Стефани Майър
Зазоряване (3)

Първа глава
Сгодена

Никой не те зяпа — опитах се да си внуша. Никой не те зяпа. Никой не те зяпа. Но нали не умеех да лъжа убедително дори себе си, се наложи да проверя.

Докато чаках един от трите светофара в града да светне зелено, надникнах надясно — госпожа Уебър в минивана си се бе извърнала с цяло тяло към мен. Очите й се бяха впили в моите и аз неволно се дръпнах назад, чудейки се защо не свежда поглед, защо не се смущава. Все още се смяташе за невъзпитано да зяпаш хората, нали? Това не важеше ли и за мен?

После се сетих, че стъклата бяха толкова тъмни, че вероятно изобщо няма представа кой седи зад волана, камо ли, че съм я хванала да ме гледа. Опитах се да извлека някаква утеха от факта, че се е втренчила не в мен, а в колата ми.

Моята кола. Уф!

Хвърлих поглед наляво и изстенах. Двама минувачи бяха замръзнали на пешеходната пътека и така се бяха вторачили, че пропуснаха възможността да пресекат. Зад тях господин Маршал надничаше през витрината на малкото си магазинче за сувенири. Поне не беше залепил нос за стъклото. Засега.

Светна зелено и в бързината да избягам, без да се замислям, натиснах газта — така, както бих ударила с крак педала на престарелия си пикап шеви, за да го накарам да се раздвижи.

Двигателят изръмжа като впуснала се след плячка пантера, колата подскочи напред с такава скорост, че тялото ми се удари в черната кожена седалка и стомахът ми се залепи за гръбнака.

— Ох! — възкликнах и заопипвах с крак за спирачката. Този път реших да проявя сдържаност и докоснах педала съвсем лекичко. Въпреки това колата закова на място.

Не смеех да се огледам за реакцията на околните. Ако до този момент бе останало някакво съмнение кой управлява автомобила, вече всички бяха наясно. С връхчето на обувката си внимателно натиснах педала на газта с половин милиметър и колата отново се стрелна напред.

Успях да достигна целта си — бензиностанцията. Ако не карах на последни изпарения, изобщо нямаше да сляза до центъра. От доста време се лишавах от какво ли не — от кексчета до връзки за обувки — само и само да не се показвам пред хората.

С бясна скорост, като на рали, изскочих от колата, отворих вратичката на резервоара, развъртях капачката, прекарах картата си през апарата и напъхах пистолета в отвора — всичко за секунди. Естествено, нямаше как да накарам цифрите на брояча да се забързат. Тиктакаха си мудно, сякаш се бавеха специално, за да ме дразнят.

Нямаше слънце — типичен дъждовен ден за Форкс, щата Вашингтон, — но имах чувството, че някой е насочил прожектор към мен и привлича всеобщото внимание към нежния пръстен на лявата ми ръка. В такива моменти, доловила погледите върху гърба си, имах чувството, че пръстенът примигва като неонова табела: Вижте ме, вижте ме.

Глупаво беше да се впрягам толкова, знаех го. Като се изключат майка ми и баща ми, нима имаше значение какво ще кажат хората за годежа ми? За новата ми кола? За загадъчния ми прием в университет от Бръшляновата лига? За лъскавата черна кредитна карта, която в момента сякаш прогаряше задния ми джоб?

— Така де, какво ми пука какво си мислят? — измърморих под нос.

— Ъъъ, госпожице? — обади се мъжки глас.

Обърнах се и веднага съжалих.

Двама мъже стояха до лъскав джип с чисто нови каяци, пристегнати върху покрива. Не гледаха мен — и двамата се бяха втренчили в колата.

Лично аз не го разбирах. Но пък вярно, че за мен си беше постижение, ако успеех да различа емблемите на „Тойота“, „Форд“ и „Шевролет“ една от друга. Колата ми беше лъскавочерна, източена и много красива, но за мен си беше просто кола.

— Извинете, че ви безпокоим, но бихте ли ни казали каква кола карате? — попита по-високият от двамата.

