Метаданни
Данни
- Серия
- Здрач (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Breaking Dawn, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елка Виденова, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 106 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2010)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Стефани Майър. Зазоряване
ИК „Егмонт България“, София, 2010
Редактор: Виктория Иванова
Коректор: Таня Симеонова
ISBN: 987-954-27-0352-5
История
- — Добавяне
Тридесет и пета глава
Краен срок
— Излизаш ли? — небрежно попита Едуард. В изражението му имаше някакво фалшиво спокойствие. Прегърна Ренесме малко по-силно от обикновено.
— Да, да довърша някои неща… — отвърнах също толкова небрежно.
Усмихна се с любимата ми усмивка.
— Бързо се връщай при мен.
— Винаги.
Отново взех волвото, чудейки се дали пък не е проверил километража след последното ми излизане. Доколко бе навързал нещата? Определено знаеше, че имам тайна. Но дали се беше досетил за причината, поради която не споделях с него? Досещаше ли се, че скоро Аро ще знае всичко, което знае самият той? Вероятно бе стигнал до това заключение, което обясняваше защо не настоява за подробности. Предполагах, че се опитва да не размишлява върху поведението ми. Дали го беше свързал със странното ми държане сутринта, когато Алис си тръгна, когато изгорих книгата? Нямаше как да съм сигурна, че е направил връзката.
Следобедът беше мрачен и навън бе тъмно като на мръкване. Карах бързо през мрака, впила очи в натежалите облаци. Дали щеше да завали сняг? Достатъчно, за да покрие земята, както във виденията на Алис? Едуард смяташе, че имаме още два дни. Тогава щяхме да се установим на откритата поляна и да привлечем Волтури към избраното от нас място.
Докато фучах през притъмняващата гора, се замислих за предишното пътуване до Сиатъл. Като че ли се досещах защо Алис ме беше изпратила в порутеното място, където Джей Дженкс се срещаше с по-сенчестите си клиенти. Ако бях отишла в някоя от другите му, по-представителни кантори, щях ли да знам какво да поискам от него? Ако се бях запознала с него като Джейсън Дженкс или Джейсън Скот, адвокат, щях ли да открия Джей Дженкс, доставчика на нелегални документи? Трябвало е да мина по онзи път, от който ставаше ясно, че работата ми не е съвсем чиста. Това беше нишката, която трябваше да следвам.
Когато спрях на паркинга пред ресторанта, подранила с няколко минути, навън вече беше тъмно. Не обърнах внимание на услужливия пиколо на входа. Сложих контактните си лещи и влязох да чакам Джей в ресторанта. Макар да бързах да приключа с потискащата задача и да се върна при семейството си, знаех, че Джей внимава по-съмнителните му контакти да не навредят на името му. Съзнавах, че една размяна на пари и документи на тъмния паркинг ще го обиди.
Казах името Дженкс на рецепцията и раболепният салонен управител ме поведе към горния етаж в малка частна зала с пращящ в камината огън. Взе дългото до прасците палто с цвят на слонова кост, което бях избрала, за да скрия факта, че съм облечена според представите на Алис за „подходящо облекло“, и тихо ахна при вида на бледорозовата ми сатенена коктейлна рокля. Почувствах се поласкана. Още не можех да свикна с мисълта, че не само Едуард ме намира за красива. Сервитьорът заекна няколко комплимента и неуверено излезе заднишком от стаята.
Застанах пред камината и протегнах пръсти към пламъка, за да ги стопля преди неизбежното ръкостискане. Не че Джей не беше наясно, че у семейство Кълън има нещо необичайно, но не беше лошо да си изградя такъв навик.
За части от секундата се запитах какво ли би станало, ако пъхна ръка в огъня. Какво ли беше чувството да горя…
Пристигането на Джей разсея мрачните ми мисли. Салонният управител взе и неговото палто и стана ясно, че не съм единствената, облечена официално за вечерта.
— Ужасно съжалявам, че закъснях — каза Джей, щом останахме насаме.
— Точно навреме сте.
Той протегна ръка и когато се ръкувахме, усетих, че пръстите му въпреки всичко са значително по-топли от моите. Но това, изглежда, не го притесняваше.
— Изглеждате зашеметяващо, ако мога да бъда толкова дързък, госпожо Кълън.
— Благодаря ви, Джей. Моля, наричайте ме Бела.
— Трябва да кажа, че е доста по-различно да работя с вас, отколкото с господин Джаспър. Не е толкова… напрягащо — той колебливо се усмихна.
