Стефани Майър
Зазоряване (32)

Двадесет и девета глава
Измяна

Прекарахме нощта в стаята като статуи, изобразяващи ужас и скръб, а Алис така и не се върна.

Бяхме на предела на силите си — застинали неподвижни от страх. Карлайл едва бе успял да раздвижи устни и да обясни всичко на Джейкъб. Но преразказана, ситуацията изглеждаше още по-кошмарна, дори Емет замълча и повече не помръдна.

Едва когато слънцето изгря и аз зачаках Ренесме да се размърда в ръцете ми, се зачудих защо Алис се бави толкова. Надявах се да науча повече, преди да се изправя пред любопитството на дъщеря си. Да разполагам с някои отговори. Поне с троха надежда, за да мога да й се усмихна и да не я ужася с истината.

Лицето ми беше застинало в коравата маска, която бях носила цяла нощ. Не бях сигурна, че някога ще мога да се усмихна.

Джейкъб хъркаше в ъгъла, истинска планина от козина на пода, и тревожно потръпваше насън. Сам вече знаеше всичко, върколаците се приготвяха за предстоящото. Не, че тази подготовка щеше да ги спаси, напротив, щеше да ги унищожи наред с останалата част от семейството ми.

Слънчевите лъчи нахлуха в стаята от задните прозорци и се отразиха в кожата на Едуард. Не бях откъснала очи от неговите от тръгването на Алис. Гледахме се цяла нощ. И двамата съзерцавахме онова, което никой от нас нямаше да преживее да изгуби: другия. Виждах как отражението ми блесна в изпълнените му с болка очи, когато слънцето докосна собствената ми кожа.

Веждите му помръднаха едва доловимо, а после и устните.

— Алис — каза.

Гласът му беше като пропукващ се лед. Всички леко се размърдахме, като че ли поомекнахме. Раздвижихме се.

— От доста време я няма — изненадано прошепна Розали.

— Къде ли може да е? — зачуди се Емет и пристъпи към вратата.

Есме постави ръка върху неговата.

— Не бива да я притесняваме…

— Никога не й е отнемало толкова време — каза Едуард. Маската, в която се беше превърнало лицето му, се раздвижи от нова тревога. Чертите му отново се оживиха, очите му се разшириха от подновен страх, от паника. — Карлайл, нали не мислиш, че… някаква самоинициатива? Дали е имала време да види, ако са изпратили някой за нея?

В съзнанието ми изплува лицето на Аро с неговата прозрачно тънка кожа. Аро, който беше надзърнал във всички кътчета на съзнанието на Алис, който знаеше всичко, на което е способна…

Емет изруга така високо, че Джейкъб скочи на крака с ръмжене. От двора му отговори глутницата. Всички се раздвижиха с шеметна бързина.

— Стой с Ренесме! — извиках на Джейкъб и излетях през вратата.

Все още бях по-силна от останалите и използвах силата си, за да се придвижа напред. Задминах Есме с няколко скока, след това изпреварих и Розали. Тичах през гъстата гора, докато настигнах Едуард и Карлайл.

— Дали са успели да я изненадат? — попита Карлайл с равен глас, сякаш стоеше неподвижно, а не тичаше с всички сили.

— Не виждам как — отвърна Едуард, — но Аро я познава по-добре от всички. По-добре дори от мен.

— Възможно ли е да е капан? — извика Емет зад нас.

— Възможно е — отвърна Едуард. — Няма друга миризма, освен на Алис и Джаспър. Накъде ли са тръгнали?

Следите на Алис и Джаспър извиваха в широка дъга, която тръгваше първо на изток от къщата, след това на север от другата страна на реката, а след няколко километра — обратно на запад. Отново прекосихме реката, шест скока един след друг… Едуард тичаше отпред, напълно съсредоточен.

— Усетихте ли тази миризма? — подвикна Есме няколко секунди след като отново прекосихме реката. Тичаше най-отзад, от лявата страна на групата. Направи жест на югоизток.