— Ами, мерцедес, нали?

— Да — отвърна любезно мъжът, а другият въздъхна при отговора ми. — Това е ясно. Но се чудех дали… дали колата ви не е „Мерцедес Тардиън“? — произнесе името почти с благоговение. Имах чувството, че този мъж добре ще се разбира с Едуард Кълън, моя… моя годеник (нямаше как да си затварям очите пред истината, при положение че сватбата бе само след няколко дни). — Още не са ги пуснали в Европа, камо ли пък тук — продължи мъжът.

Докато очите му опипваха контурите на колата ми — на мен не ми изглеждаше по-различна от стандартен мерцедес седан, но какво ли разбирах? — аз потънах в кратък размисъл за проблемите ми с думи като годеник, сватба, съпруг и така нататък.

Главата ми просто не го побираше.

От една страна, бях възпитана да се ужасявам от самата мисъл за бухнали бели рокли и булчински букети. Но по-важното бе, че не можех да помиря представата си за нещо улегнало, порядъчно и скучно, каквото бе съпругът, с представата си за Едуард. Все едно архангел да влезе в кожата на счетоводител — просто не можех да си го представя в подобна тривиална роля.

Както винаги, щом започнах да мисля за Едуард, водовъртеж от фантазии увлече съзнанието ми. Наложи се непознатият да се прокашля, за да привлече отново вниманието ми — все още чакаше отговор за изработката и модела на колата.

— Не знам — отвърнах му съвсем искрено.

— Имате ли нещо против да се снимам до нея?

Не схванах веднага.

— Сериозно? Искате да се снимате с колата?

— Разбира се — никой няма да ми повярва, ако нямам доказателство.

— Ами… Добре. Става.

Побързах да дръпна маркуча и да се вмъкна на седалката, за да се скрия, а междувременно ентусиастът изрови от раницата си огромен професионален на вид фотоапарат. Двамата с приятеля му се изредиха да се снимат до предния капак, после минаха отзад, за да снимат и задницата.

— Искам си пикапа — прохленчих тихичко.

Колко удобно — твърде удобно, — че пикапът ми бе решил да изкашля последния си хриплив дъх само седмици, след като двамата с Едуард бяхме постигнали неравностойния си компромис. Една дребна подробност от този компромис гласеше, че му разрешавам да смени колата ми, когато тя издъхне. Едуард се закле, че било напълно в реда на нещата — пикапът ми е живял дълъг и пълноценен живот и накрая починал от естествена смърт. Според него. А аз, естествено, нямаше как да проверя версията му или да се опитам да съживя пикапа сама. Любимият ми автомонтьор…

Пресякох тази мисъл, без да й дам възможност да завърши. Вместо това се заслушах в гласовете на мъжете отвън, приглушени от купето на колата.

— В клипчето в сайта я подхванаха с огнепръскачка. А боята даже не се напука.

— Естествено. И с танк можеш да минеш през тази красавица. Но тук няма пазар за такива неща. Правена е за Близкия изток — за дипломати, търговци на оръжие и наркобарони.

— Мислиш ли, че момичето е по-така? — сниши глас по-ниският.

Наведох глава с пламнали бузи.

— Хм — каза високият. — Може. Иначе за какво са й притрябвали ракетоустойчиви стъкла и два тона броня по тези земи? Явно е тръгнала към по-опасни места.

Броня. Два тона броня. И устойчиви срещу ракети стъкла? Прекрасно. Какво стана с добрите стари стъкла, бронирани срещу куршуми?

Е, поне имаше някаква логика — ако си с извратено чувство за хумор.

Не че не бях очаквала Едуард да се възползва от сделката ни, да я извърти в своя полза, така че да даде много повече, отколкото щеше да получи. Бях се съгласила да замени пикапа, когато стане крайно наложително, без, естествено, да предполагам, че ще се случи толкова скоро. А когато се принудих да призная, че пикапът ми се е превърнал в неподвижен образец на класическия шевролет край бордюра пред къщи, бях сигурна, че вариантът, който ще предложи, вероятно ще ме притесни. Ще ме превърне в прицел на скришни погледи и клюки. И се бях оказала права. Но дори и в най-мрачните мисли и през ум не ми беше минало, че ще ми купи две коли.

