Стефани Майър
Зазоряване (24)

Двадесет и първа глава
На лов

— През прозореца? — попитах, загледана в двата етажа празно пространство.

Никога не ме е било страх от височини, но сега виждах всички подробности толкова ясно, че идеята никак не ме привличаше. Ръбовете на камънаците отдолу бяха по-остри, отколкото си бях представяла.

Едуард се усмихна.

— Това е най-удобният изход. Ако те е страх, мога да те пренеса.

— Разполагаме с цяла вечност, а ти се тревожиш, че ще се забавим, ако отидем до задната врата?

Той се смръщи леко.

— Ренесме и Джейкъб са долу…

— О!

Вярно. Нали аз бях чудовището. Трябваше да си държа носа далеч от миризми, които биха могли да събудят дивото в мен. И най-вече далеч от хората, които обичах. Дори от онези, които все още не познавах добре.

— А Ренесме… добре ли ще е… с Джейкъб? — прошепнах. Със закъснение осъзнах, че явно неговото сърце съм чула от долния етаж. Заслушах се отново, но сега чувах един-единствен равномерен пулс. — Той не я харесва особено.

Устните на Едуард се свиха в особена гримаса.

— Вярвай ми, в пълна безопасност е. Наясно съм какво си мисли Джейкъб.

— Разбира се — прошепнах и отново погледнах земята под прозореца.

— Да не се уплаши? — предизвика ме той.

— Малко. Не знам как…

Усещах погледите на семейството ми, впити мълчаливо в гърба ми. Не че всички мълчаха. Емет вече се бе подсмихнал тихо. Ако направех и една грешка, щеше да се затъркаля по пода от смях. И веднага щяха да тръгнат вицовете за единствения непохватен вампир на света…

А и роклята, която Алис ми бе облякла, без да усетя, докато съм се гърчела в пламъци, бе крайно неподходяща както за скачане, така и за лов. Тясна, прилепнала леденосиня коприна? Защо ли бе решила, че точно такъв тоалет ще ми е необходим? Да не би по-късно да имаше коктейл?

— Гледай ме — каза Едуард. И после съвсем небрежно направи крачка през високия отворен прозорец и падна.

Проследих го внимателно и анализирах ъгъла, под който бе свил колене, за да поемат удара. Приземи се почти безшумно, с приглушено тупване като от тихо затворена врата или внимателно поставена върху масата книга.

Не изглеждаше особено сложно.

Стиснала челюст, максимално концентрирана, опитах да повторя небрежната му крачка в празното.

Ха! Земята се надигна към мен така бавно, че изобщо не се затрудних да поставя краката си върху нея. Що за обувки ми бе надянала Алис? С високи токчета? Беше си загубила ума, но нелепите обувки стъпиха точно както трябваше, така че приземяването се оказа не по-сложно от нормална крачка върху равна повърхност.

Поех удара с пръстите на краката си, за да не прекърша тънките токчета. Справих се точно толкова безшумно, колкото и той. Ухилих му се.

— Вярно. Лесно е.

Той ми се усмихна в отговор.

— Бела?

— Да?

— Това беше доста грациозно дори за вампир.

Замислих се за миг, после се усмихнах широко. Ако го казваше просто така, Емет със сигурност щеше да се изсмее. Но никой не сметна коментара му за смешен, така че явно бе искрен. За първи път в живота ми — е, добре, поне в съществуването ми — някой изричаше думата грациозно по мой адрес.

— Благодаря ти — казах.

След това смъкнах сребристите сатенени обувки една по една и ги метнах едновременно през отворения прозорец. Може би вложих излишна сила, но някой все пак ги улови, преди да повредят ламперията.

Чух Алис да мърмори.

— Усетът й за модата не се е подобрил колкото равновесието.

Едуард ме хвана за ръката — не можех да спра да се удивлявам на гладкостта и приятната температура на кожата му — и хукна през задния двор към реката. Последвах го без никакво усилие.

Физическите действия ми се струваха толкова прости.

— Ще плуваме ли? — попитах, когато спряхме край водата.

— И да ти съсипем хубавата рокля? Не. Ще скачаме.

Свих замислено устни. Реката бе почти петдесет метра широка.

