Стефани Майър
Зазоряване (4)

Втора глава
Дълга нощ

— Вече ми липсваш.

— Не е задължително да си тръгвам. Мога да остана…

— Ммм…

За известно време настъпи тишина, чуваше се единствено думкането на сърцето ми, неравномерният ритъм на накъсаното ни дишане и мълвенето на устните ни, които се движеха в хармония.

На моменти забравях, че целувам вампир. Не защото целувките с Едуард бяха обикновени или човешки — и за секунда не бих могла да забравя, че този, когото прегръщам, е по-скоро ангел, — а защото той правеше така, че да изглежда напълно естествено да притиска устните си в моите, в лицето ми, в шията. Твърдеше, че отдавна е преодолял изкушението, което някога представляваше кръвта ми за него, че мисълта да ме загуби го е излекувала от жаждата. Но знаех, че миризмата на кръвта ми все още му причинява болка, все още прогаря гърлото му, сякаш вдишва пламъци.

Отворих очи и открих, че и неговите са отворени и изучават лицето ми. Изпълваше ме недоумение всеки път, когато го хванех да ме гледа така — сякаш аз бях наградата, а не неприлично щастливият победител.

Погледите ни се срещнаха за миг — златистите му очи бяха толкова дълбоки, че сякаш надничах в дълбините на душата му. Колко нелепо, че изобщо се съмняваше дали има душа, макар да бе вампир. Та той притежаваше най-красивата душа, по-красива от съвършения му ум, от несравнимото му лице и великолепното тяло.

Отвърна на погледа ми, сякаш на свой ред надзърташе в душата ми и видяното му харесваше.

Не можеше да надзърне в мислите ми, както правеше с всички останали. Кой знае защо, някакъв странен недостатък на мозъка ми го правеше неподатлив на невероятните и страховити умения на някои от безсмъртните. (Неподатливо бе само съзнанието ми, тялото ми все пак бе подвластно на способности, които действаха на друг принцип.) Каквато и да бе причината, бях й дълбоко благодарна, че успява да скрие мислите ми. Представата за обратния вариант ме караше да се червя.

Отново притеглих лицето му към своето.

— Определено оставам — прошепна той след известно време.

— Не, не! Това е ергенското ти парти. Трябва да отидеш.

Казах го, но пръстите на дясната ми ръка се сплетоха в бронзовата му коса, лявата се притисна по-плътно в гърба му. Хладните му ръце погалиха лицето ми.

— Ергенските партита са за хора, които ще тъгуват по независимите дни. А аз нямам търпение да ги оставя зад себе си. Така че всъщност няма голям смисъл.

— Вярно е — прошепнах в леденостудената кожа на шията му.

Реалността доста се доближаваше до вчерашните ми щастливи мечти. Чарли спеше в стаята си, в пълно неведение, така че можеше да се каже, че сме сами. Бяхме се свили върху тясното ми легло, преплели тела, доколкото бе възможно предвид дебелото вълнено огледало, в което бях омотана. Необходимостта от завивка ме дразнеше, но пък тракането на зъбите ми не се отразяваше добре на романтиката. А и Чарли би забелязал, ако пуснех отоплението през август…

Хубавото беше, че макар аз да бях плътно завита, ризата на Едуард беше на пода. Всеки път се стъписвах пред съвършенството на тялото му — бяло, хладно и гладко като мрамор. Изпълнена с възхита, прокарах ръка по каменните му гърди, проследих плоската повърхност на корема му. Разтърси го лека тръпка и устните му отново намериха моите. Внимателно притиснах върха на езика си в гладката му като стъкло устна и той въздъхна. Сладостният му дъх — студен и опияняващ — облъхна лицето ми.

Започна да се отдръпва — автоматичната му реакция, когато сметнеше, че сме стигнали твърде далече, условен рефлекс, който се включваше, когато повече от всичко искаше да продължи. През по-голямата част от живота си бе отричал всякакъв вид физическо удовлетворение. Знаех, че опитите му да се отърси от тези навици го изпълват с ужас.

— Чакай — казах аз, сграбчих го за раменете и го прегърнах още по-силно. Освободих единия си крак от одеялото и го увих около кръста му. — Съвършенството се постига с практика.

Той се усмихна.

— В такъв случай би трябвало да сме достатъчно близо, не мислиш ли? Спала ли си изобщо през последния месец?

— Но това е генералната репетиция — напомних му, — а ние сме репетирали само някои от сцените. Не му е времето да играем на сигурно.

Мислех, че ще се разсмее, но той не отговори, а тялото му застина от напрежение. Златото в очите му сякаш премина от течно в твърдо състояние.