— Придържай се към основната следа, почти стигнахме земите на куилеутите — кратко й нареди Едуард. — Стойте заедно. Да видим дали са тръгнали на север, или на юг.

За разлика от останалите, не бях наясно къде преминава границата на примирието, но долових миризмата на върколаци в подухващия от изток ветрец. Едуард и Карлайл намалиха скорост по навик и видях как въртят глави наляво-надясно, за да уловят следата.

Внезапно миризмата на върколаци се засили и Едуард рязко извърна глава. После спря. Останалите също замръзнаха на местата си.

— Сам? — обади се Едуард с равен глас. — Какво става?

Сам изникна от близките дърветата и бързо закрачи към нас в човешки вид, следван от два едри вълка — Пол и Джаред. Отне му известно време да се приближи, човешката му крачка ме изкара от търпение. Не исках да разполагам с време да разсъждавам какво би могло да се е случило. Исках да съм в движение, да правя нещо. Исках да прегърна Алис, да съм сигурна, че е в безопасност.

Видях как лицето на Едуард стана бяло като тебешир, когато прочете мислите на Сам. Сам не го погледна, а впи очи в Карлайл и заговори.

— Малко след полунощ Алис и Джаспър дойдоха тук и поискаха разрешение да прекосят земите ни до океана. Разреших им и лично ги придружих до брега. Незабавно скочиха във водата и повече не се показаха. Докато вървяхме към брега, Алис ми каза, че е изключително важно да не казвам на Джейкъб, че съм я видял, докато не говоря с теб. Помоли ме да изчакам да дойдете да я потърсите и да ви предам тази бележка. И да изпълня казаното, сякаш животът на всички ни зависи от това.

Със сериозно изражение му подаде сгънат лист хартия, изписан със ситни черни букви. Беше страница от книга, острият ми поглед разчете думите, докато Карлайл го разгъваше да види написаното от другата страна. Листът бе първата страница от „Венецианският търговец“. Полъх от собствената ми миризма се надигна от листа, когато Карлайл го приглади. Страницата бе откъсната от моята книга. Бях донесла някои вещи от къщата на Чарли — няколко нормални дрехи, всички писма на майка ми, любимите ми книги. До вчера сутринта износената ми колекция от пиесите на Шекспир стоеше в библиотеката във всекидневната на нашата къщурка…

— Алис е решила да ни напусне — прошепна Карлайл.

— Какво? — извика Розали.

Карлайл обърна страницата така, че всички да прочетем написаното.

„Не ни търсете. Няма време за губене. Помнете: Таня, Шивон, Амун, Алистър, и всички номади, които успеете да откриете. Ние ще намерим Питър и Шарлот по пътя. Съжаляваме, че се налага да ви напуснем така, без да се сбогуваме, и без да обясним, но това е единствената ни възможност. Обичаме ви.“

Отново замръзнахме, обгърнати от пълна тишина, освен туптенето на вълчите сърца и дишането им. Явно и мислите им бяха доловими, защото Едуард се размърда и отговори на нещо, чуто в главата на Сам.

— Да, положението наистина е много опасно.

— Дотолкова, че да изоставиш семейството си? — попита Сам на глас с явен укор. Беше ясно, че не е чел бележката, преди да я даде на Карлайл. Сега изглеждаше разстроен и като че ли съжаляваше, че е послушал Алис.

Изражението на Едуард бе сковано, вероятно в очите на Сам изглеждаше сърдито или арогантно, но аз виждах болката в суровите му черти.

— Не знаем какво е видяла — каза Едуард. — Алис не е нито безчувствена, нито страхлива. Просто знае повече от нас.

— Ние не бихме… — започна Сам.

— Вие сте обвързани по различен начин — отвърна рязко Едуард. — Ние все още притежаваме свободна воля.

Сам вирна брадичка и очите му внезапно станаха черни и безизразни.

