Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Стефани Майър. Зазоряване

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Редактор: Виктория Иванова

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 987-954-27-0352-5

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава
Някои хора просто не схващат, че не са добре дошли

Бях точно на ръба на съня.

Слънцето бе изгряло зад облаците преди час, гората вече бе сивкава, не черна. Някъде към един Сет се бе свил на кълбо и бе заспал начаса. Събудих го призори, за да се сменим, но макар да бях тичал цяла нощ, не можех да накарам мозъка си да изключи поне колкото да заспя. Сега обаче ритмичните крачки на тичащия Сет ме унасяха. Едно, две, три, четири, едно, две, три, четири — туп, туп, туп, туп — глухото думкане на лапи по влажна пръст, отново и отново, докато описваше широка окръжност около земите на Кълън. Вече бяхме издълбали пътека. Не долавях мисли, само размазаното сиво-зелено петно на летящите край него дървета.

Действаше ми успокоително. Помагаше ми да запълня главата си с неговите видения и да не допускам моите собствени.

И точно тогава пронизителният му вой разцепи смълчаната утрин.

Скочих и предните ми крака се свиха за спринт, още преди задните да се отлепят от земята. Хукнах с бясна скорост към мястото, където Сет стоеше замръзнал, и се заслушах в шума от стъпки, които тичаха към нас.

Добро утро, момчета.

Измежду зъбите на Сет се откъсна смаяно скимтене. А когато се вслушахме в приближаващите мисли, и двамата заръмжахме.

О, за бога! Махай се, Лия!, изпъшка Сет.

Стигнах до него и спрях. Беше отметнал глава назад, готов отново да завие — този път от възмущение.

Стига вдига врява, Сет.

Добре де. Уф! Уф! Уф!, изскимтя той и затъпка с лапи, оставяйки дълбоки бразди в калта.

Лия се появи в тръст, провирайки умело дребното си сиво тяло между храсталаците.

Престани да квичиш, Сет! Ама че си бебе.

Изръмжах й, ушите ми се присвиха към скалпа. Тя автоматично отскочи крачка назад.

Какво си мислиш, че правиш, Лия?

Тя въздъхна театрално.

Не е ли очевидно? Присъединявам се към скапаната малка глутница на изменниците. Кучетата пазачи на вампирите, излая тя с нисък, саркастичен смях.

Нищо подобно. Тръгвай си, преди да съм ти сръфал ахилесовото сухожилие.

Де да можеше да ме хванеш. Тя се ухили и сви тяло като за скок. Искаш ли да се състезаваме, о, безстрашни вожде?

Поех си дълбоко въздух, напълних дробове, така че целият се издух. И чак когато реших, че няма опасност да се разкрещя, рязко издишах.

Сет, върви да кажеш на Кълън, че всичко е наред, просто тъпата ти сестра се е довлякла, постарах се да прозвуча максимално грубо. Аз ще се оправя с това.

Слушам!, Сет нямаше търпение да се омете. Изчезна към къщата.

Лия изскимтя, тялото й се наклони след него, а кожата на раменете й щръкна.

Пускаш го да ходи при вампирите съвсем сам.

Сигурен съм, че предпочита да го сдавят, отколкото да прекара и минута с теб.

Я млъквай, Джейкъб. Опа, извинете — исках да кажа, млъквай, велики Алфа.

Защо, по дяволите, си дошла?

Да не мислиш, че ще си стоя вкъщи, докато братчето ми си предлага услугите като играчка за дъвчене на вампирите?

Сет нито желае, нито се нуждае от закрилата ти. Всъщност никой не те иска тук.

Олеле, олеле, как ме засегна. Ха!, излая тя. Кажи кой ме иска и веднага се омитам.

Значи изобщо не става въпрос за Сет, така ли?

Естествено, че за Сет става въпрос. Просто изтъквам, че не за първи път се оказвам нежелана. Което не ми действа особено мотивиращо, ако ме разбираш.

Стиснах зъби и се опитах да разсъждавам трезво.

Сам ли те изпрати?