Премислих думите си и се досетих какво е чул в тях.

— Бела… — прошепна.

— Не започвай отново — предупредих. — Сделката си е сделка.

— Не знам. Много ми е трудно да се съсредоточа, когато си толкова близо. Не… не мога да мисля свързано. Няма да мога да се удържа. Ще те нараня.

— Всичко ще бъде наред.

— Бела…

— Шшт! — притиснах устни към неговите, за да спра пристъпа на паника. Това вече го бях чувала. Нямаше да го оставя да се измъкне от уговорката. Не и след като бе настоял първо да се оженим.

Той отвърна на целувката ми, но усещах, че не е като преди. Вечно се безпокоеше за мен. Колко различно щеше да бъде, когато причините да се тревожи най-после изчезнат! Какво ли щеше да прави с толкова свободно време? Щеше да се наложи да си намери друго хоби.

— Как са краката ти? — попита.

Досетих се, че вероятно има друго предвид, така че отвърнах:

— Топли са.

— Така ли? Не те ли сърбят да избягаш? Не е късно да размислиш.

— Да не се опитваш да ме зарежеш?

Той се усмихна.

— Просто проверявам. Не бих искал да направиш нещо, в което не си сигурна.

— Сигурна съм, че искам да съм с теб. Останалото все някак ще го преживея.

Той се поколеба и аз се зачудих дали не съм прекалила.

— Ще можеш ли? — попита той тихо. — Нямам предвид сватбата — нея съм сигурен, че ще преживееш, въпреки всичките ти опасения — но след това… Рене и Чарли?

Въздъхнах.

— Ще ми липсват — по-лошото беше, че аз щях да липсвам на тях, но не исках да му давам допълнителни оръжия.

— Анджела и Бен и Джесика и Майк.

— Приятелите също ще ми липсват — усмихнах се в тъмнината. — Особено Майк. О, Майк! Как ще живея отсега нататък?

Той изръмжа.

Разсмях се, но после станах сериозна.

— Едуард, обсъждали сме го хиляди пъти. Знам, че няма да е лесно, но нали това искам. Искам теб и те искам завинаги. Един живот просто няма да ми стигне.

— Завинаги на осемнадесет — прошепна той.

— Мечтата на всяка жена — подкачих го.

— Без да се променяш… без да можеш да продължиш напред.

— Какво искаш да кажеш?

Той заговори бавно.

— Помниш ли, когато казахме на Чарли, че ще се женим? А той реши, че си… бременна?

— И се замисли дали да не те застреля — налучках през смях. — Признай, за миг наистина му мина през ума!

Той не отговори.

— Какво има, Едуард?

— Иска ми се… ами… иска ми се да беше прав.

— Боже — ахнах.

— По-скоро да имаше някакъв начин да е прав. Да разполагаме с подобна възможност. Мразя факта, че ще ти отнема и това.

Мълчах в продължение на минута.

— Знам какво правя.

— Как би могла да знаеш, Бела? Виж майка ми, виж сестра ми. Жертвата не е толкова безобидна, колкото си представяш.

— Есме и Розали се справят чудесно. Ако по-нататък се окаже проблем, ще постъпим като Есме — ще си осиновим.

Той въздъхна, после гласът му внезапно се изпълни с чувство.

— Не средно. Не искам да се налага да правиш жертви заради мен. Искам да ти давам, не да ти отнемам. Не искам да ограбя бъдещето ти. Ако бях човек…

Сложих ръка върху устните му.

— Ти си бъдещето ми. А сега престани. Никакво хленчене, иначе ще се обадя на братята ти да дойдат да те приберат. Може би всъщност имаш нужда от ергенско парти.

— Съжалявам. Май наистина се разхленчих. Сигурно е от напрежение.

— Да не би теб да те засърбяха краката?

— Съвсем не. Цял век чакам да се оженя за вас, госпожице Суон. Сватбената церемония е единственото, което… — той млъкна насред изречението. — О, за Бога!

— Какво има?

Той изскърца със зъби.

— Няма да се наложи да се обаждаш. Изглежда, Емет и Джаспър не са склонни да ме оставят да се измъкна тази вечер.

Притиснах го за миг, после го пуснах. Нямах никакъв шанс да спечеля битка срещу Емет.

— Забавлявай се.

Чу се остро изскърцване по прозореца — някой умишлено прокарваше стоманени нокти по стъклото, за да изтръгне онзи отвратителен, пронизителен звук, от който ти настръхва косата. Потръпнах.

— Ако не пуснеш Едуард — просъска заплашително Емет, невидим в тъмнината, — се качваме да си го вземем!

