Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Breaking Dawn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 106 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Стефани Майър. Зазоряване

ИК „Егмонт България“, София, 2010

Редактор: Виктория Иванова

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 987-954-27-0352-5

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава
Жест

Сватбата гладко премина в празничен прием — доказателство за безупречните организационни умения на Алис. Над реката тъкмо се спускаше здрач. Церемонията бе продължила точно толкова, колкото бе нужно на слънцето да залезе зад дърветата. Едуард ме преведе през стъклените врати в задната част на къщата. Лампичките сред дърветата проблясваха и караха белите цветове да греят. Други десет хиляди цветя образуваха дъхава, прохладна шатра над дансинга, разположен върху тревата под две от древните кедрови дървета.

Когато сладостната августовска вечер ни обгърна, всичко потече по-бавно, по-спокойно. Малката тълпа се пръсна под мекия блясък на трепкащите светлини и приятелите, които току-що бяхме прегръщали, отново ни поздравиха. Сега вече имаше време за разговори, за смях.

— Честито — обади се Сет Клиъруотър и наведе глава под една виснала цветна гирлянда. Майка му, Сю, вървеше плътно до него и напрегнато оглеждаше гостите.

Лицето й бе слабо и изопнато под късата, сурова прическа. Беше къса като на дъщеря й, Лия, и се запитах дали не се е подстригала по същия начин, за да демонстрира солидарност. Били Блак, застанал от другата страна на Сет, бе далеч по-спокоен.

Всеки път, когато погледнех бащата на Джейкъб, имах чувството, че виждам двама души, не един. Той бе старият човек в инвалидната количката с набръчканото лице и блестящата усмивка, когото виждаха всички останали. Беше и прекият наследник на дълъг род могъщи вождове, надарени с магически способности, облечен във властта, с която бе роден. Макар поради липса на катализатор магията да бе прескочила неговото поколение, Били пак бе част от могъществото и легендата. Бяха в кръвта му. И бяха преминали у неговия син, наследника на магията, който й бе обърнал гръб. Затова Сам Ули беше този в ролята на вожд на легендите сега.

Били изглеждаше странно спокоен предвид компанията и събитието — черните му очи блестяха, сякаш току-що му бяха казали нещо приятно. Бях впечатлена от самообладанието му. В неговите очи тази сватба бе нещо ужасно, най-лошото, което би могло да сполети дъщерята на най-добрия му приятел.

Едва ли му беше лесно да сдържа чувствата си, особено като знаех какво предизвикателство представлява настоящето събитие за древното споразумение между семейство Кълън и куилеутите — споразумение, което забраняваше на семейството да създава нов вампир. Вълците бяха наясно, че договорът съвсем скоро ще бъде нарушен, а вампирите не знаеха каква реакция да очакват. Преди бойния съюз това би означавало незабавно нападение. Война. Но дали сега, когато се познаваха по-добре, щяха да проявят разбиране?

Сякаш в отговор на мислите ми, Сет се наведе към Едуард с протегнати ръце. Едуард го прегърна със свободната си ръка.

Видях как Сю потръпна.

— Хубаво е, че всичко се нареди, човече — каза Сет. — Радвам се за теб.

— Благодаря ти, Сет. Това означава много за мен — Едуард се отдръпна от него и погледна към Сю и Били. — Благодаря и на вас. Задето позволихте на Сет да дойде. И задето подкрепихте Бела.

— Моля — отвърна Били с дълбокия си дрезгав глас и аз се изненадах от оптимизма в тона му. Може би на хоризонта се задаваше по-крепък съюз.

Зад тях започна да се образува опашка, така че Сет ни помаха и забута количката на Били към храната. Сю постави по една ръка върху раменете на двама им.

Следващите, които ни поздравиха, бяха Анджела и Бен, а след тях — родителите на Анджела, после Майк и Джесика, които, за моя изненада, се държаха за ръце. Не бях чула, че са се събрали. Зарадвах се.

А зад приятелите чакаха новите ми братовчеди, кланът от Денали. Усетих, че затаявам дъх, когато първата — предположих, че е Таня, заради ягодовия оттенък на русите й къдри — протегна ръце да прегърне Едуард. До нея други трима вампири със златисти очи ме гледаха с открито любопитство. Едната от жените имаше дълга, светлоруса коса, права като свила. Другата и мъжът до нея бяха чернокоси, а в тебеширените им лица се забелязваше лек намек за маслинен тен.

И четиримата бяха толкова красиви, че стомахът ми се сви.

Таня продължаваше да притиска Едуард.

— О, Едуард — каза тя. — Липсваше ми.