Ако идвах по заповед на Сам, нямаше да можеш да ме чуваш. Верността ми вече не му принадлежи.

Заслушах се внимателно в мислите зад думите й. Ако имаше за цел да ми отвлече вниманието или да ме заблуди, трябваше да съм нащрек. Но не долавях нищо. Обяснението си беше самата истина. Нежелана, почти отчаяна истина.

И какво, сега на мен ли ще си вярна?, попитах саркастично. Аха. Ясно.

Не разполагам с кой знае какви варианти. Така че се налага да избирам измежду наличните. Повярвай ми, и на мен ми е точно толкова неприятно.

Което не беше вярно. Съзнанието й кипеше от нервна възбуда. Хем й беше неприятно, хем я беше обхванало някакво странно въодушевление. Затършувах из чувствата й, в опит да разбера какво точно се случва.

Тя настръхна, възмутена от вмешателството. Обикновено се опитвах да се абстрахирам от мислите й, досега не бях опитвал да ги проумея.

Прекъсна ни Сет, който обясняваше ситуацията на Едуард. Лия изскимтя тревожно. Лицето на Едуард, обрамчено от същия прозорец както снощи, не показа никаква реакция на новината. Беше напълно безизразно, пусто.

Ох, доста зле изглежда, промърмори Сет сам на себе си. Вампирът не реагира и на това. Изчезна обратно в къщата. Сет се врътна и се понесе към нас. Лия като че ли се поотпусна.

Какво става?, попита. Я ме осветлете за последните събития.

Няма смисъл. И без това няма да останеш с нас.

Напротив, господин Алфа, оставам. И тъй като очевидно трябва все на някого да принадлежа — и не си мисли, че не съм пробвала да тичам сама, знаеш, че не се получава — избирам теб.

Лия, ти не ме харесваш. И аз не те харесвам.

Благодаря ти, Капитан Очевиден. Това не ме интересува. Оставам със Сет.

Та ти и вампири не харесваш. Не смяташ ли, че се явява лек конфликт на интереси?

И ти не ги харесваш.

Но аз съм обвързан с този съюз. А ти — не.

Ще стоя по-далече от тях. Мога да патрулирам тук, както Сет.

И очакваш да ти се доверя?

Тя протегна шия, вдигна се на пръсти в опит да изравни ръст с моя и ме зяпна право в очите. Няма да предам глутницата си.

Дощя ми се да отметна глава назад и да завия като Сет преди малко.

Това не е твоята глутница! Изобщо не е глутница. Просто съм решил да се отцепя! Какво ви става на вас, Клиъруотър? Защо не можете да ме оставите на мира?

Сет, който тъкмо се показа зад нас, изскимтя. Бях го обидил. Супер.

Не ти ли помагам, Джейк?

Все още не си създал неприятности, малкият, но ако двамата с Лия ще вървите в комплект и ако единственият начин да се отърва от нея е да те пратя вкъщи… Е, можеш ли да ме виниш, че ще предпочита да се махнеш?

Уф, Лия, всичко проваляш!

Аха, знам, отвърна тя и мисълта й натежа от отчаяние.

Усетих болката зад тези две думички, далеч по-дълбока, отколкото очаквах. Не исках да усещам. Не исках да ми е гадно заради Лия. Вярно, глутницата се държеше грубо с нея, но тя сама си го просеше с горчилката, която помрачаваше всичките й мисли, беше кошмар да ги слушаш.

На Сет също му стана гузно.

Джейк… нали няма наистина да ме изгониш? Лия не е толкова лоша. Честно. Така де, ако и тя е с нас, ще можем да разтегнем периметъра още повече. А пък Сам остава само със седмина. Няма начин да нападне при такова разпределение на силите. Току-виж се окаже за хубаво…

Знаеш, че не искам да повеждам глутница, Сет.

Тогава недей да ни водиш, предложи Лия.

Изсумтях.

Идеално ми звучи. Припкайте към къщи тогава.

Джейк, подхвана Сет. Моето място е тук. Аз харесвам вампирите. Или поне вампирите от семейство Кълън. За мен са хора и смятам да ги защитавам, защото това е призванието ми.