— Тръгвай — засмях се. — Преди да срутят къщата.

Едуард направи гримаса, но все пак се изправи на крака с плавно движение и с ново плавно движение облече ризата си. Наведе се над мен и ме целуна по челото.

— Заспивай. Утре те чака голям ден.

— Много ти благодаря! Сега вече със сигурност ще се отпусна.

— Ще те чакам пред олтара.

— Аз ще съм онази в бяло — усмихнах се на небрежния си тон.

Той се подсмихна и отбеляза:

— Много си убедителна — после внезапно приклекна, а мускулите му се напрегнаха като пружини. Той изчезна — хвърли се през прозореца ми толкова бързо, че не успях да проследя движението.

Отвън се чу глухо тупване, последвано от ругатните на Емет.

— Имайте късмет да закъснее — прошепнах, сигурна, че ще ме чуят.

Лицето на Джаспър се появи на прозореца ми, медената му коса бе посребрена от бледата лунна светлина, която едва пробиваше облаците.

— Не се тревожи, Бела. Ще го приберем достатъчно рано.

Внезапно ме обзе спокойствие, а всички тревоги ми се сториха незначителни. Посвоему Джаспър бе точно толкова талантлив, колкото и Алис с нейните плашещо точни предсказания. Силата му бе в разчитането не на бъдещето, а на настроенията и беше невъзможно да не се почувстваш така, както той искаше да се почувстваш.

Изправих се тромаво до седнало положение, все така омотана в одеялото.

— Джаспър? Какво правят вампирите на ергенско парти? Не смятате да го водите в някой стриптийз клуб, нали?

— Не й казвай нищо! — изръмжа Емет отдолу. Чу се ново тупване и тихият смях на Едуард.

— Успокой се — каза ми Джаспър и аз се успокоих. — В семейство Кълън си имаме собствена версия. Няколко пуми, една-две мечки. Общо взето, типична вечер на мъжки забавления.

Интересно дали някога щях да звуча така нехайно по отношение на „вегетарианската“ диета на вампирите.

— Благодаря ти, Джаспър.

Той ми намигна и изчезна от погледа ми.

Отвън настъпи пълна тишина. Приглушеното хъркане на Чарли монотонно се носеше от съседната стая.

Облегнах се на възглавницата, вече леко сънена. Загледах се през натежали клепачи в стените на малката стаичка, лишени от цвят на лунната светлина.

Последната ми нощ в моята стая. Последната ми нощ като Изабела Суон. Утре вечер щях да бъда Бела Кълън. И макар сватбеното изпитание да беше трън в очите ми, не можех да не призная, че ми харесва как звучи.

В очакване сънят да ме завладее, оставих съзнанието си да се рее. Но след няколко минути установих, че се разсънвам, че тревогата отново се прокрадва в стомаха ми и започва да го усуква. Леглото ми се струваше твърде меко, твърде топло без Едуард. Джаспър бе далече и цялото спокойствие и уют бяха изчезнали с него.

Утрешният ден щеше да е много, много дълъг.

Съзнавах, че повечето ми страхове са абсурдни — трябваше просто да се овладея. Чуждото внимание бе неизбежна част от живота. Не можех вечно да се сливам с пейзажа. Имах обаче и по-специфични тревоги, които бяха съвсем реални.

На първо място, проблемът с шлейфа. Алис определено бе позволила на артистичните си наклонности да надделеят над практичността. Маневрирането по стълбите на Кълън на висок ток и с шлейф ми звучеше невъзможно. Поне да бях потренирала.

После идваше въпросът с гостите.

Семейството на Таня, кланът от Денали, трябваше да пристигне преди церемонията.

Щеше да е деликатно да ги съберем в едно и също помещение с гостите от резервата на куилеутите — бащата на Джейкъб и семейство Клиъруотър. Кланът от Денали не си падаше по върколаците. Всъщност сестрата на Таня — Ирина, дори нямаше да присъства на сватбата. Таеше неприязън към върколаците, защото бяха убили приятеля й Лоран (точно когато той се канеше да убие мен). И тъй като им имаха зъб, бяха отказали да помогнат на семейството на Едуард в най-решителния час. Именно неочакваният съюз с куилеутските вълци бе спасил живота на всички ни, когато ни нападнаха ордите новородени вампири…

Едуард ми бе обещал, че присъствието на гостите от Денали няма да изложи куилеутите на опасност. Таня и цялото й семейство — с изключение на Ирина — се чувствали ужасно виновни за дезертьорството. И смятали, че примирието с върколаците е ниска цена, която с радост биха преглътнали, за да изплатят поне отчасти дълга си.