Той се засмя и ловко се измъкна от прегръдката й, като постави леко ръка върху рамото й и отстъпи назад, уж за да я погледне в очите.

— Наистина не сме се виждали отдавна, Таня. Добре изглеждаш.

— Ти също.

— Нека ти представя съпругата ми — изричаше думата за първи път, откакто беше официален факт. Имах чувството, че ще се пръсне от задоволство. Четиримата тихо се засмяха в отговор. — Таня, това е моята Бела.

Таня бе точно толкова прелестна, колкото я бяха рисували най-мрачните ми кошмари. Огледа ме по-скоро замислено, отколкото примирено, после протегна ръка да се здрависаме.

— Добре дошла в семейството, Бела — усмихна се малко печално. — Считаме се за роднини на Карлайл и искрено съжалявам за… ами… неотдавнашния инцидент, при който не постъпихме като такива. Отдавна трябваше да се запознаем с теб. Ще можеш ли да ни простиш?

— Разбира се — отвърнах задъхано. — Толкова ми е приятно да се видим.

— Вече всички Кълън са по двойки. Може пък следващия път да дойде нашият ред, а, Кейт? — тя се усмихна широко към блондинката.

— Продължавай да мечтаеш — отвърна Кейт с шеговита гримаса. После пое ръката ми от дланта на Таня и леко я стисна. — Добре дошла, Бела.

Тъмнокосата жена постави своята ръка върху тази на Кейт.

— Аз съм Кармен, а това е Елеазар. Много се радваме, че най-после се срещаме.

— А-аз също — заекнах.

Таня погледна чакащите зад гърба й — заместника на Чарли, Майк, и съпругата му. Двамата оглеждаха вампирите с ококорени очи.

— Ще се опознаем по-късно. Разполагаме с цяла вечност — тя се разсмя и пристъпи напред с останалите.

Всички стандартни традиции бяха спазени. Фотоапаратите ме заслепиха, докато стисках ножа над умопомрачителната торта — твърде внушителна, помислих си, за относително интимния кръг от приятели и роднини. Всеки натъпка по едно парче торта в устата на другия. Едуард смело погълна своето под невярващия ми поглед. Хвърлих букета си с нетипична ловкост — право в ръцете на смаяната Анджела. Емет и Джаспър избухнаха в смях при вида на пламналото ми лице, когато Едуард много внимателно измъкна със зъби взетия назаем жартиер — бях го избутала максимално надолу, почти до самия глезен. С бързо смигване към мен, той го метна право в лицето на Майк Нютън.

А когато музиката започна, Едуард ме притегли в прегръдките си за традиционния първи танц. Макар да се ужасявах от танци, особено пред публика, се подчиних охотно — просто бях доволна, че ще се притисна в него. Той вършеше цялата работа, а аз се въртях без никакво усилие под нежната светлина на балдахина от лампички и ярките проблясъци на светкавиците.

— Харесва ли ви празненството, госпожо Кълън? — прошепна той в ухото ми.

Разсмях се.

— Ще ми трябва известно време да свикна с това.

— Разполагаме с известно време — напомни ми той щастливо, после се наведе да ме целуне, докато танцувахме. Фотоапаратите бясно защракаха.

Музиката се смени и Чарли потупа Едуард по рамото. С Чарли не се танцуваше толкова лесно. И двамата не ни биваше, така че се ограничихме до леко поклащане наляво-надясно. Едуард и Есме се въртяха около нас като Фред Астер и Джинджър Роджърс.

— Ще ми липсваш у дома, Бела. Вече се чувствам самотен.

Гърлото ми се стегна, но се опитах да го обърна на шега.

— Чувствам се ужасно, че те зарязвам сам да си готвиш. Това си е направо престъпна небрежност, имаш всички основания да ме арестуваш.

Той се ухили.

— Предполагам, ще преживея храната. Просто ми се обаждай, когато можеш.

— Обещавам.

Имах чувството, че танцувам с всички. Хубаво беше да се видя със старите си приятели, но повече от всичко исках да съм с Едуард. Зарадвах се, когато най-после се намеси, едва половин минута след началото на поредния танц.

— Явно все така не си падаш по Майк? — отбелязах, когато Едуард ме измъкна от ръцете му.

— Не и когато се налага да слушам мислите му. Има късмет, че не съм го изритал оттук. Или нещо по-лошо.

— Хайде, хайде.

— Успя ли да се погледнеш в огледалото?

— Ами… не, май така и не го направих. Защо?

— Тогава вероятно не съзнаваш колко неописуемо, съкрушително красива си тази вечер. Не се изненадвам, че Майк се затруднява да храни почтени мисли към една омъжена жена. Но съм разочарован, че Алис не те е накарала да се огледаш.