— Давай първо ти — казах.

Той ме погали по бузата, направи две крачки назад, после се затича напред и се хвърли от един плосък камък, здраво заровен в калта. Проследих как се изстрелва, описва дъга над водата, после се превърта във въздуха и изчезва в гъстите дървета от другата страна.

— Фукльо — измърморих и чух невидимия му смях. Отстъпих пет крачки назад за всеки случай и си поех дълбоко въздух.

Внезапно ме обзе тревога. Не че ще падна или че ще се нараня, а че ще нараня гората.

Набъбнала бе бавно, но вече я усещах — суровата, могъща сила, която вибрираше в крайниците ми. Внезапно ме изпълни увереност, че ако ми хрумне да изкопая тунел под реката, да си пробия път с нокти или юмруци през самото речно корито, няма да се забавя особено. Предметите около мен — дървета, храсти, скали… дори къщата — започнаха да ми се струват твърде крехки.

Стиснах палци Есме да си няма любимо дърво от другата страна на реката и протегнах крак за първата си крачка. Но рязко спрях, когато тесният сатен се цепна цели петнадесет сантиметра нагоре. О, Алис!

Е, Алис винаги се бе отнасяла към дрехите като предназначени за еднократна употреба, така че не би трябвало да се възмути. Наведох се, хванах внимателно подгъва при непокътнатия десен шев и с минимално усилие разпрах роклята до горната част на бедрото си. След това направих същото и от другата страна, за да са еднакви.

Далеч по-добре.

Чух сподавен смях откъм къщата, както и скърцането на нечии зъби. Смехът се носеше и от долната, и от горната част на къщата и с лекота разпознах така различния, дрезгав, гърлен глас от приземния етаж.

Значи и Джейкъб ме наблюдаваше. Не можех да си представя какво му се върти в главата, нито пък какво изобщо още прави тук. Мислех, че следващата ни среща, ако изобщо успееше да ми прости, ще е далеч в бъдещето, когато съм по-уравновесена, а времето е излекувало раните, които бях нанесла на сърцето му.

Но не се обърнах да го потърся с поглед, нащрек заради резките промени в настроението ми. Би било неразумно да позволя някаква емоция, каквато и да е тя, да завладее изцяло съзнанието ми. А и тревогата на Джаспър ме бе напрегнала. Трябваше да отида на лов, преди да се изправя пред каквото и да било друго. Опитах се да забравя всичко останало и да се съсредоточа.

— Бела? — повика ме Едуард от гората, а гласът му приближаваше. — Искаш ли пак да ти покажа?

Но аз, естествено, помнех всичко идеално, а и не исках да давам на Емет допълнителен повод да ми се подиграва. Предизвикателството бе чисто физическо, значи трябваше просто да се вслушам в инстинкта си. Поех си дълбоко въздух и хукнах към реката.

Неспъвана от роклята, стигнах ръба на реката само с един скок. Едва една осемдесет и четвърта част от секундата, но времето бе повече, отколкото бе нужно — очите и съзнанието ми се движеха с такава скорост, че една крачка се оказа достатъчна. Съвсем лесно бе да положа десния си крак върху плоския камък и да окажа нужния натиск, за да запратя тялото си във въздуха. Май обърнах повече внимание на прецизността, отколкото на вложената енергия, и не прецених добре силата си, но поне грешката не ме измокри. Петдесетте метра се оказаха къса дистанция…

Беше странно, главозамайващо, наелектризиращо, но твърде кратко. Секундата още не бе изтекла и вече бях на отсрещната страна.

Мислех, че гъсто растящите дървета ще ми пречат, но всъщност се възползвах от тях. Беше ми съвсем лесно да протегна уверена ръка, докато се спускам към земята, и да уловя удобен клон. Залюлях се леко и кацнах на пръсти върху широкия клон на един смърч, на пет метра от земята.

Беше невероятно.

Чух собствения си ликуващ смях, а после как Едуард тича към мен. Скокът ми се бе оказал два пъти по-дълъг от неговия. Когато стигна дървото, очите му бяха широко отворени. Скочих ловко от клона и се приземих на пръсти точно до него, съвсем безшумно.

— Добре ли се справих? — попитах, а дишането ми се бе ускорило от вълнение.