— Вслушайте се в предупреждението — продължи Едуард. — Не се забърквайте в тази ситуация. Все още можете да избегнете онова, което е видяла Алис.

Сам сурово се засмя.

— Ние не бягаме — зад него Пол изсумтя.

— Не повеждай хората си на смърт от гордост — тихо каза Карлайл.

Сам го погледна с по-меко изражение.

— Както Едуард изтъкна, ние не разполагаме с вашата свобода. Ренесме е точно толкова част от нашето семейство, колкото и от вашето. Джейкъб не може да я изостави, а ние не можем да изоставим него — погледът му пробяга към бележката на Алис и устните му се свиха в тънка линия.

— Не я познаваш — каза Едуард.

— Нима ти я познаваш? — грубо попита Сам.

Карлайл постави ръка върху рамото на Едуард.

— Предстои ни да свършим много, сине. Каквото и да е решението на Алис, ще е неразумно да не последваме съвета й. Да вървим вкъщи и да се захващаме на работа.

Едуард кимна, но лицето му беше изкривено от болка. Чувах тихите ридания на Есме зад гърба си.

Не знаех как да плача в това тяло, не можех да направя друго, освен да гледам втренчено. Все още не усещах нищо. Всичко ми се струваше неестествено, сякаш след всичките тези месеци отново сънувах. Отново сънувах кошмар.

— Благодаря ти, Сам — каза Карлайл.

— Съжалявам — отвърна Сам. — Не биваше да я пускаме.

— Постъпил си правилно — увери го Карлайл. — Алис е свободна да прави каквото пожелае. Не бих й отказал тази свобода.

Винаги бях възприемала семейство Кълън като едно цяло, неделимо цяло. Изведнъж си спомних, че това невинаги е било така. Карлайл бе създал Едуард, Есме, Розали и Емет; Едуард бе създал мен. Бяхме свързани физически от кръвта и отровата. Никога не бях считала Алис и Джаспър за отделни, за осиновени. Но в действителност Алис беше осиновила семейство Кълън. Беше се появила със странното си минало, повела Джаспър с неговото и двамата се бяха присъединили към вече съществуващия клан. И двамата познаваха живота извън семейството. Нима действително бе избрала да води друг живот, след като е видяла, че животът с Кълън е приключил?

Значи бяхме обречени, така ли? Нямаше никаква надежда. Нито един лъч, нито дори проблясък, който да убеди Алис, че ще има шанс, ако остане с нас.

Внезапно свежият утринен въздух ми се стори по-плътен, по-мрачен, сякаш натежал от собственото ми отчаяние.

— Аз лично няма да се предам без бой — изръмжа Емет под носа си. — Алис ни е казала какво да правим. Хайде да го направим!

Останалите кимнаха решително и аз осъзнах, че се вкопчват в едничката възможност, която Алис ни беше предоставила. Нямаше да се предадат на безнадеждността и да чакат да умрем.

Да, щяхме да се бием. Какво друго ни оставаше? И очевидно щяхме да въвлечем и други, защото така бе казала Алис, преди да ни напусне. Не бихме могли да пренебрегнем последното й предупреждение. Върколаците също щяха да се бият с нас заради Ренесме.

Ние щяхме да се бием, те щяха да се бият и всички щяхме да умрем.

Не изпитвах същата решителност като останалите. Алис бе наясно с шансовете ни. И ни предлагаше единствения, който виждаше, но той бе твърде нищожен, за да заложи на него сама.

Почувствах се победена, когато обърнах гръб на критичния поглед на Сам и последвах Карлайл към къщи.

Сега всички тичахме по инерция, а не обзети от паника както допреди малко. Когато наближихме реката, Есме вдигна глава.

— Тук имаше и друга следа. Беше прясна.

Кимна напред към мястото, където на идване бе повикала Едуард. Докато тичахме, за да спасим Алис…

— Сигурно е от по-рано през деня. Била е само Алис, без Джаспър — каза безжизнено Едуард.

Есме се намръщи, после кимна.