Кола за „преди“ и кола за „след“, както бе пояснил, когато избухнах.

Така че това бе колата за „преди“. Каза, че я бил взел назаем, и обеща да я върне след сватбата. Което тогава ми се бе сторило крайно нелепо. Но вече не.

Ха-ха! Нали бях по човешки крехка, склонна към злополуки и вечна жертва на собствения си ужасен късмет, очевидно се нуждаех от противотанков автомобил, за да оцелея. Страшно смешно. Сигурна бях, че добре се е посмял на мой гръб заедно със своите братя.

А може пък, възможно е, обади се едно тихичко гласче в главата ми, това да не е шега, глупаче. Може би наистина се тревожи за теб. Не му е за първи път да се престарава в желанието да те предпази.

Въздъхнах.

Още не бях видяла колата за „след“. Беше скрита под покривало в най-отдалечения ъгъл в гаража на семейство Кълън. Знам, че повечето хора отдавна биха надникнали, но аз предпочитах да не знам.

Вероятно не беше бронирана — защото след медения месец нямаше да имам нужда от подобна защита. Неуязвимостта бе една от многото екстри, които чаках с нетърпение. Най-хубавото в това да си Кълън далеч не бяха скъпите коли и впечатляващите кредитни карти.

— Хей — обади се високият, сложил шепи като фуния върху стъклото, в опит да надникне вътре. — Свършихме. Много благодарим!

— Моля — извиках отвътре, след това цялата се стегнах, преди да запаля двигателя и да натисна педала, съвсем лекичко…

Колкото и пъти да шофирах по познатото шосе към къщи, все не успявах да накарам избелелите от дъжда плакати да се слеят с общия фон зад стъклата на колата. Всеки един, закачен на телеграфен стълб или уличен знак, бе като нов плесник в лицето ми. При това съвсем заслужен. Мисълта, която така рязко бях прекъснала по-рано, отново завладя съзнанието ми. На това шосе не успявах да я избегна. Не и със снимките на любимия ми автомонтьор, които се стрелкаха край мен на равни интервали.

Моят най-добър приятел. Моят Джейкъб.

Плакатите с надпис „Виждали ли сте това момче?“ не бяха по идея на бащата на Джейкъб. А по идея на моя баща — на Чарли, който ги бе разпечатал и разпространил из целия град. И не само във Форкс, но и в Порт Анджелис и Секуим, и Хокуиам, и Абърдийн, и всеки друг град на Олимпийския полуостров. Беше се погрижил и всяко полицейско управление в щата Вашингтон да окачи подобен плакат на стената си. В собственото му управление имаше цяло табло, посветено на откриването на Джейкъб. Табло, което, за негово разочарование и раздразнение, бе почти празно.

Баща ми беше разочарован не само от липсата на отклик. Най-разочарован беше от Били, бащата на Джейкъб — и негов собствен най-близък приятел. Затова, че отказваше да се занимава с търсенето на шестнайсетгодишния „беглец“. Че отказваше да разлепи плакати в Ла Пуш, резервата край брега, където бе израсъл Джейкъб. Че привидно се бе примирил с изчезването му, сякаш нямаше какво да направи. Че казваше: „Джейкъб е голямо момче. Ако реши, ще се върне у дома.“

Сърдеше се и на мен, че заставах на страната на Били.

Аз също отказвах да разлепям плакати. Защото и двамата с Били знаехме къде е Джейкъб, грубо казано, а и знаехме, че никой не е виждал това момче.

Плакатите събудиха обичайната обемиста, плътна буца в гърлото ми, обичайните парещи сълзи в очите ми, и за миг се зарадвах, че Едуард бе заминал на лов за тази събота. Станеше ли свидетел на реакцията ми, щеше да се почувства ужасно.