— Много добре — усмихна се одобрително, но небрежният му тон не съответстваше на изненадания му поглед.

— Може ли пак да го направим?

— Съсредоточи се, Бела, тръгнали сме на лов.

— О, вярно — кимнах. — Лов.

— Следвай ме… ако можеш — той се усмихна неочаквано присмехулно и хукна напред.

Беше по-бърз от мен. Не можех да си представя как движи крака с такава заслепяваща скорост, но за мен бе непостижимо. Но пък бях по-силна и всяка моя крачка се равняваше на три негови. Така че литнах през живата, зелена плетеница не зад него, а редом до него. Не можах да се сдържа да не се разсмея от възбуда, но смехът нито ме бавеше, нито ме разсейваше.

Най-после разбрах защо Едуард никога не се блъскаше в дървета, докато тичаше, нещо, което винаги ме е озадачавало. Усещането за баланс между скорост и яснота бе безкрайно странно. Защото, докато се стрелках над, под и през гъстия нефритен лабиринт със скорост, която би трябвало да сведе всичко около мен до размазано зелено петно, виждах с кристална отчетливост всеки листец върху всяко клонче на всяко храстче по пътя.

Вятърът от движението развяваше косата и разпраната ми рокля и макар да знаех, че не е нормално, го усещах топъл върху кожата си. Точно както не бе логично да усещам грубата пръст под босите си стъпала като кадифе, а клоните, които удряха кожата ми — като галещи пера.

Гората бе далеч по-жива, отколкото някога съм предполагала. Сред листака около мен гъмжаха всякакви дребни твари, чието съществуване не бях и допускала. Но минехме ли покрай тях, веднага замлъкваха, а дишането им се учестяваше от страх. Реагираха далеч по-мъдро на миризмата ни, отколкото хората. При мен тази миризма определено бе оказала обратен ефект.

Все чаках да се задъхам, но дишах съвсем безусилно. Чаках да усетя парене в мускулите, но колкото повече свиквах със скоростта, толкова повече нарастваше силата ми. Скоковете ми ставаха все по-дълги и скоро Едуард трябваше да полага усилия да поддържа моето темпо. Отново се разсмях, екзалтирана, когато го чух да изостава. Босите ми стъпала докосваха земята толкова рядко, че имах чувството, че не тичам, а летя.

— Бела — обади се той сухо, а гласът му бе равен, ленив. Не чувах друг шум — беше спрял.

За миг се замислих дали да не се разбунтувам.

Но се извърнах с въздишка и с няколко леки подскока се озовах до него, стотина метра по-назад. Загледах го очаквателно. Усмихваше се с вдигната вежда. Беше толкова красив, че ми бе достатъчно само да се взирам в него.

— Смяташ ли да останеш в пределите на страната? — попита той развеселен. — Или възнамеряваш да отскочиш до Канада днес следобед?

— Тук е добре — съгласих се, не толкова съсредоточена върху думите, колкото хипнотизирана от устните му. Трудно ми беше да не се разсейвам, след като всичко бе така ново за силните ми очи. — Какво ще ловуваме?

— Лос. Реших да е нещо лесно, като за първи път… — той замлъкна, когато очите ми се присвиха при думата лесно.

Но нямах намерение да споря, бях твърде жадна. Сетех ли се за сухия огън в гърлото си, жаждата моментално обсебваше мислите ми. А огънят осезаемо се разгаряше. Чувствах устата си като Долината на смъртта в четири следобед през юни.

— Къде? — попитах и нетърпеливо огледах дърветата. Сега вече жаждата имаше приоритет, изличаваше всяка друга мисъл в главата ми, проникваше в далеч по-приятните мисли за тичането и устните на Едуард, и целувките, и… ох, изпепеляваща жажда. Не можех да избягам от нея.

— Стой мирно за минутка — каза той, поставил леко ръце на раменете ми. При допира неотложната жажда мигновено утихна. — Сега затвори очи — промълви той. Когато го послушах, вдигна ръце към лицето ми и погали скулите ми. Усетих как дишането ми се ускорява и по навик зачаках червенината, която никога повече нямаше да се завърне.