— Наистина ли? Винаги съм мислела, че присъствието на Джаспър действа много успокоително.
Той повдигна вежди.
— Така ли? — измърмори учтиво, макар очевидно да не беше съгласен.
Колко странно. Какво беше направил Джаспър на този човек?
— Отдавна ли познавате Джаспър?
Той въздъхна, очевидно се чувстваше неловко.
— Работя с господин Джаспър вече повече от двайсет години, а старият ми партньор го познаваше петнайсет години преди това… Той никога не се променя — Джей потръпна леко.
— Да, Джаспър е малко странен в това отношение.
Джей разтърси глава, сякаш да отпъди притеснителните мисли.
— Няма ли да седнете, Бела?
— Всъщност доста бързам. Пътят до вкъщи е дълъг — докато говорех, извадих от чантата си дебелия бял плик с бонуса му и му го подадох.
— О! — каза той и в гласа му се долови разочарование. Пъхна плика във вътрешния джоб на сакото си, без да брои парите. — Надявах се да поговорим.
— За какво? — попитах любопитно.
— Нека първо ви дам документите. Искам да съм сигурен, че сте доволна.
Той се обърна, постави куфарчето си на масата и отвори ключалките. Извади кафяв плик с документи.
Макар да не знаех какво да очаквам, отворих плика и бегло погледнах съдържанието. Джей беше обърнал снимката на Джейкъб и беше променил цветовете, така че от пръв поглед не ставаше ясно, че снимката в паспорта и в шофьорската книжка е една и съща. И двата документа ми изглеждаха напълно автентични, но това не означаваше нищо. Хвърлих поглед на снимката в паспорта на Ванеса Улф и бързо отместих очи, а в гърлото ми се появи буца.
— Благодаря ви — казах.
Очите му се присвиха леко и ми стана ясно, че се разочарова, че не разгледах документите по-подробно.
— Мога да ви уверя, че всичко е изработено съвършено. Ще издържи и най-задълбочената проверка от страна на специалисти.
— Сигурна съм. Наистина оценявам това, което направихте за мен, Джей.
— Удоволствието беше мое, Бела. В бъдеще се чувствайте свободна да дойдете при мен за всичко, от което има нужда семейство Кълън — не намекна нищо, но думите му прозвучаха сякаш предлагаше да заместя Джаспър в контактите с него.
— Искахте да обсъдим нещо?
— Ами, да. Малко е деликатно… — той посочи каменната камина с въпросително изражение. Приседнах на ръба на камъка и той седна до мен. По челото му отново изби пот и той извади синя копринена кърпичка от джоба си и започна да я попива.
— Вие сте сестра на съпругата на господин Джаспър? Или сте женена за брат му? — попита той.
— Женена съм за брат му — уточних, чудейки се накъде бие.
— Значи сте съпруга на господин Едуард, нали?
— Да.
Той се усмихна извинително.
— Виждал съм имената множество пъти. Приемете закъснелите ми поздравления. Радвам се, че господин Едуард е намерил такава прекрасна партньорка след толкова време.
— Много ви благодаря.
Той замълча, но продължи да попива потта.
— Както вероятно се досещате, през годините започнах да изпитвам дълбоко уважение към господин Джаспър и цялото семейство.
Кимнах предпазливо.
Той си пое дълбоко въздух и го изпусна, без да каже нищо.
— Джей, моля ви, кажете ми каквото сте намислили.
Той отново си пое въздух и бързо заговори, сливайки думите.
— Ако можете да ме уверите, че няма да отвлечете малкото момиченце от баща й, ще спя по-спокойно.
— О! — ахнах, стъписана. Отне ми цяла минута да схвана погрешното му заключение. — О, не, изобщо не става въпрос за това — усмихнах се слабо, в опит да го уверя. — Просто подготвям безопасно място за нея, в случай че нещо се случи с мен и съпруга ми.
Той присви очи.
— Очаквате нещо да ви се случи? — той се изчерви и веднага се извини. — Не че е моя работа.
Наблюдавах как червенината се разпростира под тънкия пласт кожа и изпитах задоволство — както често ми се случваше, — че не съм обикновен новороден вампир. Джей ми се струваше мил човек, като изключим криминалната му дейност, и щеше да бъде жалко да го убия.
— Човек никога не знае — въздъхнах.
Той се намръщи.