— Не си никак обективен, нали знаеш?

Той въздъхна, след това спря и ме обърна с лице към къщата. Стъклената стена отразяваше цялото празненство като дълго огледало. Той посочи огледалната двойка право пред нас.

— Не съм обективен, така ли?

Зърнах отражението на Едуард — съвършено копие на съвършеното му лице — с някаква тъмнокоса хубавица до него. Кожата й беше сметана и рози, очите й — огромни от вълнение, обрамчени от гъсти мигли. Тясната горна част на блестящата бяла рокля се разширяваше фино при шлейфа, почти като обърнат цвят на калия, скроена толкова умело, че тялото изглеждаше елегантно и грациозно — поне докато стоеше неподвижно.

Преди да успея да премигна и хубавицата отново да се превърне в мен, Едуард внезапно се вкамени и рязко се обърна в обратната посока, сякаш някой го беше повикал по име.

— О! — възкликна той. Челото му се набразди за миг, но веднага се изглади. Изведнъж целият грейна.

— Какво има? — попитах.

— Сватбен подарък изненада.

— Какво?

Той не отговори, а отново затанцува, но сега вече ме въртеше в обратна посока, отдалечаваше ме от светлините, към дълбоката ивица нощна тъма, която опасваше ярко осветения дансинг.

Не спря, докато не стигнахме неосветената страна на един от огромните кедри. След това впи поглед в най-тъмната сянка.

— Благодаря — каза на тъмнината. — Много… любезно от твоя страна.

— Така ми казват, Любезния — обади се от мрака един познат дрезгав глас. — Може ли да те сменя?

Ръката ми литна към гърлото и ако Едуард не ме държеше, щях да рухна.

— Джейкъб! — възкликнах задавено, веднага щом си поех дъх. — Джейкъб!

— Здрасти, Белс!

Препънах се към гласа му. Едуард задържа лакътя ми, докато друг чифт силни ръце не ме поеха от тъмнината. Джейкъб ме придърпа към себе си и горещината, която излъчваше кожата му, сякаш ме изгори през тънкия сатен на роклята. Дори не си направи труда да затанцува, само ме прегърна, а аз зарових лице в гърдите му. Наведе се да положи буза върху главата ми.

— Розали няма да ми прости, ако не си получи официалния танц с младоженеца — прошепна Едуард и разбрах, че ще ни остави сами, че ми подарява този миг насаме с Джейкъб.

— О, Джейкъб — плачех, не можех да изрека думите, така че да са разбираеми. — Благодаря ти.

— Стига си хълцала, Белс. Ще си съсипеш роклята. Та това съм само аз.

— Само? О, Джейк! Сега вече всичко е съвършено.

Той изсумтя.

— Аха, купонът може да започва. Кумът най-после пристигна.

— Сега всички, които обичам, са тук.

Усетих как устните му докосват косата ми.

— Съжалявам, че закъснях, миличка.

— Толкова се радвам, че дойде!

— Това беше идеята.

Погледнах към гостите, но телата на танцуващите ми пречеха да открия бащата на Джейкъб. Не знаех дали е останал.

— Били знае ли, че си тук?

Още щом попитах, осъзнах, че със сигурност е знаел — само това можеше да обясни въодушевлението му.

— Сигурен съм, че Сам му е казал. Ще отида да го видя… когато приключи купонът.

— Как ще се радва, че си се прибрал!

Той се отдръпна леко и се изправи. Едната му ръка остана обвита около талията ми, а с другата хвана моята дясна. Притисна сплетените ни пръсти в гърдите си. Усещах как сърцето му тупти под дланта ми и се досетих, че не я е поставил там случайно.

— Не знам дали ще ми се удаде друг шанс — каза той и започна да ме върти в бавен кръг, който нямаше нищо общо с темпото на музиката, която се носеше зад нас. — Най-добре да се възползвам максимално.

Танцувахме под ритъма на туптящото под пръстите му сърце.

— Радостен съм, че дойдох — каза той тихо след малко. — Не очаквах, че ще съм. Но е хубаво да те видя… още веднъж. Не е толкова тъжно, колкото си мислех.

— Не искам да ти е тъжно.

— Знам. И не съм дошъл да те карам да се чувстваш виновна.

— О, не, толкова съм щастлива, че дойде. Това е най-хубавият подарък, който би могъл да ми направиш.

Той се разсмя.

— Това е добре, защото нямах време да ти взема истински подарък.