— Слушай — инструктира ме той. — Какво чуваш?

Всичко, можех да отговоря — съвършения му глас, дъха му, устните, които се докосваха една в друга, докато говореше, шепота на птиците, чистещи пера по върхарите, пърхащите им сърчица, листата на клена, които се триеха едно в друго, слабото щракане на мравките, които пъплеха в дълга редица по кората на най-близкото дърво. Но знаех, че пита за нещо конкретно, така че настроих слуха си за по-голямо разстояние, в търсене на нещо различно от тихото жужене на живота около мен. Някъде наблизо имаше открито пространство — вятърът преминаваше с различен звук по незащитената трева — и малко поточе с каменно легло. А там, край шума на водата, се чуваше плясъкът на лочещи езици, шумното туптене на тежки сърца, помпащи гъсти струи кръв…

Имах чувството, че гърлото ми е залепнало.

— Край потока, на северозапад? — попитах, без да отварям очи.

— Да — отвърна с одобрителен тон. — А сега… изчакай отново вятъра и… какво надушваш?

Най-вече неговия аромат — необичайния му парфюм от мед, люляк и слънце. Но и наситената, земна миризма на гниещи корени и мъх, смолата по вечнозелените дървета, топлата, напомняща на ядки миризма на дребните гризачи, които се криеха под корените. А когато отново протегнах сетива — чистия дъх на водата, учудващо непривлекателен въпреки жаждата ми. Съсредоточих се в тази посока и долових миризмата, която явно вървеше с шума от лоченето и тътнещите сърца. Отново топла миризма, плътна и тръпчива, по-силна от останалите. И въпреки това почти толкова непривлекателна, колкото и поточето. Набръчках нос.

Той се подсмихна.

— Знам. Ще трябва да посвикнеш.

— Три? — предположих.

— Пет. Има още два в дърветата зад тях.

— И какво да правя сега?

Стори ми се, че се усмихва.

— Какво ти се прави?

Замислих се за миг, все така със затворени очи, заслушана, вдишваща миризмата. Жаждата в гърлото ми рязко се засили и внезапно топлата, тръпчива миризма вече не беше толкова неприятна. Поне щеше да е нещо горещо и мокро в пресъхналата ми уста. Очите ми се отвориха.

— Не разсъждавай — предложи той, свали ръце от лицето ми и направи крачка назад. — Просто следвай инстинктите си.

Оставих миризмата да ме понесе, почти без да съзнавам, че се движа, и безшумно се спуснах надолу към тясната поляна, сред която течеше потокът. Когато спрях нерешително сред обраслия с папрат ръб на поляната, тялото ми автоматично се приведе. До самия бряг видях едър самец с две дузини връхчета по увенчалите главата му рога, а после и потъналите в сянка форми на четири други лоса, насочили се с небрежна крачка навътре в гората.

Съсредоточих се върху миризмата на мъжкаря, върху горещата точка в рунтавата му шия, където топлината пулсираше най-силно. Деляха ни само трийсет метра — два или три скока. Приготвих се за първия.

Но точно когато мускулите ми се стегнаха, вятърът се промени, задуха по-силно, от юг. Дори не спрях да помисля, излетях измежду дърветата в траектория, перпендикулярна на първоначално заплануваната, изплаших лоса, който побягна в гората, и хукнах след някакъв нов аромат, толкова привлекателен, че просто нямах избор. Не можех да му устоя.

Уханието ме завладя изцяло. Преследвах го напълно съсредоточено, сетивата ми бяха отворени единствено за жаждата и за миризмата, която обещаваше да я утоли. Жаждата се засили, стана толкова болезнена, че обърка всички останали мисли и започна да се доближава до пожара на отровата във вените ми.

Само едно нещо можеше да проникне в съзнанието ми в този миг, инстинкт, който бе по-могъщ, по-първичен от потребността да потуша пожара — инстинктът да се предпазя от опасност. Инстинктът за самосъхранение.

Внезапно осъзнах, че ме преследват. Притегателната сила на неустоимата миризма се сборичка с импулса да се обърна, за да защитавам плячката си. В гърдите ми заклокочи някакъв звук, устните ми се разтегнаха от само себе си и оголиха предупредително зъбите ми. Краката ми забавиха крачка, потребността да защитя тила си се бореше с желанието да удовлетворя жаждата.

