Е, не копнея чак толкова за колежа, просто искам да остана още малко човек.

Той затвори очи и издиша през нос.

— Подлудяваш ме, Бела. Не сме ли водили същия този спор милион пъти и винаги си настоявала незабавно да те превърна във вампир?

— Да, но… е, сега имам причина да искам да съм човек, каквато липсваше по-рано.

— Каква е тя?

— Познай — казах и се надигнах от възглавниците, за да го целуна.

Отвърна на целувката ми, но не по начин, който да ме накара да помисля, че печеля. По-скоро ме целуна така, че да не ме засегне — контролираше се напълно, влудяващо. След миг нежно ме отдалечи и ме притегли към гърдите си.

— Такъв си човек, Бела! Напълно подвластна на хормоните си — той се засмя.

— Точно за това става въпрос, Едуард. Харесва ми тази част от човешката същност. Засега не искам да се отказвам от нея. Не искам години наред да съм кръвожаден новороден вампир и да чакам някаква бледа сянка на тези емоции да се върне.

Прозях се и той се усмихна.

— Уморена си. Заспивай, любов — започна да тананика приспивната песен, която бе написал за мен, когато се запознахме.

— Интересно защо съм толкова уморена — измърморих саркастично. — Дали пък нямаш пръст в тази работа?

Той отново се подсмихна и продължи да тананика.

— Би трябвало да спя по-добре, като се има предвид колко съм уморена.

Тананикането секна.

— Та ти спиш като труп, Бела. Откакто пристигнахме, не си проронила и думичка насън. Ако не хъркаше толкова, щях да се тревожа, че изпадаш в кома.

Не обърнах внимание на забележката, знаех, че не хъркам.

— Не се ли въртя насън? Странно. Обикновено се мятам из цялото легло, когато сънувам кошмари. Даже крещя.

— Кошмари ли сънуваш?

— Невероятно ярки. Затова така се изтощавам — прозях се. — Не мога да повярвам, че не бъбря за тях по цяла нощ.

— Какво сънуваш?

— Най-различни неща, но всъщност заради цветовете е все едно и също.

— Цветовете ли?

— Всичко е толкова ярко и реалистично. Обикновено съзнавам, че сънувам. А при тези сънища изобщо не усещам, че спя. От което стават още по-страшни.

Когато проговори отново, звучеше разтревожен.

— Какво те плаши?

Потръпнах леко.

— Най-вече… — поколебах се.

— Най-вече? — повтори той окуражително.

Не бях сигурна защо, но не исках да му разказвам за детето от повтарящия се кошмар — имаше нещо твърде лично в този ужасен сюжет. Така че, вместо да описвам с подробности, издадох един-единствен елемент. Определено достатъчен, за да уплаши мен или който и да било друг.

— Волтури — прошепнах.

Той ме прегърна по-силно.

— Няма да ни притесняват повече. Скоро ще станеш безсмъртна и няма да имат причина.

Оставих се да ме утешава, донякъде гузна, че ме бе разбрал погрешно. Не това бе страшното в кошмарите. Страхувах се не за себе си, а за детето.

Детето не беше същото като в първия ми сън — малкият вампир с кървясали очи, седнал върху купчината мъртви тела на обичани от мен хора. Момченцето, което бях сънувала четири пъти през последната седмица, определено бе човек, бузите му бяха розови, а големите му очи — нежнозелени. Но и то, както и другото дете, трепереше от ужас и отчаяние при приближаването на Волтури.

В този сън, едновременно и нов, и стар, изпитвах непреодолима потребност да защитавам непознатото дете. Просто нямах избор. А в същото време знаех, че няма да успея.

Той забеляза измъченото ми изражение.

— Как бих могъл да ти помогна?

Постарах се да омаловажа нещата.

— Това са само сънища, Едуард.

— Искаш ли да ти попея? Мога да пея цяла нощ, ако така ще прогоня кошмарите.

— Не всички са кошмари. Някои са приятни. Толкова… пъстри. Под водата, с рибите и коралите. Сякаш всичко се случва наяве, изобщо не съзнавам, че сънувам. Може би проблемът е в острова. Тук цветовете са толкова наситени.

— Искаш ли да се прибираме?

— Не. Не още. Не можем ли да останем още малко?

— Можем да останем колкото поискаш, Бела — обеща той.

— Кога започва семестърът? Така и не запомних.

Той въздъхна. Като че ли отново започна да тананика, но заспах, преди да се заслушам.