— Тогава позволете ми да ви пожелая успех. И, моля ви, не се сърдете, скъпа, но… ако господин Джаспър ме попита чии имена стоят на тези документи…
— Разбира се, уведомете го веднага. Ще се радвам господин Джаспър да е наясно с цялата операция.
Явната ми искреност като че ли уталожи напрежението му.
— Много се радвам — отвърна той. — И не бих могъл да ви убедя да останете за вечеря?
— Съжалявам, Джей. Този път бързам.
— Тогава нека отново ви пожелая здраве и щастие. От каквото и да има нужда семейство Кълън, моля ви, не се колебайте да се обърнете към мен, Бела.
— Благодаря, Джей.
Тръгнах си с незаконните документи и когато погледнах назад, видях, че Джей ме гледа със смесица от тревога и съжаление.
Обратният път ми отне по-малко време. Беше тъмно като в рог, така че изключих фаровете и натиснах педала на газта. Когато стигнах къщата, повечето коли, включително поршето на Алис и моето ферари, липсваха. Вампирите традиционалисти пътуваха възможно най-далече, за да утолят жаждата си. Опитвах се да не мисля за нощния им лов, а по гръбнака ми плъзна тръпка при мисълта за жертвите.
Във всекидневната бяха само Кейт и Гарет, които шеговито спореха за хранителната стойност на животинската кръв. Може би Гарет бе опитал да ловува по вегетариански и не му се беше сторило особено лесно.
Едуард вероятно бе завел Ренесме у дома да спи. Джейкъб несъмнено беше някъде из гората край малката ни къща. Останалите от семейството явно също бяха на лов, може би с другите от Денали.
Което означаваше, че съм почти сама в къщата, така че незабавно се възползвах.
По миризмата установих, че съм първата, която влиза в стаята на Джаспър и Алис от известно време насам, вероятно от нощта, в която ни напуснаха. Тихо затършувах из огромния дрешник и най-после открих подходяща чанта. Сигурно беше на Алис — малка кожена раница, която можеше да се ползва и за дамска чанта и беше достатъчно миниатюрна, че Ренесме да я носи, без да изглежда странно. След това преброих наличните дребни пари и взех близо два пъти повече от годишния доход на средностатистическо американско домакинство. Надявах се кражбата ми оттук да се забележи по-трудно, отколкото от останалата част на къщата, понеже стаята навяваше тъга на всички. Сложих плика с фалшивите документи в чантата върху парите. След това седнах на ръба на леглото и загледах жалкия пакет — единственото, което можех да дам на дъщеря си и най-добрия си приятел, за да спася живота им. Обзета от чувство за безпомощност, се облегнах на колоната на леглото.
Но какво друго бих могла да направя?
Останах така с наведена глава още няколко минути, докато в съзнанието ми не започна да се оформя идея.
Ако…
Ако приемех, че Джейкъб и Ренесме ще успеят да избягат, това означаваше, че Деметри следва да е мъртъв. Това би предоставило на всички оцелели известно време, включително на Алис и Джаспър.
Тогава защо Алис и Джаспър не можеха да помогнат на Джейкъб и Ренесме? Ако можеха да са заедно, не бих могла и да мечтая за по-добра защита за Ренесме. А нямаше причина това да не стане, като се изключи фактът, че Джейк и Ренесме бяха бели петна за Алис. Как би могла да ги потърси?
Размишлявах известно време, след което излязох от стаята и прекосих коридора до апартамента на Карлайл и Есме. Както обикновено, писалището на Есме беше затрупано от планове и разпечатки, подредени в спретнати купчинки. Над работната площ на писалището имаше няколко рафта с прегради, а в една от тях лежеше кутия с канцеларски принадлежности. Извадих лист и химикалка.
Цели пет минути се взирах в празния кремав лист, съсредоточена върху решението си. Алис не можеше да види Джейкъб и Ренесме, но можеше да види мен. Представих си я как ме вижда в този момент и отчаяно се замолих да не е прекалено заета, за да ми обърне внимание. Бавно и внимателно изписах думите „Рио де Жанейро“ с главни букви върху листа.
Рио ми се струваше най-подходящото място, където да ги изпратя: беше далеч оттук, по последни данни Алис и Джаспър така или иначе се намираха в Южна Америка, а старите ни проблеми не бяха изчезнали само защото в момента имахме нови. Загадката около бъдещето на Ренесме не беше разбудена, ужасът от ускореното й развитие не се бе стопил. И без това планирахме да се отправим на юг. Сега вече на Джейкъб и, надявах се, Алис се падаше да проследят легендите.