В този миг чух как преследвачът ме застига и инстинктът за самосъхранение надделя. Извъртях се и надигащият се в гърлото ми звук си проби път навън.

Дивото ръмжене от собствената ми уста бе толкова неочаквано, че застинах на място. Звукът ме стресна и проясни главата ми — предизвиканата от жаждата мъгла отстъпи, макар самата жаждата да продължаваше да ме изгаря.

Вятърът отново промени посоката си, надигна миризмата на влажна пръст и прииждащ дъжд в лицето ми и ме освободи от жестоката хватка на другата миризма — миризма, която бе така прелъстителна, че можеше да бъде само човешка.

Едуард спря на няколко крачки, вдигнал ръце сякаш да ме прегърне или да ме възпре. Лицето му бе съсредоточено, предпазливо, а аз замръзнах ужасена.

Осъзнах, че бях на косъм да го нападна. С рязко движение изправих тяло. Спрях да дишам, за да се съсредоточа, уплашена от силата на миризмата от юг.

Той видя как разумът се завръща в изражението ми, направи крачка към мен и отпусна ръце.

— Трябва да се махна оттук — изсъсках през зъби, използвайки останалия в гърлото ми въздух.

По лицето му пробяга изненада.

— В състояние ли си да си тръгнеш?

Нямах време да го питам какво иска да каже. Знаех, че способността да разсъждавам ясно ще трае само дотогава, докато се въздържах да не мисля за…

Отново хукнах с всички сили право на север. Гледах да не мисля за друго, освен за неудобното ограничение на сетивата, което сякаш бе единствената реакция на организма ми към липсата на въздух. Едничката ми цел бе да измина достатъчно разстояние, та миризмата зад мен напълно да се изгуби. И да стане невъзможна за откриване, ако случайно размисля…

Отново осъзнах, че ме следват, но този път бях в състояние да разсъждавам трезво. Устоях на желанието да вдишам, да използвам носените от въздуха вкусове, за да се уверя, че е Едуард. Не се наложи да се боря дълго. Макар да тичах далеч по-бързо отпреди, направо летях като комета по възможно най-правата линия между дърветата, Едуард ме настигна само след минута.

Нещо ми хрумна и спрях като закована. Бях сигурна, че вече е безопасно, но за всеки случай не си поех въздух.

Едуард прелетя покрай мен, изненадан от внезапното ми спиране.

Извъртя се и се озова до мен. Сложи ръце върху раменете ми и се взря в очите ми, а изражението му все още изразяваше предимно изненада.

— Как го направи? — попита настойчиво.

— Предния път ме остави да те победя, нали? — троснах се, пренебрегвайки въпроса. — А аз си мислех, че се справям толкова добре!

Отворила уста, усетих вкуса на въздуха. Вече беше чист, нямаше и следа от съкрушителния парфюм, който така прогаряше гърлото ми. Предпазливо си поех дъх.

Той сви рамене и поклати глава, отказваше да го отклоня от въпроса.

— Бела, как го направи?

— Как избягах ли? Спрях да дишам.

— Но как успя да се откажеш от преследването?

— Когато се появи зад мен… Толкова съжалявам.

— Защо се извиняваш на мен? Аз съм този, който прояви такава ужасна небрежност. Не очаквах, че някой ще се отклони толкова далече от пътеките, но трябваше първо да проверя. Ужасно глупава грешка! Ти няма за какво да се извиняваш.

— Но аз ти изръмжах! — все още бях ужасена, че физически съм способна на подобно богохулство.

— Разбира се, че ще ми изръмжиш. Напълно естествено е. Но не мога да разбера как успя да избягаш.

— Какво друго да направя? — попитах. Не можех да го разбера — той какво предпочиташе да бях сторила? — Та нали можеше да е някой мой познат!

Едуард ме смая, внезапно избухна в силен смях, отметна глава назад, а гласът му отекна сред дърветата.

— Защо ми се смееш?

Мигом млъкна и видях, че отново се напрегна.

Контролирай се, помислих си. Трябваше да внимавам с настроенията. Сякаш бях млад върколак, а не вампир.