 

 

По-късно, когато се събудих в тъмното, бе от шок. Сънят бе толкова реален… толкова ярък, толкова сетивен… Ахнах на глас, изненадана от тъмнината. Та само преди миг бях под ослепително слънце.

— Бела? — прошепна Едуард, обви плътно ръце около тялото ми и нежно ме разтърси. — Добре ли си, скъпа?

— О! — изохках отново. Значи е било сън. А не истина. За мое огромно изумление от очите ми бликнаха сълзи и потекоха по бузите ми.

— Бела! — повтори той по-високо, уплашено. — Какво има? — избърса сълзите от горещите ми бузи със студени, припрени пръсти, но след тях потекоха нови.

— Било е сън — не успях да сдържа риданието в гласа си. Сълзите бяха нелепи, смущаващи, но не можех да отърся смазващата болка, която внезапно изпитах. Така копнеех сънят да е истина.

— Всичко е наред, любов моя, всичко е наред, тук съм — той ме залюля напред-назад, твърде бързо, за да подейства утешително. — Пак ли сънува кошмар? Било е само сън, няма нищо.

— Не беше кошмар — поклатих глава и избърсах очи с опакото на ръката. — Беше хубав сън — гласът ми отново пресекна.

— Тогава защо плачеш? — попита объркан.

— Защото се събудих — проплаках, увих ръце в задушаваща хватка около врата му и се разхлипах.

Той се засмя на странната ми логика, но смехът му бе напрегнат.

— Всичко е наред, Бела. Дишай дълбоко.

— Беше толкова истинско — проплаках. — Исках да е истина.

— Разкажи ми — настоя той. — Може да ти олекне.

— Бяхме на плажа… — млъкнах и се отдръпнах, за да погледна с насълзени очи разтревоженото му ангелско лице, неясно в тъмнината. Взирах се мрачно, докато необяснимата мъка не започна да се уталожва.

— И? — попита той накрая.

Премигнах срещу сълзите, разкъсвана.

— О, Едуард…

— Разкажи ми, Бела — примоли се той с полудели от тревога очи заради болката в гласа ми.

Но аз не можех да говоря. Вместо това отново се вкопчих в шията му и трескаво залепих устни върху неговите. Не беше желание — беше потребност, така остра, че изпитвах болка. Откликна незабавно, но също толкова бързо ме отблъсна.

Безкрайно нежно, въпреки изненадата си, той разплете ръцете ми, хвана ме за раменете и леко ме отмести.

— Недей, Бела — настоя той, а в погледа му се четеше страх, че не съм на себе си.

Ръцете ми се отпуснаха, победени, по бузите ми струйна порой от странните сълзи, в гърлото ми се надигна ново ридание. Прав беше — вероятно полудявах.

Той втренчи в мен объркани, измъчени очи.

— С-с-съжалявам — смотолевих.

Но той ме привлече към себе си, притисна ме към мраморните си гърди.

— Не мога, Бела, не мога! — изстена измъчено.

— Моля те — казах, молбата ми заглушена от прегръдката му. — Моля те, Едуард!

Така и не разбрах дали се трогна от сълзите и треперещия ми глас, дали внезапният ми порив го бе обезоръжил, или просто потребността му бе точно толкова неудържима, колкото и моята. Каквато и да бе причината, той притисна устните ми върху своите и се предаде със стенание.

И започнахме оттам, където бе свършил сънят ми.

 

 

Когато се събудих на следващата сутрин, останах напълно неподвижна и се постарах да дишам равномерно. Беше ме страх да отворя очи.

Лежах върху гърдите на Едуард, но той не помръдваше, а ръцете му не ме прегръщаха. Това беше лош знак. Страхувах се да си призная, че съм будна, и да се изправя пред гнева му — независимо към кого щеше да е насочен днес.

Предпазливо надникнах през мигли. Взираше се в тъмния таван, скръстил ръце под тила си. Изправих се на лакът, за да проверя изражението му. Беше гладко, безизразно.

— Много ли съм загазила? — попитах тихичко.

— Страшно — отвърна, но извърна глава към мен и се усмихна закачливо.

Въздъхнах облекчено.

— Много съжалявам — започнах. — Не исках… Така де, не знам какво точно стана снощи — поклатих глава при спомена за непонятните сълзи, съкрушителната болка.

— Така и не ми каза какво си сънувала.

— Не, но пък един вид ти показах за какво ставаше въпрос — засмях се нервно.

— О! — каза. Очите му се разшириха, после премигнаха. — Интересно.