Това беше големият проблем, но имаше и друг, по-малък: крехкото ми самочувствие.

Не бях виждала Таня, но бях сигурна, че срещата ни няма да е приятно изживяване за моето его. Някога, много отдавна, вероятно преди още да се родя, тя се бе опитала да впечатли Едуард — не че я винях, нея или някоя друга, задето го е пожелала. Но в най-добрия случай щеше да е красива, а в най-лошия — великолепна. Макар Едуард очевидно, макар и неясно защо, да предпочиташе мен, нямаше как да не направя неблагоприятно за себе си сравнение.

Бях помърморила малко, докато накрая Едуард, наясно със слабостите ми, не ме бе накарал да се засрамя.

— Ние сме най-близките им, Бела, почти семейство — беше ми напомнил. — Все още се чувстват като сирачета, макар да е минало толкова време.

Така че бях отстъпила, прикривайки начумерената си физиономия.

Таня вече имаше голямо семейство, почти колкото семейство Кълън. Бяха петима — към Таня, Кейт и Ирина се бяха присъединили Кармен и Елеазар, горе-долу по същия начин както Алис и Джаспър се присъединили към Кълън — всички свързвани от желанието си да живеят по-човеколюбиво от обикновените вампири.

Но въпреки новите приятели, Таня и сестрите й продължаваха да са самотни, поне в едно отношение. Все още тъгуваха. Защото преди много време и те имали майка.

Представях си каква бездна оставяше подобна загуба, дори и след хиляда години. Опитах се да си представя семейство Кълън без неговия създател, неговото ядро и пътеводител — баща им Карлайл. Но просто не успявах.

Карлайл ми бе разказал историята на Таня през една от многото вечери, в които бях останала до късно у тях, за да науча колкото може повече, да се подготвя възможно най-добре за бъдещето, което си бях избрала. Историята на майка й бе едно от многото предупреждения, илюстриращи безбройните правила, които трябваше да спазвам, когато станех част от света на безсмъртните. Или по-точно, единственото правило, което се разклоняваше в хиляди други подправила: Пази тайната.

Пазенето на тайната предполагаше много неща — да водиш незабележим живот, както всички Кълън, да местиш дома си, преди хората да заподозрат, че не старееш. Или пък да страниш изцяло от хората — освен в часовете за хранене, — както бяха живели номадите Джеймс и Виктория, както все още живееха приятелите на Джаспър, Питър и Шарлот. Означаваше да контролираш новородените, които си създал, както бе правил Джаспър, докато живял с Мария. Както не бе успяла да направи Виктория.

А също така предполагаше да не създаваш някои неща, защото някои творения не се поддаваха на контрол.

— Не знам как се е наричала майката на Таня — бе казал Карлайл, златните му очи с почти същия оттенък като русата му коса, натъжени от спомена за болката на Таня. — Никога не я споменават, ако не се налага, никога не мислят съзнателно за нея. Жената, която е създала Таня, Кейт и Ирина — която, вярвам, ги е обичала, — живяла много години, преди да се родя, по време на чума за нашия свят, чумата на безсмъртните деца. Защо са го правили онези древни безсмъртни, изобщо не мога да проумея. Създавали вампири от човешки деца, почти пеленачета.

Наложило се бе да преглътна жлъчта, която се бе надигнала в гърлото ми при представата за описаното.

— Били много красиви — бе побързал да обясни Карлайл, забелязал реакцията ми. — Толкова гальовни, толкова чаровни, не можеш да си представиш. Трябвало само да се приближиш до тях, за да ги обикнеш, било почти автоматично. Но били напълно неподатливи на възпитание. Застивали в онова ниво на развитие, което били достигнали преди ухапването. Прелестни двегодишни дечица с трапчинки и бърборещи устици, в състояние да унищожат половин село в едно от детинските си избухвания. Щом огладнеели, бързали да се нахранят и никакви предупреждения не можели да ги обуздаят. Не се криели от хората, слуховете плъзнали, страхът се разпространявал като зараза…

Майката на Таня създала такова дете. Както казах, не разбирам мотивите й — тук Карлайл си бе поел дълбоко въздух, за да се успокои. — Естествено, Волтури се намесили.

Бях трепнала, както винаги, когато чуех името им, макар да беше ясно, че легионът италиански вампири — кралска династия по собствените им критерии — ще играе централна роля в този разказ. Няма закон, ако няма наказание, а не би могло да има наказание, ако няма кой да го наложи. Древните вампири Аро, Кай и Марк управляваха войските на фамилията Волтури. Срещала ги бях един-единствен път, но през тази кратка среща ми се бе сторило, че истинският им водач е Аро, със своята могъща дарба да чете мисли. Само с едно докосване можеше да прочете всяка мисъл, прекосила някога съзнанието на онзи, когото е докоснал.