На теб може и да ти е тук мястото, хлапе, но не и на сестра ти. А тя грешила да се мъкне навсякъде, където си ти…

Млъкнах рязко, защото в същия момент долових нещо. Нещо, за което Лия се опитваше да не мисли.

Нямаше никакво намерение да си тръгва.

Мислех, че го правиш заради Сет, помислих кисело.

Тя трепна.

Естествено, че е заради Сет.

И за да се измъкнеш от Сам.

Челюстта й се стегна.

Не съм длъжна да ти давам обяснения. А само да правя това, което ми се нарежда. Мястото ми е в твоята глутница, Джейкъб. И точка по въпроса.

Отдръпнах се с ръмжене.

По дяволите. Никога нямаше да се отърва от нея. Колкото и да не ме харесваше, колкото и да ненавиждаше всички Кълън, колкото и да искаше да изтреби начаса всички вампири, колкото и да се дразнеше, че вместо това й се налага да ги защитава — всичко това бе нищо в сравнение с усещането да е свободна от Сам.

Мен не ме харесваше, така че не й тежеше чак толкова, че искам да ме остави на мира.

Тя обичаше Сам. Продължаваше да го обича. А да слуша как той си мечтае да го остави на мира й причиняваше повече болка, отколкото бе склонна да понесе, при положение че вече имаше избор. Би приела всеки друг вариант. Дори ако това означаваше да се пренесе при Кълън в ролята на домашното им кученце.

Не съм убедена, че бих стигнала чак дотам, чух мислите й. Преструваше се на корава, агресивна, но фасадата се пропукваше. По-скоро бих направила няколко опита да се самоубия.

Виж, Лия…

Не, ти виж, Джейкъб. Престани да спориш с мен, защото няма полза. Ще гледам да не ти се пречкам, става ли? Ще направя каквото поискаш. Но няма да се върна в глутницата на Сам и да бъда жалкото бивше гадже, от което не може да се отърве. Ако искаш да си тръгна, тя клекна и впери поглед в очите ми, ще трябва да ме принудиш.

В продължение на цяла минута ръмжах сърдито. Започвах да съчувствам на Сам, въпреки това, което ми беше причинил, а и на Сет. Нищо чудно, че вечно раздаваше команди наляво-надясно. Как иначе да постигне каквото и да било?

Сет, ще ми се ядосаш ли, ако убия сестра ти?

Той се престори, че се замисля.

Ами… май да.

Въздъхнах.

Добре тогава, госпожице, „Ще направя каквото поискаш“. Защо не направиш нещо полезно и не ни разкажеш каквото знаеш? Какво се случи, след като си тръгнахме снощи?

Дълго време виха. Но това вероятно сте го чули. Толкова беше шумно, че мина доста време, преди да усетим, че не ви чуваме. Сам направо… Думите не й стигнаха, но видяхме картината в главите си. И двамата със Сет трепнахме. След това бързо стана ясно, че ще трябва да преразгледаме положението. Сам се канеше да говори със Старейшините рано тази сутрин. Разбрахме се да се срещнем и да измислим план за действие. Но беше ясно, че не смята веднага да организира нападение. Би било самоубийство, след като двамата със Сет дезертирахте, а вампирите са нащрек. Не съм сигурна какво ще правят, но ако бях пиявица, не бих се разхождала сама из гората. Май ловният сезон за вампири започна.

А ти реши да пропуснеш тазсутрешната среща, така ли?, попитах.

Когато се разделихме за патрула снощи, помолих за разрешение да се прибера вкъщи, да разкажа на майка ми какво се е случило…

По дяволите! Казала си на мама?, изръмжа Сет.

Сет, потърпи малко със семейния скандал. Продължавай, Лия.

Така че, щом преминах в човешка форма, реших да премисля нещата поне за минута. Всъщност мислих цяла нощ. Обзалагам се, че другите са решили, че съм заспала. Но цялата тази работа с двете отделни глутници и двете отделни съзнания ми даде доста материал за размисъл. В крайна сметка, претеглих безопасността на Сет и, хъм, другите ползи срещу идеята да се превърна в предател и да потопя нос във вонята на вампирите за бог знае колко време. И вече знаете какво реших. Оставих бележка на мама. Предполагам, ще разберем, когато Сам научи…

Тя наостри ухо на запад.