Естествено, съботата си имаше и недостатъци. Когато бавно и внимателно завих по нашата улица, видях патрулката на баща ми пред къщата. И днес беше пропуснал риболова. Все още се мусеше заради сватбата.

Значи нямаше да мога да използвам телефона в къщата. Но пък се налагаше да се обадя…

Паркирах край бордюра до шевролета експонат и измъкнах от жабката мобилния телефон, който Едуард ми бе дал за спешни случаи. Набрах номера и задържах пръст над бутона за затваряне още преди да ми вдигнат. За всеки случай.

— Ало? — чух гласа на Сет Клиъруотър и си отдъхнах. Каквато бях страхливка, не бих посмяла да говоря с по-голямата му сестра Лия. Изразът „да ми откъсне главата“ не беше съвсем фигуративен, когато се отнасяше до Лия.

— Здрасти, Сет! Бела съм.

— О, здрасти, Бела? Как си?

Обезумяла. Отчаяна за малко утеха.

— Добре.

— За новини ли се обаждаш?

— Ти си медиум.

— Едва ли. Не съм като Алис. Просто си твърде предсказуема — пошегува се той. Сред куилеутската глутница долу в Ла Пуш никой, освен Сет не би споменал спокойно името на някой от семейство Кълън, какво остава да се шегува с всезнаещата ми бъдеща зълва.

— Знам, че съм — поколебах се за миг. — Как е той?

Сет въздъхна.

— Както винаги. Не иска да говори с нас, макар да ни чува. Опитва се да не разсъждава като човек, нали разбираш. Да кара само на инстинкти.

— Знаеш ли къде е в момента?

— Някъде в северна Канада. Не мога да ти кажа в коя провинция. Не обръща особено внимание на границите.

— Някакъв намек, че би могъл…

— Няма намерение да се връща, Бела. Съжалявам.

Преглътнах.

— Няма нищо, Сет. Така и предполагах. Но продължавам да се надявам.

— Да. И за нас е така.

— Благодаря ти, че ме търпиш, Сет. Другите сигурно доста те тормозят за това.

— Не бих казал, че са във възторг от теб — съгласи се той весело. — Което според мен е малко тъпо. Джейкъб направи своя избор, ти също. Джейк също не е във възторг от отношението им. А също и от това, че го проверяваш, между другото.

Изненадах се.

— Нали твърдиш, че отказва да говори с вас?

— Не може да скрие всичко, колкото и да се опитва.

Значи Джейкъб знаеше, че се тревожа. Не бях сигурна как възприемам този факт. Е, поне знаеше, че не съм препуснала щастливо към залеза, напълно забравила за него. Вероятно смяташе, че съм способна да го направя.

— Предполагам, ще се видим на… сватбата — казах, насилвайки думата да излезе между зъбите ми.

— Да, ще дойдем с майка ми. Страхотно е, че ни покани.

Усмихнах се на ентусиазма в гласа му. Макар идеята да поканим семейство Клиъруотър да бе на Едуард, се бях зарадвала, че му хрумна. Щеше да ми е приятно Сет да присъства — като някаква връзка, макар и съвсем слаба, с липсващия кум.

— Без теб не би било същото.

— Ще поздравиш Едуард, нали?

— Разбира се.

Поклатих глава. Приятелството, което се бе зародило между Едуард и Сет, продължаваше да ми се струва странно. Но пък бе доказателство, че нещата можеха да са различни. Че, както винаги съм вярвала, вампири и върколаци чудесно можеха да се спогодят, стига да поискат.

Но тази идея не допадаше на всички.

— О! — обади се Сет и гласът му пресекна, извиси се с цяла октава. — Ъм, Лия се прибра.

— О! Чао!

Линията прекъсна. Оставих телефона на седалката и се подготвих психически да вляза у дома, където ме чакаше Чарли.

Горкият ми баща — доста му се беше събрало. Бягството на Джейкъб бе само една от сламките върху претоварената му каруца. Беше почти толкова разтревожен и за мен, едва навършилата му пълнолетие дъщеря, която се канеше да стане госпожа след броени дни.