Насочих се надясно и леко изостанах. Бях сигурна, че Едуард е прав, и все пак… Защо Алис беше написала бележката на страница от моя книга?

— Бела? — повика ме Едуард с безизразен глас, когато видя, че се колебая.

— Искам да проследя следата — казах, надушила леката миризма на Алис, която се отклоняваше от пътя на бягство им, който следвахме досега. Нямах никакъв опит, но тази следа миришеше досущ като първата, но без миризмата на Джаспър.

Златистите очи на Едуард бяха пусти.

— Вероятно води обратно до къщата.

— Тогава ще се видим там.

Първоначално помислих, че ще ме остави да тръгна сама, но когато направих няколко крачки, безжизнените му очи се оживиха.

— Ще дойда с теб — каза тихо. — Ще се видим вкъщи, Карлайл.

Карлайл кимна и останалите тръгнаха. Изкачах да изчезнат от полезрението ни и въпросително погледнах Едуард.

— Не можех да те оставя сама — обясни ми той тихо. — Боли ме само като си го представя.

Разбрах го без повече обяснения. Помислих си как бих се чувствала без него и осъзнах, че щях да изпитвам същата болка, независимо колко кратка беше раздялата ни.

Имахме толкова малко време заедно.

Подадох му ръка и той я хвана.

— Да побързаме — каза той. — Ренесме ще се събуди.

Кимнах и двамата се затичахме.

Вероятно беше глупаво от моя страна да губя време далеч от Ренесме, за да задоволя любопитството си. Но бележката ме смущаваше. Алис можеше да я изсече в някой камък или дърво, ако толкова е нямала на какво да пише. Можеше да открадне лист хартия от която и да било къща по магистралата. Защо беше откъснала страница от моя книга? И кога я бе взела?

Както и предполагах, дирята водеше до нашата къщурка по обиколна пътека, достатъчно отдалечена от къщата на Кълън и вълците в близката гора. Едуард сви объркано вежди, когато стана ясно накъде водят следите.

Опитваше се да намери логиката й.

— Оставила е Джаспър да я чака и е дошла тук?

Почти бяхме стигнали къщата. Обзе ме тревога. Радвах се, че Едуард ме държи за ръка, но в същото време имах чувството, че трябва да съм сама. Да откъсне страницата и да се върне с нея при Джаспър бе доста странно. Имах чувството, че в действието на Алис се крие някакво послание, но не можех да разбера какво. Но книгата беше моя, така че съобщението явно бе за мен. Ако искаше и Едуард да го знае, нямаше ли да откъсне страница от негова книга?…

— Дай ми само минутка — казах, когато стигнахме до вратата и издърпах ръката си.

Той сбърчи чело.

— Бела?

— Моля те. Трийсет секунди.

Не го изчаках да ми отговори, стрелнах се през вратата и я затворих зад гърба си. Отидох право при библиотеката. Миризмата на Алис беше прясна, на не повече от ден. В камината гореше огън, който не бяхме палили. Грабнах „Венецианският търговец“ от рафта и я отворих на заглавната страница.

И там до разръфания ръб, останал от откъснатата страница, под думите „Венецианският търговец“ от Уилям Шекспир, бе надраскано следното: „Унищожи това.“

А отдолу имаше име и адрес в Сиатъл. Когато Едуард влезе през вратата — само тринайсет, а не трийсет секунди по-късно, аз гледах как книгата гори.

— Какво става, Бела?

— Била е тук. Откъснала е страница от моята книга, за да напише бележката.

— Защо?

— Не знам защо.

— Защо я изгаряш?

— Аз… аз… — намръщих се и цялата тревога и болка се изписаха на лицето ми. Не знаех какво се опитва да ми каже Алис, знаех само, че беше направила невъзможното, за да го каже само на мен и на никой друг. На единствената, чиито мисли Едуард не можеше да прочете. Явно не искаше да разбере и причината вероятно си заслужаваше. — Стори ми се уместно.