Очите ми започваха да привикват с тъмнината, вече виждах лицето му, по-нависоко отколкото очаквах. Възможно ли бе да е пораснал още? Вероятно вече доста надвишаваше два метра. Колко се радвах отново да видя познатите черти — дълбоко разположените очи, засенчени от гъстите черни вежди, високите скули, плътните устни, разтегнати над белите зъби в саркастична усмивка, която отговаряше на тона му. Очите му бяха леко присвити, предпазливи. Долавях колко се старае. Правеше всичко възможно да ме зарадва, без да покаже какво му струва това.

Не заслужавах приятел като него, не бях достатъчно добра.

— Кога реши да се върнеш?

— Съзнателно или подсъзнателно? — той си пое дълбоко въздух, преди да отговори на собствения си въпрос. — Не знам точно. Май от известно време несъзнателно вървях насам, може би защото тайно съм искал да дойда. Но едва тази сутрин започнах да тичам. Не бях сигурен дали ще успея — той се засмя. — Няма да повярваш колко ми е странно да се разхождам на два крака. Ами дрехите! И понеже ми е странно, се чувствам още по-неловко. Изненадан съм. Явно съм отвикнал от човешкото.

Продължавахме бавно да се въртим.

— Щеше да е срамота да не те видя такава. Струваше си цялото препускане. Изглеждаш невероятно, Бела! Толкова красива.

— Алис инвестира ужасно много време в мен. А и тъмното помага.

— За мен не е толкова тъмно, нали знаеш.

— Вярно — нали имаше вълчи сетива. Не беше трудно да забравя какви неща умее, никак не му личеше, че не е обикновен човек. Особено сега.

— Подстригал си се — отбелязах.

— Да. Така ми е по-удобно. Реших да се възползвам от наличието на ръце.

— Добре изглежда — излъгах.

Той изсумтя.

— Да бе! Остригах се сам с ръждясали кухненски ножици — той се усмихна широко за миг, после усмивката му помръкна. Изражението му стана сериозно. — Щастлива ли си, Бела?

— Да.

— Добре — усетих как свива рамене. — Предполагам, това е най-важното.

— А ти как си, Джейкъб? Но честно?

— Добре съм, Бела, честно. Не трябва повече да се тревожиш за мен. Можеш да престанеш да досаждаш на Сет.

— Не му досаждам само заради теб. Харесвам Сет.

— Добро хлапе е. Доста по-приятна компания от други. Казвам ти, ако можех да се отърва от гласовете в главата си, щеше да е перфектно да съм вълк.

Разсмях се, така странно прозвуча.

— Да, и аз не мога да накарам моите да млъкнат.

— В твоя случай означава, че си смахната. Естествено, аз отдавна знам, че си смахната — подкачи ме той.

— Благодаря.

— Вероятно е по-лесно да си смахнат, отколкото да си част от общото съзнание на глутницата. Гласовете в главите на лудите не пращат някой да ги надзирава.

— Какво?

— Сам е някъде наоколо. И един-двама от другите. За всеки случай, нали се сещаш.

— Какъв случай?

— В случай, че изпадна в умопомрачение или нещо такова. В случай, че реша да съсипя купона — той се усмихна при тази мисъл, явно му допадаше. — Но не съм дошъл да развалям сватбата ти, Бела. Дойдох, за да… — той млъкна.

— Да я направиш съвършена.

— Доста високо изискване.

— Добре че си толкова висок.

Той изпъшка при глупавата ми шега, после въздъхна.

— Тук съм, за да ти бъда приятел. Най-добрият ти приятел за последен път.

— Сам трябва да ти има по-голямо доверие.

— Е, може би съм прекалено чувствителен. Може би и без това щяха да дойдат — да наглеждат Сет. Все пак наоколо има доста вампири. Сет не приема нещата достатъчно сериозно.

— Сет е наясно, че е в безопасност. Познава семейство Кълън много по-добре от Сам.

— Разбира се, разбира се — побърза да се съгласи Джейкъб, преди разговорът да премине в спор.

Не му беше в стила да се държи толкова дипломатично.

— Съжалявам за гласовете — казах. — Иска ми се да помогна не само в това отношение.

— Не е толкова зле. Нещо съм се разхленчил.

— Ти… Щастлив ли си?

— Горе-долу. Но стига за мен. Днес ти си звездата — той се подсмихна. — Обзалагам се, че ти е страшно приятно. Да си център на вниманието.

— Да! Направо не мога да се наситя.

Той се разсмя, после се загледа над главата ми. Със стиснати устни заразглежда трептящите светлини, грациозните движения на танцуващите, носещите се из въздуха листчета, нападали от гирляндите. Обърнах се да погледна с него. От това тъмно, тихо местенце сцената изглеждаше безкрайно далечна. Сякаш гледахме бели снежинки, въртящи се в стъклена сфера.