Тръгнах бавно през лекия дъждец, припомняйки си вечерта, когато му бяхме съобщили…

 

 

В мига, в който звукът от колата на Чарли оповести пристигането му, пръстенът на пръста ми внезапно натежа с петдесетина килограма. Прииска ми се да натикам лявата си ръка в джоба, или да седна върху нея, но хладните силни пръсти на Едуард я придържаха точно пред тялото ми.

— Престани да се въртиш, Бела. Моля те, постарай се да запомниш, че не ти предстои да признаваш за убийство.

— Лесно ти е на теб.

Заслушах се в зловещия звук от ботушите на баща ми, които трополяха по алеята. Ключът изтрака във вече отключената врата. Звукът ми напомни за онази част от класическите филми на ужасите, в която жертвата осъзнава, че е забравила да дръпне резето.

— Успокой се, Бела — прошепна Едуард, доловил ускорения ми пулс.

Вратата се блъсна в стената и аз подскочих като ударена с електрошокова палка.

— Хей, Чарли! — провикна се Едуард напълно спокоен.

— Не! — възразих шепнешком.

— Какво има? — прошепна Едуард на свой ред.

— Чакай да си закачи пистолета!

Едуард се подсмихна и прокара свободната си ръка през разрошената си бронзова коса.

Чарли се показа зад ъгъла, все още в униформа, все още с пистолет, и се опита да прикрие изражението си, когато ни зърна сгушени на тясното канапе. Напоследък полагаше доста усилия да хареса Едуард. Естествено, настоящото разкритие щеше рязко да пресече тези усилия.

— Здравейте, деца! Какво става?

— Искаме да говорим с теб — започна Едуард, все така спокоен. — Имаме добри новини.

Изражението на Чарли в миг се смени от насилена дружелюбност към черна подозрителност.

— Добри новини ли? — изръмжа той и погледна право към мен.

— Седни, татко.

Той вдигна вежда, втренчи се в мен в продължение на пет секунди, след това се отправи към дивана с твърди крачки и седна на самия му ръб, гръбнакът му изопнат като струна.

— Не се напрягай, татко — казах след минута тежко мълчание. — Всичко е наред.

Едуард направи физиономия, знаех, че е реакция срещу думата наред. Той вероятно би използвал нещо като чудесно или идеално, или великолепно.

— Разбира се, Бела, разбира се. Щом всичко е наред, защо се потиш така?

— Не се потя — излъгах.

Инстинктивно се дръпнах назад под смръщения му поглед и се свих в Едуард, а дясната ми ръка неволно се вдигна към челото, за да изтрие доказателството.

— Бременна си! — избухна Чарли. — Бременна си, нали?

Макар въпросът очевидно да бе насочен към мен, той гледаше злобно към Едуард и можех да се закълна, че ръката му трепна към пистолета.

— Не! Естествено, че не съм! — прииска ми се да сръгам Едуард в ребрата, но знаех, че най-много да си докарам някоя синина. Казах му, че хората моментално ще стигнат именно до това заключение! Какво друго би накарало разумни хора като нас да се оженят на по осемнайсет? (Отговорът му тогава ме бе накарал да направя физиономия. Любов. Да, да!)

Намръщеното изражение на Чарли едва забележимо омекна. Обикновено ми личеше, когато казвах истината, и той ми повярва.

— О! Извинявай.

— Приема се.

Настъпи дълга пауза. След известно време осъзнах, че всички чакат аз да кажа нещо. Вдигнах ужасен поглед към Едуард. Просто нямаше начин да успея да изрека думите.

Той ми се усмихна, после изправи рамене и се обърна към баща ми.

— Чарли, съзнавам, че не спазвам установения ред. Беше редно, по традиция, да се обърна първо към теб. Нека не прозвучи като неуважение, но тъй като Бела вече ми даде съгласието си, а не бих искал да омаловажа мнението й по въпроса, вместо да те моля за ръката й, ще те помоля за благословията ти. Ще се женим, Чарли. Обичам я повече от всичко на света, повече от собствения си живот, и — по някакво чудо — тя ме обича по същия начин. Би ли ни дал благословията си?