Да, предполагам, ще разберем, съгласих се.

И това е всичко. Какво ще правим сега?, попита тя.

Двамата със Сет ме зяпнаха очаквателно.

Ето точно това не исках да ми се налага да правя.

Предполагам, засега само ще наглеждаме нещата. Така или иначе само това можем да правим. Може би не е зле да дремнеш, Лия.

Ти не си спал повече от мен.

Нали уж щеше да правиш каквото ти кажа?

Вярно. Явно честичко ще ми го натякваш, изръмжа тя, после се прозя. Е, какво пък. Всеми е тая.

Аз ще обикалям периметъра, Джейк. Изобщо не съм уморен. Сет беше толкова доволен, че не ги бях изгонил, че едва ли не се разподскача от вълнение.

Разбира се, разбира се. Аз ще отида да видя как са нещата в къщата.

Сет пое по пътеката, която бяхме отъпкали във влажната пръст. Лия загледа замислено след него.

Може пък да направя кръгче две, преди да си легна… Хей, Сет, искаш ли да видиш колко пъти ще те задмина?

Не!

Лия се разсмя и се втурна в гората след него. Напразно ръмжах. Май дотук бяхме с мира и спокойствието.

Лия се стараеше, доколкото й беше възможно. Докато летеше по трасето, сведе подигравките до минимум, но самодоволството й бе ясно доловимо. Замислих се за онази поговорка, дето двама са малко, а трима — много. В нашия случай не важеше, понеже според мен и един си беше много. Но ако действително се налагаше да сме трима, май не се сещах за човек, с когото не бях готов да я сменя.

Пол?, предположи тя.

Може би, съгласих се.

Тя се разсмя, твърде нервна и превъзбудена, за да се обиди. Интересно колко ли време щеше да я държи възторгът, че се е спасила от вечното съжаление на Сам.

Значи това ще ми бъде целта — да те дразня по-малко от Пол.

Аха, постарай се.

Трансформирах се на няколко крачки от моравата. Не бях предвиждал да прекарвам кой знае колко време в човешка форма. Но пък и не бях предвидил, че Лия ще ми се навира в мислите. Нахлузих дрипавите си къси панталони и тръгнах през поляната.

Вратата се отвори още преди да стигна стълбите и с изненада видях вместо Едуард да се показва Карлайл. Лицето му изглеждаше изтощено и обезсърчено. За секунда сърцето ми замръзна. Спрях нерешително, неспособен да проговоря.

— Добре ли си, Джейкъб? — попита Карлайл.

— Бела? — едва успях да продумам.

— Тя е… горе-долу както снощи. Стреснах ли те? Съжалявам. Едуард каза, че идваш в човешки вид, и излязох да те посрещна, тъй като не иска да се отделя от нея. Будна е.

А Едуард не искаше да губи и секунда, защото и без това не му оставаше много време с нея. Карлайл не го каза гласно, но нямаше нужда.

Доста време не бях спал, отпреди последния наряд. И в този момент усетих ефекта от безсънието с пълна сила. Направих крачка напред, седнах върху стъпалата към верандата и се облегнах на перилото.

Безшумен като шепот, както умееха само вампирите, Карлайл приседна в другия край на същото стъпало и облегна гръб на отсрещното перило.

— Снощи не успях да говоря с теб, Джейкъб. Нямаш представа колко оценявам… съчувствието ти. Знам, че целта ти е да защитиш Бела, но съм ти задължен и за безопасността на останалата част от семейството ми. Едуард ми каза какво се е наложило да направиш…

— Да не говорим за това — смънках.

— Щом така предпочиташ.

Замълчахме. Чувах останалите в къщата. Емет, Алис и Джаспър разговаряха със сериозен тон на горния етаж. Есме си тананикаше вяло в някаква съседна стая. Розали и Едуард дишаха съвсем наблизо. Не можех да разгранича чие дихание чие е, но долавях колко различно е тежкото дишане на Бела. Чувах и сърцето й. Туптеше някак… накъсано.