— Нямаме представа какво прави тя — тихо каза той.

Загледах се в пламъците. Бях единственото същество на света, което можеше да излъже Едуард. Това ли искаше Алис? Това ли беше последната й молба?

— Когато бяхме в самолета на път за Италия — прошепнах и това не беше лъжа, освен може би в този контекст, — когато идвахме да те спасим… тя излъга Джаспър, за да не тръгне след нас. Знаеше, че ако се изправи пред Волтури, ще умре. Беше готова да умре, но да не го изложи на опасност. Беше готова да остави мен да умра, теб също.

Едуард не отговори.

— Има си приоритети — казах. Почувствах болка в замръзналото си сърце, когато осъзнах, че не усещам обяснението като лъжа.

— Не го вярвам — каза Едуард. Не спореше с мен, по-скоро със себе си. — Може би само Джаспър е бил в опасност. Планът й вероятно би сполучил за нас, останалите, но той би загинал. Може би…

— Можеше да ни го каже. Да го отпрати надалеч.

— Но дали Джаспър щеше да си тръгне? Може би отново го заблуждава.

— Може би — престорих се, че се съгласявам с него. — Трябва да се връщаме. Нямаме време.

Той хвана ръката ми и двамата затичахме.

Бележката на Алис не ме обнадежди. Ако имаше начин да избегнем предстоящото клане, Алис щеше да остане. Не виждах друга възможност. Значи ми даваше нещо друго, не път за бягство. Но какво друго бих искала според нея? Може би начин да спася някаква част? Имаше ли нещо, което все още можех да спася?

Карлайл и останалите не бяха стояли със скръстени ръце в наше отсъствие. Нямаше ни само пет минути, а вече бяха готови за път. Джейкъб стоеше в ъгъла в човешки вид, гушнал Ренесме в скута си, и двамата наблюдаваха с широко отворени очи.

Розали бе сменила копринената си рокля с чифт здрави дънки, маратонки и плътна риза от онези, които туристите предпочитат за дълги преходи. Есме също бе облечена в подобни дрехи. На ниската масичка стърчеше глобус, но вече бяха приключили с разглеждането му и ни чакаха.

Атмосферата беше по-ведра отпреди, явно се чувстваха по-добре, когато вършеха нещо. Залагаха известни надежди на заръките на Алис.

Погледнах глобуса и се зачудих къде ли ще отидем най-напред.

— Трябва да останем тук? — обърна се Едуард към Карлайл. Не звучеше особено доволен.

— Алис каза, че трябва да покажем Ренесме на новодошлите и че трябва да подходим изключително внимателно — каза Карлайл. — Ще изпратим, когото можем. Едуард, ти най-добре можеш да се справиш с подобна взривоопасна ситуация.

Едуард кимна рязко, но все още не изглеждаше доволен.

— Трябва да се обходят много места.

— Ще се разделим — отвърна Емет. — Двамата с Роуз ще търсим номадите.

— Вие тук също ще имате много работа — каза Карлайл. — Семейството на Таня ще пристигне сутринта, без да имат представа защо. Първо ще трябва да ги убедите да не реагират прибързано като Ирина. Освен това трябва да разберете какво имаше предвид Алис за Елеазар. И след всичко това да разберете дали ще останат да свидетелстват в наша полза. Ще трябва да повторите всичко отначало, когато дойдат останалите, ако изобщо успеем да убедим някого — Карлайл въздъхна. — Вашата работа може да се окаже най-трудна. Ще се върнем възможно най-бързо, за да помагаме.

Карлайл сложи ръка на рамото на Едуард, след това го целуна по челото. Есме прегърна и двама ни, а Емет ни перна с юмрук. Розали ни се усмихна с усилие и изпрати въздушна целувка на Ренесме, а след това направи гримаса за сбогом на Джейкъб.

— Късмет — каза им Едуард.

— И на вас — отвърна Карлайл. — Всички ще имаме нужда от късмет.