Отново сведох глава, за да пропъдя внезапното желание да заплача, и силно стиснах зъби. За Ренесме беше по-добре да продължи без мен. Но още в този миг ми липсваше така, че бе почти непоносимо.
Поех си дълбоко въздух и сложих бележката на дъното на чантата, където Джейкъб скоро щеше да я открие.
Дано поне да е учил испански като избираем предмет — не можех да се надявам, че гимназията му е предлагала курсове по португалски.
Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме.
Едуард и Карлайл прекараха два дни на поляна, където Алис беше видяла пристигането на Волтури. Същото бойно поле, където миналото лято ни бяха нападнали новородените на Виктория. Дали Карлайл не бе завладян от усещането за дежа вю? За мен всичко щеше да е ново.
Този път двамата с Едуард щяхме да бъдем до семейството си.
Предполагахме, че Волтури ще следят Едуард или Карлайл. Дали щяха да се изненадат, че жертвите им не бягат? Щеше ли това да събуди предпазливостта им? Но пък едва ли някога бяха изпитвали нужда от предпазливост.
Макар — да се надяваме — да бях невидима за Деметри, отидох с Едуард. Естествено. Оставаха ни само няколко часа заедно.
Двамата не се бяхме сбогували тържествено и аз не възнамерявах да го правим. Самото произнасяне на думите придаваше абсолютна окончателност на всичко. Все едно да напишеш думата „край“ на последната страница на ръкопис. Затова не се сбогувахме, а стояхме плътно един до друг, като непрекъснато се докосвахме. Какъвто и край да ни очакваше, нямаше да ни намери разделени.
Приготвихме палатка за Ренесме няколко метра навътре в гората и отново ме обзе чувство за дежа вю, когато за пореден път се озовах в ледена палатка с Джейкъб. Трудно ми беше да повярвам колко много неща се бяха променили от миналия юни. Преди седем месеца триъгълникът на взаимоотношенията ни изглеждаше невъзможен, три различни вида болка, които не можеха да бъдат избегнати. Сега всичко си бе дошло на мястото. Изглеждаше ужасно иронично, че частите от пъзела се бяха подредили точно навреме, за да бъдат разрушени всички.
В нощта преди Нова година отново започна да вали сняг. Този път снежинките не се топяха върху скалистата почва на поляната. Докато Ренесме и Джейкъб спяха — Джейкъб хъркаше толкова силно, че се чудех как Ренесме не се буди, — снегът образува тънка коричка по земята, после натрупа на плътни преспи. Когато слънцето се показа, сцената от виденията на Алис вече беше завършена. Двамата с Едуард се държахме за ръце и гледахме искрящата бяла поляна. И двамата мълчахме.
Останалите се събраха рано сутринта, в очите им горяха доказателства за подготовката — някои бяха светлозлатисти, други — тъмночервени. Скоро след като пристигнаха всички, чухме върколаците да се движат в гората. Джейкъб излезе от палатката, за да се присъедини към тях, оставил Ренесме да си доспи.
Едуард и Карлайл подреждаха останалите в нестройни редици — свидетелите ни застанаха от двете страни като зрители на театрално представление.
Наблюдавах ги от разстояние край палатката, където изчаквах Ренесме да се събуди. Когато стана, й помогнах да облече дрешките, които внимателно бях подбрала преди два дни. Изглеждаха момичешки, целите във волани, но бяха достатъчно здрави, за да не си личи колко са носени — дори ако човек ги е носил, докато е яздил огромен върколак през няколко щата. Над якето й сложих черната раничка с документите, парите, указанието и писмата ми за нея и Джейкъб, Чарли и Рене. Беше достатъчно силна и чантата не й тежеше.
Очите й станаха огромни, когато разчете болката върху лицето ми. Но явно се досещаше достатъчно, за да не ме попита какво правя.
— Обичам те — казах й. — Повече от всичко на света.
— И аз те обичам, мамо — отвърна тя. Докосна медальона на вратлето си, в който вече имаше малка снимка на нас тримата с Едуард. — Винаги ще бъдем заедно.
— В сърцата си винаги ще бъдем заедно — поправих я аз с шепот, тих като въздишка. — Но когато настъпи уреченият момент, ще трябва да си тръгнеш.
Очите й се разшириха още повече и тя докосна бузата ми. Мълчаливият й вик „Не!“ беше по-силен, отколкото ако беше извикала.
Опитах се да преглътна, гърлото ми беше свито.
— Ще го направиш ли заради мен? Моля те?