Имах чувството, че съдбата е решила да ме накара да направя всичко, което се бях клел никога да не правя, и то в рамките на двадесет и четири часа. Ето, стоях и чаках да умре.

Не исках да слушам повече. По-добре бе да говоря, отколкото да слушам.

— Чувстваш я като част от семейството? — попитах Карлайл. Беше ми направило впечатление как бе казал, че съм помогнал и на останалата част от семейството му.

— Да. Вече я чувствам като дъщеря. Обичана дъщеря.

— Но ще я оставиш да умре.

Толкова дълго мълча, че накрая вдигнах поглед към него. Лицето му беше безкрайно уморено. Знаех как се чувства.

— Мога само да си представям какво е мнението ти за мен заради това — каза най-после. — Но не мога да пренебрегна волята й. Не е редно да взема подобно решение вместо нея, да действам с принуда.

Така ми се искаше да му се разсърдя, но ми беше трудно. Имах чувството, че ме замеря със собствените ми думи, но разбъркани. Преди ми звучаха разумно, но сега не можех да ги приема за верни. Не и при положение че Бела умираше. И все пак… Сетих се как се чувствах с прекършена воля в краката на Сам — усещането да нямам избор и да трябва да участвам в убийството на някого, когото обичам. Но не беше същото. Сам не беше прав. А Бела вечно се влюбваше в най-неподходящите неща.

— Смяташ ли, че има някакъв шанс да оживее? Имам предвид като вампир и прочее. Разказа ми за… за Есме.

— Бих казал, че в момента шансовете са петдесет на петдесет — отвърна той тихо. — Виждал съм вампирската отрова да върши чудеса, но има неща, с които дори и тя не може да се пребори. Сърцето й прекомерно се напряга. Ако не издържи… няма да мога да направя нищо.

Точно в този миг пулсът на Бела се ускори и пресекна и думите му болезнено отекнаха.

Може би планетата бе започнала да се върти на обратно. Може би това би обяснило защо всичко бе наопаки спрямо вчера. И защо сега се надявах на онова, което някога считах за най-ужасното нещо на света.

— Какво точно й причинява онова нещо? — прошепнах. — Изглежда толкова по-зле от снощи. Видях… маркучите и останалите неща. През прозореца.

— Плодът е несъвместим с нейното тяло. Твърде е силен, но вероятно би могла да издържи известно време. По-големият проблем е, че не й позволява да си набави нужните хранителни вещества. Тялото й отхвърля всяка храна. Опитвам се да я храня венозно, но организмът й просто отказва да приема. Всичко протича с такава скорост. И пред очи ми и тя, и плодът умират от глад с всеки изминал час. Не мога да го предотвратя, не мога и да го забавя. Просто не мога да разбера какво иска то — умореният му глас пресекна в края на изречението.

Почувствах се точно като вчера, когато видях моравите петна върху корема й — бесен и обезумял.

Стиснах ръце в юмруци, за да спра треперенето. Мразех нещото, което я нараняваше. На чудовището явно не му стигаше да я блъска до посиняване отвътре. Не, искаше и да я умори от глад. Вероятно просто търсеше в кого да забие зъби — гърло, което да изсмуче. И тъй като беше още твърде малко, за да убие друг, беше се спряло на Бела и искаше да изцеди нейния живот.

Аз можех да им кажа какво иска: смърт и кръв, кръв и смърт.

Усещах как кожата ми пламва и смъди. Задишах бавно — вдишване, издишване, за да се успокоя.

— Така ми се иска да получа някаква по-ясна представа какво представлява — промълви Карлайл. — Но плодът е много добре защитен. Така и не успях да получа снимка от ултразвук. Съмнявам се да успея да вкарам игла през амниотичната мембрана, но във всеки случай Розали не би се съгласила да опитам.

— Игла ли? — смотолевих. — Че каква полза от игла?