— Не мога да не им призная — каза той, — че знаят как да правят купони.

— Алис е истинска природна стихия.

Той въздъхна.

— Песента свърши. Мислиш ли, че ми се полага още един танц? Или съм твърде нахален?

Стиснах ръката му.

— Колкото поискаш.

Той се засмя.

— Това би било интересно. Но най-добре да се задоволя с два. Не искам да давам повод за клюки.

Завъртяхме се отново.

— Би трябвало да съм свикнал да се сбогувам с теб — промълви той.

Опитах се да преглътна буцата в гърлото си, но не се справих.

Джейкъб ме погледна и се намръщи. Прокара пръсти по бузата ми, улавяйки сълзите.

— Не е редно точно ти да плачеш, Бела.

— Всички плачат по сватби — възразих дрезгаво.

— Ти искаш това, нали?

— Да.

— Тогава се усмихни.

Опитах. Той се изсмя на физиономията ми.

— Ще се опитам да те запомня такава. Ще се престоря, че си…

— Че какво? Че съм умряла?

Той стисна зъби. Бореше се със себе си — нали бе решил да ме зарадва, не да критикува. Досещах се какво иска да каже.

— Не — отвърна накрая. — Но в представите си ще те виждам точно такава. С розови бузи. С туптящо сърце. С два леви крака. Всичко това.

Умишлено го настъпих с цялата си тежест.

Той се усмихна.

— Ето това е моето момиче.

Започна да казва още нещо, но рязко затвори уста.

Отново направи усилие, зъбите му изскърцаха, спирайки думите, които не искаше да произнася.

Отношенията ни бяха толкова лесни някога. Естествени като въздуха. Но откакто Едуард се бе завърнал в живота ми, между нас се бе установило трайно напрежение. Защото според Джейкъб, избирайки Едуард, избирах съдба, която бе по-лоша от смъртта, или в най-добрия случай — равностойна.

— Какво има, Джейк? Кажи ми! Можеш да ми кажеш всичко.

— Аз-з… нямам какво да ти кажа.

— О, хайде де! Изплюй камъчето.

— Честно. Не е… всъщност е въпрос. Искам ти да ми кажеш нещо.

— Питай ме.

Той се напрегна за миг, после издиша.

— Не бива. Няма значение. Просто ме гложди нездраво любопитство.

Така добре го познавах, че веднага се досетих.

— Няма да е довечера, Джейкъб — прошепнах.

Джейкъб копнееше да си остана човек по-силно и от Едуард. Ценеше всеки от ударите на сърцето ми, защото знаеше, че са преброени.

— О! — отвърна той, опитвайки да прикрие облекчението си. — О!

Започна нова песен, но той не разбра.

— Кога? — прошепна.

— Не знам със сигурност. След седмица-две, предполагам.

Тонът му се промени, стана студен, подигравателен.

— Че какво те спира?

— Просто не искам да прекарам медения си месец, гърчейки се от болка.

— А как предпочиташ да го прекараш? В игра на дама? Ха-ха.

— Много смешно.

— Шегувам се, Бела. Но, честно, не виждам смисъла. Не можеш да имаш истински меден месец с вампира, тогава защо изобщо се преструваш? Признай си. Не го отлагаш за първи път. Което е хубаво — добави той с внезапна настойчивост. — Не се срамувай.

— Не отлагам нищо — троснах се. — И — да, мога да имам истински меден месец! Мога да правя каквото си искам! Стига си си врял носа!

Той рязко спря да ме върти. За миг се запитах дали не е доловил промяната в музиката и бясно затършувах из главата си как да закърпя краткото спречкване, преди да се сбогува с мен. Не можехме да се разделим така.

Но очите му се разшириха от някакъв странен недоумяващ ужас.

— Какво? — ахна той. — Какво каза?

— За кое…? Джейк? Какво стана?

— Какво искаше да кажеш? За истинския меден месец? Докато си още човек? Шегуваш ли се? Ужасно тъпа шега, Бела!

Изгледах го, вбесена.

— Казах ти да не си завираш носа, Джейк. Изобщо не ти влиза в работа. Не трябваше да ти… изобщо не трябва да говорим за това. Толкова е лично…

Огромните му длани сграбчиха ръцете ми точно под раменете, обхванаха ги целите, пръстите му се срещнаха.

— Ох, Джейк! Пусни ме!

Той ме разтърси.

— Бела! Да не си полудяла? Не е възможно да си толкова глупава! Кажи, че се шегуваш!

Отново ме разтърси. Ръцете му, стиснали ме като турникети, трепереха, запращаха дълбоки вибрации в костите ми.

— Джейк, престани!

Внезапно тъмнината се изпълни със сенки.