Звучеше толкова уверен, толкова спокоен. За миг, заслушана в абсолютната непоколебимост на гласа му, ме осени рядко прозрение. Видях света през неговите очи. И за един миг, за един удар на сърцето ми, новината звучеше напълно естествено.

Тогава зърнах изражението на Чарли, вече впил очи в пръстена.

Затаих дъх, докато лицето му сменяше цвета си — от блед към червен, от червен към лилав, от лилав към син. Понечих да стана, без да съм сигурна какво точно да направя — може би да използвам техниката на Хаймлих, за да се уверя, че не се е задавил с нещо, — но Едуард стисна ръката ми и прошепна „Дай му минутка“ толкова тихо, че само аз го чух.

Този път настъпилото мълчание се проточи доста по-дълго. После постепенно, оттенък по оттенък, лицето на Чарли възвърна нормалния си цвят. Устните му се свиха, а веждите му се събраха. Разпознах „дълбокомисленото“ му изражение. Изучава ни още няколко минути и усетих как до мен Едуард съвсем се отпуска.

— Май не съм особено изненадан — измърмори накрая Чарли. — Знаех си, че рано или късно ще ми дойде нещо такова до главата.

Издишах.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита той остро, втренчил ядосан поглед в мен.

— За Едуард съм сто процента сигурна — отвърнах, без да трепна.

— Но чак да се жените? Закъде сте се разбързали? — изгледа ме той, отново подозрителен.

Бях се разбързала, защото с всеки проклет ден все повече приближавах деветнайсетия си рожден ден, докато Едуард от над деветдесет години стоеше замръзнал в своето седемнайсетгодишно съвършенство. Не че това изискваше брак, поне според мен, но сватбата се налагаше поради деликатния и заплетен компромис, който бяхме постигнали с Едуард, за да може най-после да стигнем до промяната ми от смъртна в безсмъртна.

Все неща, които не можех да обясня на Чарли.

— Наесен ще заминем заедно за Дартмут, Чарли — напомни му Едуард. — Бих искал да постъпя както е редно. Така съм възпитан — той вдигна рамене.

И съвсем не преувеличаваше — по време на Първата световна война старомодният морал е бил на голяма почит.

Устата на Чарли се изкриви на една страна. Търсеше за какво да се захване, за да възрази. Но какво би могъл да каже? Предпочитам първо да поживееш в грях? Та той беше баща — ръцете му бяха вързани.

— Знаех си, че наближава — измърмори под носа си, намръщен. След това лицето му внезапно се отпусна и изглади.

— Татко? — попитах разтревожена. Хвърлих поглед към Едуард, но не виждах изражението му, беше извърнат към Чарли.

— Ха! — изригна Чарли. Аз подскочих от канапето. — Ха, ха, ха!

Зяпнах невярващо как се присвива от смях и цялото му тяло се тресе.

Обърнах се към Едуард за превод, но устните му бяха свити, сякаш сам се опитваше да потисне смеха си.

— Добре тогава — успя да изломоти Чарли. — Женете се — той се разтърси от нов пристъп на смях. — Обаче…

— Обаче какво? — попитах остро аз.

— Ти ще уведомиш майка си! Отказвам да й съобщя и думичка! Удоволствието ще е изцяло твое!

Той отново избухна в смях.

 

 

Спрях с ръка на дръжката и се усмихнах. Честна дума, в онзи момент думите на Чарли ме бяха изпълнили с ужас. Най-черното проклятие: да кажа на Рене. Бракът на такава крехка възраст бе по-високо в черния й списък и от варенето на живи кученца.

Но кой би могъл да предвиди реакцията й? Не и аз. Още по-малко Чарли. Може би Алис, но не се бях сетила да я попитам.

— Е, Бела — бе казала Рене, след като със запъване и заекване най-после бях изрекла невъзможните думи: Мамо, ще се омъжвам за Едуард.