— Колкото повече знам за зародиша, толкова по-точно бих могъл да преценя на какво е способен. Какво не бих дал за няколко капки амниотична течност. Да знаех поне какъв е хромозомният комплект…

— Нещо изпуснах нишката, докторе. Можеш ли да опростиш езика?

Той се засмя — даже смехът му звучеше уморено.

— Добре. Какво си учил по биология? Учили ли сте за хромозомните двойки?

— Май да. Имаме двайсет и три, нали?

— Хората да.

Примигнах.

— А вие колко имате?

— Двадесет и пет.

В продължение на една секунда се мръщех на юмруците си.

— Какво значи това?

— Досега считах, че означава, че двата вида са почти напълно различни. Че имат по-малко общо, отколкото лъвът с домашната котка. Но този нов живот предполага много по-голяма генетична съвместимост, отколкото допусках — той въздъхна тъжно. — И през ум не ми е минало да ги предупредя.

И аз въздъхнах. Лесно ми беше да мразя Едуард за същото невежество. И продължавах да го мразя. Но спрямо Карлайл ми беше трудно да разсъждавам по същия начин. Може би защото по отношение на Карлайл не изпитвах такава бясна ревност.

— Вероятно щеше да е от полза да знам колко са хромозомите при него — дали плодът прилича повече на нас, отколкото на нея. Да знам какво да очаквам — после вдигна рамене. — А може пък подобна информация да е напълно безполезна. Предполагам, просто копнея да изследвам нещо, да мога да правя нещо, каквото и да било.

— Интересно колко ли хромозоми имам аз — промърморих без определена цел. Сетих се отново за допинг тестовете по олимпиадите. Дали проверяваха и ДНК-то?

Карлайл се прокашля неловко.

— Имаш двадесет и четири двойки, Джейкъб.

Бавно се обърнах и го зяпнах, после вдигнах вежди. Той съвсем се смути.

— Беше ми… любопитно. Позволих си да взема проба, когато те лекувах миналия юни.

Замислих се за секунда.

— Това май би трябвало да ме ядоса. Но изобщо не ми пука.

— Съжалявам. Трябваше да поискам разрешение.

— Няма нищо, докторе. Не си целял нищо лошо.

— Не, кълна се, че не целях нещо лошо. Просто… вашият вид ми е безкрайно интересен. Предполагам, след толкова векове особеностите на вампирската природа вече ми се струват много естествени. Отклоненията на твоето семейство от човешкото са толкова по-интригуващи. Напомнят ми на магия.

— Дрън-дрън — смънках. Говореше досущ като Бела с нейните глупости за вълшебства.

Карлайл отново се засмя с уморения си смях. Точно тогава чухме гласа на Едуард от вътрешността на къщата, така че млъкнахме и се заслушахме.

— Връщам се веднага, Бела. Искам да говоря с Карлайл за малко. Всъщност, Розали, имаш ли нещо против да ме придружиш? — звучеше различно. В мъртвия му глас се долавяше някакъв живот. Някаква искрица. Не точно надежда, но може би желание за надежда.

— Какво има, Едуард? — попита дрезгаво Бела.

— Нищо, за което да се тревожиш, любима. — Само за секунда. Моля те, Роуз?

— Есме? — подвикна Розали. — Би ли наглеждала Бела вместо мен?

Чух нежния повей, когато Есме прелетя по стълбите.

— Разбира се — отвърна тя.

Карлайл се размърда, извърна се очаквателно към вратата. Едуард се появи пръв, следван по петите от Розали. Лицето му, като гласа, вече не беше безизразно. Изглеждаше безкрайно съсредоточен. А Розали — безкрайно подозрителна.

Едуард дръпна вратата зад гърба й.

— Карлайл — прошепна той.

— Какво има, Едуард?

— Може би разсъждаваме напълно погрешно. Допреди малко ви слушах двамата с Джейкъб и когато ти се питаше какво ли иска… плодът, на Джейкъб му мина интересна мисъл.

На мен ли? Че каква мисъл ми беше минала на мен. Освен че ненавиждам онова нещо? А в тези чувства определено не бях изключение. Усещах, че и на Едуард му е трудно да използва такова безобидно название като плод.