— Махни си ръцете! — гласът на Едуард беше леден, остър като бръснач.

В черната нощ зад Джейкъб се чу ниско изръмжаване, после още едно.

— Джейк, братче, пусни я — чух настойчивия глас на Сет Клиъруотър. — Я се стегни!

Джейкъб сякаш беше замръзнал, ужасените му очи все така широко отворени.

— Ще я нараниш — прошепна Сет. — Пусни я.

— Веднага! — изръмжа Едуард.

Ръцете на Джейкъб се отпуснаха и кръвта рязко, почти болезнено, нахлу в жадните ми вени. Преди да усетя друго, горещите ръце бяха заменени от студени и внезапно въздухът изсвистя край тялото ми.

Премигнах, озовала се на два метра от първоначалното си място. Едуард стоеше напрегнат пред мен. Между него и Джейкъб се извисяваха два огромни вълка, но някак не изглеждаха агресивни. По-скоро сякаш искаха да предотвратят схватката.

А Сет — дългурестият петнайсетгодишен Сет — бе обгърнал тресящото се тяло на Джейкъб с дългите си ръце и се опитваше да го дръпне назад. Ако Джейкъб се трансформираше, когато Сет бе толкова близо…

— Хайде, Джейк. Да вървим.

— Ще те убия — каза Джейкъб, гласът му така задавен от ярост, че прозвуча като шепот. Очите му, втренчени в Едуард, блестяха от настървение. — Съвсем сам! Още сега! — той потръпна конвулсивно.

Най-едрият вълк, черният, рязко изръмжа.

— Сет, махни се оттам — изсъска Едуард.

Сет отново задърпа Джейкъб. Гневът така го бе зашеметил, че Сет успя да го отмести няколко крачки назад.

— Недей, Джейк! Тръгваме си. Хайде!

Сам — най-едрият вълк, черният — също се включи. Постави огромната си глава върху гърдите на Джейкъб и го заблъска.

Тримата — теглещият Сет, тресящият се Джейкъб и тласкащият го Сам — изчезнаха в тъмнината.

Вторият вълк се загледа след тях. На слабата светлина не можех да преценя цвета на козината му — може би шоколадовокафяв? Дали беше Куил?

— Съжалявам — прошепнах на вълка.

— Всичко е наред, Бела — промълви Едуард.

Вълкът го изгледа. Погледът му не беше дружелюбен. Едуард му кимна студено. Вълкът изръмжа раздразнено, после се обърна след останалите и изчезна.

— Е, добре — каза Едуард на себе си, след това погледна към мен. — Да се връщаме.

— Но Джейк…

— Сам ще се оправи с него. Вече тръгнаха.

— Едуард, така съжалявам. Толкова беше глупаво…

— Нищо лошо не си направила.

— Така се раздрънках! Защо изобщо… Не трябваше да му позволявам да ме подвежда. Какво изобщо ми хрумна?

— Не се безпокой — той докосна лицето ми. — Да се връщаме на приема, преди някой да забележи, че ни няма.

Поклатих глава объркано. Преди някой да забележи ли? Нима някой изобщо бе пропуснал отсъствието ни?

Но като се замислих, осъзнах, че конфронтацията, така ужасна в очите ми, всъщност бе невидима за околните, безшумна в сенките.

— Дай ми две секунди — помолих го.

Вътрешностите ми се бяха усукали от ужас и болка, но в момента значение имаше единствено външността. Трябваше да изиграя добре ролята си — нещо, което знаех, че ще трябва да усвоя до съвършенство.

— Как е роклята ми?

— Съвсем добре. Даже косъм не се е измъкнал от прическата.

Поех си две дълбоки глътки въздух.

— Добре. Да вървим.

Обгърна ме с ръце и ме поведе към светлината. Когато минахме под блещукащите светлинки, леко ме завъртя към дансинга. Сляхме се с останалите танцьори, сякаш изобщо не бяхме прекъсвали танца си.

Хвърлих поглед към гостите, но никой нямаше вид на стреснат или уплашен. Само най-бледите лица изглеждаха леко напрегнати, но умело го прикриваха. Джаспър и Емет стояха на ръба на дансинга един до друг и предположих, че са били наблизо през цялата случка.

— Добре ли…

— Добре съм — уверих го. — Не мога да повярвам какво направих. Какво ми има?

— На теб нищо ти няма.

Толкова се бях зарадвала на Джейкъб. Знаех какво му струва да дойде. А след това бях съсипала всичко, бях превърнала подаръка му в катастрофа. Трябваше да ме сложат под карантина.