— Малко ми е неприятно, че толкова късно ми казваш. Самолетните билети стават все по-скъпи — после бе започнала да се тюхка. — Ооо! Дали дотогава ще свалят гипса на Фил? Ще провали снимките, ако не е в смокинг…

— Я чакай малко, мамо — ахнах. — Как така ти казвам късно? Та ние се сго-сго… — така и не бях успяла да изфъфля думата сгодени докрай — уредихме нещата едва днес.

— Днес ли? Така ли? Каква изненада. Аз пък предполагах…

— Какво си предполагала? Кога си го предполагала?

— Ами, когато ми дойдохте на гости миналия април, ми се стори, че нещата малко или много са в кърпа вързани, ако ме разбираш. Не е трудно да те разгадае човек, миличка. Но не казах нищо, защото знаех, че няма да помогне. Същата си като Чарли — бе въздъхнала тя примирено. — Веднъж наумиш ли си нещо, повече не може да се спори с теб. Естествено, пак като Чарли, се придържаш към решенията си.

А след това бе казала нещо, което никога не съм очаквала да чуя от майка си.

— Не правиш същата грешка като мен, Бела. Звучиш ми уплашена до смърт и ми се струва, че те е страх от мен — тя се изкикоти. — Страх те е какво ще си помисля. Знам, че съм ти наговорила много неща за брака и глупостта и не се отмятам от тях — но трябва да си наясно, че тези неща важаха за мен. Ти си напълно различна личност. Правиш собствените си грешки и съм убедена, че ще се сблъскаш с доста разочарования в живота. Но обвързването никога не ти е било проблем, миличка. Имаш по-добър шанс за успех в това отношение, отколкото повечето четирийсетгодишни хора, които познавам — Рене отново се засмя. — Малкото ми възрастно момиченце. За щастие май си срещнала друга древна душа.

— Не си ли… бясна? Не смяташ ли, че правя невероятна грешка?

— Е, разбира се, бих предпочела да поизчакаш още няколко години. Така де, не изглеждам достатъчно стара за тъща, нали? Най-добре не отговаряй! Но тук не става въпрос за мен, а за теб. Щастлива ли си?

— Не знам. Имам чувството, че в момента не съм в тялото си.

Рене се бе засмяла.

— Той прави ли те щастлива, Бела?

— Да, но…

— Мислиш ли, че след време би поискала друг?

— Не, но…

— Но какво?

— Няма ли да кажеш, че звуча като всяка друга заслепена хлапачка по света?

— Никога не си била хлапачка, миличка. Чудесно знаеш кое е най-доброто за теб.

През последните няколко седмици Рене най-неочаквано се бе хвърлила в сватбените приготовления. Говореше по няколко часа дневно с майката на Едуард — Есме, с което ми спести тревогите, че двете няма да си допаднат. Рене обожаваше Есме, но нима някой можеше да изпитва друго към моята обичлива бъдеща свекърва?

Което ме сваляше от мушката. Семейството на Едуард и моето щяха да се погрижат за празненството, без да се налага да правя или да мисля за каквото и да било.

Чарли, разбира се, беше бесен, но най-хубавото бе, че не беше бесен на мен. Предателката бе Рене. Беше разчитал, че тя ще се държи като строг родител. А какво му оставаше сега, след като най-страховитата му заплаха — да кажа на мама — се бе оказала въздух под налягане? Не разполагаше с никакво оръжие и го знаеше. Така че се влачеше унило из къщата и мърмореше, че на този свят не можеш да имаш доверие на никого…

— Татко? — подвикнах, когато бутнах входната врата. — Прибрах се.

— Чакай, Белс, стой там!

— Моля? — попитах и автоматично спрях.

— Една секунда. Ох, убоде ме, Алис.

Алис ли?

— Извинявай, Чарли — изчурулика Алис. — Как е сега?

— Ще го изцапам с кръв.

— Нищо ти няма. Дори не пробих кожата, вярвай ми.