Гледах ги как тръгват, обзета от желание да почувствам надеждата, която ги движеше, и от желание да остана за няколко секунди сама пред компютъра. Трябваше да разбера кой е Джей Дженкс и защо Алис бе направила всичко възможно да предаде името му единствено на мен.

Ренесме се изви в ръцете на Джейкъб, за да докосне бузата му.

— Не знам дали приятелите на Карлайл ще дойдат. Надявам се. Изглежда, в момента лошите са малко повече от нас — прошепна й Джейкъб.

Значи Ренесме вече знаеше. Разбираше съвсем ясно какво се случва. Явно беше вярно, че белязалият върколак дава на белязаната всичко, което пожелае. Не беше ли по-важно да я предпазва, отколкото да отговаря на въпросите й?

Вгледах се внимателно в лицето й. Не изглеждаше уплашена, само разтревожена и много сериозна, докато мълчаливо разговаряше с Джейкъб.

— Не, не можем да помогнем, трябва да останем тук — продължи той. — Хората ще дойдат да видят теб, не местните забележителности.

Ренесме се намръщи.

— Не, аз няма да ходя никъде — каза й той. После погледна Едуард, а лицето му замръзна от мисълта, че може би греши. — Нали?

Едуард се поколеба.

— Хайде, изплюй камъчето — каза Джейкъб с дрезгав от напрежение глас. И той като всички останали бе на предела на силите си.

— Вампирите, които идват да ни помогнат, не са като нас — каза Едуард. — Семейството на Таня е единственото изключение, което уважава човешкия живот, но дори те не таят особено дружелюбни чувства към върколаците. Може би ще е по-безопасно…

— Мога да се грижа за себе си — прекъсна го Джейкъб.

— По-безопасно за Ренесме — продължи Едуард, — ако решението им да повярват на обясненията ни за нея не е повлияно от асоциации с върколаци.

— Ама че приятели! Ще се обърнат срещу вас заради тези, с които дружите, така ли?

— Мисля, че при нормални обстоятелства биха проявили толерантност. Но трябва да разбереш, че за никого няма да бъде лесно да приеме Неси. Защо да усложняваме нещата?

Предната нощ Карлайл бе обяснил на Джейкъб закона за безсмъртните деца.

— Действително ли са били толкова лоши? — бе попитал той.

— Не можеш да си представиш какви дълбоки белези са оставили в колективната психология на вампирите.

— Едуард… — още ми беше странно да чувам Джейкъб да произнася името на Едуард без горчивина.

— Знам, Джейк. Знам колко ти е трудно да стоиш далече от нея. Ще действаме по интуиция, първо ще видим как ще реагират. Но във всеки случай през следващите няколко седмици ще трябва да я крием от време на време. Ще трябва да стои в нашата къща, докато настъпи подходящият момент да я представим. Ако стоиш на безопасно разстояние от тази къща…

— Ще се справя. Значи утре сутрин ще си имаме компания?

— Да, най-близките ни приятели. В този случай може би ще е най-добре да им кажем всичко веднага. Можеш да останеш тук. Таня знае за теб. Дори се е срещала със Сет.

— Аха.

— Може би не е зле да уведомиш Сам какво става. В гората скоро ще се появят непознати.

— Прав си. Макар че след снощи не би трябвало да говоря с него.

— Обикновено е най-добре да слушаме Алис.

Джейкъб стисна зъби и усетих, че споделя мнението на Сам за поведението на Алис и Джаспър.

Докато разговаряха, се приближих до задните прозорци, като се постарах да изглеждам разсеяна и притеснена. Не ми беше никак трудно. Облегнах глава на стената, която водеше от всекидневната към трапезарията, точно до един от компютрите. Прокарах пръсти по клавиатурата, втренчила поглед в гората, сякаш действието ми бе съвсем безцелно. Дали вампирите изобщо правеха нещо без цел? Едва ли някой ми обръщаше внимание, но не се обърнах да проверя. Отново прокарах пръсти по клавиатурата. След това забарабаних по дървеното бюро, така че предишното движение да изглежда случайно. После пак докоснах клавиатурата.