Тя притисна пръстчетата си в бузата ми още по-силно. „Защо?“
— Не мога да ти кажа — прошепнах аз. — Но скоро ще разбереш. Обещавам ти.
В главата ми се появи образът на Джейкъб. Кимнах и отдръпнах пръстите й.
— Не мисли за това — прошепнах в ухото й. — Не казвай на Джейкъб, докато не ти кажа да бягаш, става ли?
Тя ме разбра и кимна.
Извадих от джоба си още нещо.
Докато приготвях нещата на Ренесме, нещо лъскаво бе привлякло вниманието ми. Случаен слънчев лъч бе паднал върху скъпоценните камъни по безценната антична кутия, прибрана върху един висок шкаф. Замислих се за момент, после свих рамене. Подредила уликите, които Алис ми бе оставила, не можех да се надявам, че конфронтацията ще се разреши мирно. Но защо да не започнем колкото се може по-приятелски? Нима можеше да навреди? Явно ми е била останала известна надежда — сляпа, безумна надежда, — защото се покатерих и смъкнах сватбения подарък на Аро.
Така че сега закачих дебелата златна верижка на врата си и усетих тежестта на огромния диамант, сгушен в основата на шията ми.
— Красиво е — прошепна Ренесме. След това сключи ръце като менгеме около врата ми. Притиснах я към гърдите си и така прегърнати излязохме от палатката и тръгнахме към поляната.
Едуард повдигна вежда, когато ме видя, но не каза нищо нито за бижуто, нито за чантата на Ренесме. Просто прегърна и двете ни и дълго остана така, след това ни пусна с дълбока въздишка. В очите му не прочетох да се сбогува. Може би таеше по-големи надежди за отвъдното, отколкото признаваше.
Заехме местата си. Ренесме пъргаво се покатери на гърба ми, за да бъдат свободни ръцете ми. Застанах на няколко крачки зад предната редица, състояща се от Карлайл, Едуард, Емет, Розали, Таня, Кейт и Елеазар. До мен бяха Бенджамин и Зафрина и аз трябваше да опитам да ги предпазя колкото се можеше по-дълго. Бяха най-силните ни оръжия. Ако Волтури ослепееха дори за секунда, това би променило всичко.
Зафрина стоеше скована, свирепа, до нея Сена бе като огледално отражение. Бенджамин седеше на земята с притиснати в калта длани и тихо мърмореше нещо за фаул линиите. Предната нощ беше струпал в задната част на поляната камари от скали в нещо като естествени образувания, които сега бяха покрити със сняг. Не бяха достатъчни, за да ранят вампир, но поне можеха да го разсеят за момент.
Свидетелите се скупчиха от лявата и дясната ни страна, някои по-близо, други — по-далече. Тези, които бяха заявили желанието си да се бият с нас, стояха по-плътно. Забелязах, че Шивон разтрива слепоочията си, очите й бяха затворени. Дали не бе решила да угоди на Карлайл? Дали се опитваше да си представи дипломатично разрешение на ситуацията?
В гората зад нас невидимите върколаци чакаха неподвижно, в готовност. Чувахме единствено тежкото им дишане и думкането на сърцата им.
Надвиснаха облаци и разпръснаха светлината така, че утринта стана като късен следобед. Очите на Едуард се присвиха, докато оглеждаше сцената, и разбрах, че я вижда за втори път, първият — във видението на Алис. И когато Волтури пристигнеха, всичко щеше да е точно както в представите й. Вече ни оставаха едва няколко минути, дори секунди.
Семейството и приятелите ни се подготвиха.
От гората се появи огромният ръждивокафяв Алфа и застана до мен. Явно му бе невъзможно да стои далеч от Ренесме, след като бе в такава непосредствена опасност.
Ренесме се протегна, зарови пръсти в козината над масивното му рамо и телцето й леко се отпусна. Беше й по-спокойно, когато Джейкъб бе наблизо. Аз също се почувствах малко по-добре. Докато Джейкъб бе с Ренесме, тя щеше да е в безопасност.
Без да рискува да поглежда назад, Едуард се пресегна да ме докосне. Протегнах ръка напред и улових неговата. Стисна пръстите ми.
Измина още една минута и започнах да се ослушвам за звука от приближаващи вампири.
В същия миг тялото на Едуард замръзна и той изсъска през стиснати зъби. Очите му се впиха в гората на север от нас.
Загледахме в същата посока и зачакахме, докато и последните секунди изтичаха.