— Какво става там? — попитах, спряла нерешително на прага.

— Трийсет секунди, моля те, Бела — обади се Алис. — Търпението ти ще бъде възнаградено.

— Хъм — добави Чарли.

Затупках с крак, отброявайки всеки удар. Но преди да стигна трийсет, Алис извика:

— Хайде, Бела, влизай!

С предпазливи стъпки заобиколих ъгъла и влязох във всекидневната.

— О! — ахнах. — Охо! Татко, изглеждаш страшно…

— Глупаво? — прекъсна ме Чарли.

— Мислех да кажа елегантно.

Чарли се изчерви. Алис го хвана за лакътя и бавно го завъртя, за да демонстрира от всички страни бледосивия смокинг.

— Престани, Алис. Приличам на идиот.

— Никой, който е минал през моите ръце, не прилича на идиот.

— Права е, татко. Изглеждаш великолепно! Какъв е поводът?

Алис ме изгледа възмутено.

— Последна проба. И за двама ви.

Откъснах очи от необичайно елегантния Чарли и видях страховития бял калъф с роклята, положен внимателно върху дивана.

— Оох!

— Мисли за нещо приятно, Бела. Няма да отнеме дълго.

Поех си дълбоко дъх и затворих очи. Без да ги отварям, се запрепъвах по стълбите и влязох в стаята си. Съблякох се по бельо и протегнах ръце напред.

— Все едно, че ти забивам трески под ноктите — промърмори Алис, като влезе след мен.

Не й обърнах внимание. Бях потънала в мисли за приятни неща.

В мислите ми цялата бъркотия около сватбата бе приключила. Беше останала зад гърба ми. Бях успяла да заровя спомена и да го забравя.

Бяхме сами, само аз и Едуард. Декорът бе размит, и постоянно се променяше — ту мъглива гора, ту затиснат от облаци град, ту арктическа нощ, — защото Едуард пазеше в тайна къде ще бъде меденият ни месец, за да ме изненада. Но точното местоположение не ме интересуваше особено.

Двамата с Едуард бяхме заедно, а аз бях изпълнила безупречно своята част от компромиса. Бях се омъжила за него. Което бе основното. Освен това бях приела всичките му екстравагантни подаръци и вече бях регистрирана, макар и напразно, да следвам в Дартмут през есента. Сега беше негов ред.

Преди да ме превърне във вампир — големият компромис от негова страна, — трябваше да удържи още едно обещание.

Едуард се бе вманиачил по отношение на човешките неща, от които се отказвах, преживяванията, които не искаше да пропусна. Повечето от тях — като например абитуриентския бал — ми се струваха глупави. Имаше едно-единствено човешко преживяване, което не исках да пропусна. Естествено, точно това, което би предпочел напълно да забравя.

Ето какъв беше проблемът. Имах бегла представа каква ще бъда, когато престана да съм човек. Виждала бях отблизо новородени вампири и бях чувала историите на всички от бъдещото ми семейство за дивите ранни дни. В продължение на няколко години водещото у мен щеше да е жаждата. Щеше да мине известно време, преди отново да бъда себе си. А дори когато най-после си възвърнех контрола, никога нямаше да бъда това, което бях сега.

Истински човек… и страстно влюбена.

Исках пълното преживяване, преди да заменя топлото си, крехко, разтърсвано от хормони тяло за нещо прекрасно, силно… и непознато. Исках истински меден месец с Едуард. И въпреки тревогата му, че е твърде опасно, той се бе съгласил да опитаме.

Смътно усещах присъствието на Алис и хлъзгането на сатен по кожата ми. За миг престанах да се притеснявам, че целият град ме одумва. Забравих за представлението, в чиято главна роля съвсем скоро трябваше да се изявя. Спрях да се тревожа, че ще се спъна в шлейфа или ще се разкикотя в най-неподходящия момент, че съм твърде млада, че всички ще ме зяпат и че мястото на най-добрия ми приятел ще е празно.

Бях с Едуард в щастливите си мисли.