— Досега не сме се замисляли от тази гледна точка — продължи той. — Опитвахме се да осигурим на Бела това, което е необходимо за организма й. Тялото й го приема горе-долу така, както би го приело тяло на вампир. Може би трябва да се погрижим първо за нуждите на… на плода. Може би ако ги удовлетворим, ще можем да й помогнем по-ефективно.

— Не успявам да проследя мисълта ти, Едуард — каза Карлайл.

— Помисли само, Карлайл. Ако това същество е по-скоро вампир, отколкото човек, не се ли сещаш за какво жадува? И какво не получава? Джейкъб се досети.

Така ли? Прехвърлих наум разговора и се опитах да се сетя кои мисли не бях споделил с Карлайл. Сетих се в същия миг, в който Карлайл схвана.

— О! — възкликна той изненадано. — Мислиш, че е… жадно?

Розали тихо изсъска. Изостави подозренията. Отблъскващо съвършеното й лице цялото светна, очите й се разшириха от възбуда.

— Естествено — промърмори тя. — Карлайл, разполагаме с банките нулева кръв, които заделихме за Бела. Идеята никак не е лоша — добави тя, без да ме поглежда.

— Хм — Карлайл хвана брадичката си с длан и се замисли. — Чудя се дали… А и кой ли ще е най-добрият начин да…

Розали поклати глава.

— Нямаме време да проявяваме въображение. Предлагам да започнем по традиционния начин.

— Я чакайте — зашепнах. — Чакайте малко. Да не — да не би да искате да накарате Бела да пие кръв?

— Идеята беше твоя, куче — сопна се Розали и се намръщи, без да поглежда към мен.

Не й обърнах внимание, втренчен в Карлайл. Същата бледа сянка на надежда, която се бе мярнала в изражението на Едуард, сега се долавяше в очите на лекаря. Той сви замислено устни.

— Та това е… — не ми хрумна подходящата дума.

— Чудовищно? — подсказа ми Едуард. — Отвратително?

— Общо взето.

— Ами ако й помогне? — прошепна той.

Поклатих ядосано глава.

— И какво, смяташ да й натикаш маркуч в гърлото?

— Смятам да я попитам какво мисли. Но първо исках да се допитам до Карлайл.

Розали кимна.

— Ако й кажеш, че може да помогне на бебето, ще е готова на всичко. Дори да се наложи да ги храним през тръбичка.

И тогава, когато чух как гласът й се разнежва на думата бебе, най-после схванах — Златокоска бе съгласна на всичко, което би помогнало на онова кръвопиещо чудовище. Това ли бе разковничето, това ли беше тайнственият фактор, който свързваше двете? Нима Розали искаше детето?

С ъгълчето на окото си видях как Едуард кимва разсеяно, без да поглежда към мен. Но знаех, че отговаря на неизречените ми въпроси.

Хм. Не би ми хрумнало, че ледената Барби може да има майчински инстинкти. Значи изобщо не се опитваше да защитава Бела. Вероятно лично би натикала маркуча в гърлото й.

Устата на Едуард се сви в сурова линия и ми стана ясно, че отново съм прав.

— Е, нямаме време да си седим и да умуваме — обади се нетърпеливо Розали. — Какво смяташ, Карлайл? Да опитаме ли?

Карлайл си пое дълбоко дъх, след това се изправи на крака.

— Ще попитаме Бела.

Златокоска се усмихна доволно. Уверена, че ако зависи от Бела, ще получи своето.

Изправих се с мъка от стъпалото и ги последвах в къщата. И аз не знам защо. Вероятно от извратено любопитство. Всичко беше като във филм на ужасите. Чудовища и кърви навсякъде.

А може би просто не можех да устоя на мисълта за поредна доза наркотик от пресъхващите ми запаси.

Бела лежеше по гръб върху болничното легло, а коремът й беше като планина под чаршафа. Беше като от восък — безцветна, и някак прозрачна. Сякаш вече беше мъртва, с изключение на едва забележимото движение на гърдите й, плиткото й дишане. И очите, които следяха четирима ни с уморено подозрение.