— Много хубав сън беше — прошепнах. Той не отвърна, така че след няколко секунди се осмелих да попитам. — Ще ми простиш ли?

— Ще си помисля.

Изправих се в леглото, за да огледам пораженията. Перушина като че ли нямаше. Но в момента, в който помръднах, рязко ми се зави свят. Залитнах и се проснах обратно на възглавниците.

— Еха… доста съм замаяна.

Ръцете му най-после ме обгърнаха.

— Доста време спа. Дванайсет часа.

Дванайсет? — колко странно.

Побързах да огледам тялото си максимално дискретно. Изглеждах съвсем добре. Синините по ръцете ми бяха стари, пожълтели. Протегнах се за проба. Чувствах се съвсем добре. Всъщност чувствах се отлично.

— Приключи ли инвентаризацията?

Кимнах смутено.

— Май всички възглавници са оцелели.

— За съжаление не мога да кажа същото за, хъм, нощничката ти — той кимна към долната част на леглото. Няколко ивици черна дантела лежаха разпилени по копринените чаршафи.

— Лоша работа — казах. — Тази ми харесваше.

— И на мен.

— Има ли други пострадали? — попитах плахо.

— Ще трябва да купя на Есме нова рамка за леглото — призна той, като хвърли поглед през рамо. Проследих погледа му и със смайване забелязах, че от лявата половина на таблата липсваха няколко едри парчета дърво.

— Хмм — намръщих се. — Предполага се, че бих чула подобно нещо.

— Оказваш се необичайно ненаблюдателна, когато вниманието ти е ангажирано с друго.

— Действително бях погълната от друго — признах и се изчервих.

Той докосна пламналата ми буза и въздъхна.

— Това наистина ще ми липсва!

Загледах се в лицето му, търсейки следи от гнева или разкаянието, от които се опасявах. Отвърна спокойно на погледа ми с ведро, но непроницаемо изражение.

— А ти как се чувстваш?

Той се разсмя.

— Какво? — попитах.

— Имаш толкова гузен вид. Сякаш си извършила престъпление.

— Така се и чувствам — смънках.

— Е, прелъстила си безкрайно готовия си да се поддаде съпруг. Това не е углавно престъпление.

Очевидно ме дразнеше. Бузите ми пламнаха още повече.

— Думата прелъстила предполага известна доза предумишленост.

— Може би бъркам думата — съгласи се той.

— Не се ли сърдиш?

Усмихна се малко тъжно.

— Не се сърдя.

— А защо?

— Ами… — той млъкна за миг. — Първо, този път не те нараних. Беше ми по-лесно да се владея, да канализирам излишната сила — очите му отново пробягаха към разбитата рамка. — Може би защото вече знаех какво да очаквам.

На лицето ми плахо се разтегна обнадеждена усмивка.

— Нали ти казах, че ни трябва само малко практика.

Изгледа ме с престорен гняв.

Стомахът ми изръмжа и той се разсмя.

— Закуска за човеците? — предложи.

— О, да, моля — казах и скочих от леглото. Но явно твърде бързо, защото залитнах като пияница в опит да възстановя равновесие. Едуард ме хвана, преди да се строполя върху скрина.

— Добре ли си?

— Ако в следващия живот не получа по-добро чувство за равновесие, ще подам официално оплакване.

Тази сутрин сготвих аз — изпържих няколко яйца, понеже бях твърде гладна за нещо по-сложно. В нетърпението си ги обърнах върху чинията само след няколко минути.

— Откога ядеш яйцата рохки? — попита той.

— От ей сега.

— Знаеш ли колко яйца си излапала за една седмица? — той дръпна кошчето за боклук изпод мивката. Беше пълно с празни сини картонени кутии.

— Странна работа — казах, след като преглътнах поредната пареща хапка. — Това място ми обърква апетита — както и сънищата, а също и без това лошото ми равновесие. — Обаче много ми харесва. Но май ще трябва скоро да тръгваме, за да стигнем в Дартмут навреме. И ще трябва да си намерим и квартира, и всичко останало.

Той се настани на стола срещу мен.

— Можеш да се откажеш от преструвките за колежа, вече получи каквото искаше. А и не сме сключвали споразумение, така че не си обвързана с нищо.

Изсумтях.

— Не са преструвки, Едуард. Аз не си прекарвам свободното време в кроежи като някои хора. Какво да организирам днес, та Бела да грохне от умора? — казах, като неуспешно опитах да имитирам гласа му. Той най-безсрамно се разсмя. — Наистина искам да съм човек още малко — наклоних се напред, за да прокарам ръка по голите му гърди. — Още не съм се наситила.