Погледнах към екрана с ъгълчето на окото си.

Нямаше Джей Дженкс, но имаше Джейсън Дженкс. Адвокат. Погалих клавиатурата, като се опитах да спазвам небрежен ритъм, сякаш разсеяно галех котка в скута си. Фирмата на Джейсън Дженкс имаше претенциозен уебсайт, но адресът на главната страница беше грешен. Пак в Сиатъл, но с друг пощенски код. Отбелязах наум телефонния номер, след това отново погалих клавиатурата. Този път потърсих адреса, но не излезе нищо, сякаш изобщо не съществуваше. Исках да разгледам картата на града, но реших, че предизвиквам късмета си. Още едно погалване, за да изтрия всичко…

Продължих да гледам през прозореца и почуках по бюрото няколко пъти. Чух леки стъпки да прекосяват стаята към мен и се обърнах. Надявах се изражението ми да не се е променило.

Ренесме протегна ръчички към мен и аз разтворих ръце. Тя скочи в прегръдката ми, вмирисана на върколак, и сгуши глава във врата ми.

Не бях сигурна, че ще издържа. Колкото и да се страхувах за собствения си живот, за живота на Едуард и за останалите от семейството, болезненият спазъм от ужас за дъщеря ми не можеше да се сравни с нищо. Трябваше да има начин да я спася, дори това да е единственото, което ще успея да направя.

Внезапно осъзнах, че това е единственото, което искам. Щях да понеса всичко останало, ако се наложи, но не и заплаха за живота й. Не и това.

Тя беше единственото, което просто трябваше да спася.

Дали Алис е знаела как ще се чувствам? Ренесме леко докосна бузата ми.

Показа ми собственото ми лице, лицата на Едуард, Джейкъб, Розали, Есме, Карлайл, Алис, Джаспър, които сякаш преминаваха през съзнанието й все по-бързо. Сет и Лия, Чарли, Сю и Били. Отново и отново. Притесняваше се като всички останали. Но само се притесняваше. Доколкото разбирах, Джейк й беше спестил най-лошото. Беше й спестил, че нямаме никаква надежда, че всички ще умрем след месец.

Накрая се спря на образа на Алис, изпълнена с копнеж, объркана. Къде беше Алис?

— Не знам — прошепнах аз. — Но Алис си е Алис. И както винаги постъпва правилно.

Поне правилно за самата Алис. Мразех да мисля така за нея, но как иначе да интерпретирам ситуацията? Ренесме въздъхна тъжно.

— И на мен ми липсва.

Усетих как лицето ми се мъчи да изрази болката, която изпитвах… Очите ми бяха странно сухи, премигнах, за да прогоня неестественото усещане. Прехапах устна. Когато си поех дъх, кислородът секна в гърлото ми, задави ме.

Ренесме се отдръпна да ме погледне и аз видях лицето си, отразено в мислите й и в очите й. Изглеждах като Есме тази сутрин.

Значи това беше чувството да плачеш без сълзи.

Очите на Ренесме проблеснаха влажно, докато ме гледаше. Погали лицето ми, без да казва нищо, просто се опитваше да ме утеши.

Никога не ми беше хрумвало, че връзката майка-дъщеря между нас би могла да се обърне, както бе между мен и Рене. Явно нямах ясна представа за бъдещето.

Една сълза набъбна в ъгълчето на окото й. Изтрих я с целувка. Тя с почуда докосна окото си и след това погледна влажното си пръстче.

— Не плачи — казах й. — Всичко ще е наред. Няма да ти се случи нищо. Ще намеря начин да те измъкна от всичко това.

Дори да не можех да направя нищо друго, щях да спася Ренесме. Бях по-сигурна отвсякога, че Алис ще ми помогне. Тя знаеше как. И ми беше оставила указания.