— Не се смея на теб, Бела. Смея се, защото съм в шок. А съм в шок, защото съм напълно смаян.

— Защо?

— Не би трябвало да си в състояние да правиш такива неща. Не би трябвало да разсъждаваш толкова… рационално. Не би трябвало да стоиш тук и да обсъждаш положението така спокойно и хладнокръвно. И което е по-съществено, не би трябвало да можеш да се спреш насред преследване, при положение че във въздуха се носи миризма на човешка кръв. Дори зрели вампири биха се затруднили в подобна ситуация. Винаги изключително внимаваме къде ходим на лов, така че да не заставаме на пътя на изкушението. Бела, държиш се сякаш си на няколко десетилетия, а не на няколко дни.

— О! Но аз винаги съм знаела, че ще ми е трудно. Затова и така внимавах. Очаквах да е тежко.

Той отново обрамчи лицето ми с ръце, а очите му се изпълниха с почуда.

— Какво ли не бих дал да мога да надникна в съзнанието ти само за миг.

Какви силни емоции. Бях се подготвила за жаждата, но не и за това. Бях толкова сигурна, че няма да изпитвам някогашните чувства, когато ме докосва. Е, ако трябваше да съм искрена, действително не бяха някогашните чувства.

Бяха по-силни.

Вдигнах ръка да проследя чертите му. Пръстите ми се спряха върху устните му.

— Мислех, че дълго време няма да изпитвам подобно нещо? — неувереността ми превърна думите във въпрос. — Но все така те желая.

Той примигна стъписано.

— Как изобщо успяваш да се концентрираш? Не си ли непоносимо жадна?

Естествено, сега, когато повдигна въпроса, жаждата действително стана непоносима.

Опитах се да преглътна, после въздъхнах, затворих очи както по-рано, за да се съсредоточа. Разпрострях сетивата си, този път на тръни, да не би отново да ме връхлети прелъстителният забранен аромат.

Едуард отпусна ръце и чак спря да диша, докато аз се ослушвах все по-надалеч и по-надалеч в паяжината от зелен живот, пресявах миризмите и звуците за нещо, което да не ми се стори противно. Усетих някаква бегла миризма, слаба следа от изток…

Очите ми рязко се отвориха, но това не наруши остротата на сетивата ми, така че се извъртях и мълчаливо хукнах на изток. Земята почти веднага рязко се надигна и аз затичах приведена ниско, като от време на време се покатервах по дърветата, когато ми се стореше по-удобно. По-скоро с някакво вътрешно чувство, отколкото със слуха си, знаех, че Едуард е зад мен, следва ме тихо през гората, оставил се да го водя.

Растителността се разреди, изкачвахме се по-нависоко. Миризмата на смола се засили, както и тази, която следвах — топъл мирис, по-остър от миризмата на лоса и по-привлекателен. След още няколко секунди чух приглушените стъпки на едри крака, много по-тихи от хрущене на копита. Звукът се чуваше отгоре — от клоните, не от земята. Автоматично се стрелнах към дърветата, изкатерих се по-високо, чак до средата на огромна сребърна ела.

Мекото тупкане на лапи продължи да се прокрадва, вече под мен. Плътното ухание бе съвсем близо. Очите ми уловиха движението и видях жълтеникавокафявата козина на голямата котка, която се прокрадваше по широкия клон на един смърч малко вляво от моя. Беше едра, поне четири пъти по-тежка от мен. Очите й бяха впити в земята отдолу — и тя бе тръгнала на лов. Долових миризмата на нещо дребно, което се криеше в храсталака под дървото, безвкусна на фона на мириса на моята плячка. Опашката на пумата потрепна и тя се приготви за скок.

С леко отхвърляне прелетях през въздуха и се приземих на нейния клон. Тя усети как дървото се разклаща и се извъртя, изпищя от изненада и гняв. Посегна с извадени нокти към мен, очите й светнали от ярост. Полуобезумяла от жажда, не обърнах никакво внимание на оголените зъби и кривите нокти и се хвърлих върху нея, събаряйки и двете ни на земята.

Борбата бе кратка.