Но идиотщината ми нямаше да провали нищо друго тази нощ. Щях да изтикам случилото се в съзнанието си, да го напъхам в някое чекмедже и да го заключа за по-късно. Щях да имам достатъчно време да се самобичувам, а каквото и да направех сега, нямаше да е от полза.

— Край — казах. — Тази вечер няма повече да мислим за това.

Очаквах веднага да се съгласи, но той мълчеше.

— Едуард?

Той затвори очи и опря чело в моето.

— Джейкъб е прав — прошепна той. — Това е безумие.

— Не е прав — опитах се да не променям изражението си пред тълпата от приятели. — Джейкъб е прекалено предубеден, за да разсъждава трезво.

Той смънка нещо, което прозвуча като „би трябвало да го оставя да ме убие, задето изобщо ми минава през ум“…

— Престани — казах остро. Сграбчих лицето му в ръце и изкачах да отвори очи. — Аз и ти. Само това има значение. Само за това ти разрешавам да мислиш в момента. Чуваш ли ме?

— Да — въздъхна той.

— Забрави, че Джейкъб е идвал! — аз лично можех да го направя. Щях да го направя. — Заради мен. Обещай ми, че ще забравиш.

Той се взря в очите ми за миг, преди да отговори.

— Обещавам.

— Благодаря ти. Едуард, не ме е страх.

— А мен да — прошепна той.

— Не се страхувай — поех си дълбоко въздух и се усмихнах. — Между другото, обичам те.

Той се усмихна леко в отговор.

— Нали затова сме тук.

— Монополизираш булката — обади се Емет, изникнал иззад рамото на Едуард. — Дай да потанцувам с малката си сестричка. Нищо чудно това да е последният ми шанс да я накарам да се изчерви — той се разсмя гръмогласно, както винаги несмутен от сериозната атмосфера.

Оказа се, че всъщност има още много хора, с които не съм танцувала, и това ми даде възможност да се овладея.

И когато отново затанцувах с Едуард, открих, че чекмеджето „Джейкъб“ е плътно затворено. Той обви ръце около тялото ми и някак успях да си възвърна предишното усещане за радост, за увереност, че тази вечер всичко в живота ми е както трябва. Усмихнах се и положих глава върху гърдите му. Ръцете му ме обгърнаха по-плътно.

— Не е изключено да свикна с това — отбелязах.

— Не ми казвай, че си преодоляла резервите си към танците?

— Танците не са толкова неприятни, щом са с теб. Но всъщност, имах предвид друго — притиснах се още по-силно към него, — да свикна с това никога да не се налага да те пускам.

— Никога — обеща той и се приведе да ме целуне. Целувката бе съвсем сериозна — нежна, бавна, но все по-страстна…

Почти бях забравила къде се намирам, когато чух Алис да ме вика:

— Бела! Време е!

Усетих бегло раздразнение към новата ми сестра заради прекъсването.

Едуард не й обърна внимание. Устните му продължиха да се движат, корави, още по-настойчиви. Сърцето ми задумка лудешки, а влажните ми длани се плъзнаха по мраморната му шия.

— Да не искате да си изпуснете самолета? — тросна се Алис вече до лакътя ми. — Сигурна съм, че ще изкарате чудесен меден месец насред летището, докато чакате следващия полет.

Едуард извъртя леко лице и прошепна:

— Махай се, Алис — след това отново притисна устни в моите.

— Бела, да не искаш да се качиш на самолета в тази рокля? — попита ме тя строго.

Не я слушах особено внимателно. В момента изобщо не ме интересуваше.

Тя изръмжа тихо.

— Ще й кажа къде я водиш, Едуард. Честна дума, ще й кажа.

Той замръзна. После отлепи лице от моето и изгледа ядосано любимата си сестричка.

— Ужасно си мъничка, за да си толкова голям дразнител.

— Не съм избрала съвършения тоалет за пътуването, за да отиде на вятъра — сряза го тя и ме хвана за ръката. — Идвай с мен, Бела!

Възпротивих се, вдигнах се на пръсти, за да го целуна за последно. Тя нетърпеливо ме дръпна. Някои от наблюдаващите се подсмихнаха. Предадох се и я оставих да ме води към празната къща.

Изглеждаше сърдита.

— Съжалявам, Алис — извиних се.

— Не обвинявам теб, Бела — въздъхна тя. — Май не можеш да се контролираш.

Разсмях се на измъченото й изражение и тя ми се намръщи.

— Благодаря ти, Алис. Това беше най-прекрасната сватба на света — казах й най-искрено. — Всичко беше точно както трябва. Ти си най-добрата, най-умната, най-талантливата сестра на целия свят.

Това я умилостиви и тя се усмихна широко.

— Радвам се, че ти е харесало.