Другите вече бяха до нея, прелетели през стаята с внезапно светкавично движение. Беше направо зловещо. Аз се приближих с бавна крачка.

— Какво става? — попита Бела с дрезгав шепот. Восъчната й ръка потрепна и се вдигна, сякаш се опитваше да предпази издутия като балон корем.

— На Джейкъб му хрумна нещо, което може би ще ти помогне — каза Карлайл. Предпочитах да не ме замесва в тази история. Нищо не бях предлагал. По-добре беше да отдаде заслугата на съпруга кръвопиец, той си я заслужаваше. — Няма да е… приятно, но…

— Но ще помогне на бебето — прекъсна го нетърпеливо Розали. — Хрумна ни по-добър начин да го нахраним. Поне така се надяваме.

Клепачите на Бела трепнаха. След това се засмя глухо, по-скоро изкашляне.

— Който не е приятен? — прошепна тя. — Боже, каква изненада — тя изгледа многозначително тръбичката, която стърчеше от ръката й, и отново изхрипа.

Златокоска се разсмя с нея.

Бела изглеждаше така, сякаш от смъртта я деляха няколко часа, и вероятно бе в агония, но продължаваше да се шегува. Типично в неин стил. Опитваше се да разсее напрежението, да накара останалите да се почувстват по-добре.

Едуард заобиколи Розали, а в напрегнатото му изражение не се долавяше и сянка от шеговитост. И слава богу. Някак ми стана по-добре, съвсем мъничко, като видях, че страда повече от мен. Пое ръката й, другата, не тази, която продължаваше да придържа подутия корем.

— Бела, любов моя, ще те помолим да направиш нещо чудовищно — каза той, използвайки същите определения, които бе използвал и пред мен. — Нещо отвратително.

Е, поне беше съвсем откровен.

Тя си пое плитка, накъсана глътка въздух.

— Колко отвратително?

Отговори й Карлайл.

— Смятаме, че апетитът на зародиша е по-близък до нашия, отколкото до твоя. Мислим, че е жаден.

Тя примигна.

— О!

— Състоянието ти, състоянието и на двама ви се влошава непрекъснато. Нямаме време да измислим по-приятен начин. Най-бързият вариант да изпробваме теорията…

— Ще трябва да я изпия — прошепна тя. Кимна леко, силите едва й стигнаха да помръдне главица. — Ще се справя. И без това трябва да тренирам за бъдещето, нали? — безцветните й устни се разтегнаха в бледа усмивка, когато вдигна очи към Едуард.

Той не й отвърна.

Розали затропа нетърпеливо с крак. Звукът ме вбеси. Зачудих се как би реагирала, ако я запокитех през някоя стена?

— Е, кой ще ми хване гризли? — прошепна Бела.

Карлайл и Едуард си размениха бърз поглед. Розали, спря да потропва.

— Какво? — прошепна Бела.

— По-ефективно ще бъде, ако не заобикаляме правилата, Бела — каза Карлайл.

— Ако зародишът изобщо е жаден за кръв — поясни Едуард, — няма да е жаден за животинска.

— За теб няма да има значение, Бела. Не мисли за това — насърчи я Розали.

Бела ококори очи.

— Кой? — промълви, а погледът й трепна към мен.

— Не съм дошъл в ролята на донор, Белс — изръмжах. — Освен това, онова нещо иска човешка кръв, а не съм сигурен, че моята ще свърши работа…

— Имаме банки с кръв — уведоми я Розали, като ме прекъсна сякаш изобщо не ме беше чула. — Бяхме я приготвили за теб, за всеки случай. Не се тревожи за нищо. Всичко ще е наред. Имам добро предчувствие, Бела. Сигурна съм, че ще подейства добре на бебето.

Бела прокара ръка по корема си.

— Е — прошепна тя дрезгаво, едва чуто. — Аз самата умирам от глад, така че, предполагам, и той също — опита се отново да се пошегува. — Да действаме тогава. Първата ми крачка към вампирството.