Закривените й нокти бяха като галещи пръсти върху кожата ми, изобщо не можеха да я наранят. Зъбите й не можеха да пробият рамото или шията ми. Теглото й бе нищожно. Моите зъби безпогрешно откриха гърлото й, а инстинктивната й съпротива бе жалка на фона на силата ми. Челюстта ми с лекота се сключи точно над онази точка, където бе концентрирана топлината.

Сякаш захапах бучка масло. Зъбите ми бяха стоманени остриета, пробиха през козината и мазнината и сухожилията сякаш изобщо ги нямаше.

Вкусът бе неприятен, но кръвта бе гореща и мокра и уталожи суровата, люта жажда. Изпих я на един дъх. Движенията на пумата ставаха все по-немощни, а писъците й заглъхнаха в гъргорене. Топлината на кръвта проникна в цялото ми тяло, стопли дори върховете на пръстите ми.

Пумата свърши преди мен. В мига, в който пресуших тялото й, жаждата пламна наново и аз отвратено избутах трупа от тялото си. Как бе възможно още да съм жадна след всичко това?

Изправих се с едно-единствено движение. След което осъзнах, че не изглеждам особено спретнато. Избърсах лицето си в опакото на ръката и се опитах да оправя роклята. Ноктите на котката, така неефективни върху кожата ми, бяха причинили сериозни поражения върху тънкия сатен.

— Хмм — обади се Едуард. Вдигнах поглед и го видях, облегнат небрежно на един дънер, да ме гледа със замислено изражение.

— Можех да се справя и по-добре, нали? — бях оплескана с кал, косата ми бе разрошена, роклята омазана в кръв и цялата съдрана. Едуард не се връщаше в такъв вид от лов.

— Справи се чудесно — увери ме той. — Просто… беше ми много трудно да наблюдавам.

Вдигнах объркано вежди.

— Да те оставя да се бориш с диви котки противоречи на инстинктите ми — поясни той. — През цялото време бях на ръба на паниката.

— Глупчо!

— Знам. Старите навици умират трудно. Но ми харесват подобренията по роклята ти.

Ако можех да се изчервя, щях да го сторя. Смених темата.

— Защо още съм жадна?

— Защото си млада.

Въздъхнах.

— А наблизо вероятно няма други пуми.

— Но има предостатъчно елени.

Направих физиономия.

— Не миришат толкова вкусно.

— Тревопасни са. Миризмата на хищниците наподобява човешката — поясни той.

— Не особено — възразих, опитвайки се да не си спомням.

— Трябва да се връщаме — каза той сериозно, но в очите му проблясваше закачливо пламъче. — Ако туристите са били мъже, вероятно нямаше да имат против да умрат, стига ти да донесеш смъртта им — погледът му отново се плъзна по раздраната рокля. — Всъщност, ако те бяха зърнали, щяха да решат, че вече са мъртви и в рая.

Изгледах го смръщено и изсумтях.

— Да вървим на лов за миризливи тревопасни.

Докато тичахме към къщи, открихме голямо стадо черноопашати елени. Този път и той ловува с мен, нали вече нямаше нужда да ми показва как става. Свалих един едър мъжкар и направих почти същата цапаница, както и с пумата. Едуард довърши двама преди мен, без да разроши и косъм от главата си, без да изцапа бялата си риза. Подгонихме разпръсналото се, подплашено стадо, но този път, вместо да се храня, гледах внимателно как успява да го направи толкова чисто.

Навремето, когато мечтаех да не се налага да ме оставя вкъщи, когато отива на лов, тайничко чувствах и облекчение. Защото бях сигурна, че подобна гледка ще е страховита. Ужасяваща. Че видя ли го да ловува, най-после ще го възприема като вампир.

Естествено, сега бе съвсем различно, нали и аз бях вампир. Но се съмнявам, че дори и човешките ми очи биха пропуснали красотата на движенията му.

Гледката бе изненадващо чувствена. Гладкият му скок бе като гъвкав удар на змия, ръцете му бяха така уверени, така силни, така безпогрешни. Плътните му устни бяха съвършени, когато се разтвориха, за да разкрият блестящите зъби. Беше великолепен. Внезапно ме заля вълна на гордост и желание. Беше мой. Вече нищо не можеше да ме раздели от него. Бях твърде силна, за да ме откъснат от прегръдката му.