— Волтури изучавали феномена на безсмъртните деца както у дома си, във Волтера, така и в целия свят. Кай решил, че малките не са в състояние да опазят нашата тайна. Следователно трябвало да бъдат унищожени.

Както казах, будели невероятно силна привързаност. Цели сборища воювали до последния вампир, за да ги защитят, били напълно изтребвани. Клането не достигнало размера на войните в южните части на континента, но по свой начин се оказало по-опустошително. Дългогодишни сборища, стари традиции, приятели… Изгубено било толкова много. В крайна сметка практиката била напълно изкоренена. Безсмъртните деца се превърнали в забранена тема, в табу.

Докато живеех при Волтури, видях две такива деца, от личен опит знам каква притегателна сила притежават. Аро ги изучаваше в продължение на много години, след като катастрофата бе приключила. Познаваш любознателната му природа — надяваше се да намери начин да ги вразуми. Но в крайна сметка решението било единодушно: не можело да се допусне съществуването на безсмъртни деца.

Почти бях забравила за майката на сестрите от Денали, когато разказът се върна към нея.

— Не е съвсем ясно какво се е случило с майката на Таня — бе продължил Карлайл. — Таня, Кейт и Ирина били в пълно неведение до деня, в който пристигнали Волтури, след като вече били пленили майка им и нейното незаконно творение. Именно незнанието спасило живота им. Аро ги докоснал и видял пълната им невинност, така че избегнали наказанието, отредено за майка им.

Никоя от тях не била виждала момчето, нито пък подозирала за съществуването му, до деня, в който видели как гори в прегръдките на майка им. Предполагам, е пазила тайната си именно за да ги предпази от подобно възмездие. Но защо изобщо го е създала? Кое е било това дете и какво е означавало за нея, че да я накара да пренебрегне най-суровата забрана? Таня и сестрите й така и не получили отговор. Но не можели да се съмняват във вината на майка си и, мисля, че така й не са й простили.

Макар Аро да гарантирал, че Таня, Кейт и Ирина са невинни, Кай искал да ги изгори. Виновни поради родствена връзка. Имали късмет, че Аро бил във великодушно настроение. Получили прошка, но си тръгнали с наранени сърца и ново уважение към закона…

Не съм сигурна кога точно споменът за разказа на Карлайл се превърна в сън. Уж слушах думите му в мислите си, уж гледах лицето му, а в следващия миг се взирах в сива, гола поляна, а носът ми се пълнеше със задушливата миризма на горящ тамян. Не бях сама.

Скупчените в средата на поляната фигури, до една обвити в пепеляви наметала, би трябвало да ме изпълнят с ужас — можеха да са единствено Волтури, а аз, въпреки заповедта им при последната ни среща, все още бях човек. Но знаех, както понякога се случваше в сънищата ми, че съм невидима за тях.

Навсякъде около мен димяха купчини. Разпознах сладникавия мирис във въздуха и не се вгледах отблизо. Нямах желание да виждам лицата на екзекутираните вампири, донякъде от страх да не разпозная някого в тлеещите клади.

Войниците на Волтури стояха в кръг около нещо или някого и чух как шепотът им преминава във възбудени викове. Приближих се крадешком до наметалата, тласкана от съня си да разбера кого или какво разглеждат толкова съсредоточено. И когато внимателно се промъкнах между две от високите съскащи наметала, най-после зърнах обекта на спора им, покачен на малка могила зад тях.

Момченцето бе прелестно, миловидно, точно както го бе описал Карлайл. Съвсем малко, може би нямаше две годинки. Светлокестеняви къдрици обрамчваха ангелското му личице с кръгли бузки и пухкави устнички. Трепереше със затворени очи, сякаш се страхуваше да погледне как смъртта приближава с всяка секунда.

Обзе ме такава всепоглъщаща потребност да спася красивото уплашено дете, че Волтури, въпреки цялата им опустошителна ярост, вече бяха без значение. Пробих си път през редицата им, без да се интересувам дали ще усетят присъствието ми. Откъснах се от тях и затичах към момченцето.

Но когато наближих могилата, върху която седеше то, замръзнах. Не бе от пръст и камъни, а купчина човешки тела, обезкървени, безжизнени. Бе късно да затворя очи, за да не видя лицата им. Познавах ги до едно — Анджела, Бен, Джесика, Майк… а точно под прекрасното дете лежаха телата на майка ми и баща ми.

Детето отвори ярките си кървавочервени очи.