Стрелна ме подозрително.

Това ли било? — попита и улови ръката ми, която бе запълзяла към корема му. — Нима разковничето е било в секса? Как не ми хрумна? — измърмори саркастично. — Можех да си спестя толкова много спорове.

Засмях се.

— Аха, най-вероятно.

— Какъв човек си — повтори.

— Знам.

В ъгълчетата на устните му заигра лека усмивка.

— И ще ходим в Дартмут? Сериозно ли?

— Вероятно ще ме скъсат още първия семестър.

— Ще ти помагам — усмивката се разтегна. — Много ще ти хареса в колеж.

— Мислиш ли, че ще успеем да си намерим апартамент толкова късно?

Той направи лека гримаса и ме погледна виновно.

— Всъщност вече имаме къща там. Нали разбираш, за всеки случай.

— Купил си къща?

— Недвижимите имоти са добра инвестиция.

Вдигнах вежда, но после реших да изоставя темата.

— Значи сме готови.

— Ще трябва да проверя дали можем да задържим колата ти още малко…

— Разбира се, да пази Господ да се окажа незащитена срещу танкове.

Той се засмя.

— Колко още можем да останем? — попитах.

— Имаме време. Още няколко седмици, стига да искаш. А преди Ню Хампшир можем да минем да видим Чарли. И да прекараме Коледа при Рене…

Каква щастлива картина на близкото бъдеще рисуваха думите му! Лишена от болка за всички действащи лица. Чекмеджето „Джейкъб“, почти забравено, леко издрънча и аз се поправих мислено — за почти всички.

Никак нямаше да ми е лесно. Сега, когато бях открила колко е прекрасно да си човек, се изкушавах да отложа плановете си. Осемнайсет или деветнайсет, деветнайсет или двайсет… Нима имаше значение? Нямаше да се променя чак толкова за една година. А да съм човек редом до Едуард… С всеки изминал ден решението щеше да става по-трудно.

— Няколко седмици значи — съгласих се. А после, понеже чувствах, че времето все не стига, добавих: — Мислех си, нали помниш какво говорихме за ползата от практиката?

Той се разсмя.

— Ще можеш ли да изчакаш малко, без да отклоняваш мисълта си? Чувам лодка. Май идват от поддръжката.

Искаше да не отклонявам мисълта си. Значеше ли това, че вече няма да създава проблеми? Усмихнах се.

— Искам да дам на Густаво някакво обяснение за бъркотията в бялата стая и после можем да излезем. Има едно местенце в джунглата в южния…

— Не искам да излизам. Отказвам да обикалям острова. Искам да си стоя тук и да гледам филм.

Той стисна устни, за да не се разсмее на недоволния ми тон.

— Добре, както искаш. Защо не си избереш някой, докато им отварям?

— Не чух да се чука.

Той наклони глава, заслушан. Половин секунда по-късно на вратата се чу плахо почукване. Усмихна се и тръгна към антрето.

Запътих се към рафтовете под широкия телевизор и започнах да прехвърлям заглавията. Не можех да преценя откъде да започна. Бяха повече, отколкото във филмотека.

Чух тихия, кадифен глас на Едуард в коридора да говори гладко, както ми звучеше, на съвършен португалски. Друг, по-груб, човешки глас му отговаряше на същия език.

Едуард ги въведе в стаята, като пътьом им посочи кухнята. Бразилците изглеждаха невероятно ниски и мургави до него. Набит мъж и слаба жена, и двамата с набраздени от бръчки лица. Едуард ме посочи с горда усмивка и долових името си сред непознатите думи. Изчервих се леко, като се сетих за перушината в бялата стая, с която всеки момент щяха да се сблъскат. Дребният мъж ми се усмихна любезно.

За разлика от дребната женица с кожа с цвят на кафе. Тя се бе втренчила в мен, а очите й бяха разширени от смайване, тревога, най-вече страх. Преди да успея да реагирам, Едуард им направи знак да го последват към кокошарника и тримата изчезнаха.

Когато се появи отново, беше сам. Побърза да се приближи и да ме прегърне.

— Какво й има? — попитах настойчиво, изненадана от стреснатото й изражение.

Той вдигна невъзмутимо рамене.