Приключи много бързо. Обърна се към мен и любопитно загледа ликуващото ми изражение.

— Не си ли жадна вече? — попита.

Свих рамене.

— Ти ме разсея. Много по-добър от мен си.

— Трупам опит от векове — той се усмихна. Очите му бяха смущаващо красив оттенък на меднозлатистото.

— Само един — поправих го.

Той се разсмя.

— Приключи ли за днес? Или предпочиташ да продължим?

— Май приключих — чувствах се съвсем сита, даже преляла. Не бях сигурна колко още течност можеше да поеме тялото ми. А паренето в гърлото бе само притъпено. Но пък знаех, че жаждата ще е неизбежна част от този живот.

И щеше да си струва.

Чувствах, че се владея. Може би увереността ми бе напълно измамна, но определено се гордеех, че не бях убила никого в първия си ден. А щом можех да устоя на истински хора, при това непознати, нямаше ли да мога да се справя с един върколак и едно дете, наполовина вампир, които обичах?

— Искам да видя Ренесме — казах. Сега, когато жаждата ми бе укротена (макар и не напълно утихнала), отново ме обзеха предишните тревоги. Исках да помиря представата за непознатата ми дъщеря с онова създание, което така обичах преди три дни. Беше ми непривично, неприятно да не я усещам в себе си. Внезапно се почувствах празна и неспокойна.

Той протегна ръка към мен. Поех я и кожата му ми се стори по-топла отпреди. Бузите му бяха съвсем леко зачервени, сенките под очите му почти избледнели.

Не можах да устоя и отново погалих лицето му. После още веднъж.

И докато се взирах в блестящите му златни очи, някак забравих, че чакам отговор на молбата си.

Беше ми почти толкова трудно, колкото да обърна гръб на човешката миризма, но някак успях да задържа мисълта, че трябва да внимавам, докато се протягах на пръсти и увивах ръце около тялото му. Съвсем нежно.

Той бе далеч по-смел. Ръцете му се сключиха около талията ми и ме притиснаха плътно към тялото му. Коравите му устните се впиха в моите, но за мен бяха меки. А моите вече не поддаваха както по-рано, имаха собствена твърдост.

Както и преди, допирът на кожата му, устните му, ръцете му сякаш проникна през моята гладка, твърда кожа чак до новите ми кости. До самата сърцевина на тялото ми. Не си бях представяла, че е възможно да го обичам повече отпреди.

Някогашният ми ум не би могъл да побере толкова много обич. Някогашното ми сърце нямаше да има сили да я понесе.

Може би точно тази част от същността си бях прехвърлила и увеличила в новия си живот. Както Карлайл своето състрадание, а Есме — своята всеотдайност. Вероятно никога нямаше да бъда нещо интересно или специално като Едуард, Алис и Джаспър. Може би просто любовта ми към Едуард щеше да е по-силна, от която и да е любов в историята на света.

Устройваше ме.

Помнех някои от тези неща — как свивам пръсти в косите му, как проследявам формата на гладките му гърди, — но останалите бяха съвсем нови. Той бе напълно нов. А смелите му, настойчиви целувки бяха напълно ново изживяване. Откликнах със същата страст и внезапно се строполихме на земята.

— Опа! — казах, а той се разсмя под мен. — Не исках да те съборя. Добре ли си?

Той ме погали по лицето.

— Малко по-добре от добре — след това ме погледна въпросително. — Ренесме? — попита, несигурен какво искам най-много в този момент. Труден въпрос, защото исках толкова много неща едновременно.

Виждах, че не би имал нищо против да отложим връщането и ми беше безкрайно трудно да мисля за друго, освен за допира на кожата му в моята — от роклята не бе останало кой знае какво. Но това, което помнех от Ренесме, преди и след раждането, все повече бледнееше и заприличваше на сън. Все по-невероятен. Спомените за нея бяха човешки, ефимерни. Всичко, което не бях зървала през новите си очи, нито докосвала с новите си ръце, ми се струваше нереално.

И с всяка минута представата за онази малка непозната ми се изплъзваше все повече.

— Ренесме — потвърдих печално, изправих се на крака и издърпах и него.