Рене и Есме ни чакаха на горния етаж. Трите бързо-бързо ме освободиха от роклята и ме облякоха в избраните от Алис тъмносини дрехи. Зарадвах се, когато някой измъкна фуркетите от косата ми и я пусна да падне по гърба ми, накъдрена от плитките, с което ми спести главоболието от стегнатата прическа. Сълзите на майка ми не спираха да текат.

— Ще ти се обадя, когато разбера къде отивам — обещах, когато я прегърнах за довиждане. Знаех, че цялата тайнственост вероятно я побърква — майка ми мразеше тайни, в които не е посветена.

— Ще ти кажа веднага щом заминат — пошушна й Алис и се ухили доволно на разочарованото ми изражение. Колко несправедливо аз последна да науча.

— Трябва да ни дойдете на гости колкото се може по-скоро. Сега е ваш ред да видите малко слънчице най-после — каза Рене.

— Днес не е валяло — напомних й, заобикаляйки молбата й.

— Цяло чудо.

— Всичко е готово — обади се Алис. — Куфарите ти са в колата, Джаспър ще я докара отпред — тя ме задърпа към стълбите, а Рене тръгна по петите ни, без да ме изпуска от прегръдката си.

— Обичам те, мамо — прошепнах, докато слизахме. — Толкова се радвам, че си имаш Фил. Грижете се един за друг.

— И аз те обичам, Бела, миличка.

— Довиждане, мамо. Обичам те — повторих, а гърлото ми внезапно се сви.

Едуард ме чакаше в основата на стълбите. Поех протегнатата му ръка, но зашарих неспокойно с очи из малката тълпа, която се бе събрала да ни изпрати.

— Татко? — подвикнах.

— Ето там е — прошепна Едуард. Задърпа ме през множеството, което се раздели да ни направи път. Открихме Чарли облегнат неловко на стената зад всички останали, сякаш се криеше. Червените ъгълчета на очите му издаваха защо.

— О, татко!

Прегърнах го през кръста и сълзите ми отново рукнаха — толкова много плаках тази вечер. Той ме потупа по гърба.

— Хайде, хайде. Нали не искаш да си изпуснеш самолета.

Не беше лесно да говоря за чувства с Чарли — толкова си приличахме, вечно търсехме убежището на баналните теми, за да избегнем смущаващата проява на емоции. Но моментът не беше подходящ да се стеснявам.

— Винаги ще те обичам, татко — казах му. — Не го забравяй.

— И аз теб, Белс. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

Целунах го по бузата в същия миг, в който и той целуна моята.

— Обади ми се — помоли.

— Съвсем скоро — обещах, с ясното съзнание, че това е единственото, което мога да обещая. Обаждане. Никога повече нямаше да ги видя — щях да съм твърде различна и много, много опасна.

— Тръгвай — каза той дрезгаво. — Не искам да закъсняваш.

Гостите отново ни направиха шпалир. Едуард ме долепи до тялото си, докато минавахме покрай тях.

— Готова ли си? — попита.

— Да — отвърнах. И наистина се чувствах готова.

Всички заръкопляскаха, когато Едуард ме целуна на прага. После заваля дъжд от оризови зърна и той ме задърпа към колата. Повечето не уцелиха, но някой, вероятно Емет, хвърляше с неестествена точност и отнесох доста от рикоширалите в гърба на Едуард зрънца.

Колата беше украсена с гирлянди от цветя, обточили цялата й дължина, а дълги феерични панделки придържаха десетината обувки — скъпи обувки, чисто нови на вид, — които висяха отзад.

Едуард ме закри с тяло от оризовата престрелка, докато се качвах в колата, после сам скочи вътре и запали. Замахах през прозореца и завиках „Обичам ви!“ към верандата, откъдето също ни махаха.

Последният образ, който се запечата в съзнанието ми, бяха родителите ми. Фил бе прегърнал нежно Рене и с двете си ръце. Тя бе обгърнала кръста му плътно с една ръка, а с другата стискаше ръката на Чарли. Толкова много различни видове любов в хармония в този момент. Картина, която ме изпълни с надежда.

Едуард стисна дланта ми.

— Обичам те — каза.

Облегнах глава на ръката му.

— Нали затова сме тук — повторих собствените му думи.

Той ме целуна по косата.

Когато излязохме на пътя и Едуард истински натисна газта, долових някакъв звук над мъркането на двигателя, звук, който се носеше от гората зад нас. Щом аз чувах, той със сигурност вече го бе чул. Но не каза нищо, докато звукът постепенно се изгуби в далечината. Аз също замълчах.

Пронизителният, съкрушен вой заглъхна, а после изчезна съвсем.