— Кауре е наполовина индианка от племето тикуна. И по тази причина е по-суеверна — или да речем по-възприемчива — от хората, които живеят в съвременния свят. Подозира какъв съм, или поне се досеща — звучеше съвсем спокоен. — Имат си местни легенди. За либишомен, кръвопиещ демон, който напада единствено красиви жени — той ми се усмихна дяволито.

Единствено красиви жени? Хм, това бе доста ласкателно.

— Изглеждаше ужасена — казах.

— Така е, но повече се тревожи за теб.

— За мен ли?

— Страхува се, че те държа тук сам-сама — той се подсмихна мрачно, после се обърна към стената с дивидита. — Както и да е, защо не избереш нещо да гледаме?

Напълно приемливо човешко занимание.

— Да, сигурна съм, че един филм ще я убеди, че си човек — разсмях се и сключих ръце зад врата му, надигнах се на пръсти. Той се приведе, за да го целуна, а после ръцете му се стегнаха около тялото ми и ме повдигнаха от пода, за да не се налага да се навежда.

— Дотук с филма — прошепнах, когато устните му се плъзнаха по шията ми, а пръстите ми се сплетоха в бронзовите му кичури.

В този миг чух ахване и Едуард рязко ме пусна на земята. Кауре стоеше замръзнала в коридора, с пера в черните коси, стиснала огромен чувал, също пълен с пера, а на лицето й бе изписан ужас. Втренчи се в мен с изскочили очи и аз се изчервих и сведох поглед. Но после се съвзе и измърмори нещо, което, макар и на непознат език, очевидно бе извинение. Едуард се усмихна и отвърна дружелюбно. Тя извърна тъмните си очи и продължи по коридора.

— Май си помисли точно това, което си мисля, че си помисли, нали? — измърморих.

Той се разсмя на оплетеното ми изречение.

— Да.

— Ето — казах, пресегнах се наслуки и грабнах един филм. — Пусни го и ще се преструваме, че гледаме.

Беше стар мюзикъл с усмихнати лица и бухнали рокли на обложката.

— Идеално за меден месец — одобри Едуард.

Докато на екрана актьорите танцуваха на веселата уводна песен, аз се излегнах на дивана и се сгуших в прегръдката му.

— Ще се местим ли обратно в бялата стая? — попитах без особено любопитство.

— Не знам… и без това съсипах непоправимо таблата в другата стая, може би, ако ограничим разрушенията само в едната част на къщата, Есме ще ни покани пак някой ден.

Усмихнах се широко.

— Значи ще продължаваме да рушим?

Той се разсмя на изражението ми.

— Мисля, че ще е по-безопасно, ако нещата са планирани, вместо да ме нападаш, когато най-малко очаквам.

— Което е просто въпрос на време — съгласих се небрежно, но кръвта забушува във вените ми.

— Да не би да ти има нещо на сърцето?

— Нищичко. Здраво е като на кон — млъкнах. — Искаш ли да отидем да огледаме сцената на разрушенията още сега?

— Може би ще е по-учтиво да изчакаме да останем сами. Ти може и да не забелязваш, че чупя мебелите, но те вероятно ще се уплашат.

Ако трябваше да съм искрена, вече бях забравила, че в съседната стая има хора.

— Вярно. По дяволите.

Густаво и Кауре тихомълком се движеха из къщата, докато аз нетърпеливо чаках да приключат и се опитвах да се съсредоточа върху щастливия финал на екрана. Бях започнала да се унасям, макар според Едуард да бях проспала половината ден, когато ме сепна дрезгав глас. Едуард се поизправи, без да ме изпуска от ръцете си, и отговори на напевен португалски. Густаво кимна и тихо тръгна към входната врата.

— Приключиха — уведоми ме Едуард.

— И вече сме сами?

— Какво ще кажеш първо да обядваш? — предложи той.

Прехапах устна, разкъсвана от дилемата. Определено бях гладна.

С усмивка на уста, той ме хвана за ръката и ме поведе към кухнята. Познаваше изражението ми толкова добре, нямаше никакво значение, че не може да чете мислите ми.

— Тази работа започва да излиза извън контрол — възмутих се, когато най-после се почувствах сита.

— Искаш ли да поплуваме с делфините следобед — да изгориш калориите? — предложи той.

— Може би по-късно. Имам друга идея за изгарянето на калории.

— И каква е тя?

— Ами, оказва се, че голяма част от таблата е невредима…

Но не успях да довърша. Вече ме беше грабнал на ръце и устните му накараха моите да замълчат. Понесе се с нечовешка скорост към синята стая.